Защото те обичам

Глава четиринадесета

Лидия се втренчи в зейналата правоъгълна дупка в земята и отказа да повярва, че обвитата в плат купчинка на дъното й е неуморният и закачлив с лудории Люк Лангстън. Скърбящите стояха мрачни и мълчаливи, докато мистър Грейсън произнасяше краткото надгробно слово. Това беше вторият смъртен случай сред тях от началото на пътешествието. Ковчег нямаше. Нямаше време да се сковава, или пък да се купи.

Сълзите на Лидия се стичаха свободно по страните, и тя не правеше опит да ги изтрие. За късмет, Лий беше спокоен, докато го държеше в прегръдките си. Можеше ли той да усети трагедията, напрежението на възрастните хора, които го заобикаляха?

Лидия не можеше да проумее как беше по силите на Мама Лангстън да се държи толкова добре. Тя изглеждаше така, както всеки ден — с опъната назад сива коса, облечена в памучна рокля и с неизменната престилка. Стоеше изправена с безизразно лице и сключени на корема ръце. Напрегнатите до бяло кокалчета на пръстите бяха единственото, което издаваше скръбта й. Семейството й се беше скупчило около нея. Зик беше прегърбен и внезапно състарен. Анабет се опитваше да подражава на достойнството на майка си, но останалите момичета се бяха притиснали едно в друго и плачеха безутешно. Самюел изглеждаше като зашеметен, а малкият Майк стоеше в недоумение до майка си, стиснал полата й и наблюдаваше мрачно процесията.

Но най-трагичен вид имаше Буба. Взираше се надолу към гроба с пусти очи. Беше далеч по-блед от тялото, което грижливо бяха измили и облекли за погребението. Колкото лицето на Люк беше спокойно като в сън, толкова това на брат му беше изкривено от скръб и отчаяние.

— Бяха толкова близки тия момчета — мърмореха хората.

— Няма да забрави Люк скоро.

Мистър Грейсън приключи с четенето на трийсет и втория псалм и затвори износената, ожулена Библия, като тихо се изкашля.

— Мама Лангстън, ако сте готови…

Мама Лангстън се наведе и загреба шепа пръст, изровена при изкопаването на гроба за сина й и я хвърли върху тялото.

— Хайде, деца — подкани ги тя.

Братчетата и сестричетата на Люк Лангстън един по един се приближаваха да хвърлят шепа пръст. Когато дойде редът на Буба, той погледна надолу с очи изсъхнали дотолкова, че не можеха вече да плачат. Нададе жалостив вик, обърна се и затича през хората, събрани около гроба. Майка му го изгледа с мътни очи.

— Хайде, Зик — каза тя, като побутна съпруга си.

Зик се размърда, механично загреба пълна шепа пръст и я изсипа в гроба с напълно отсъстващ вид.

Семейството изчака в мрачна тишина всички да се изредят и да тръгнат към лагера. Скоро при тях останаха само Лидия и мистър Грейсън.

— Останете колкото желаете. Не мисля, че някой иска да пътува днес. После ще доведа няколко мъже да довършим това — той махна към открития гроб, — когато привършите.

Възрастната жена кимна.

Лидия ги прегърна един по един и после тръгна към лагера с мистър Грейсън. Жадуваше за Рос. Ако в този момент беше до нея, тя сигурно щеше да понесе мисълта за бруталната смърт на Люк. Рос можеше да помогне на Буба да се справи с изживяния ужас при вида на безмилостно убития си брат.

Тя тъгуваше за момчето. Беше го обикнала заради чувството му за хумор, заради палавата му натура, жаждата му за живот, и бързия му ум. Плачеше й се. Искаше Рос да е до нея и да я притиска в прегръдките си.

Но него го нямаше, а тя трябваше да бъде силна, за да помогне на Мама Лангстън и Зик. Никога нямаше да може да им се отплати, загдето я бяха приели тогава, когато никой не я искаше. Сега можеше поне малко да се опита да ги утеши в трагедията им.

