Измамата

Двадесет и седма глава

Еванджелин притискаше дамската си чантичка до гърдите. Вътре беше пликът от Джон Еджъртън. Не искаше да знае какво пише там. Но се страхуваше, адски се страхуваше.

Денят беше толкова студен, че дори в каретата дъхът им се виждаше.

Херцогът подпъхна одеялото около краката й.

— Можеш ли да повярваш, че само преди няколко седмици се наслаждавахме на лятно слънце?!

Каретата спря. На прозорчето се появи Джунипър, изтупан и усмихнат. „Много обича да е в центъра на събитията“, помисли си херцогът. „Сега вероятно и той се чуди защо господарят му води тази дама във Военното министерство.“

— Не, не мога. — Еванджелин отговаряше на зададения й преди минута въпрос.

Пред нея се издигаше опушена сграда от сив камък, грозна и отблъскваща. Опасваше я висока желязна ограда. Улицата бе неестествено тиха — важните мъже зад тези стени не трябваше да бъдат притеснявани от глъчката на амбулантните търговци. Пред портите мълчаливо стояха двама униформени гвардейци.

— Оттук можеш да видиш Уестминстър32 — обясни херцогът и посочи с ръка.

— Каква красота! — Без да обръща внимание на слисания му поглед, Еванджелин се насочи решително към високата черна порта.

Кларъндън нямаше нужда да се представя на гвардейците. Импозантните железни крила веднага се разтвориха пред него.

— Ваше благородие — учтиво сведе глава един от стражите.

— Наглеждай конете, Джунипър! — извика херцогът.

Заизкачваха се по изтърканите от годините каменни стъпала към огромните двойни врати. Гвардеецът, който ги водеше, дръпна тежката желязна халка и се поклони ниско на херцога.

— Ваше благородие, секретарят на лорд Петигрю всеки момент ще ви посрещне.

— Имате пълното право да бъдете най-надутият и самомнителен мъж в цяла Англия — отбеляза Еванджелин.

— О, не. Принцът регент ме слага в малкото си джобче. Не обръщам внимание на раболепието. — Погледна я озадачено: — Да не би да предпочиташ да се отнасят с нас като с просяци?

— Естествено, че не. Просто ми направи впечатление, че се отнасят към вас като към принца-регент.

— Нищо подобно! Всеки, който познава и двама ни, е много по-учтив към мен.

Еванджелин се стресна. Меко изречените думи отекнаха. Огледа се. Главното фоайе беше високо четири етажа. Всеки от тях бе обграден с парапет от ковано желязо. На всяка площадка безмълвно стояха на пост униформени гвардейци. Джентълмени в мрачно облекло се щураха нагоре-надолу. Забавяха крачка едва когато я забелязваха. После поздравяваха херцога и му се покланяха. Беше доста смущаващо — на нея сякаш почти не й обръщаха внимание.

— Ричард, Еванджелин! Точно на време. Добре дошли в моя втори дом!

Лорд Петигрю, за разлика от секретарите и чиновниците, бе облечен с жълтеникавокафяво сако и тъмнокафяви бричове. Въпреки топлото му посрещане, Еванджелин усещаше, че е неспокоен. Явно смяташе желанието й да посети министерството за женски каприз и изобщо не беше въодушевен, че отнема от така драгоценното му време. Разбираше го и изобщо не му се сърдеше. Отново си даде сметка какво прави и й се прииска да умре. Но се овладя и се усмихна чаровно:

— Благодаря ви, че ми разрешихте да вляза тук.

Той кимна и се обърна към херцога:

— Имаме новини от Париж. Ако си свободен тази вечер, едни хора биха искали да се срещнат с теб.

— Разбира се. А сега нека покажем по-интересното на нашата мадам Любопитство. Ти ли ще ни бъдеш екскурзовод или никой от многобройните ти подчинени?

— Великият херцог на Портсмут, придружаван от чиновник? Изключено!

Лорд Петигрю ги поведе през мрачни конферентни зали, напоени с мирис на тютюн.

— Отдавна си мечтая да видя кабинета на министъра — отбеляза Еванджелин, когато се озоваха в старинната стая с дъбови греди, съхранила безчет дискусии и планове за бъдещето на Англия.

Вече едва издържаше, когато лорд Петигрю накрая каза:

— Остава само моят кабинет, но той изобщо не може да се сравни по представителност с останалите.

Дари го с най-чаровната си усмивка.

— Но, Дрю, толкова ми се иска да видя къде точно работите!

За първи път той като че ли се поколеба.

