Защото те обичам

Глава седма

Рос Коулман притежаваше мълниеносните инстинкти на гърмяща змия. Годините на партизанско ежедневие и беглец от закона му бяха създали и развили шесто чувство за всякакво чуждо присъствие. Тази сутрин обаче това чувство го подведе. Той продължаваше безгрижния си сън до момента, в който управителят на кервана се изкашля многозначително.

Рос отвори очи и погледът му падна върху Хал Грейсън, застанал в отвора на фургона. Беше забил поглед в пода и мачкаше нервно шапката си.

Реакцията на Рос беше мигновена. Той скочи от сламеника и дясната му ръка изплющя върху бедрото, търсейки нещо, което очевидно не беше там; цялото му тяло се изопна като струна, готова да отрази всякаква атака.

Очите на Грейсън се разшириха от удивление. Не беше виждал досега мъж с такава бърза реакция. Протегна и двете си ръце напред в опит за оправдание.

— Аз… съжалявам много… аз… п-п-почуках — заекна той.

Лидия премина в другия край на фургона, без да изпуска от прегръдката си Лий. Лицето й изразяваше силно недоумение.

— Да не би вашите задължения да ви позволяват да се вмъквате в чужди фургони без предупреждение? — нахвърли се Рос върху и без това загубилия ума и дума Грейсън.

— Не, те не…

— Освен когато е призован да воюва с порока!

Решителният глас принадлежеше на Лиона Уоткинс, чиито стъклени очи святкаха на нивото на пода на фургона, защото още не беше се качила горе. След миг обаче преодоля височината и се взря с всичката тържествуваща злоба, на която беше способна, в Рос и Лидия.

Рос насили мускулите си да се отпуснат и сърцето си — да забави ритъм.

— Порок? За какво говори тази жена? — запита той Грейсън, който не смееше да го погледне в очите.

— Съжалявам, Рос, но мисис Уоткинс е събрала добродетелен комитет. Гласуваха ти и момичето да напуснете кервана, защото… ъъъ… вие сте решили, ъъъ… да съжителствате.

— Да съжителстваме! — изрева Рос. — Снощи се скрих във фургона, защото беше невъзможно да остана отвън.

— Разбирам… — започна Грейсън, но Лиона поде инициативата.

— Вие сте спали в едно легло! — извика тя, като насочи към тях отмъстително костеливия си показалец. После се връцна към края на фургона и се обърна към прогизналата групичка, която смирено чакаше отвън. — Аз ги видях! Лежаха един до друг в едно и също легло и се предаваха на порока! А той още необлечен! Господ сигурно ще ме ослепи, защото станах свидетел на страшния им грях!

Това вече надхвърли границите на търпението на Лидия. Тя видя една дузина очи любопитно вперени в нея от входа на фургона. Измъкна се от сламеника и притисна скимтящия Лий до гърдите си, като заговори с пресекващ глас:

— Видели сте само двама души да спят в едно легло!

При вида на разрошената Лидия, облечена само в съблазнителната си тънка нощница, добродетелта на мисис Лиона Уоткинс придоби диамантена твърдост. Лидия обаче не го забеляза и продължи:

— Стана ми много неудобно, че лежа в леглото на мистър Коулман, а той зъзне долу в дъжда. Казах му да дойде и да си легне на сламеника, защото беше целият подгизнал и трепереше от студ. Това е всичко. Аз останах до него, защото нямаше къде другаде да спя.

— Добре помня какво видях — изсъска жената; мършавата й шия се източи като на проскубана кокошка.

Пяна покри тесните й безцветни устни.

— Ти изобщо знаеш ли какво е жена да спи до мъж, Лиона Уоткинс? — нахвърли се върху нея Мама Лангстън, като с усилие прехвърли едрото си тяло вътре; зад нея пристъпи и Зик.

Беше навлякъл панталони върху долните си гащи, които носеше целогодишно. Правата му коса стърчеше в немислими кичури навсякъде от главата. Лиона се вкамени още повече от вида му.

— Ти имаш само едно дете. Това означава, че си извадила огромен късмет единствения път, когато си легнала до съпруга си.

Лицето на Лиона Уоткинс първоначално загуби цвят, но само миг след това пламна в алено. Устните й се раздвижиха безгласно.

— Нямам намерение да слушам повече тия безсрамни дрънканици — изтръгна накрая тя от себе си, като едновременно с това се завъртя като пружина около оста си. — Ти, уважаеми водачо на кервана, какво мислиш да направиш, за да спреш разпространението на греха сред децата?