Още щом се върна в лагера, тя разбра, че смъртта на Люк ще има далеч по-сериозни отражения на живота в лагера, отколкото скръбното настроение. През изминалата нощ, когато Мозес бе донесъл тялото, бе станало твърде късно да изпращат някого за чиновник от града. Най-близкият град с шериф беше на двайсет мили, които прекосяваха непозната територия. А никой не искаше да си има работа с федералните войски, които окупираха Арканзас.

Мистър Грейсън беше изпратил рано сутринта пратеник. И сега той се бе върнал, като докладваше на мрачните слушатели, че шерифът отсъства. Бил отишъл на другия край на окръга и нямало да се върне поне няколко дни. Заместникът му отказал да напусне полицейския участък.

— Казаха, че тук такива работи не са ставали от незапомнено време — изрече с гробовен глас мистър Симс. — Той каза… ааа… да помислим за някой от кервана…

— Той предполага, че някой от нас е убил момчето? — запита с невярващ глас Грейсън.

Симс заусуква с нещастен вид седлото на коня в ръцете си.

— За това намекваше. Казах му, че това не може да бъде, но…

— Е, ще ви кажа, че и аз си мисля нещо такова — обади се внезапно Лиона Уоткинс. Очите на всички се обърнаха към нея, тя се зави в шала си, изпъна назад рамене и отвори уста. — Вчера видях някой да се промъква в гората. Бях го забравила до момента, в който се разбра за смъртта на малкия Лангстън, но сега чувствам, че е мой християнски дълг да го докладвам.

Съпругът й Джеси гледаше множеството с нервен поглед. Лидия винаги си бе мислила, че този мъж се страхува и от сянката си, да не говорим за съпругата му. Сега видът му говореше, че би дал всичко, само да може да запуши устата на жена си. Присила стоеше до тях с отегчена физиономия.

— Лиона, вие…

— Спокойно, Джеси — изръмжа тя и съпругът й се сви. — Тия хора тук трябва да знаят, че са дали приют на убиец.

Всички останаха без дъх, включително и Лидия.

— Мисис Уоткинс, вие не можете да твърдите, че някой от кервана е убил Люк — каза мистър Грейсън.

Лиона прониза тълпата с очите на гризач. Както винаги, бе постигнала това, което бе желала — бе спечелила цялото им внимание.

— Кой го донесе? А? Изпръскан с неговата кръв?

— Мозес? — възкликна Лидия изумена. — Обвинявате Мозес, че е убил Люк? Че въобще е способен да убие?

— Нямаме нужда от натрапници, за да ни се бъркат в работите — отсече Лиона без дори и да погледне към нея.

Вместо това отправи немигащ, безцветен поглед към чернокожия мъж. Хората, които стояха най-близко до него, постепенно се отдръпнаха от него, оставяйки широка междина между него и себе си. Държаха се така, сякаш го виждат за пръв път в живота си, а не пътуват с него вече седмици наред.

— Видях го вчера да се промъква из гората, докато отивах към реката — изсъска Лиона Уоткинс. Очите й горяха със злобен блясък, изпълнени с ненавист. — Казвам ви, той е убиецът.

Надигнаха се колебливи гласове и Лидия усети как сърцето й забумка в гърдите. Това можеше да бъде само кошмарен сън и тя скоро щеше да се събуди с ръката на Рос, обвила кръста й.

— Че защо Мозес ще убива някого? — извика някой в тълпата.

— Той е бивш роб — разясни на всички Лиона, като разтвори широко ръце. — И сега вече е изпълнен с жажда за мъст към белите хора. Много пъти съм го улавяла как оглежда мен и дъщеря ми. Само един погледа на злите му тъмни очи ми стига, за да изстине кръвта в жилите ми.

— Това са глупости! — извика Лидия, но никой не я чу сред всеобщите крясъци на одобрение.

Мозес започна да се оглежда нервно. През целия си живот беше защитаван от семейството на Хил, но знаеше достатъчно за нощните ездачи, които тероризират освободените чернокожи. Беше ставал свидетел как разярената тълпа крещи за линчуването на чернокож само по подхвърлени намеци, намеци далеч по-безобидни от убийството на бяло момче.

