Измамата

Тридесет и седма глава

Подхвана я, едновременно разочарован и уплашен. Да я вземат дяволите! Сега нито можеше да й крещи, нито да я обвинява. Защо изобщо бе имала безочието да припада? Отнесе я в стаята си, минавайки край една зяпнала прислужница и двама замръзнали от изненада лакеи. Постави я на леглото си и разхлаби високата й муселинена яка. Помисли за миг и започна бързо да я съблича. Беше бесен. Идваше му буквално да я удуши. Тогава видя грозните синкави петна по ребрата, краката и раменете й. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее. Мина му през ум кошмарната мисъл, че като нищо е могла да бъде убита. Но тя бе успяла да се изкачи по онзи коварен скалист склон! И то съвсем сама. В непрогледната нощ. Борила се е за живота си! Втресе го само като си я представи. Придърпа завивките до брадичката й и я загледа.

Еванджелин бавно отвори очи. Първите му думи бяха:

— Да те вземат дяволите!

— Припаднала ли съм? Досега нито веднъж през живота си не съм припадала. Съблякъл си ме? Изглеждам ужасно, но не е нищо сериозно. Ребрата ми са здрави. Размина ми се на косъм.

Херцогът затвори ужасено очи — снощи и самият той участваше в преследването. Тъй като добре познаваше скалистите склонове, си представи как е трябвало да плува срещу леденостудения прилив, за да се добере до брега. После отвори очи и я погледна свирепо.

— Радвам се, че снощи не си се убила. Така сега аз ще мога да те убия!

— Ще бъда наказана предостатъчно, не се притеснявай! Но трябва да ми позволиш да избягам. Трябва! Ще бъде пагубно, ако именно ти ме обесиш!

— За да изчезнеш така внезапно, както се появи? Не, Еванджелин, изобщо не възнамерявам да те изпускам от поглед. — Отметна завивките и отново се загледа в нея. — Наистина си много добра, знаеш ли? Моите поздравления! И на всичко отгоре — девственица! Наистина аз очаквах жена с малко повече умения, но не — ти си запазила девствената си ципа за мен! Само като си помислиш — аз, херцогът на Портсмут — човекът, който мечтае да види Наполеон погребан и забравен завинаги, човекът, който не иска и да чуе някой да постави Англия на колене — този горд глупак е измамен и изигран от една жена, при това с лекота. Вероятно в цялата тази история има нещо много поучително, но се съмнявам, че някога ще бъда в състояние да го разбера.

Отметна завивките чак до глезените й. Еванджелин не направи никакъв опит да се прикрие — вече нямаше сили. Постави ръка на корема й.

— Единствено той няма никакви драскотини и наранявания.

Опита се да се измъкне, но тъй като бе притисната прекалено силно, за да се движи, просто каза:

— Покрий ме. Не мога да се боря с теб.

— Би било много глупаво от твоя страна, ако го направиш. Ще те покрия, не се притеснявай. Но първо искам да се уверя, че не си си причинила някакви сериозни увреждания.

За броени секунди той се промени от мъж, който й е бил любовник и който доскоро я е заливал с гнева си, в един напълно безстрастен и безразличен човек. Обърна глава настрани и затвори очи. Почувства как пръстите му леко опипват ребрата й.

— Права си — ребрата ти са здрави. Считай, че си извадила голям късмет. Не, не мърдай. Изглеждаш кошмарно, но иначе няма нищо сериозно. Не мърдай, ти казах! Ще те намажа с мехлема на госпожа Нийдъл.

Лежеше гола и се чудеше какво ще стане сега с нея, с баща й, с Едмънд… Когато след известно време той се върна, лицето му бе непроницаемо.

— Не мърдай!

Започна да масажира раните й. Ала внезапно ръцете му се разтрепериха. Погледна я. Усети погледа му и бавно завъртя глава. Устните й се раздвижиха в горчива безпомощна усмивка.

— Никога не съм искала да те нараня… Никога! Вече е твърде късно. Трябва да се пазиш, трябва да пазиш Едмънд!

— Само след миг можеш да си излееш душата. Засега обаче задръж словоизлиянията.

Обърна я по корем. Гърбът и задната част на краката й също бяха изпъстрени с драскотини и рани. Започна да втрива мехлема в тях. Еванджелин не помръдна. Чуваше тежкото му дишане.

Кларъндън си представи как се е борила за живота си, борила се е да се върне в Челси. Усети, че колкото и да не му се иска, се възхищава на куража и волята й. Дори и Дрю някак си да я бе заподозрял, изпълнението й тази сутрин щеше напълно да го убеди в нейната невинност. Той без съмнение вече я смяташе за глупава, лекомислена и повърхностна.