Грейсън въздъхна уморено, поклащайки глава. Собствената му съпруга, колкото и да беше толерантна, и тя бе настръхнала от отвращение сутринта при посещението на мисис Уоткинс със съобщението, че мистър Коулман и «онази безсъвестна уличница» спели заедно във фургона му. В първия момент Грейсън не беше повярвал на думите й. Той бе станал свидетел на страданията на Рос след смъртта на съпругата му. Бе видял сгърченото лице на мъжа, когато бяха спускали боровия ковчег в земята. Спомни си гневната му реакция, когато заведоха момичето във фургона да накърми сина му. Грейсън не вярваше, че Рос ще потъне в грехопадение с коя и да е жена, още повече с момиче, към което той не криеше презрението си.

Но въпреки всичко Рос беше мъж. Млад, прав и здрав. С повече енергия, и както подозираше Грейсън, с повече страст от обичайното. А момичето не изглеждаше никак лошо, особено след като я бяха изкъпали и преоблекли.

Той погледна Лидия, след това заби смутен поглед в пода. Кой нормален мъж не би реагирал по този начин в положението на Рос? За добро или за лошо, момичето въплъщаваше в себе си всичко онова, което един мъж би пожелал у една жена. Той решително вдигна очи към Рос и се сви от убийствената омраза, която лъхаше от цялото му лице. Зелените му очи пламтяха с адски огън.

— Съжалявам, Рос — изрече Грейсън, като разпери умолително ръце. — Ако питаш мен, цялата работа не заслужава и грам внимание. Но тук има и деца, за чието възпитание трябва да мислим и… — Той повдигна безсилно ръце и гласът му замря.

— Не се тревожи — изръмжа Рос. — Не обичам да се натискам там, където съм нежелан. А сега, ако обичате, омитайте се всички оттук.

— Почакайте само една минутка — нареди Мама Лангстън. — Това вече е прекалено. — Тя се обърна към Рос. — Ти си необходим на този керван. Има ли някой друг, който да познава конете по-добре от теб? — После се извърна към Грейсън. — Кой е най-добрият стрелец в кервана? Кой винаги си идва пълен от лов? А? Да кажеш нещо? И искаш да изриташ този мъж от кервана само защото се е спасил от дъжда във фургона си? Че аз щях да го считам за последния глупак, ако не го беше направил.

— Моля ви, мистър Грейсън… — започна Лиона Уоткинс.

— Спокойно, госпожа — изръмжа Зик.

За първи път в живота си този кротък човек беше повишил тон. Всички бяха изумени, но най-много мисис Уоткинс, която наистина загуби дар слово.

— Що се отнася до бръщолевенията, че тези двама млади души тук се предавали на греха, оставям ги за сметка на кухата ти глава. Няма и две седмици, откакто тя роди дете. Изглежда, че и представа си нямаш колко време трябва да мине след това, за да легне с мъж?

Лицето на Лидия пламна под погледите на всички. Тя се обърна умолително към Рос. Той стоеше неподвижен и напрегнат като индианец с пълно пренебрежение към всичко, което ставаше край него. Лидия се обърна към Лиона и вложи в очите си цялото презрение, на което беше способна. Другата не издържа и отмести поглед, но още не бе загубила напълно кураж.

— Това не се отнася за нея и подобните й! — извика тя.

— Всяка жена изпитва болка — каза Мама Лангстън. Тя кръстоса ръце върху масивната си гръд и си пое дълбоко дъх. — Този проблем си има и своето решение. Мистър Коулман и Лидия могат да се оженят.

Във фургона настъпи объркване.

Рос изръмжа:

— В ада ще се оженя за нея!

Лидия изхълца:

— За никого няма да се женя.

Грейсън се обади:

— Мама Лангстън, тук вече прекали.

Зик само се засмя от възторг.

Мисис Уоткинс нададе вопъл:

— Господи, законната му съпруга още не е изстинала в земята.

В действителност тя беше презирала дълбоко Виктория Коулман заради красотата и грациозността й, но беше твърдо решена да поеме каузата в борбата за благочестие.

— Мистър Грейсън, ако двамата решат да се оженят, това ще ви успокои ли? — запита Мама Лангстън, отмахвайки с решителна ръка първоначалната реакция на предложението й.

Хал Грейсън прокле деня, в който се бе съгласил да поеме задълженията на водач на кервана. Освен земеделието, нямаше друга област, в която да се чувства специалист. Усетът му да избере най-подходящия ден за сеитба беше безценен, но как да постъпи в този случай?

— Да — въздъхна той.

— А какво ще кажеш ти, злобна и мръсна на всяко гърне стара мерудия? — обърна се тя към Лиона Уоткинс, която се задъхваше от напиращия отвътре гняв и безсилие.

— Това е най-голямото безсрамие, на което някога съм ставала свидетелка! И което ще бъде последвано от още по-големия Содом и Гомор, в който този фургон ще се превърне!

— След като си толкова запалена да следиш и контролираш какво правят другите хора в креватите си, защо не се опиташ да направиш същото и в твоя?

— О!

Лиона Уоткинс закри гърдите си с ръце, сякаш Мама Лангстън я беше шибнала с камшик. Тя излезе извън фургона, като преди това хвърли злобен поглед към Грейсън, с който изрази огромното си разочарование от него.