— Казвам ви, че трябва да го вържем и да го осъдим — отново заговори Лиона. — Кой знае кога ще се домъкне шерифът! А през това време и други може да загинат. Вие не искате той да се движи свободно наоколо, докато децата ви играят, нали? — запита тя мисис Норууд, която стоеше до нея.

— Почакайте! — извика мистър Грейсън, вдигнал двете си ръце.

Всички го уважаваха и спряха застрашителното си приближаване към Мозес, обръщайки се към организатора на кервана.

— Още не сме чули самия Мозес. Бяхте ли вчера в гората? — запита той чернокожия мъж.

— Да, сър. Събирах билки за чай на мистър Хил. Много е полезен за здравето му.

Лидия бе посетила Уинстън едва сутринта. Изглеждаше по-добре. Тя се надяваше Хил да не чуе крясъците на хората от своя фургон.

— Срещнахте ли Люк Лангстън?

— Не, сър. Когато го намерих, аз го донесох в лагера.

— Лъжа! — изпищя мисис Уоткинс. — И вие ще му повярвате? Та той сигурно е брал отровни треви, с които да отрови мистър Хил. Казвам ви, видях го да се промъква, сякаш се кани да отрови някоя невинна душа. Донеси ми въжето, Джеси.

Мъжът се втурна да изпълни заповедта на съпругата си, докато няколко души от останалите решително се насочиха срещу чернокожия мъж.

Лидия се озърна като подивяла и бутна Лий в ръцете на мисис Гриърс, като изкрещя на Грейсън:

— Не можете да им позволите да го направят.

Той като зашеметен следеше с поглед как хора, държали се с достойнство досега, в миг се превръщат във варвари, и остана с безпомощно разперени ръце. Мозес изпаднал в паника при вида на толкова много разгневени мъже, приближаващи към него, се обърна и побягна.

— Иска да избяга — изкрещя някой.

— Дръжте го!

— Не, Мозес, недей! — изкрещя Лидия след него, като съзнаваше много добре, че в очите на тълпата това е равносилно на самопризнание.

— Спри го, Джеси. Грабни пушката! — изрева Лиона на съпруга си.

И точно в този момент жребецът на Рос изскочи иззад близкия фургон и нахлу сред хората като неумолима стрела на съдбата. Още преди копитата на Лъки да се приземят, той вече стоеше между Лидия и Мозес, отделяйки ги от останалите. Рос бе насочил дулото на пушката си в тълпата, а револвера си — към Джеки Уоткинс. Всички застинаха, колкото от изненада, толкова и от страх. Но всеки, който бе имал нещастието да изпита върху себе си зеления поглед на Рос, усещаше острия и горчив вкус на страха.

— Не бих го направил, ако бях на твое място. — Думите бяха изречени в почти нечут шепот, но ръката на Уоткинс се дръпна от пушката сякаш дръпната от невидимата ръка на кукловод. — Никой да не мърда, докато не изясним какво е станало.

— И аз бих искала да разбера това.

Гласът принадлежеше на Мама Лангстън. При силния шум идващ откъм лагера, цялата фамилия се беше върнала. Възрастната жена се успокои, че каквато и да беше причината за това необичайно раздвижване, Буба не е замесен в него. Момчето не беше на себе си и рязката промяна в живота му го бе поразила по-дълбоко от другите.

Хората от кервана останаха като вкопани по местата си. Те всички бяха уважавали Рос Коулман като достоен мъж, мъж, който си гледаше работата, който беше останал верен на починалата си съпруга, а сега се мъчеше да свикне с новата. Помолен за помощ, никога не бе отказвал, без обаче да се меси където и да било без покана. Никого не бе допускал прекалено близо до себе си, но и никога не бе пропускал да се изсмее гръмогласно на шегата на някой мъж и да глътне порядъчна доза уиски, когато жените ги нямаше наблизо. Всичко му беше наред, не беше от най-дружелюбните, по-хубав от повечето, държеше ги на дистанция от себе си.

