Измамата

Шестнадесета глава

— Татко, татко! Виж, Ева е там! — Едмънд размахваше ръце като обезумял. — Дошла е да ни гледа как плуваме. Много се радвам! Защото май не ми повярва, че съм добър плувец.

Жребият беше хвърлен. Хванаха я. Чу как херцогът вика:

— Виждам я, Едмънд. Да, ето я там, на не повече от двадесет метра от нас. Вероятно сега върви насам, тъй като е разбрала, че не може да избяга по другия път. Нека я изчакаме. Сигурен съм, че ще ни каже дали й е харесало плувното ни представление.

Еванджелин се закова на място. Кога ли бе забелязал, че е там и че го наблюдава като омагьосана? Сега стоеше до глезените във водата, вълните се плискаха леко около краката му, а той се променяше. Преди изобщо не бе изглеждал чужд или плашещ, но сега се променяше. И то бързо. Не помръдваше. Стоеше и я гледаше, и се променяше, и растеше, и се втвърдяваше все повече и повече. Ако беше на негово място, би избягала или би се покрила с нещо, но той не го направи. Продължаваше да си стои там, с Едмънд на рамене, усмихваше й се и продължаваше да се променя пред очите й. О, боже!

Накрая се засмя, смъкна детето и го постави на пясъка.

— Донеси кърпите, Едмънд, и се увий добре. Не искам да настинеш. Вероятно братовчедка ти Ева ще се присъедини към нас.

Тя не помръдна дори на сантиметър.

— Ева! — Едмънд вече бягаше към нея и едновременно с това се бършеше. — Видя ли ни? Татко ме хвърляше във водата и аз плувах като морски костур! Той каза, че трябва много да внимавам, да не би някой рибар да се опита да ме хване, защото съм като риба. Може и да ме опържи в тиган и да ме изяде. Ела да кажеш „здравей“ на татко!

Какво можеше да направи една очарована и изгубила ума и дума жена? Еванджелин тръгна с детето. Херцогът вече си беше завързал кърпа около кръста, а друга бе метнал на раменете си. Възелът на долната изглеждаше добре стегнат, но тя знаеше, че би могла да го развърже за секунда.

— Татко каза, че дамите не могат да плуват!

Едмънд падна на колене и започна да събира пясък на купчини, да го потупва и да го оформя като кули на замък. После се зае да копае ров.

— Баща ти греши. Хайде, Едмънд, облечи се, за да се затоплиш. Какво строиш?

— Татко никога не греши, братовчедке Ева. Строя Челси.

— Може — обади се херцогът, — да ви науча да плувате още по-добре.

— Нямам нужда от уроци. Аз съм риба, също като Едмънд. Но по-скоро змиорка.

— Обличай се, Едмънд! А вие ще ми кажете какво правите тук, Еванджелин.

— Уж е февруари, а е толкова топло. Излязох да се по-разходя. Без да се усетя, съм стигнала до тук и ви заварвам без дрехи. Сега поне сте увит с кърпа, макар че това не е същото като да сте с бричове и риза.

— Ясно. Значи пейзажът наоколо ви е приятен?

— Разбира се. Израснала съм в провинцията. Природата е невероятно красива… Особено по крайбрежието…

Знаеше, че е много добре сложен. Също като баща си играеше бокс в клуба „Джентълмен Джаксънс“ и бе здрав, мускулест, без грам тлъстина. Отправи й усмивка като крадец, забелязал сребърен поднос.

— И аз със сигурност бих се наслаждавал на пейзажа, ако се разхождах, а вие излизахте от морето.

Еванджелин онемя. Никога не бе допускала, че е способна на подобно нещо. Никога! Тя, младата изискана дама, да не е в състояние да мисли за нищо друго, освен как да скочи върху него и да го целува, целува, докато остане без дъх! Смяташе, че той ще продължава да я дразни и да й поставя словесни капани, защото бе много добър в това, но неочаквано очите му потърсиха лицето й и станаха замислени.

