Измамата

Девета глава

— Мадам, какво става?! Боже мой, добре ли сте? — Госпожа Роли сграбчи здраво ръката й.

Еванджелин тръсна глава, ала Ошар не благоволи да изчезне. Винаги беше с нея. Понякога образът му беше толкова ясен, че тя имаше чувството, че ако протегне ръка, ще го докосне. Говореше й с непоносимо отчетлив и силен глас или я галеше с толкова нежност, колкото би вложил в погалването на дръжката на стола.

— Съжалявам, госпожо Роли! — Успя да имитира една измъчена усмивка. — Просто си мислех за нещо друго, нещо, което ми се случи във Франция. Простете разсеяността ми. Кой е онзи благородник с огромната бяла перука? — Сочеше към голям портрет в тежка златна рамка, рисуван в началото на миналия век.

— О, това е четвъртият херцог на Портсмут — Еверет Арисдейл Челси. Чувала съм, че бил много необуздан. Твърде красив, ако ме питате. Всички момичета припадали по него. Е, вече повечето от копелетата му са мъртви.

Еванджелин изобщо не се вълнуваше от четвъртия херцог на Портсмут, а от настоящия, който също бе твърде красив. Чувстваше болезнено присъствието му във всеки един миг не само защото се ужасяваше, че той няма да й позволи да остане, а и защото я гледаше така, както само още няколко мъже я бяха гледали, най-вече граф дьо Пуий. С тази разлика, че погледът на херцога изобщо не я дразнеше. Напротив — караше я да чувства странно затопляне на места, на които досега не бе обръщала никакво внимание и леко губеше равновесие, но тъй като това бе постоянното й състояние от една седмица насам, изобщо не го намираше за странно. Ала затоплянето бе нещо съвсем ново и необяснимо. Знаеше единствено, че й харесва.

Бе изиграла наложената си роля. Бе парирала въпросите му с наизустените си отговори.

Настроенията му се меняха изключително бързо — от арогантна надменност, която безспорно му беше вродена, до хладна учтивост, когато се затваряше дълбоко все бе си.

Но тя трябваше да успее! Нямаше друг избор.

Грациозните движения на госпожа Роли и веселото й бъбрене й действаха успокояващо. Минаха по дългия, покрит с килим коридор на западното крило и се озоваха пред широкото стълбище, което се виеше величествено чак до най-горния етаж. Еванджелин последва икономката през просторното фоайе в италиански стил, над което на сребърна верига висеше масивен полилей. Прекосиха и официалната трапезария и влязоха в малка осмоъгълна стая, през чиито широки стъкла нахлуваше ярката светлина на утрото. Нямаше нито тежки мебели, нито тъмна ламперия — само една малка масичка, а боядисаните в бледожълто стени създаваха усещане за спокойствие й простор. Някои прозорци бяха отворени и нежният топъл бриз издуваше ефирните пердета.

Еванджелин се закова и възкликна:

— Но тук е прекрасно!

— Много ви благодаря. Несъмнено и майка ми ще оцени признанието ви. Именно тя поръча да направят стаята по този начин преди двадесет години.

Стресната, Еванджелин потърси с поглед херцога. Оказа се седнал в единия край на малката маса е вестник в ръце, който вече сгъваше. Носеше светъл кожен жакет и великолепни плетени бричове за езда. Тъмната му коса беше разрошена, а лицето му — свежо и леко загоряло от слънцето. Очевидно допреди няколко минути беше яздил по крайбрежните скали.

Той безспорно бе най-прекрасният мъж, когото бе виждала през живота си, макар че нямаше много опит. Вероятно лондончани биха го засенчили с красотата си, но Еванджелин дълбоко се съмняваше.

Изведнъж осъзна, че се е втренчила в него, и бързо сведе поглед към пантофите си.

— Да не би да има някакъв проблем, мадам?

„Ти си проблемът. Боли ме, когато те погледна. Още от дете не мога да те забравя. Надявах се, че сега ще изглеждаш по-различно… Изгубих си ума по теб.“

— Не, няма никакъв проблем, ваше благородие. Просто се отнесох.

Стори й се, че той се изсмя. Внезапно си спомни как преди години бе завидяла на Мариса и на късмета й, че го е спечелила. Но май не бе извадила чак толкова голям късмет. Умря, току-що навършила двадесет. Нещастен случай, или поне така й бяха казали.

