Измамата

Четиринадесета глава

— Ще се присъедините ли към мен за по едно бренди в библиотеката?

Беше късно. Огромният стенен часовник отдавна бе отброил единадесет. Нямаше никакво желание да отива с него. Искаше й се да пропълзи под завивките на леглото си и никога да не си покаже носа навън. Ала знаеше, че не трябва да му позволява да забележи, че нещо не е наред. Затова кимна усмихнато в знак на съгласие, като че ли точно това е чакала. И си спомни какво й бе казал Джон Еджъртън на път към трапезарията: „Винаги съм знаел, че ще ставаш все по-красива. Нали си спомняш колко много те желаех!“

„Аз бях само на седемнадесет“, му бе отговорила тя.

„Достатъчно голяма“, бе свил рамене той. „Жените са винаги достатъчно големи. Но ти ми обърна гръб. Каза на баща си, че съм прекалено стар. Не се и съмнявам, че онзи мръсник се е съгласил с теб. Бях сигурен, че някой ден ще ми падне в ръцете.“ — Бе погалил бузата й с кокалчетата на пръстите си. — „Както и ти, разбира се. Сега ще правиш точно онова, което аз ти кажа, Еванджелин!“

И беше прав. Стискаше и двамата в лапите си.

Тогава му се бе наложило да прекрати разговора, тъй като херцогът се бе обърнал към тях и ги бе изгледал смръщено. Забелязал това, Еджъртън бе направил следния коментар: „Е, не искам да го карам да ревнува. Радвам се, че той вече те желае. Това ще улесни доста нещата, ако случайно разбере за теб и твоята… ъ-ъм… мисия.“

„Съмнявам се, че би ги улеснило“, бе отвърнала тя. „Ти си убил един от приятелите му. Нищо не би го спряло да си отмъсти, още по-малко една жена, която просто е искал да вкара в леглото си.“

Щом влязоха в библиотеката, Кларъндън отиде до барчето и наля две чаши бренди.

— Ароматно е… Гъсто и греховно…

Чашите звъннаха. Кларъндън я наблюдаваше.

— Какво мислите за пралеля ми Юдора и за Фелиша?

— Лейди Пембърли бди над вас като орлица. А Фелиша никога не би отегчила някого.

— А за лорд Петигрю?

— Чаровен! Възнамерява да се ожени за Фелиша.

— Не викайте дявола! Той ли ви го каза?

— Естествено. Предположих, че вие вече знаете. Каза ми също, че ще я уведоми за късмета й, когато му дойде времето. Иска да я остави да си изкара един Сезон на спокойствие, преди да се оженят.

— Боже мой! — Кларъндън обърна на един дъх остатъка от брендито си и се вторачи в камината. — Боже мой! Неведоми са пътищата към човешкото сърце.

— Мисля, че те великолепно си подхождат.

— А сега ми кажете какво мислите за Джон Еджъртън.

Всъщност целият разговор бе заради него — нищо друго явно не го интересуваше. Прелюдията свърши. Сега нямаше търпение да узнае истината. И Еванджелин нямаше никаква причина да не му я каже — или поне значителна част от нея. Затова повдигна брадичка и заяви:

— Не го харесвам.

— Защо?

— Искаше да се ожени за мен. Бях само на седемнадесет. Сър Джон беше твърде стар и баща ми му го каза. Не очаквах да го видя тази вечер. Ала щом е ваш приятел, ще се държа учтиво с него, ако ми се наложи отново да бъда в компанията му.

Херцогът си отдъхна и остави чашата си. Почувства се значително по-добре, което бе абсурдно. Да се пали така само защото Джон я познаваше и се взираше в гърдите й!

— И Джон, и Дрю работят за правителството. Всеки от тях следва отговорното поприще на баща си. — Херцогът направи пауза. — Знам, че мразите Наполеон. За съжаление, наоколо все още се спотайват негови шпиони. Но не се тревожете. Тук сте в безопасност. Ще се погрижа лично за това.

Еванджелин се вторачи в него. После само кимна — много, много бавно. Накрая тишината стана непоносима.

— Уморена съм. Денят беше тежък и пълен с изненади.

— На всичко отгоре и пралеля ми! Непрекъснато се тормози за мен. Искаше да се увери, че няма да убиете Едмънд в леглото му. Повярвайте ми, ако имаше и най-малките съмнения, щеше да се нанесе тук без дори да чака разрешение, и да се настани на пода до леглото ви, за да ви държи под око.

— Явно наистина много ви обича.

Кларъндън се приближи бавно, закова се пред нея и сведе поглед към лицето и.

— Радвам се, че сте тук. — Каза го тихо.

После нежно погали лицето й с кокалчетата на пръстите си, както бе направил и Еджъртън. Но сега Еванджелин не се дръпна.