— Трябва да се върнете в замъка, Еванджелин. А аз ще се погрижа Едмънд да не разгласи на целия свят, че братовчедка му Ева е гледала него и баща му как плуват.

Еванджелин отправи поглед към морето, а после очите й се заковаха върху херцога.

— Не мога да повярвам, че го правя.

— Кое?

— Знаете много добре какво. Стоях си тук и не откъсвах поглед от вас. И онова, което направих снощи… Аз не съм такава. Не знам какво ми става. Съжалявам. Просто не съм на себе си. В интерес на истината, изобщо не знам коя съм. Всичко е много трудно и объркано.

С тези думи се завъртя на пети и пое нагоре по скалната пътека, без да се обръща назад.

Еванджелин се бе отправила към трапезарията за обяд, когато дочу как госпожа Роли казва на Басик:

— Той ще ми липсва, господин Басик. Чудя се защо трябва да се връща в Лондон? При това в петък.

Басик отговори нещо, но Еванджелин не можа да разбере какво. После гласът на госпожа Роли звънна като неделни църковни камбани:

— Позволих си да се надявам, че след пристигането на мадам негово благородие с радост ще се задържи по-дълго тук.

— Е, негово благородие никога не действа според очакванията — обобщи Басик.

Когато Еванджелин стигна подножието на стълбището, двамата вдигнаха очи към нея и й се усмихнаха. Изражението на госпожа Роли й подсказа, че вече е разбрала, че тя знае за заминаването на херцога. Толкова скоро… Не искаше той да заминава толкова скоро. С ужас осъзна, че така всъщност улеснява задачата й. Защо?

— Добър ден, мадам — поздрави я Басик.

— Надявам се, че не са пристигнали непредвидени гости?

— Изобщо не бих се изненадала — отговори госпожа Роли. — Лейди Пембърли е добра жена, само дето понякога обича да мачка всички около себе си. Няма нищо общо с лейди Шарлот, майката на Роуън Карингтън, която е толкова чаровна и красива, че всеки бърза да й угоди с каквото може или просто да стои и да я съзерцава.

— Доколкото разбирам — обади се с достолепно изражение Басик, — лейди Шарлот е много ангажирана с котешките надбягвания.

— Това, господин Басик, е несъмнено велик спорт. Но опасявам се, че дори и там съществуват скандали и корупция.

— В котешките надбягвания?! — Еванджелин беше изумена.

Басик кимна.

— Там, където има размяна на пари, винаги се намират хора, които замислят нещо. Проведоха се обаче задълбочени разследвания и повечето от злоупотребите бяха открити и наказани.

— Срамота е, че дори състезанието с котки не е заради самото удоволствие! — Госпожа Роли развя полите на прекрасната си розова рокля.

Дали беше същата, която бе носила сутринта? Еванджелин изобщо не бе сигурна.

— Чух ви да си говорите, че херцогът заминава…

— О, да, много сме разочаровани — отвърна госпожа Роли. — Надявахме се този път да остане за по-дълго. — Направи пауза и се усмихна. — Но в края на краищата човек никога не знае. А този тревистозелен муселин ви стои разкошно, мадам! Виждам, че Дори е махнала всички къдрички. Много обезпокоителни бяха тези къдрички. Нейно непрежалимо благородие отказваше да приеме, че те придават малко попретруфен вид.

Еванджелин кимна. Мислеше си за Ошар, който бе осведомен за всички подробности от облеклото на Мариса. Бе и казал: „Ще видите, че няма да ви се наложи да носите дълго парцалите си, мадмоазел. Негово благородие ще ви зарине е прекрасни дрехи от гардероба на починалата си съпруга.“ Тук й бе отправил хладна усмивка. „И, естествено, ще иска да му платите за тях — това е обичайна практика сред мъжете от неговата класа. А вие ще направите каквото е необходимо, за да не се усети за естеството на задачата ви.“ Нова пауза. Потриване на брадичката. „Притеснявам се, че ще си загубите ума по него, мадмоазел. Глупаво е от моя страна да се тревожа за подобно нещо, след като държа скъпия ви баща на една крачка от смъртта, но все пак съм наясно, че херцогът е мъж, по когото лудват всички жени. Уж англичанин, а както е известно англичаните са големи задръстеняци и грубияни. Съветвам ви при всички случаи да запазите здравия си разум, мадмоазел. А ако наистина си разтворите краката за него и решите да му шепнете на ухото, след като ви е доставил удоволствие, нито за миг не забравяйте, че съм опрял дулото на пистолета в главата на баща ви.“

