Измамата

Дванадесета глава

Осемнадесетгодишната деликатна Дори, новата камериерка на Еванджелин, вдигна копринената рокля в бледожълто.

— Спомням си я. Нейно благородие я носеше една коледна сутрин. Боже, нима са минали пет години оттогава?! Току-що бях постъпила на служба. Тя ми даде подаръка със собствените си ръце — кутия с шивашки принадлежности. Госпожа Роли й била казала, че искам да стана шивачка. Беше прекрасна! Много жалко, че смъртта я отнесе толкова рано!

— Ти си й шиела, така ли?

— Тогава все още не. Започнах с поправката на дрехите на прислугата. Мадам, обещавам ви, че ще бъда много внимателна! Научих доста през последните пет години. Мога дори да я направя по-модерна, ако желаете. Вие сте висока. Къдричките няма да ви стоят добре. Ще ви отива по-изчистената линия.

— Напълно съм съгласна с теб, Дори. Махни тези къдрички. Аз без съмнение съм върлината в семейството.

Дори прегледа шевовете и подгъва.

— Когато привърша, всички рокли ще изглеждат така, сякаш са шити специално за вас, мадам. И изобщо няма да бъдат демоде. Майката на негово благородие редовно ми изпраща списания. Така че ще изглеждате приказно, мадам!

Еванджелин я остави да работи на спокойствие, като се чудеше дали Ошар, който като че ли знаеше всичко за семейството на херцога, е допускал, че той ще настоява тя да приеме роклите на починалата му съпруга. А може би е предположил, че ще ги използва като един вид заплащане, ако се пъхне в леглото му.

Едмънд беше легнал за следобеден сън. Херцогът разговаряше някъде с управителя на именията си. Замъкът бе тих — поне доколкото може да бъде тих един замък с почти петдесет души, сновящи непрекъснато из него. Еванджелин се насочи към Северната кула. Следобедът преваляше. В това крило забеляза само един самотен лакей. Подуши лабораторията още преди да я бе видяла. Оттам се разнасяше сладко, макар и леко тръпчиво благоухание, напомнящо на розмарин и канела. Еванджелин възнамеряваше да разбере какво бе имала предвид госпожа Нийдъл, когато й каза за пламъка в очите.

Благоуханието се сгъстяваше с всяко следващо стъпало на виещата се нагоре дървена стълба. Когато почука леко на старата дъбова врата, чу как напевният глас на госпожа Нийдъл й казва да влезе.

Старицата стоеше в средата на огромна кръгла стая с поне десет прозореца, разделени от дебели подпорни греди. Плътни копринени паравани оформяха отделните кътчета. Към стените бяха прилепени извити маси, очевидно изработени специално за тази стая и специално за госпожа Нийдъл. На тях бяха строени десетки бурканчета, всяко едно — с етикет. В камината гореше огън, над който къкреше гърне — от него явно се носеше успокояващият топъл аромат на канела.

— Я, ти дойде по-скоро, отколкото предполагах. Сядай, сядай, мило девойче. Ще ти дам чаша хубав билков чай.

Еванджелин кимна и последва крехката старица. Докато тя приготвяше чая, гостенката й се приближи до една от масите и се зачете в някои етикети: „Изсушен розмарин“, „Стрити джинджифилови семена“, „Листчета от роза“, „Корени от иринго“, „Ямаригови семена“. Имаше и няколко колбички. От едната се носеше силен розов аромат.

— Стаята ви е приказна, госпожо Нийдъл! — възкликна Еванджелин, връщайки се при камината.

— Аха. — Старицата кимна и посочи с изкривен от артрит пръст към едно канапе, покрито с износен тъмночервен брокат. — Бащата на негово благородие, херцог Уилям поръча да я направят специално за мен. Добро момче беше той, предишният херцог, силно и честно. Обичаше сина си повече от всичко на света.

— И аз така разбрах. Синът очевидно също много е обичал баща си.

— Да. Негово благородие беше толкова див момък, все се забъркваше в някаква беля, хвърляше се в лудории, от които на всеки родител ще му настръхнат косите, но не и на херцог Уилям. Той просто се засмиваше и съветваше момчето си само да не убива, да не опозорява момичетата и да не причинява болка никому. Би дал живота си за своя син. Тъжен беше денят, когато херцог Уилям почина. Оттогава негово благородие се промени. Никога преди не бе оставал трезвен толкова дълго. Очите му станаха сурови и студени, смехът му изтече като вода. Превърна се в сериозен и уравновесен. — Старицата се усмихна, разкривайки последните си два ослепително бели зъба.