— Ще се грижа за Едмънд…

— Знам. Ако не го бях почувствал, щях да ви захвърля в някоя канавка. Смешно, нали? А сте тук само от двадесет и четири часа.

— Вече почти тридесет. Макар че имам усещането, че е минало много повече време. Радвам се, че дойдох. Надявам се, че нямате нищо против.

— Имам нещо против някои неща, но вие не сте едно от тях. — Кларъндън й се усмихна.

Изведнъж Еванджелин се скова. Ръцете й неволно легнаха върху гърдите.

— Отново ме гледате.

— Невъзможно е да не го правя.

— Не, имам предвид, че отново съзерцавате някои мои части.

— Невъзможно е да се въздържа.

— Лягам си!

Кларъндън отстъпи няколко крачки назад. Не го искаше, но го направи. Жадуваше да погали гърдите й. Затвори за миг очи и като че ли почувства мекотата на бялата й плът.

— Лека нощ, Еванджелин.

Отвори очи и се втренчи в тъмнината. Разтри влажното си чело и отметна падналата на лицето си коса. Поредният кошмар. Ала беше толкова истински! Все още чуваше жестокия и смразяващ глас на Ошар: „Прекалено си невинна за своите деветнадесет години, мадмоазел. Ще трябва много да внимаваш херцогът да не ти вдигне полите и да не те обладае без дори да осъзнаеш какво става. Внимавай неопитността да не подведе здравия ти разум. Животът на скъпия ти баща зависи от бистрата ти глава и от изпълнението на задачата.“ После леко бе потрил ухото й между пръстите си. Тя се бе дръпнала рязко, а той се бе изсмял.

Стана, облече вълнения си халат, нахлузи старите си домашни пантофи и излезе. Искаше да избяга от съня. Страхуваше се, че там пак ще се сблъска с Ошар. Реши да потърси в библиотеката нещо интересно за четене. Вдигна свещта високо пред себе си и тръгна по коридора.

Огромният замък тънеше в тишина. От време на време нещо проскърцваше или простенваше и Еванджелин се заковаваше за миг, но носле пак продължаваше. Големият часовник на най-горната площадка на централното стълбище възвести един. Струваше й се, че е много по-късно. Тъкмо слизаше, когато вратите на главния вход внезапно се отвориха с трясък. Замръзна.

Беше херцогът. Луната разля светлината си по него. Кларъндън затвори вратите с ритник и се насочи с не особено уверена стъпка към обширното фоайе. Еванджелин промълви:

— Ваше благородие?

Той извърна рязко глава и прикова поглед в нея. После прокара пръсти през разрошената си коса и промърмори някакво проклятие. Накрая каза:

— Еванджелин? Какво, по дяволите, правите тук? Защо не сте в леглото си?

— Имах кошмар. Отивах до библиотеката, за да си избера някоя книга. Съжалявам, че ви стреснах.

— Ще дойда с вас! — Кларъндън се приближи и пое свещта от ръката й. — Ако искате, можете да ми разкажете този кошмар.

Беше пиян. Защо ли е ходил да пие навън? И къде ли е бил? Какво ли го тормозеше толкова много? Дали е само смъртта на приятеля му?

Последва го в библиотеката. Кларъндън рязко съблече палтото си, издърпа ръкавиците и се тръшна на фотьойла пред камината. От огъня бе останала само тлееща жарава. Еванджелин се приближи.

Херцогът мълчеше. Направи още една крачка и нежно докосна рамото му.

Топлината на ръката й го прониза. Обърна се бавно и я сграбчи в своята.

— Защо ме докосваш?

— Защото сте тъжен и сте много далече оттук. Не искам да сте нещастен.

— Аха…

Стисна още по-силно ръката й.

— Моля ви, не я чупете, ваше благородие. Как ще контролирам Едмънд само с една?

Сведе поглед, а после рязко я пусна.

— Простете ми, Еванджелин. — Облегна глава на фотьойла и притвори очи. — Виждате, че съм пиян.

— Да. И се питам защо. Какво ви тревожи?

Тъмните му очи се втренчиха изпитателно в нея.

— Често ли имате кошмари?

— Не. Просто последните седмици бяха доста трудни за мен. Къде сте ходили толкова късно? И защо изобщо е трябвало да излизате, за да пиете?

— Мадам, не съм длъжен да давам отчет на никого, още по-малко на една млада вдовица, която е сама с мен в библиотеката след полунощ само по нощница. И на всичко отгоре ме докосва.

Еванджелин клекна и вдигна очи към потъналото му в сянка лице.

— Нощницата и халатът ми са по-скромни и от монашески. Не се опитвайте повече да ме поставяте в неудобно положение. Досега се справяте доста успешно. Просто ми е мъчно, че сте нещастен. Притеснявам се за вас.

— Нямам нужда от втора майка!