В този момент й се прииска херцогът вече да е заминал. Ошар се бе оказал прав. Кларъндън не можеше да се сравни с никой мъж, когото тя познаваше. Никога не си бе представяла, че е възможно да съществува такъв като него. И при това мразеше Наполеон. Но скоро тя нямаше да е по-различна от Еджъртън. При тази мисъл й прилоша.

Когато го видя в трапезарията, все още чувстваше пропастта, зейнала пред краката й, и се луташе като обезумяла в търсене на някакво решение на нещо, което ще й помогне да не предава нито него, нито родината си. Кларъндън стоеше до стола си начело на масата. Беше леко усмихнат. Опита се да отвърне на усмивката му, новината така я разяждаше, че лицето й само се сгърчи от болка.

Дяволитите пламъчета в тъмните му очи помръкнаха.

— Какво не е наред?

Брадичката й се стрелна нагоре.

— Не е наред ли? — Боже, толкова прозрачна ли беше! Лош знак за успеха й и за живота на баща й. — Защо? Всичко си е наред, ваше благородие.

— Преди малко изглеждахте така, сякаш сте загубили домашния си любимец.

Това вече предизвика измъчена усмивка на устните й.

— Вярно е, че много обичах кученцето си Бони. Мина доста време, преди да поискам друго.

— Обезоръжихте ме! Буквално ме изхвърлихте от ринга! Възнамерявах да ви дразня, вероятно да ви накарам да се изчервите за доста освежаващото и неприлично поведение на плажа. Непрекъснато ме изненадвате, Еванджелин. Заповядайте, седнете. А Едмънд можете да видите, след като обядваме.

Освободи лакея и отново се обърна към нея:

— За какво се бяхте замислили?

— Нищо особено…

Трябваше да се превърне в лъжец. Това беше единственият й шанс да оцелее. Вирна брадичка и го загледа как набожда на вилицата си няколко парчета тънко нарязана шунка и ги поставя в чинията си. Трябваше да каже нещо съвсем тривиално, нещо, от чиято безсмисленост ще му прилошее.

— Страхувах се, че двамата с Едмънд ще замръзнете във водата.

— И аз имах подобни опасения, но Едмънд беше непреклонен. Плувахме обаче не повече от десет минути. Често го правим. Ободряващо е, а в същото време вледенява чак костите ти. Не звучи особено логично, но е така. Надявам се, че ме разбирате.

— Мисля, че да.

— Слизаме към заливчето приблизително по едно и също време всяка сутрин. А, да, докато не съм забравил! Видях ви да излизате от пещерата. Внимавайте много, ако решите да ходите отново там. Особено ако приливът настъпва. Като момче веднъж се скрих там от моя учител и хубавичко прогизнах. Същото сполетя и баща ми, тъй като му се наложи да ме спасява. Това беше един от много редките случаи, когато здравата ме натупа.

Еванджелин се усмихна. Опита се да си го представи на годините на Едмънд. Не успя.

— Ще внимавам. Забелязах, че стените на пещерата са влажни и лепкави. Приливът сигурно я пълни догоре.

— Почти.

— Жалко, че човек не може да продължи разходката си на юг.

— Е, надявам се, че останалата част от пейзажа ви е харесала.

Защо не можеше да престане?

— Прав сте. Никога не пропускам възможността да попълня някоя празнота в познанията си.

Кларъндън повдигна изненадано вежди.

— Съмнявам се, че чак съм допълнил познанията ви. И аз съм мъж като вашия съпруг, достопочтения Андре.

Еванджелин едва не се задави с граха. Огромна грешка! „Излъжи!“, помисли си тя. „Излъжи колкото можеш по-добре или затъваш!“ Вирна отново брадичка.