— Доколкото разбрах, негово благородие се е оженил за братовчедка ми, защото баща му е искал да улегне?

— Може и да има нещо вярно в това. Херцог Уилям много харесваше младата Мариса. Искаше я за снаха и знаеше, че ако не заведе насила сина си пред олтара, някой друг джентълмен ще я грабне. Та, както казах, негово благородие би сторил всичко за баща си, включително и да се ожени за момиче, което не обича. Но не ме разбирай криво, девойко. Херцогът всъщност я искаше, а бракът бе единственият начин да я има в леглото си.

Еванджелин бе потресена.

— Не, това не е вярно! Херцогът се ожени за братовчедка ми, защото я обичаше! Така ми бе казано от хората, които ценях и на които вярвах безрезервно!

— Ох, любов! Та той беше толкова млад, когато срещна Мариса. Той я искаше, малка девойко, искаше я в леглото си и не желаеше да я пусне да излезе оттам. Всички го знаеха. И той не се криеше. Беше необуздан като планински козел. Похотта е водещият житейски принцип за всеки млад мъж. Негово благородие не беше по-различен. Видя я и я пожела. Баща му остана доволен. Похотта на сина му отговаряше напълно на плановете му.

Старицата взе една красива чаша от уеджудски22 порцелан и наля на гостенката си зелен билков чай, който не изглеждаше особено добре. После седна срещу нея. Еванджелин отпи деликатно. Оказа се изненадващо приятен, със сладкотръпчив ябълков вкус. Госпожа Нийдъл се зае шумно със своето питие.

— Всичко като че ли вървеше добре, докато младата Мариса не разбра, че е бременна. Тогава се промени. Ужасяваше се, че ще умре при раждане. Е, роди Едмънд и не умря. Ала се промени.

— Майката на Мариса е умряла при раждане — вметна Еванджелин. — Несъмнено тя се е страхувала да не й се случи същото.

— И аз така разбрах, тъй като си поговорих с нея. Как да ти кажа, тя вярваше, че ще я спася. Прекарваше много време тук и все ме разпитваше. Раждането й не мина трудно. Дадох й лауданум, за да намаля болката. Лорд Едмънд се роди за не повече от шест часа. А тя си стъпи на краката само за два дена. Дори й дадох билки, за да секне млякото й, защото не искаше да кърми.

— Имала е късмет, че вие сте били тук.

— Оня глупак, докторът, който негово благородие доведе от Лондон, не й даде нищичко. Смяташе, че жените трябва да страдат, че такава им е орисията. Дрън-дрън! Дадох й лауданум, щом той излезе от спалнята. След раждането кървеше прекалено много, а оня само поклати глава и каза, че се надява само да спре, защото той не знаел какво да направи. Аз се погрижих за нея. И тя оздравя бързо. Но това май се оказа без значение… Не искам да говоря повече за Мариса. Прости ми, че съм толкова откровена, но на моята възраст всеки миг е дар от Бога. Знам, че ти не желаеш да си тук. Бориш се непрекъснато със себе си. Питам се защо. Може би ще ми кажеш?

Еванджелин се вкамени.

— Вие сте вещица…

— Ох, може и да е така, но от теб усещам особено излъчване. Страхуваш се. А най-странното е, че принадлежиш на това място. Не е за вярване, нали?

— Вие знаете защо съм тук, госпожо Нийдъл. Съпругът ми умря и ме остави без пукнат грош. Така че сега съм зависима от добрата воля на негово благородие. Ще бъда бавачка на лорд Едмънд. Няма нищо странно в това. И не се страхувам от нищо.

— Безобразна лъжкиня! Направо безобразна! Нейно благородие ми е говорила за теб няколко пъти. Много те обичаше тя, лека й пръст. Щеше й се да може да те види колко си пораснала, но баща й и старият херцог не си говореха, а твоят баща трябваше да вземе страната на нейния. Лоша работа…

— Знаете ли каква е причината за отчуждението между двете семейства? Аз също тъгувах за братовчедка си.

Госпожа Нийдъл отпи от чая си и постави чашата на малката масичка до фотьойла.