— Мисис Лангстън предложи двамата да се оженят — обяви тя на всеослушание пред комитета отвън. — Аз си измивам ръцете и мисля, че всички трябва да се молим да ни отмине грехът и Господ да ни запази от дяволските злини около нас.

— Не искаме да ви задържаме повече, мистър Грейсън — намеси се Мама Лангстън, без да обърне внимание на шума, който се носеше отвън. — Искам да разговарям с Лидия и Рос. Зик, ти също можеш да тръгваш. Прибирай се във фургона преди нашите юнаци да са го направили на трески. Направо пощръкляват, когато ги затворим на едно място за малко по-продължително време.

Зик и Грейсън си тръгнаха. Лий не бе спрял да плаче през цялото време. Лидия рухна върху едно от столчетата с гръб към Рос. Мама Лангстън се зае с бебето.

Рос беше бесен, когато й заговори.

— Казах ти, че не искам да спя на това дяволско легло, но не, ти трябваше да ме накараш да легна в него. Е, сега видя какво стана.

Лидия го погледна през рамо.

— Аз? — Говореха ниско, което правеше още по-отчетлив гнева им с пламнали очи и стържещи интонации. — Да, исках да легнеш в леглото си. Беше премръзнал и мокър. Но кой ме довлече от другия край на фургона да спя до него? Ще ми кажеш ли? Кой без малко не ми изби зъбите, докато ме настани до себе си?

Тя се извърна към бебето и му загука кротко.

Рос удари отворената си длан с юмрука на другата.

— От първия миг, в който те видях, увисна като воденичен камък на шията ми.

— За мен беше цяло удоволствие да се намирам в компанията ти, с всичката ти сприхавост, злобни погледи и обидни думи, мистър Коулман.

— Трябваше да ме събудиш сутринта, когато си почнала да кърмиш Лий. Щях да стана още тогава и нищо нямаше да се случи.

Тя го изгледа повторно, с отвращение.

— Ти се събуди пръв! Не е моя вината, че се загърна с одеялото и отново заспа.

— Не съм се загърнал — процеди той между зъби.

— Не си! Та ти ми изкара ангелите, когато се събуди. Скочи като някоя ранена пантера, когато чу гласа на мистър Грейсън. Ти лежеше толкова близо до мен и Лий, че направо бяхме в прегръдката ти. Щеше да изскубеш косата ми!

— Ако питаш мен, действително заслужаваш да ти я пооскубя. Ако не беше толкова разрошена и…

Бурният смях на Мама Лангстън прекъсна тирадата му. Двамата с Лидия се втренчиха изумени в нея, докато тя изтриваше просълзеното си от смях лице.

— Вие двамата вече се карате направо като мъж и жена!

Рос бясно започна да закопчава ризата си. Той я бе облякъл по време на една от гневните тиради на мисис Уоткинс, но не бе имал възможност да я закопчее.

— Аз те обичам, Мама Лангстън, теб и цялото ти семейство. Вие винаги сте били добри към мен и Виктория, преди тя да почине, но този път ще те помоля повече да не ми се бъркаш в работите ми.

— Добре — изненада го тя с неочакваното си съгласие. — Но първо искам и аз да си кажа думата и никой няма да напусне фургона, преди да съм свършила.

Тя стъпи здраво върху двата си крака обути в ботуши и Рос си помисли, че дори динамит не би успял да я помръдне от мястото й. Не можеше да стигне много надалеч поради проливния дъжд и разкаляната земя, така че нямаше смисъл да потегля толкова рано. Друсна се на другия стол и притисна главата си в ръце.

Лидия му хвърли къс поглед и се удиви от позата му. Точно такъв го беше видяла и първия път, понесъл всички земни несгоди върху плещите си.

— Рос, моля те, изслушай ме — обърна се към него Мама Лангстън, — ще позволиш ли на тази мръсна стара вещица Лиона Уоткинс да те изрита от кервана?

— Не — отвърна сбито Рос. — Тя няма нищо общо с моето решение. Трябваше да си отида още когато почина Виктория. Мога спокойно да стигна до Тексас и сам и вероятно доста по-бързо.

— С Лий?

— Все ще се оправя някак си.

— И вероятно ще умориш бебето, докато се справиш. Освен ако не планираш да вземеш и Лидия с теб. Но в този случай спокойно можеш да си останеш в кервана при нас, където е по-безопасно.

— Ако остана при вас в кервана, това означава да се оженя за нея. Не мога да го направя.

— Защо?

— Защо? — Той се изправи на крака и закрачи напред-назад, макар че му се налагаше да ходи приведен. — Защото е измет, ето защо.

— Вече ми се повръща от глупостите ти, Рос Коулман — извика Лидия, като рязко се извърна от сандъчето, където току-що беше положила нахранения и заспал Лий. Тя изгледа Рос с юмруци, опрени на хълбоците си. — Ти не знаеш нищичко за мен.