Сега обаче го видяха откъм страна, от която никога не им се беше разкривал. Гласът му можеше да спре и лавина. А зелените му очи, от които нищо не можеше да се скрие, бяха страшни и хипнотизиращи. Никой не посмя да мръдне и на косъм, защото не знаеше дали в следващия миг няма да го прониже куршум. Всички го бяха видели с каква мълниеносна бързина успя да извади револвера от кобура, докато жребецът му още се приземяваше. Нямаха основание да не вярват на очите си. Но това, което вече отказваха решително да повярват, беше, че едновременно с револвера той бе успял да измъкне с другата ръка и пушката от калъфа при седлото.

И мускулче не трепна по лицето му, когато преметна крак покрай седлото и се плъзна долу, без да изпусне оръжията и готов за мигновена стрелба.

— Лидия?

— Да?

— Ела тук.

Лидия никога през живота си не беше изпитвала такава радост при среща с някого, както сега. С мъка потисна желанието си да се втурне към него и да обвие плещите му с ръце, да прелее от силата му в себе си. Вместо това хвърли окуражаващ поглед към Мозес и закрачи с равномерна стъпка към Рос. Очите му не мръднаха от множеството, когато я запита:

— Какво става тук?

Тя преглътна с мъка, без да е сигурна дали няма да заекне, и после започна да му разказва за убийството на Люк и последвалите го събития. Тялото на Рос се разтърси от спазъм при вестта за смъртта на момчето и той хвърли поглед към Лангстънови, които стояха на отделна групичка встрани. И това беше цялата му реакция. Когато Лидия приключи с подробностите Рос видимо се отпусна, усетил, че насилие тук повече не може да избухне, отпусна ударника на револвера си и го прибра в кобура. Наведе пушката надолу с дулото.

Закрачи сред онемелия керван, и се озова лице в лице с мистър Грейсън.

— Вярваш ли, че старият Мозес е способен да убие когото и да било?

— Не — отвърна мъжът засрамен, като клатеше енергично глава. — Помощникът на местния шериф остави на нас да решим проблема си. Просто не знаех какво да правя.

— Аз знам.

Мама Лангстън бе слушала обясненията на Лидия със същото внимание като това на Рос. И сега се запъти към Лиона Уоткинс и без най-малкия сигнал за предупреждение, й зашлеви звучен плесник.

— Погребала съм досега три деца, и може да ми се наложи да погреба и други от най-скъпите ми същества, преди да е настъпил собствения ми край. Ще се моля само на Господ да не си наблизо, когато скърбя за тях, за да не усилваш мъката ни. Освен че си и стара мръсна вещица, ти си и глупачка, Лиона Уоткинс. Защо ще му е на Мозес да носи тялото на сина ми, ако той го е убил? — Тя си пое дълбоко дъх и сякаш стана още по-висока. — Ти нямаш сърце и никога не си изпитвала и най-простата човешка радост. Жал ми е за теб.

Лиона хвърли поглед около себе си, срещайки само израз на омраза там, където само миг по-рано бе усетила съгласие с думите си. Тя се втурна с развети поли към фургона. Джеси и Присила не откъснаха поглед от земята и отказаха да я последват. Тя се обърна към тях:

— Е?

Те овчедушно тръгнаха подире й.

Мама Лангстън се размърда първа. Обърна се към множеството.

— Не съм изненадана от държането ви, но ми се струва, че и някои от вас трябва да се извинят.

Всички сведоха виновно очи и заотстъпваха засрамено към фургоните си. Някои хвърлиха смутени погледи към Мозес, който стоеше със спокойно достойнство, но без предизвикателство.

Лидия взе обратно Лий и после се приближи до чернокожия мъж.

— Мозес, съжалявам за това. По-ужасно нещо не бях виждала през живота си. Добре ли си?

— Добре съм, мис Лидия. Благодаря ви, че се застъпихте за мен.

Тя му се усмихна и докосна ръката му.

— Едва ли направих повече от онова, което направихте с Уинстън за мен, когато бях отхвърлена от всички.