— Не нейният баща прекрати връзката. На стария Ролф не би му и хрумнало да убие кравата, от която дои мляко.

— Не ви разбирам, госпожо. Бащата на Мариса беше почтен джентълмен, при това заможен.

— Ролф беше комарджия, мило девойче. Профука три състояния. Доколкото ми е известно, сега профуква и четвъртото, с което се сдоби, след като успя да ожени сина си за богата наследница. Горкото момиче… Да имаш такъв свекър като стария Ролф!

— Баща ми никога не ми е казвал подобно нещо! Сигурно грешите!

— Вярвай, ако искаш. Старият Ролф не изплати дори и петак от зестрата на дъщеря си на херцог Уилям! — Старицата се засмя.

— О, боже! Та това граничи с безочието, госпожо Нийдъл!

— Да, голямо безочие. И продължава да си прави каквото си знае, доколкото ми е известно. Ослушвам се, но нищо не научавам, откакто Мариса почина… Ами ти, мило девойче, защо не ми кажеш какво ти тежи на сърцето?

Еванджелин мълчеше като риба.

— И ти си огън и жупел като нея, но си познала друг живот. Английската ти майка е била твоето спасение, дете. Тя е уравновесила характера ти, изгладила е ръбовете. Горда си, но не чак толкова, че да изгубиш вярната посока. Да, и този твой баща… Красив мъж! Спомням си го добре от сватбата. Имаше и много изразителен смях. С прискърбие научавам за смъртта му. Много странно… Нещо просто не ми се връзва.

— Той беше зле със сърцето.

Госпожа Нийдъл й хвърли един изпитателен поглед, а после се обърна смръщена към огъня. Еванджелин се втренчи в нея.

— Откъде знаете каквото и да било за майка ми? И как е възможно да познавате толкова добре характера ми? Та до вчера вие не ме бяхте виждали!

— Много отдавна съм на този свят, девойко. Бързо познавам хората. А и на много хора душата се чете в очите. Ти си от тях, мадам.

Еванджелин навлажни устни.

— Казахте, че имам пламък в очите. Какво имате предвид?

Почти беззъбата уста на старицата се разтегли в усмивка.

— Май много те е развълнувало това, а? Не те коря. Хубаво нещо е да имаш пламък в очите. Скоро ще го разбереш. Животът ти току-що започва. Само ми се ще да ми кажеш какво не ти дава мира. Чувстваш страх и, което е още по-странно, огромна вина.

Еванджелин скочи.

— Не трябваше да идвам тук! — Трясна чашката и чинийката на масичката до госпожа Нийдъл. — Изобщо не трябваше да идвам в Челси! Моля ви, не казвайте за това на никого! Не е кой знае какво. Просто го забравете, госпожо Нийдъл.

— На никого няма да го кажа. Само на херцога. Той е моето красиво и гордо момче.

— Той е много повече от това. Няма абсолютно никакви задръжки. Възмутителен е. И забавен… — Еванджелин приглади косата си. — Не очаквах да е такъв.

Старицата наклони леко глава и се загледа изпитателно в нея.

— Негово благородие обузда буйния си нрав и успокои апетитите си. Стана добър човек. А сега очаква половинката на сърцето си, за да заживее в щастието, в което живя баща му.

— Говорите за любовта така, сякаш е съдба.

— За някои е.

— Изобщо не вярвам, че на този свят има един-единствен човек, предназначен специално за херцога или пък за мене. А дори и да има, прекалено малки са шансовете той или аз да го срещнем.

— Така ли мислиш? Е, има нещо вярно в казаното. Светът е огромен, в него има много повече хора, отколкото можеш да си представиш — старицата се усмихна и кимна. Клепките й се притвориха. На Еванджелин й се стори, че всеки момент ще захърка.

— Оставям ви на спокойствие, госпожо Нийдъл. Не ставайте. Благодаря ви за чая.

— Помисли си за онова, което ти казах. И пак ела.

— Ще дойда.

— Ще ми се да чуя повече неща за този съпруг, който казваш, че си имала. Не, сега не ми разправяй врели-некипели. — Очите на госпожа Нийдъл вече бяха широко отворени, проницателни и знаещи. — Мила девойко, лоялността понякога е мъчителен товар.

— Това няма нищо общо с мен. Довиждане, госпожо Нийдъл.