— Обещавам ви, че това ще е последното. И ви оставям да си работите на спокойствие. — Лордът продължаваше да се колебае. — Нима една дама може да бъде обвинена, че иска да види къде прекарват дните си мъже като вас.

— Добре, Еванджелин — кимна накрая лорд Петигрю, възвърнал доброто си настроение. — Само един бог знае по колко часа на ден прекарваме тук и херцогът, и аз. Доколкото ми е известно обаче, моята Фелиша дори и не си е помисляла да прекрачи тази гробница с деликатните си крачета.

Докато лорд Петигрю ги водеше към втория етаж, двамата с херцога обсъждаха триумфалното завръщане на Наполеон.

— До утре вече ще бъде в Париж — знам го от много сигурен източник. Скоро цяла Англия ще го научи. Крайно време е англичаните да осъзнаят каква огромна заплаха е този човек за всички свободни държави!

Еванджелин се препъна.

Всичко се сбъдваше така, както го бяха предсказали Ошар и Еджъртън. Досега бе хранила надежда, че французите няма да искат да имат нищо общо с Наполеон и че френската армия набързо ще го ескортира обратно до Елба. Тогава Ошар не би имал повече нужда нито от нея, нито от баща й.

— Еванджелин?

— От горещината е, ваше благородие. — Гласът й бе толкова слаб, колкото и светлината, която се опитваше да пробие мръсотията На прозорците над главите им. — Добре съм.

— Извинявай, за горещина ли спомена? — втренчи се в нея херцогът с присвити очи, които сякаш прозираха в душата й.

— Да, ще ви извиня — промърмори тя.

С периферията на съзнанието си беше схванала, че лорд Петигрю се извинява за неразборията в огромния си кабинет. Навсякъде бяха разпръснати карти и купища хартия. В единия край беше разположено голямо махагоново бюро, над което се бяха надвесили двама мъже.

— Господа — обърна се към тях лорд Петигрю, — бъдете така добри да ме изчакате в приемната. Няма да се бавя повече от минута-две.

Двамата изгледаха Еванджелин със смесица от възхищение, нетърпение и снизхождение, събраха няколко листа от бюрото и излязоха.

Не им обърна никакво внимание и безгрижно се насочи към прозорците. Изпадна във възторг от гледката към Темза. Лорд Петигрю вероятно отговори подобаващо, но тя не слушаше нито него, нито херцога. Дискретно наблюдаваше през притворените си клепачи втория рафт на библиотеката в дъното на кабинета. Именно там, между третия и четвъртия подвързан том, трябваше да остави плика.

Накрая херцогът запита:

— Нагледа ли се вече?

Еванджелин се обърна, усмихна се ведро и протегна ръка на лорд Петигрю.

— Да. Много ви благодаря за добротата и вниманието, Дрю. Знам, че сте твърде зает, затова не искам да отнемам повече от ценното ви време.

Тръгна бавно и незабелязано изпусна ръкавицата си. Когато вече бяха в приемната, възкликна:

— Боже, колко съм разсеяна! Изпуснала съм си ръкавицата. Изчакайте ме само за момент. Веднага се връщам.

Преди лорд Петигрю да успее да възложи тази задача на някой от чиновниците си, Еванджелин се стрелна в кабинета му. Разтвори с треперещи пръсти чантичката си, измъкна плика и го мушна между дебелите книги. Само след секунда беше отново при тях, размахала ръкавицата.

— Много се извинявам! Много глупаво от моя страна. Но вече всичко е наред. Най-важното е, че видях къде гениалните господа прекарвате дните си, за да защитават Англия.

Безсмисленото й бръщолевене щеше да продължи още дълго, ако не беше херцогът, който я изгледа така, като че ли всеки момент щеше да й запуши устата с ръка.

Щом влязоха в каретата, Еванджелин започна да се пипка. Отне й цяла вечност, докато се настани, намести одеялото на коленете си, постави ръце в скута си и оправи ръкавиците си.

— Това беше едно наистина забележително преживяване — отбеляза херцогът, без да откъсва очи от нея.

Не го погледна. Втренчена навън през прозорчето, отново забърбори:

— Да, наистина. Много вълнуващо. Сбъдна се една моя детска мечта! Да видя…

— По-добре млъкни, Еванджелин. Очаквам с нетърпение деня, когато ще започна най-сетне да те разбирам.

Замълча.

— Сигурно сега ще искаш да посетиш Камарата на представителите?

Погледна го в очите, вече успяла да се овладее, и отговори маниерно:

— Не, бих предпочела разходка до Ричмънд. До този прословут ваш лабиринт.