— Така е. Не знам дори как е цялото ти име.

— Не ти е необходимо да го знаеш. Но аз не съм измет — изрече тя с яростта на лъвица. — Ти също не си ми разказал нищичко за себе си.

— Това няма нищо общо с теб.

— Няма ли? Как да сме сигурни, че ти нямаш някакво срамно минало, което се опитваш да скриеш от нас? Може би мястото ти изобщо не е тук сред тези почтени хора, каквато и да е била съпругата ти.

Загорялата кожа на Рос побледня може би за пръв път в живота му.

Очите му отскачаха последователно от Лидия върху възрастната жена и обратно, сякаш двете жени бяха врагове, готови всеки миг да го атакуват. Тялото му се напрегна като пружина. Предпочете обаче да не се издава.

— Аз имах съпруга — обърна се той към Мама Лангстън. — Виктория Джентри беше моята съпруга, моята единствена съпруга. И аз я обичах. Няма още и две седмици, откакто е починала. Как можеш изобщо да си представиш, че аз ще поругая паметта й, като легна с друга жена?

— Ти не можеш да легнеш с мен, защото първо ще те убия — озъби се Лидия.

— Ето, видя ли? — подхвана обнадеждена Мама Лангстън поредното доказателство за правотата й. — Единият проблем вече го решихме. Рос, ти нямаш нужда от друга жена, нито пък Лидия от друг мъж. Можете да живеете заедно в името на удобството. Тя ще се грижи за Лий, докато ти се грижиш за нея. Това ми се вижда най-простото решение на проблема. Бракът ще успокои ония благочестиви християни отвън — изрече тя, като махна с ръка. — Всички знаем много добре, че това не означава нищо. Нещата ще си продължават, както са си вървели досега.

Рос опъваше упорито края на мустаците си, като хвърляше осъдителни погледи ту към Мама Лангстън, ту към Лидия. Откачи шапката си от гвоздея на преградата и я нахлупи върху главата си.

— Трябва да видя конете — въздъхна той и излезе от фургона.

— Няма да се оженя за него — заяви спокойно Лидия.

Тя знаеше много добре какво нещастие можеше да произлезе от такъв брак. Майка й бе преживяла години в тормоз и мизерия, докато накрая почина от срам и унижения. Лидия не искаше да повтаря съдбата й.

— Нямам намерение да се женя за когото и да било.

— Толкова ли беше лошо, момичето ми?

— Кое?

— Зачеването на твоето бебе. Толкова ли беше лошо, че промени за цял живот мнението ти за мъжете?

Лидия остана загледана в Мама Лангстън в продължение на няколко секунди, преди да отправи погледа си навън. Рос трябваше да си вземе дъждобрана. Дъждът отново се бе усилил.

— Да — прошепна тя. — Толкова лошо беше.

Тя потрепери от неизказана погнуса при спомена, който продължаваше да терзае паметта й; спомен, за който се бе заклела никога повече да не го извиква, стига да имаше сили за това.

Мама Лангстън силно въздъхна.

— Страхувах се, че е нещо такова. Но невинаги е така, Лидия. Мистър Коулман е…

— Мъж. Мъж, който ме желае точно толкова, колкото и аз него.

— Не подозираш колко си права — промърмори Мама Лангстън на себе си. А на глас тя произнесе:

— И двамата имате нужда един от друг. Можеш ли да издържиш, без да видиш Лий повече от час?

Сълзи замрежиха очите на Лидия докато гледаше към импровизираната люлка. Само след няколко седмици трябваше да му направи нова, иначе крачетата му щяха да се удрят в отеснелите вече стени. Но щеше ли да бъде край него само след няколко седмици? Мистър Коулман беше нежен и любящ баща, но можеше ли да знае всичко, свързано с отглеждането на малко дете? Той не притежаваше майчински инстинкт като нея.

Мама Лангстън усети колебанието й и смело продължи.

— Какво мислиш да правиш, ако решат да те изгонят? Сигурна съм, че и секунда няма да те оставят повече с нас. Не и докато и двете ми представителни момчета са с мен.

Гордостта на момичето беше уязвена, точно както Мама Лангстън бе целяла. Главата на Лидия гордо се вирна нагоре.

— Мога и сама да се погрижа за себе си.

— Ти не беше в кой знае колко добро състояние, когато те откриха момчетата ми — почти мъртва от загубата на кръв и от треската. Дрехите ти се разпадаха на парцали по гърба ти. Нямаше и цент у себе си. Нито храна. В тия времена е трудно една жена да се грижи сама за себе си. — Мама Лангстън я опипа с твърд поглед. — Особено ако бяга от някого.

Страхът нахлу в очите на Лидия и я издаде. Мама Лангстън не го пропусна и разбра, че случайният й изстрел е попаднал право в целта.