Докато притваряше тихо вратата, тя чу лекото похъркване на старицата. С какво толкова се издаваше, че още от пръв поглед се разбираше, че нещо при нея не е наред? Или тази жена наистина беше вещица? А Еванджелин никога не бе вярвала във вещици…

Дори сплете косата й на две дебели плитки и ги зави на главата. После дръпна няколко кичурчета около лицето и на тила. Прическата я промени неузнаваемо. Еванджелин се погледна във високото огледало, съзнавайки, че момичето стои зад нея и очаква реакцията й. Усмихна се на отражението си. Жълтата копринена рокля с висока талия се спускаше на меки дипли до пода. Дори бе махнала всички къдрички и украшения. Сега дрехата изглеждаше като шита специално за нея.

И двете знаеха, че изглежда прекрасно. А именно това й бе нужно. Госпожа Роли я бе уведомила преди час, че херцогът ще има гости и желае нейното присъствие. Очевидно бе предупредил и Дори, тъй като, когато влезе в стаята си, красивата рокля вече я очакваше.

Сърцето й подскочи, когато Басик й отвори вратата към големия салон. До ушите й достигна звънък момичешки смях и само след миг зърна елегантна млада дама, която продължаваше да се смее, поставила бялата си ръчица върху черния ръкав на херцога. Видя и една много по-възрастна дама с огромна диамантена тиара в стоманеносивата коса и със силни петна руж по бузите, която се бе разположила величествено край камината. От двете й страни стояха двама джентълмени.

— Мадам дьо ла Валет — обяви тържествено Басик с мощния си глас.

Всички в салона се извърнаха към нея. В какво, по дяволите, се беше забъркала? Какви бяха тези хора? Единственото, което искаше, бе да бъде оставена да мами херцога на спокойствие и да пази живота на баща си. Притвори за миг очи, после ги отвори широко и с величествена осанка закрачи към гостите.

Младата дама, чиято ръка все още стоеше собственически върху ръкава на херцога, вдигна глава и й се усмихна. Косата й бе толкова руса, че проблясваше като сребро под светлината на свещите. Очите й бяха бледосини. Еванджелин предположи, че усмивката е неин постоянен спътник.

— Заповядайте, мадам — каза спокойно херцогът и се приближи към нея.

Забеляза одобрението му. Искаше й се да му каже, че дори бе щипнала бузите си, за да им придаде цвят, нещо, което никога досега не бе правила. И тя самата не знаеше защо го направи. Прииска й се да се взре в лицето й и да кимне одобрително. Но погледът му се прикова отново върху гърдите. Усещаше го и той знаеше, че тя го усеща. Усмихна й се дяволито, пое ръката й, вдигна я до устните си и леко я целуна.

— Изглеждате прекрасно, но, разбира се, вие го знаете.

— Престанете да съзерцавате гърдите ми. Имам и други приятни части на тялото, които биха заслужили вниманието ви.

— Изобщо не съм сигурен, че точно това искахте да кажете. Кои други части? Надолу ли са тези чаровници? Или зад ушите ви? Надявам се, че по-късно ще ми разкажете всичко за тях. Може би ще се съглася с вас, а може би — не. Що се отнася до гърдите ви, те ми доставят огромно удоволствие. Изключително! Ще ми се да имах по-богат речников запас, за да мога да се изразявам по-точно, особено в толкова важни ситуации като тази… Но, както виждам, Дори се е справила великолепно с роклята. Ала преди да ми забраните да се отдавам и на други все тъй невинни занимания, позволете ми да ви представя на пралеля си, лейди Юдора Пембърли, и на нейната кръщелница, госпожица Фелиша Сторли. Джентълменът с буйната разрошена коса, който изглежда така, сякаш току-що се е сражавал с ураган, макар че целта му е да си предаде шикозен и романтичен вид, е Дрю Халси, лорд Петигрю. А това е сър Джон Еджъртън, който си въобразява, че е авангард на модната линия като фамозния Брамъл23. И двамата пристигнаха от Лондон преди не повече от час. Дами и господа, позволете ми да ви представя моята братовчедка Еванджелин дьо ла Валет, наскоро пристигнала от Париж.

Еванджелин кимна учтиво на всеки един от гостите, макар че не й беше никак лесно. Не можеше да повярва, че той е тук. Беше много рано, прекалено рано. Сърцето й буквално щеше да се пръсне. Прилоша й. Накрая застина и се втренчи с ням ужас в Джон Еджъртън.