— Не ставайте глупак. Естествено, че не ми показахте нищо различно. Но тази кърпа около кръста ви… беше нова. Всъщност, сега като се замисля, съвсем нова. Не забравяйте, че съм жена от висшето общество, ваше благородие!

— Точно това имах предвид. — Разбра, че й се подиграва, при това с удоволствие. — Видях колко сте висша, след като… Не, няма да кажа нищо повече. Няма да е възпитано от моя страна. Довършете си спокойно обяда, Еванджелин.

Тя поклати глава.

— Стигам до извода, че съм превъзходен обект за тренировки. Остроумието ви никога няма да загуби форма покрай мен.

— Което си е истина, истина е. Но майка ми прави същото е мен. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Вие имате бързи реакции, винаги сте готова с отговор… Не, по-добре да не продължавам. Може да падна ниско.

— Вероятно вече е време да ви оставя. — Еванджелин се приготви да стане.

— Не, не си тръгвайте. Ще го приема като бягство. Хайде, Еванджелин, признайте си! Вие обичате да печелите словесните дуели с мен!

Седна отново, облакъти се и подпря брадичка на сключените си ръце.

— Опитвам се никога да не бягам дори когато си давам сметка, че е в мой интерес. Що се отнася до победата над вас, е трябва да призная, че не сте задръстеняк като повечето англичани.

Херцогът кимна.

— Тъй като сте израснали в провинцията, в областта Самърсет, изобщо не съм изненадан от предразсъдъците ви. Изобилие от червенобузести земевладелци. Дребни благородничета с навирени носове и без капчица мозък. Подобна пасмина надали би предоставила на едно будно момиче изящни примери за остроумие, благородство и елегантност.

— За които вие сте пример?

— Естествено. Искрено се надявам да го казвате без ирония. Та вашият съпруг като онези от Самърсет ли беше? С вързан език? Дрънкащ само с конете си? Абсолютен досадник по време на вечеря? Дремещ в салона след няколко чаши портвайн?

— Разбира се, че не. Той беше французин.

— Тогава ще се опитам да го опиша. Нисък. Много тъмен. С хлътнали гърди, мършави крака и клатушкаща се походка. По-скоро мазен, отколкото чаровен. Не се е къпел всеки ден.

Еванджелин разбра, че трябва да си сърба попарата, която сама беше надробила. Бе описала митичния си починал съпруг Андре по образ и подобие на Анри — младежът, който я бе ухажвал във Франция.

— Къпеше се често! — Анри бе пристрастен към одеколона. Толкова мразеше тежката възкисела миризма, която се носеше от него. Намръщи се. — Поне така мисля.

— Мислите, че се е къпал често? Еванджелин, ако към вашия съпруг бяхте проявили поне половината от любопитството, което демонстрирате към мен през тези два дни, сигурен съм, че не бихте имали никакви съмнения по въпроса.

Втренчи се безмълвно в него. Знаеше, че я дели само крачка от пропастта, пред която доброволно бе застанала.

— Ами… всъщност… Андре… той… не съм много сигурна. Разбирате ли, той беше много скромен джентълмен.

— Прилича ми на идиот, на… — Спря, защото забеляза, че тя е поруменяла. — Простете ми! — Бавно се надигна от стола си. — Той все пак е бил ваш съпруг. Отивам да видя един нов кон. Приятен следобед. Приемете моите най-добри пожелания за хубаво изкарване с Едмънд. — Спря се край стола й и сведе поглед към нея. — Желаете ли да ви донеса нещо на връщане?

Да, би могъл да й донесе нов живот. И свобода на баща й. Поклати глава, без да отрони и дума.

— Добре. А желаете ли по-късно да пояздите с мен? Имам малко работа с някои арендатори. Ще ви покажа любимите си места.

„Само още един път“, помисли си тя. „Сигурно няма да е чак толкова фатално да бъда още един път насаме с него.“

— Ще ми бъде много приятно.

— Чудесно. Значи ще се видим по-късно.