И след малко окуражено добави:

— Ако можеш да наглеждаш Лий днес следобед, ще приготвя вечеря за теб и Уинстън.

Жестът беше предназначен да вдъхне спокойствие и го постигна. По очите на възрастния мъж потекоха сълзи.

— Благодаря ви. Наистина ще ви бъдем много благодарни.

Чувствайки присъствието на Рос зад гърба си, тя се обърна към него и каза меко:

— Ще ти направя кафе във фургона.

Погледът му я прониза чак до дъното на душата.

— Ще се върна веднага, след като изкажа съболезнованията си на Лангстън.

Тя не искаше да го изоставя дори и за момент. Искаше да го пие с очи, да се увери, че наистина се беше върнал и я гледаше така, сякаш се беше измъчил по нея. Но ако останеше с него, макар и само миг, той можеше да види как бурята в сърцето й избликва. Тя бързо се извърна.

Умората му трудно можеше да се скрие, когато се върна във фургона половин час по-късно. Кимна с благодарност за чашката кафе, което тя му поднесе и се отпусна на едно столче.

— Страшна мръсотия.

— Мислех, че ще отсъстваш няколко дни.

Обичайният й глас. В действителност е била обзета само от любопитство защо се е върнал толкова рано.

— И аз си мислех същото, но… — Той повдигна уклончиво рамене. — Преди разсъмване реших да се върна. Скаута ще продължи напред.

Защо не й го каза? Защо не й каза веднага, че вече не издържа далеч от нея, че цяла нощ се бе въртял в постелята си, докато накрая реши, че само си губи времето в напразни опити да заспи? Беше събрал багажа си и бе оседлал коня, беше събудил изненадания и сънлив Скаут, за да му каже, че е променил плановете си, и после бе препуснал като бесен да се върне колкото може по-бързо при нея.

— Добре, че се върна.

Тя не знаеше какво да прави с ръцете си. Лий още не беше се пробудил от сутрешната си дрямка. Беше свършила работата си и копнееше да докосне Рос, да изтрие дълбоката гънка между веждите му, да види как умората му изчезва.

Той се вгледа в чашката с кафе, като я завъртя и превърна съдържанието й в нежен водовъртеж.

— Не мога да повярвам, че някой така хладнокръвно ще убие момчето. Защо? По дяволите, защо?

— И аз не знам, Рос. Какво ще прави мистър Грейсън?

— Мисли, че трябва да огледаме наоколо днес и да видим дали няма да открием нещо, което да ни подскаже кой може да го е направил.

— Ние? — запита тя разтреперана.

— Дадох доброволно съгласието си.

— О!

Тя седна на столчето срещу неговото и сплете пръсти. Беше видяла тялото на Люк, разрязаната му шия. Цялата потрепери.

— Какво мислиш, че ще откриеш?

— Нищо — отвърна той кратко.

Остана загледана в ръцете му, които се заеха да проверяват изправността на револвера и пушката му.

— Може да са били и индианци, но това твърде ме съмнява. Едва ли са останали войнствени племена толкова на изток. А и убийството не е извършено доблестно, в единоборство. Едно абсолютно безпричинно убийство, само някакъв изрод би могъл да го извърши. Може да е дезертьор, хиляди от тях се скитат из Юга след приключването на войната и си разчистват лични сметки за отмъщение, или просто си изливат омразата на който попаднат, дори и на деца като Люк. Тоя тип убийци са най-мръсните, убиват и изчезват мигновено. Тоя вероятно е вече поне на десетина мили от тук.

— Защо тръгваш тогава след него?

Бързите му ръце за миг застинаха и главата му се изправи. Изумлението в гласа му беше неподправено.

— Защо отиде да защитиш Мозес, при което за малко не те застреляха?

Тя приведе очи под изгарящия му взор.

— Разбира се, трябва да отидеш — прошепна тя. Само внимавай много, моля те, прииска й се да го помоли тя. — Много си уморен.

— Да, яздих доста от сутринта.