— Никой няма да преследва млада жена с бебе, нали така?

Тя се насочи към изхода на фургона, но спря за последния си коз. Момичето седеше на столчето с невиждащи очи, потънало с дълбок размисъл.

— А можеш да си причиниш и още по-голяма злина. Подозирам, че мистър Коулман има характер, по-избухлив и от този на дявола, но той умее да се контролира. Не мисля, че е способен да ти причини болка, като онзи мъж. Помисли върху това.

С тези думи тя напусна фургона.

Мама Лангстън имаше право, призна Лидия пред себе си. Ако искаше да остане с Лий, трябваше да се ожени за мистър Коулман. Тя обичаше детето и беше сигурна, че и то я обича, или поне, че вече я познава. Трябваше само да му загука и то щеше да обърне личицето си към нея.

А Рос не беше лош човек, поне не беше като мъжете, с които им се бе налагало да живеят с майка си в продължение на дванайсет години. Беше малко сприхав и напрегнат, много горд, но тя беше съгласна с Мама Лангстън. Можеше да изпадне в бяс заради нея, но нямаше и с пръст да я докосне. Беше разполагал с достатъчно възможности досега, и щом не го беше направил до този момент, едва ли щеше да го направи и в бъдеще.

Лицето му беше приятно за гледане. При всяка негова усмивка тя усещаше как някаква топла вълна облива тялото й. Бе лежал цяла нощ до нея, но тя не се страхуваше. Тялото му не бе я отвратило. Даже наопаки, беше й се сторило рядко красиво, внушаващо закрила и спокойствие. Във физическо отношение не би имала нищо против него.

Ако станеше мисис Коулман щеше да разполага с неща, за които до този момент дори не беше смеела да мисли. Щеше да има име, положение в обществото, място, което щеше да бъде само нейно. Фамилията му носеше със себе си и определено уважение, което нямаше откъде другаде да получи, особено ако беше сама жена без семейство или положение.

Тя искаше да има дом. Със завеси на прозорците. Няколко стаи, светли и просторни. Дом. Как можеше иначе жена като нея, без мъж, без пари, без каквито и да било средства, дори и да мечтае за това?

Но тя нямаше да се унижава. Щом той толкова упорито държеше на своето, нека бъде така. За нищо на света нямаше намерение да се хвърля на врата му.

Рос държеше кофата с овес под муцуната на кобилата, като му се искаше да не е толкова бавна и придирчива в храненето си.

Какъв хаос! Но така му бе вървяло през целия живот. Единственото хубаво нещо, което му се беше случило, беше Виктория. Боговете сигурно бяха заспали в деня, в който се бе запознал с нея. И след като се бяха разбудили и го бяха видели колко е щастлив, бяха убили нея.

— Гадове! — изрече той на висок глас.

Какво щеше да прави с момичето? Или, по-точно, какво щеше да прави без нея? Всичко, изречено от Мама Лангстън, беше истина. Не изпитваше страх да започне всичко отново — сам, без фургона и всичко останало. Беше тръгнал из страната на конско седло още на петнайсет години. Или на четиринайсет? Не можеше да си спомни. Но какво щеше да прави с Лий? Нуждаеше се от Лидия, за да се грижи за него.

Присмя се на себе си, че беше я споменал с името й и издърпа кофата с овеса от муцуната на кобилата. Явно не беше много гладна. Потупа я по шията и се придвижи от другата страна на временния корал до жребеца.

Извади гребен и започна да разресва гъстата, дебела грива на Лъки. Беше го спечелил на покер и затова го бе кръстил с това име. Ванс Джентри знаеше, че конят бе купен след продължителни икономии от страна на зет му и го беше поздравил с покупката. От малко лъжа глава не боли.

Вестта за смъртта на дъщеря му щеше да го съсипе. Рос му беше изпратил писмо от едно село, през което минаваха. Чудеше се как ли щеше да реагира на новината, че е станал дядо. Джентри не подозираше, че дъщеря му е бременна. Рос много се съмняваше, че старецът ще се зарадва, след като той не криеше от никого, че дъщеря му се е омъжила за пройдоха. Рос повече нямаше да стъпи в Тенеси. Със смъртта на Виктория бяха прекъснати всичките му връзки с този щат. А най-вероятно никога повече нямаше да се види и с Ванс Джентри.

Ако оставеше настрани всички емоции и погледнеше чисто практически на въпроса, от един евентуален брак с Лидия щеше да има само полза. Нуждаеше се от жена да му готви и чисти. А и едва ли беше толкова лесно да намери жена в Тексас, готова да се засели с него на земята му, където нямаше още дори и колиба. Беше немислимо да остави Лий на непознати хора в града. Но дори и да намереше свестни хора, нямаше да издържи без сина си и един ден. Не, той решително се нуждаеше от жена. Лидия като че беше подходяща за тази работа.