— Така. Приключих. — Помогна й да се обърне по гръб и я зави добре.

После придърпа един стол до леглото, седна, опря връхчетата на пръстите си и забарабани замислено. Накрая заговори с напълно овладян глас:

— Вече доста неща ми се изясняват, мадмоазел. Неочакваното ти пристигане в Челси, представянето ти за бедна и твърдата ти решимост да останеш в замъка. Дори и ролята ти на вдовица. Ако се беше появила като невинна млада дама, благоприличието би изисквало да ти осигуря придружителка. — Направи пауза. Спомни си мъката на Еванджелин по старицата и се намръщи. — Сигурен съм, че нямаш никаква вина за убийството на госпожа Нийдъл. Всъщност тогава ти едва не се побърка. Но знаеш кой я е убил, нали, Еванджелин? Ако не бях взел нещата в свои ръце, ако не бях довел тук частния детектив, ти сигурно щеше все още да пропускаш шпиони на Острова.

— Вероятно…

После внезапно си спомни настойчивото й желание да посети Дрю във Военното министерство.

— Разходката ти до Министерството… Това не беше само женски каприз, нали?

— Не, беше ми заповядано да оставя един плик в кабинета на лорд Петигрю, между книгите на втория рафт. Нямам представа какво е имало в него.

— Мисля, че е крайно време да ми кажеш всичко, Еванджелин. — Забеляза такава болка в очите й, че спря. Но трябваше да знае. Трябваше да знае всяко едно нещо, което бе сторила. — Разбирам. Предпочиташ да ме оставиш да вярвам, че ти си просто един гнусен предател, който по най-долен начин е измамил и мен, и цялото ми семейство.

— Не, не съм такава. — Каза го студено и безизразно. — Моля те, разбери, нямах абсолютно никакъв избор.

— Добре. Без повече увъртания. Имай ми доверие, Еванджелин. Кажи ми защо го направи.

— Баща ми не е мъртъв. Човек на име Ошар го държи затворен като заложник в Париж.

После му разказа с треперлив глас за нощта, когато двамата мъже бяха нахлули в къщата им, за пътуването до Париж и за срещата си с Ошар…

— Той знаеше всичко и за моето, и за твоето семейство. Ти трябваше да ми бъдеш прикритието. Ако не се справех, щеше да убие баща ми като предател. Само Риса знаеше истината.

— Кой е Риса?

— Джон Еджъртън.

— Проклет дявол! — Херцогът чак подскочи на стола си.

— Лично той или някой от хората му е убил горката госпожа Нийдъл. Първата нощ, когато се срещнах с него, бях уверена, че няма да мога да се справя. Затова му казах, че вече има някой, който подозира, че нещо не е наред, и му споменах името й. Скоро я уби. Мисля, че го направи по-скоро, за да ми даде урок. Държеше да ме убеди, че ако ти кажа и ако те помоля за помощ, последствията ще бъдат толкова зловещи. — Пое си дъх. — Бях решила да ти разкрия истината. Еджъртън вероятно се е досетил. И тогава ме предупреди, че ако някога се разприказвам пред теб, лично ще убие Едмънд. Щях да продължавам да си мълча докрай. — Седна и се покри със завивките. — Трябва веднага да хванете Еджъртън, защото Едмънд е в огромна опасност!

— Значи ти щеше да ми признаеш, ако не е бил заплашил Едмънд?

— Да. Еджъртън е готов на всичко — дори да убие едно беззащитно дете, само и само да постигне крайната си цел: успеха на Наполеон.

— Познавам Джон Еджъртън от осемнадесетата си година. Тогава аз бях все още новак в Лондон, а той — изискан джентълмен на тридесет. Харесван е и е приет навсякъде. Има достъп до много хора и до важни решения. Затова ми е много трудно да повярвам на казаното от теб. Нали не си бонапартистка?

— Ако аз бях единствената, замесена в тази история, по-скоро бих умряла, отколкото да предам страната си или теб.

— Значи щеше да ми кажеш, ако не беше заплахата за Едмънд?

— Той не само го заплаши, а и изрисува словесна картина на онова, което ще му стори. Каза, че баща ми и Едмънд ще бъдат заровени заедно. И тогава си дадох сметка, че е победил. Защото Едмънд вече беше моето момче и нищо не би могло да бъде по-ценно от живота му.

Хвана ръката й и я сложи на лицето си.

— Няма да позволя нищо да се случи с Едмънд. Но баща ти… Какво може да стане с него според теб?

Еванджелин преглътна.