Да те видя. Да вдъхна аромата на косата ти, който дори и в такъв мрачен ден като днешния носи благоуханието на слънцето. Да разбера дали наистина те има, или си някакво привидение, което ме е омагьосало. Да чуя гласа ти.

С изправянето си плъзна револвера в кобура. От погледа й не се изплъзна невероятната лекота, с която го направи, както и бързината, с която завърза кобура за бедрото си с кожените върви. Нахлупи ниско шапка и вдигна пушката си.

— Не ме чакай, преди да се стъмни — предупреди я той, докато нахлузваше кожените ръкавици.

Забравила за клетвата си никога да не му показва какво е на душата й, тя се втурна към него и сграбчи с две ръце ръката му.

— Рос, нали ще внимаваш много?

Кога някой се беше тревожил така за него? През целия му проклет живот, някой беше ли изказал загриженост за безопасността му? Даже и Виктория приемаше за съвсем естествено, че той умее да се грижи за себе си. Ако някой се нуждаеше от защита, това беше тя, а не той. Кога някой се беше втренчвал в него с такава очевидна тревога, от грижа единствено за неговата съдба?

Помисли си за нощта, която бе прекарал в мечти за нея, за часовете на езда, в които не беше щадил нито Лъки, нито себе си, за да върне тук. Помисли си как го теглеше тялото му към нейното, как искаше още веднъж да го прегърне… и адът, който беше изживял в опитите си да забрави яркостта на спомена.

А сега тя го гледаше с онези свои очи, които му напомняха блясъка на отлежало уиски. Косата й го молеше да я отмести от бузите й. Устата й беше влажна и подканяща и излъчваше желание единствено да бъде целувана.

За Бога, но той заслужаваше целувка.

И пред очите на всички, на Лиона Уоткинс, и на всички останали, които присъстваха, ръката му легна на тила на Лидия и я придърпа към себе си. Устата му се срещна с нейната в нежна, но настойчива целувка. Всмуквайки леко, докато усети как устните й омекват, езикът му леко се плъзна между тях и потъна в сладката пещера.

Лидия омекна. Целувката му я зашемети до такава степен, че тя загуби усет за заобикалящите я; съзнанието й се изпълни единствено от мощното тяло, притиснало я до себе си. Ръцете й останаха вкопчени в ръката му, и кокалчетата на пръстите й се забиха дълбоко в мускулите му.

Господи, колко го искаше в този миг — намести несъзнателно бедрата си, сякаш очаквайки неговите.

Рос получи замайване от тежестта на гърдите й върху ръката си. Прииска му се да захвърли пушката, да я отнесе обратно във фургона, да я изпие гола с очи, да докосне мекотата и податливостта на плътта й, да забрави всичко и да се потопи изцяло в нея. Но не можеше, и с усилие надви поредната болка.

Бавно започна да се отдръпва от нея. Първо се оттегли езикът му, но пътьом се спря върху горната й устна. Накрая се отдръпна и отвори очи, за да срещне взор, смутен и объркан като неговия.

— Ще внимавам — изрече дрезгаво той.

После измъкна ръката си от нейните, и потегли.

Прибра се едва късно през нощта. Лидия прекара повечето време с Лангстънови. Мама Лангстън не пускаше децата си никъде и те плачеха. Беше едновременно и трогателна, и ужасна гледка. Лидия бе плакала сама при смъртта на майка си. Тези хора поне се крепяха едни други в скръбта си. Зик намери утеха в работата си и се залови с кърпежите по фургона, като често се връщаше при жена си и отпускаше отрудена ръка на рамото й. Бяха заедно в страшната си мъка.

Всички, освен Буба, който седеше до фургона, но не виждаше и не чуваше нищо наоколо. Сърцето на Лидия се свиваше всеки път, когато погледът й се спираше върху него. Момчетата се бяха карали помежду си, но това не им пречеше да се обичат. Скръбта на Буба я плашеше. Тя го беше обсебила. До такава степен, че забрави да се грижи за конете на Рос.