Без нея определено щеше да се чувства по-зле. Беше красива, кожата й караше всеки мъж да я заглежда, а и не само кожата. Езикът й режеше като бръснач, а темпераментът й не отстъпваше на неговия. Но най-важното беше, че обичаше Лий. Това беше най-важният довод в полза на брака му с нея. Не, тя не се държеше като човек, нает за някаква работа. Тя обичаше сина му като свой.

Откъм чувствата… но тук място за чувства нямаше. Тук играеха чистата пресметливост и практичност.

Ненавиждаше себе си за случилото се тази сутрин. Разбира се, това не означаваше нищо. В такава ледена сутрин… Беше каталясал и едва ли някой имаше право да му отправя обвинения, че бил заспал в прегръдките на Лидия… в нейните прегръдки… Той беше обичал Виктория като никоя друга жена преди това и едва ли такова нещо щеше да се повтори.

А любовникът, или по-точно любовниците на Лидия? Макар и да бе следил внимателно за реакцията й предната вечер, когато я придърпа към себе си, изражението й изобщо не се бе променило. Една страстна жена едва ли щеше да остане безучастна в прегръдките му… В очите й бе прочел единствено страх. Паническият страх, който влудява дивото животно, попаднало внезапно под ярка светлина. Рос искаше момичето да се окаже развратено до мозъка на костите си, но нещо не можеше да я види в такава роля. Сега вече му се струваше, че едва ли е имала безброй любовници. По-скоро само един. И то някакво животно, което я беше наранило за цял живот.

Той изпсува. Дали пък не го правеше на глупак? Не беше ли възможно целият този страх да се окаже част от играта й да го изкуши? Ами ако се окажеше от най-здравите курви, за които не представлява нищо да омотаят на малкото си пръстче и най-опитен мъж? Дали не му се смееше до скъсване зад гърба, като виждаше безумната му страст по нея? Не играеше ли някаква много мръсна игра, която целеше да си изгуби разума и да се нахвърли върху нея? Е, нямаше да стане, ако беше такава играта.

Никога нямаше да се поддаде на физическите желания, които го разкъсваха отвътре. Никога. Ако се наложеше, можеше да си купи любов за един час, но нямаше да падне толкова низко, че да прибегне помощта на услужливото момиче.

Можеше да се ожени за нея и пак да се опази. Знаеше, че е способен на това. Просто нямаше да я допуска прекалено близо до себе си, това беше всичко.

Лидия беше сама, когато Рос се прибра във фургона. Опитваше се да прибере косата си. Пръстите й играеха чевръсто на тила. Посрещна го с уста пълна с фиби, когато се обърна към входа при шума на стъпките му. Той мигновено изпита разкаяние при спомена за подмятането си относно косата й. Но за кое съжаляваше той — защото се бе проявил недостойно, или защото тя беше възприела твърде присърце забележката му и се стараеше да улови тоя непослушен храст от къдри? Не беше много безопасно да си отговаря на този въпрос.

Тя набързо забоде останалите фиби в кълбото събрани коси и прекара длани по полата си.

— Мислих за всичко това — започна той. Очите му отскачаха от един предмет към друг; беше готов да гледа къде ли не, само и само погледът му да не спира върху нея. — Може би не е зле да го обсъдим.

— Може би.

По дяволите! Пак започваше да му отговаря едносрично, сякаш трябваше да й теглиш с ченгел думите от устата.

— Е, и?

— И аз поразмишлявах.

Господи!

— И?

Тя пое дълбоко дъх.

— Аз не знам как иначе ще се грижиш за Лий.

— Точно за това си мислех и аз. — Рос усети как напрегнатите му мускули се поотпускат. — Но искам да си наясно още от самото начало, че ако някой от двама ни поиска да разтрогне уговорката, може да го направи.

Това не й хареса. Една от важните причини да се съгласи, беше стремежът й за сигурност и трайност. Но ако той действително толкова много държеше на това, щеше да й се наложи да приеме условието му. Щеше да внимава много, за да не го накара по някое време да си събере багажа.

— Добре. Но аз също ще поставя едно условие.

Тая тук действително имаше железни нерви. Той буквално се предлагаше на тепсия, а тая кучка иска да му диктува условия.

— Да го чуем.

Главата му се наклони по онзи начин, който докарваше Лидия до бяс.

— Никога не се опитвай да ме удряш, или да ми причиняваш болка по какъвто и да било повод.

— За какъв ме вземаш? — изкрещя накрая той, загубил всякакво търпение. — За животно? Никога не бих ударил жена.

— Тогава всичко е наред, нали така? — върна му го тя.

Той изпсува, нахлупи шапка като ожули кокалчетата на пръстите си в бързината. Не спря да псува, докато не прекрачи стъпалата на изхода.

— Ще отида да кажа на Мама Лангстън и Грейсън.

Нещата тръгваха по един твърде неприятен начин.