— Не знам. Еджъртън скоро ще разбере. Вероятно ще се върне в Париж и баща ми ще бъде убит. Но може би първо ще дойде тук, за Едмънд и мен.

— Ще видя какво мога да направя за баща ти. А ти и Едмънд ще бъдете непрекъснато охранявани.

— Забравих да ти кажа нещо важно. Дрю беше много притеснен за шпионите, които вече са в страната. Водех си дневник с имената им и с имената на онези, към които са прикрепени в Лондон. Намира се под възглавничката на перваза на прозореца. Спомняш ли си Конан Деуит от бала у Сандерсън? Е, и той е един от тях. Онази нощ ме заплашваше. Изключително опасен човек е, вероятно много по-опасен и от Джон Еджъртън.

— Господи! — Херцогът едва сега осъзнаваше огромните мащаби на шпионската мрежа.

— А един от мъжете снощи, Пол Трейзон, трябваше да стане в Лондон асистент на Ротшилд.

Кларъндън се разсмя.

— А аз си въобразявах, че никой не води по-богат на събития светски живот от мен. Де да можех да споделя с майка си всичко това! Ще й се стори като приказка от „Хиляда и една нощ“, но няма да й казваме, разбира се. — Смехът му внезапно се стопи. — Има още нещо, което искам да знам. Защо се люби с мен?

За първи път лицето й се озари от усмивка.

— Не можах да се въздържа.

Разбра, че е искрена.

— Отдаде ми се, защото не си виждала бъдеще за нас, така ли?

— Наистина не виждах. Имах една-единствена нощ с теб и я желаех от цялото си сърце. Не знаех, че мъжът може да познае коя жена е девствена и коя — не.

— Бях изненадан. Всъщност бях много изненадан, но не това е важното сега. — Целуна пръстите й. — Ако някога се опиташ да скриеш от мен дори най-незначителното нещо, ще те напердаша.

— Все още нямаме бъдеще… — каза тя и затвори очи. — Провалих се и с това победих, ала госпожа Нийдъл вече е мъртва, а скоро ще бъде мъртъв и баща ми.

Кларъндън легна до нея, притисна я в обятията си, смъкна фуркетите от косата й и я погали. После й зашепна, че всичко ще се оправи и всичко ще бъде наред. А тя дълго плака, сгушила се в него.

— Хайде, стига, ще се поболееш. Сега, след като ми каза всичко, ти се заклевам, че ще направя дори невъзможното, за да спася баща ти. Както и теб. Не искам да се окажеш в центъра на чудовищен скандал. Ти си моята херцогиня. Сега сме ние двамата. Сигурен съм, че двамата заедно можем да победим всеки и да преодолеем всичко.

Припомниха си и обсъдиха надълго и нашироко всяка случайно изпусната дума и всяка подробност. Внимателно прегледаха и дневника на Еванджелин. Херцогът изпрати съобщение до Дрю да дойде веднага в Челси. На частния детектив — дребен мъж, когото Еванджелин бе зървала понякога в кухнята — бе възложена задачата да не се откъсва нито за миг от лорд Едмънд.

— Джон Еджъртън скоро ще разбере, че Пол Трейзон не е пристигнал в Лондон. Не знам с колко време разполагаме, но трябва да приемем, че не е много. Вероятно един, най-много два дена. По дяволите, къде е Дрю?

Еванджелин, която се беше облякла отново, въпреки настояванията му, крачеше напред-назад.

— Трябва да се върна в Париж — това е единственото разрешение на въпроса. Ще се видя лично с Ошар и ще го помоля да запази живота на баща ми. Щом като вече Наполеон е там и те отново са на власт, няма никакъв смисъл да го убива. Аз нямам вина за това, че всичко се провали. В интерес на истината, именно Еджъртън сложи началото на разпадането на шпионската мрежа, като уби госпожа Нийдъл. Ошар ще разбере. Трябва да разбере!

— Глупости!

Ала когато усети, че ще продължи да спори, Кларъндън я хвана, целуна ухото й и каза:

— Скъпа моя, чуй ме, моля те! Струва ми се, че измислих начин, по който ще избавя от тази каша не само теб, но и баща ти. Ще намеря Дрю. Трябва да действаме бързо. Яд ме е, че не пристигна веднага. — Притисна с пръсти устните й. — Еванджелин, спомняш ли си първата ни нощ? Тогава ти ми се довери. Довери ми се и сега. Не мърдай оттук. Не си и помисляй дори да си тръгваш! Басик знае, че не трябва да пуска в замъка непознати. Връщам се скоро.

Целуна я страстно и замина.