Лидия вършеше това вместо него. Беше наистина уморително, но поне изпитваше задоволство, че е способна да прави това за Рос. Опитваше се да не гони от паметта си спомена за целувката му сутринта. Защото всеки път, когато го стореше, коленете й омекваха и тя усещаше как цялото й тяло пламва. Искаше да докосне гърдите си, да ги разтрие, докато втвърдените й зърна се отпуснат. Онова място между бедрата я болеше всеки път, когато си спомнеше за начина, по който Рос бе обхванал устата й, за неговата пулсираща мощ. Представяше си го без риза, виждаше играта на мускулите му, мъчеше се да отгатне всяка извивка от тялото му и цялото й лице пламваше като божур при тази мисъл. Но това беше мисъл, която не искаше да я изостави, и тя се връщаше към нея през целия ден.

И с най-голямо усилие на волята си не можеше да прогони усещането, което бе изпитала при проникването му в нея, твърдостта, топлината и пулса. Не можеше да забрави усещанията, завладели тялото й с всеки негов тласък в нея. Мама Лангстън се бе оказала права. Попаднеш ли на истински мъж, всичко е както трябва.

Мозес дойде при нея на залез-слънце и стеснително попита, дали наистина ако наглежда Лий, тя ще приготви вечеря за Уинстън и него. Лидия го изпрати да поразходи Лий около лагера, докато тя изпържи пшеничените питки в мазнината от бекона — те щяха да придружават заешкото задушено, което бе започнала да вари от ранния следобед.

Когато вечерта отидоха с Мозес и Лий до фургона на Уинстън, те с изненада го видяха седнал отвън да отпива шери. Лидия отклони поканата му за чаша шери, но отбеляза със задоволство добрия му външен вид.

— О, чувствам се далеч по-добре. — Той опита задушеното и на свой ред щедро я възнагради с комплименти.

Когато привърши блюдото си и го отмести настрана, той каза:

— Лидия, Мозес ми разказа какво се е случило тази сутрин. Не обвинявам никого. Много добре ми е известно как избухват такива скандали и как обикновено миролюбиви хора се превръщат в кръвожадни. Но въпреки всичко искам да ви благодаря от все сърце, загдето сте защитили Мозес в мое отсъствие.

Тя сведе свенлив поглед.

— Няма нужда от никакви благодарности. Вие двамата сте мои приятели.

— Един бивш роб и един охтичав. Мозес, ти едва ли би си помислил, че една вълшебна млада жена може да намери по-хубави приятели от нас.

Тримата дружно се изсмяха, но едва ли някой от двамата можеше да предположи, че приятелите през целия й живот се брояха на пръстите на едната ръка.

Рос се прибра късно във фургона, но Лидия още не беше заспала. Беше чула ездачите отдалеч и го изчака да се приближи до фургона. Тя се промъкна до задната част, промуши глава и тихо повика:

— Рос?

— Прощавай, че те събудих.

— Разбра ли кой е убил Люк?

Последва продължителна тишина, преди да чуе дълбоката му въздишка:

— Не. Беше както си го представях. Никакви следи от лагер, нито пък от коне или каруци. Нищо.

Той разпъваше постелята си под фургона.

— Защо не легнеш вътре? — попита го тя с несигурен глас. — Сега страничният брезент е навит догоре и тук е също така хладно, както и долу.

И когато той не отговори, тя добави:

— Знам, че си страшно уморен.

— Страшно.

— Тогава горе ще си починеш по-добре.

Той твърде се съмняваше в това, но все пак се изкачи горе. В момента, в който Лидия видя, че той е взел решения да спи отделно от нея, тя се сгуши на постелята си. Не желаеше той да си мисли, че тя го очаква. Но тя се надяваше, молеше се той да промени решението си… Проследи в полумрака как сваля ризата и ботушите си и ляга в другия край на фургона.

— Как беше Лий днес? Не можах да му се порадвам.

Потискайки разочарованието си, загдето не беше легнал до нея, тя каза:

— Зарови пръстите си в косата ми и си помислих, че докато успея да ги измъкна оттам, ще остана без коса.

Той се изсмя — един приятен и успокоителен смях в мрака.

— Не е трудно да разбере човек защо.