Отправи му предизвикателен дяволит поглед, който бе изчаквал дълбоко в душата й да се появи той, за да излезе наяве. Разбра, че му хареса. Сви рамене — ситуацията беше безнадеждна. Забеляза, че й се усмихва разбиращо, като че ли знаеше какво си мисли. Дяволитата й усмивка стана още по-многозначителна.

— В интерес на истината, смятам, че изглеждате великолепно.

Кларъндън се облегна и скръсти ръце на гърдите си.

— Малко френска откровеност! Благодаря ви за комплимента. Ако бях дама, щях да изпърхам с клепки и дави помоля да споделите мнението си в по-големи детайли, но уви! Тъй като съм джентълмен, трябва да се задоволя и с това. Макар че много ми се ще да знаех подробностите.

Дяволитата й усмивка угасна.

— Смутих ли ви? Да, доколкото виждам вратът ви започва дискретно да се изчервява. Хайде, елате да седнете. Госпожа Дент ни е приготвила закуска, след която ще се чувстваме нашишкавели като евнуси.

Еванджелин седна вдясно от него, без да го поглежда. Знаеше, че той е свикнал на безсрамни ласкателства и на безкрайно обожание. Спомни си как Ошар й бе описал с най-малки подробности какво предпочита херцогът особено когато се отнася за жени и й се прииска да потъне в земята от срам.

Ала тази информация надали щеше да й бъде някога от полза. Херцогът не би я възприел като нещо повече от една безинтересна вдовица без пукнат грош, дошла да се грижи за сина му, ако, разбира се, този син бъде така добър да я хареса от пръв поглед.

Басик се приближи усмихнат към нея, наля й силно черно кафе, а после с леко кимване към херцога напусна стаята.

Тя бе англичанка — или поне винаги се бе представяла по този начин. Винаги бе искала да заличи от себе си френската половинка. Смешното обаче бе, че още от дете не обичаше тежките английски закуски. Ала сега дотолкова бе погълната от спомена за Ошар, че без да се усети, отрупа чинията си с бъбречета, бъркани яйца, пушена риба и бекон. После много бавно се пресегна и за една препечена филийка, която намаза с дебел пласт краве масло.

— Явно не сте спали добре.

Еванджелин едва не се задави. Насили се да сдъвче бавно. Преглътна, отпи от кафето си и с хладна усмивка отвърна:

— Грешите, ваше благородие. Как е възможно да не се спи добре в такава красива стая и толкова удобно легло?!

— Според мен никой не спи спокойно на ново място. Не чухте ли някакви странни звуци? Дрънчене? Стенания? Когато от Ламанша връхлети буря, човек понякога има чувството, че ще бъде погребан под каменните стени. Но постепенно ще свикнете.

— Разбирам какво имате предвид, просто бях забравила за стенанията и дрънченето.

Кларъндън не се усмихна, а започна бавно да върти вилицата в ръка.

— Още от ранни зори ли имате готовност за словесен двубой?

— Не винаги. Добре, щом искате да знаете, ще ви кажа. Не спах хубаво, защото се страхувах, че днес няма да ме одобрите и ще ме изхвърлите, а не ми се иска да остана на пътя, ваше благородие.

— Това ли било? Но аз не съм променил решението си. Така че престанете да се тревожите.

— Рано тази сутрин ме посети госпожа Нийдъл.

Тънкото парче шунка, което бе набол на вилицата си, спря по средата на пътя към устата му.

— Госпожа Нийдъл е дошла да ви види? Много странно. Тя почти никога не напуска Северната кула. И какво искаше от вас?

— Просто да се запознае с братовчедката на Мариса. Каза ми доста загадъчни неща, но иначе беше много мила с мен.

— Тя е вещица.

— Точно това ми обясни и госпожа Роли, но уточни, че не е зла и лекува.

— Е, опитва се. Снощи цери лакея на каретата ми, Джунипър. Засега не съм чул нищо, затова предполагам, че човекът все още мърда. Но вие изядохте само една препечена филийка! Госпожа Дент ще се поболее, ако не ви угои до пролетта. Хайде, опитайте бъбречетата! Много са вкусни.

Еванджелин погледна лакомствата в чинията си.

— Вие сте висока, мадам, но прекалено слаба, с изключение на…

Втренчи се безсрамно в гърдите й. Поне не го каза на глас. Това все пак говореше за известни задръжки. „Нека да видим докъде може да стигне“.

— С изключение на какво, ваше благородие?

— Докато ви гледах как си мажете филийката с масло, не можех да не забележа пръстите ви, мадам. Имате дебели пръсти. Извинявам се за откровеността, но вие настояхте. Възможно ли е френската ви жилка да е виновна за това?