Брачната церемония беше насрочена за три часа следобед същия ден сред природата, ако времето позволеше; а ако не позволеше, щеше да се състои във фургона на Коулман. Мама Лангстън се погрижи да бъдат поканени всички на празненството. Тя счете това за щастливо знамение, което трябваше да се отпразнува, отбелязвайки факта, че Господ милостиво дарява с жена мистър Коулман и Лий, след като им беше отнел Виктория. Кой твърдеше, че времето на чудесата е отминало? Мама Лангстън действително успя да разплаче няколко по-романтично настроени натури.

Грейсън доброволно пое задължението да отиде в града, за да уреди брачното свидетелство и да доведе свещеник баптист. Мама Лангстън се появи във фургона един час преди насрочения час, мъкнейки няколко обемисти пакета, които връчи на Лидия.

— Това е за теб — заяви гордо тя.

Лидия погледна озадачено. На времето бе получавала подаръци от майка си и баща си, но това беше толкова отдавна, че споменът беше почти избледнял, и тя не можеше вече да разграничи случилото се от измислицата.

— За мен? — запита тя останала без дъх.

— Не познавам друго момиче в околността, на което да предстои да се жени само след час. По-добре виж какво има вътре.

Колебливо в началото, но после с нарастваща скорост, защото все повече и повече съкровища се откриваха пред очите й, тя заразкъсва трескаво пакетите. Имаше две рокли, две ризи и две поли, три чифта панталони, две ризи, една нощница, и два комбинезона, чифт черни обувки и три чифта памучни чорапи.

— Мистър Коулман ти купи всичко това. Даде ми парите и ние с Анабет отидохме в града. Мъжете губят ума и дума, когато им се налага да правят покупки за съпругите си. — Мама Лангстън преднамерено не спираше да дърдори и се правеше, че не вижда сълзите в очите на момичето. — Ако питаш мен, ей тая жълтата рокля е най-подходяща за церемонията.

В уречения момент Лидия пристъпи стълбичката на фургона. Тя се сви срамежливо при вида на толкова много народ, застанал отпред. Всички очи бяха вперени в нея. Досегашните й обвинители й се усмихваха извинително.

— Хайде, Лидия — подкани я нежно Мама Лангстън, като я хвана под лакътя. — Да започваме, докато не е заваляло.

Момичето бавно прекрачи; шумоленето на новите й дрехи я замайваше. Бельото нежно галеше кожата й. Беше истински щастлива, че фигурата й и особено бюстът, не се открояват така предизвикателно, като в онази рокля на Анабет, макар че и новата не беше от най-широките. Обувките не стискаха; беше ги завързала над глезените. Новата кожа скърцаше леко при всяка нейна стъпка. За някоя високопоставена жена, дрехите биха изглеждали съвсем обикновени, но според Лидия така облечени ходеха само принцесите.

Тя потърси с очи Лий, за да се увери, че всичко е наред. Анабет го държеше в прегръдките си; главичката му беше завита с леко одеялце. Цялата сюрия дечурлига на Лангстънови се беше скупчила около необичайно сериозния си баща. Очите й се плъзнаха по тълпата, но бяха прекалено срамежливи, за да се спрат за по-дълго върху някое отделно лице. Най-накрая погледът й спря върху Рос.

Стоеше изправен с мрачен поглед и набичена стойка като на овен. Сърцето й странно подскочи при вида му. Изглеждаше тъй красив! Не беше сменил работните си панталони, но беше сложил бяла риза и папионка. Ризата особено открояваше гарвановочерната му коса и загоряло лице. Очите му бяха единствената следа от цвят върху него, яркозелен блясък под гъсти, черни вежди.

До него стоеше дребен човечец с очила и остър нос; Лидия предположи, че това е свещеникът. Той отвърна с топла усмивка на погледа й.

— Ето я и младоженката, така че можем да започваме. Вземете ръката на годеницата си, млади човече — насърчи той Рос.

Лидия проследи с омагьосан поглед загорялата ръка на Рос, която обгърна нейната и двете легнаха върху библията с черна кожена подвързия, която се бе появила магически отнякъде.

Ръката му беше топла, дори гореща. Мазолестата му длан приятно драскаше опакото на дланта й и това я връщаше донякъде на земята. Тя не отделяше поглед от тази ръка, обзета от панически ужас, че само да го стори и сънят щеше да свърши.

Успя да хване само няколко думи, но въпреки това очевидно бе успяла да отвърне правилно на въпросите на свещеника, защото сякаш само след миг гласът му възвести:

— … и ви обявявам за мъж и жена. И нека ни един човек не успее да раздели туй, що Бог е свързал. А сега целунете годеницата си.

Да я целуне! Думата отекна в пещерите на мозъка й, разсипа се в безброй екове, сякаш искаше да пръсне главата й. Никой досега не беше казвал такива думи по неин адрес.

Не бе успяла да разпита Мама Лангстън дали ще се наложи да минава и през това изпитание; Рос нежно обхвана раменете й и я привлече към себе си.