По дяволите, не беше имал това предвид със забележката си. Думите увиснаха в застиналия нощен въздух, докато той си поемаше дъх и се надяваше тя да не се обиди.

Лидия, чувствителна към необичайния си външен вид, изтълкува погрешно думите му.

— Знам, че косата ми се различава от другите… че е много буйна. Не е много като… пшеничена коприна.

«Не е като тази на Виктория», помисли си тя.

— Много е хубава — изрече той меко, сгъвайки пръсти и припомняйки си усещането от кичурите й между своите пръсти.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Не беше чувала много комплименти от него досега. Този специално й беше много мил.

— Няма защо.

«Ти проклет лицемер», помисли той за себе си. «Лежиш си и дрънкаш учтиви глупости, а на ума ти е само какво чувстваше, когато беше с нея и как ти се щеше да имаш още едно оправдание — като пиянство например, за да го повториш». Раздразнен от себе си, той измърмори едно троснато:

— Лека нощ — и обърна гръб.

Дълго лежаха в мрака с ясната мисъл, че никой не спи, но не пророниха и дума. При върховната на умора, която изпитваше Рос, очите му дращеха като пълни с пясък при всеки опит да ги затвори за сън. Накрая чу лекото й равно дишане, което идва със съня.

«Не е хубаво», помисли си той, като отново се изтърколи на гръб, като се надяваше да облекчи поне малко терзанията на онази част от плътта, която упорито не му даваше мигне. Членът му беше страшно болезнен и гневен, загдето си бе наложил това идиотско въздържание тази нощ. След време Рос започна да си мисли, че наистина е постъпил глупаво.

Значи тя имаше минало. Но той също. Тя не беше това, което бе представлявала Виктория. Тя се различаваше по много неща от нея. Бяха се оженили съвсем по закона. Колкото и да бяха нестабилни местните щатски управи тия дни, едва ли щеше да е толкова лесно човек да се сдобие с развод. Щяха да са женени още дълго време. Какво щеше да прави през това време? Да живее като монах, или да си купува жени за час?

Спомни си за самотната нощ в Оуентаун и разбра, че не към това се стремеше.

Той желаеше Лидия.

И може би, когато тя станеше негова, тогава щеше да се излекува от всички терзаещи го мисли. Нощта, в която я беше обладал, беше пиян. Твърде възможно беше въображението да му играеше номера с тия невероятни спомени за онази нощ.

«Кого заблуждаваш», помисли си той. «В онази нощ беше пиян като свиня».

Но това беше един много убедителен довод, когато се опитваше упорито да убеди себе си да легне до нея, да я разбуди с целувка и…

Не. Тогава тя щеше да си помисли, че това е единственото, което му е нужно от нея. Пък и колкото и да настояваше тялото му за нея, плътта не беше единственото, от което той се нуждаеше. Лека-полека бе станал зависим от реда й, от ястията, които му приготвяше, от начина, по който му казваше къде се намира всяка негова вещ, от майчините й грижи за Лий. Той също обичаше уюта. И ценеше начина, по който го слуша, когато й говореше. Така нещата, които казваше, придобиваха значимост. Искаше му се да се тревожи за него, когато заминаваше някъде, както бе станало днес. Искаше да чувства до себе си не само тялото й, но и душата й.

Едно обаче беше абсолютно сигурно. Нямаше да издържи дълго с непрекъснато втвърдената буца плът в панталоните си и съзнание, разкъсвано на две. Рано или късно щеше да направи нещо непристойно, като онова, което бе извърши през нощта на Четвърти юли, а той не искаше повече да вижда изписан на лицето й онзи страх, ако отсега нататък това зависеше от него.

Утре. От утре щеше да почне да се отнася с нея повече като със съпруга, и може би тя щеше да се почувства повече съпруга, а едното несъмнено щеше да доведе до другото. Още от сутринта и започваше да осъществява плана си. Може би щеше да я целуне за добро утро. Да. Сутринта непременно щеше да я целуне.

И той заспа с усещането за нейната целувка.

Но на сутринта нея я нямаше.