Прииска й се да скочи, да сграбчи стола си и да го захвърли по него.

— Дебели пръсти ли? Но това е нелепо! Знаете много добре, че гледахте моите… Не, няма да го кажа. Не е прилично. Пък и вероятно вие ще ми се изсмеете и ще ми се прииска да се скрия зад ламперията, а тъй като тук няма такава, ще бъда принудена да остана на мястото си и да се червя.

Той не се засмя. Еванджелин се вторачи в дългите си бели пръсти.

— Добре го измислихте. Дали госпожа Нийдъл не би могла да ме снабди с някоя отвара, която да удължи тези къси дебели пръсти?

— Първо трябва да ги разгледам по-внимателно и тогава ще ви отговоря. Пък и това не е толкова тежък физически недостатък. Аз съм толерантен. Всички го знаят и го оценяват — както и вие вече, надявам се.

Еванджелин отвори уста, за да каже нещо, но не успя. Кларъндън се приведе към нея, облакътен на масата, и запита:

— Приятно ли ви е да се дуелирате с думи, мадам?

— О, да! И на вас, доколкото виждам. Вероятно още от люлката разказвате шеги и се задявате. Много сте добър, не може да ви се отрече. Обаче след не повече от година аз ще стана по-добра от вас и тогава ще видим кой ще увесва нос, без да се сети какво да отвърне!

— Чак дотам ли ще стигнем? Хм, май наистина ще трябва да ви наричам „Еванджелин“, „мадам“ звучи прекалено достолепно, почти като „сестро“.

— Никога не съм била особено религиозна.

Той я изгледа стреснато, после се засмя.

— Обръщали ли са се някога към вас с по-кратко име?

— Майка ми ме наричаше „Ева“.

— Интересно. Не мога да не се сетя за библейската Ева. И за онова, което е сторила на бедния Адам. Заради нея са го изгонили от Рая — заради нея и дяволските й помисли, които вероятно са започнали с дяволита усмивка. Доколкото си спомням, никога не е носила дори и парченце плат. Харесвал й е начинът, по който той я е изпивал с поглед, обичала е да го подлудява.

— Мисълта ви като че ли броди по неутъпкани пътеки.

— Като видя такава пътека, изпитвам непреодолимото желание да я пребродя — заяви със самодоволна усмивка той, направи пауза и добави: — Често съм се чудил къде ли точно се намира раят. Сигурен съм, че в никакъв случай не е близо до английските брегове. Защото там не може да има стенещи замъци и ледени бури, а само топлина и красота. Е, стенание, разбира се, има. Чудя се какво ли би казал бедният ви съпруг за вашата пълна неосведоменост за рая.

Нейният съпруг. Бедният й непрежалим съпруг. Филийката се изплъзна от пръстите й и падна на покривката. Добре, че той разбра погрешно реакцията й.

— Съжалявам, Еванджелин. Не исках да ви нараня.

Тя отговори с метален глас:

— Вече ви казах, че съпругът ми Андре беше прекрасен човек, с чувствителна душа. Аз го боготворях. Той ме научи на всичко, което трябва да знам за този ваш рай.

— Нямам спомени от вчерашния ни разговор, че той се е бил издигнал до такива върхове на съвършенството. Не, съжалявам. Нека оставим скъпия Андре да почива в мир. А сега, Еванджелин, ако сте хапнали достатъчно, че да се държите на краката си, ще ви заведа да се запознаете с Едмънд. Той се надяваше гостът ни да е Филип Мерсьоро — един мой приятел, който винаги му носи подаръци и го качва на коня си, или Роуън Карингтън — друг мой дългогодишен приятел, който отглежда невероятни екземпляри за котешките надбягвания. Той му разказва безброй истории за тези четириноги. Роуън е собственик на прославената шампионка Джили. А пък Филип открай време си мечтае да тренира котенце. Вероятно сега, след като вече е женен, братята Харкър, които са водещи специалисти в областта, ще го удостоят с честта. Котешките състезания се провеждат от април до октомври. Били ли сте някога на такова зрелище?

— Не, но съм чувала за тях. А вие имали ли сте някога котка за надбягвания?

— Вероятно някой ден… Братята Харкър все още не са ме счели за достоен. Казват, че съм твърде неспокоен и не се задържам на едно място, а подобно животинче трябва да бъде управлявано с твърда ръка и собственикът му винаги да бъде около него. Хайде да отидем да видим сина ми.