Видя как блесна лицето му над нейното. Беше огромно и затули всичко останало. Приближаваше все повече и повече към нея. Тя стисна отчаяно очи, сграбчена от кошмара, в който едно мъжко лице се накланяше към нейното, отнемаше въздуха й с хищната си уста и я караше да се задушава с неумолимата си тежест.

След миг почувства топлия дъх от устните на Рос, които се сключиха върху нейните. Докоснаха я за някакъв безкраен миг, и после всичко изчезна.

Лиона Уоткинс надзърташе през брезента на фургона си, защото не искаше да бъда видяна на това нечестиво сборище, което според нея представляваше сатанинска подигравка със светите тайнства на брака. Беше дълбоко разочарована, защото не бе очаквала да види лицемерите да се държат така, сякаш не бяха плували в греха преди!

Мама Лангстън също изпита разочарование. Беше се надявала целувката да продължи малко повече, с малко повече чувство.

Буба Лангстън загуби контрол върху адамовата си ябълка, която се раздвижи спазматично, докато в същото време панталоните му отпред се издуха. Прехвърли през ума си набързо молитва, която никой около него не успя да чуе.

Люк Лангстън едва се сдържа да не се изхили шумно, спомняйки си заплахата на Мама Лангстън, че ще бъде нашибан с камшик, ако не се държи възпитано.

Сълзи на умиление потекоха по страните на Анабет.

Лидия се зачуди как така мустаците на мистър Коулман бяха успели да погъделичкат не само устните й, но цялото й тяло чак до петите. Онова място между бедрата й бе претърпяло странна промяна; беше се затоплило, и някаква странна влага бе потекла между бедрата й. И всичко това бе причинено от едно леко докосване до устните! Тя изпита неясно разочарование от краткостта на целувката.

Рос се кълнеше наум, че няма да допусне повече да бъде поставян на изпитание. Беше успял да убеди себе си, че това е само една дежурна усмивка за официалната церемония и присъстващите. Е, сега всичко му беше ясно. Между нея и него беше невъзможно да съществува дежурна целувка.

— Колко лошо, че дъждът заваля толкова бързо!

— Защо?

Лидия въздъхна. Беше се надявала, че сега, след като вече бяха законни мъж и жена, разговорите им няма да бъдат толкова напрегнати, колкото преди. Но още с връщането във фургона им… да, техния… фургон, мистър Коулман едва сдържаше гнева си. Дали вече не съжаляваше, че се е оженил за нея? Е, не беше видяла някой да държи пушка зад гърба му.

— Имах впечатлението, че някои хора искаха да ни погостуват, това е всичко.

Той се изсмя презрително.

— Те са любопитни свраки. Дойдоха на сватбата поради същата причина, поради която ходят на цирк.

Тя само бе искала да се увери, че всички ония, които я бяха заобикаляли след церемонията, се радваха искрено на превръщането й в мисис Коулман, че те вече я възприемат като една от тях.

Погледна букета, който беше потопила в една стъклена кана. Докосна крехките цветчета. Подари й ги мистър Хил след церемонията, като й целуна ръката.

— Моите поздравления, мисис Коулман. Желая ви много години щастие.

— Благодаря ви, мистър Хил. Цветята наистина са прекрасни.

А сега мистър Коулман имаше вида на човек, решен на всичко, за да провали най-щастливия ден в живота й.

— Не мисля, че те дойдоха само да зяпат.

Той повдигна рамене.

— Мисли си както искаш.

Тя провери за последен път Лий и легна върху сламеника. Рос си беше приготвил постеля в дъното на другия край, колкото може по-надалеч от нея. Аз не съм пепелянка, беше решила да му каже тя, но размисли и се отказа. Нямаше смисъл да разпалва гнева му. Пък и все още не я беше отминала възбудата от толкова много промени в живота й и то за един ден, за да воюва с него.

— Благодаря ти за новите дрехи.

— Няма защо — отвърна той грубо. — Не можех да те оставя да обикаляш с ония примамки за мъжете.

Той угаси фенера и тя го чу да се съблича, а после да се промъква между завивките си.

Дъждът шумеше в хармония с душевното й състояние. Сутринта така хубаво ги беше върнал обратно към съня, а сега звучеше тъжно. Лидия се почувства по-самотна отвсякога, като съзнаваше, че ако беше решил да легне до нея, тя за нищо на света не би се опитала да го разубеждава. Завъртя се и се опита да открие в мрака очертанието на тялото му под завивките в другия край на фургона.

— Лека нощ… Рос.

Защо избра този момент да изговори името ми на глас за пръв път? И защо се лее като музика от устните й? — запита се Рос. И сред бучащата кръв в ушите му породена от напрежението му да се пребори с надигналата се мъжественост, той едва чу как се откъсва от устните му:

— Лека нощ, Лидия.