Кларъндън присви очи — не само че бе по нощница и халат, а и косата й бе разпусната и се стелеше на вълни по раменете й.

Протегна ръка и започна да я навива около пръстите си.

— Не мисля, че бе много разумно от ваша страна да идвате тук с мен, Еванджелин. Били сте омъжена — не сте невинна. Знаете отлично какво искат мъжете от жените.

— Вие ми взехте свещта…

Продължи много бавно и нежно да навива косата й.

— Ще ви позволя да се придържате към тази малка лъжа — поне засега. Значи удоволствието от моята компания за вас е без никакво значение?

Никога не бе предполагала, че е възможно да съществува мъж като него. Усещаше как пръстите му си играят с косата й и я придърпват все по-близо и по-близо. После се приведе към нея. Обходи нежно линията на челюстта й.

Еванджелин остана абсолютно неподвижна, макар че всяко негово движение възпламеняваше цялото й същество. Не би помръднала, дори в този момент да избухнеше пожар. Просто притвори очи и зачака.

— Казах ли ви, че косата ви е разкошна?

Отвори очи и го видя да потърква нежно един дебел кичур в бузата си. В погледа му премина облак от гняв или може би болка — не бе сигурна кое от двете.

— Ваше благородие? — Сключи пръсти около огромната му ръка. — Аз не съм ваша майка. И нямам никакво желание да бъда. Просто искам да бъдете щастлив. Заради онази жена ли е, дето се е омъжила за другия, за Филип Мерсьоро?

Много бавно Кларъндън се отдръпна. По-добре да си беше затваряла устата. Искаше го до себе се, искаше да я докосва. Усети хлад. А тя го предаваше.

Видя го как отправя поглед към камината. Косата й все още бе увита около пръстите му.

— Сабрина? Не, тя не ми разби сърцето, Еванджелин. Други неща ме карат да се побърквам от безпомощност. — Въздъхна. — Вие сте романтичка, като повечето жени. Не, аз не я обичах и тя не ми разби сърцето, каквото и да означава това. Понякога си мисля, че подобно чувство е над моите възможности. Но я желаех. Желаех я в леглото си, а това, Еванджелин, е нещото, което мъжете обикновено искат от жените. Бракът е нещо, което обществото ни налага, за да сме сигурни, че сме създали наследник.

— Не мога да повярвам, че го казвате! Има любов! Слушала съм за нея. Чела съм за нея. Не може да е измислица. Това, че аз никога не съм я изпитвала, не означава, че я няма.

Осъзна какво е казала. Млъкна и застина.

— Аха, отново се връщаме към достопочтения Андре, този невероятен мъж, който е бил ваш съпруг. Значи не сте го обичали. Брак по сметка? Все пак ме разбирате — един мъж се жени за една жена, за да може да спи с нея когато и където си поиска.

— Андре не беше такъв. И бракът ни не беше по сметка.

— Но вие не сте го обичали!

— Обичах го. Просто разсъждавах абстрактно.

В тъмните му очи се появи някаква напрегнатост, която едновременно я плашеше и възбуждаше.

— Лъжете много по-умело, отколкото несъмнено говорите френски. Ще се наложи да ви покажа, не, да ви припомня, как в действителност стоят нещата между мъжете и жените.

Сведе глава. Топлият му дъх опари слепоочията й. Усети как пръстите му се плъзгат нежно по врата й, а когато устните му докоснаха нейните, почувства нещо, неизпитвано досега. Беше като гореща мощна вълна в корема й, която се разля и обхвана цялото й тяло. Искаше й се това да продължи вечно. Езикът му леко натисна устните й. Тя ги отвори и го пое. Без да осъзнава какво прави, се надигна, обгърна раменете му и го привлече към себе си. Кларъндън обсипа с нежни милувки очите, бузите, връхчето на носа й. После се отдръпна за момент. Очите му се сведоха към гърдите й. Пръстите му сякаш сами се плъзнаха надолу и жадно замачкаха плътта й през памучната нощница и вълнения халат.

— М-м-м. — Тялото й се отпусна в ръцете му.

— Прекалено много дрехи…

Еванджелин не помръдна. Съвсем престана да диша, когато разтвори халата й. Не откъсна поглед от него, докато развързваше връзките на нощницата й. Какво правеше? Не познаваше изобщо този мъж, а всеки миг той щеше да зърне гърдите й. Знаеше, че трябва да го спре, но не направи нищо. Единственото, което искаше, бе да усети ръцете му върху кожата си.

Потрепера, когато те се вмъкнаха в отворената й нощница и повдигнаха гърдите й. Пое си дълбоко въздух. Гърбът й се изви в дъга. Никога не си бе представяла, че съществува подобно чувство. Беше прекалено разтърсващо и в същото време — като че ли недостатъчно.

— Отдай ми се цялата! Бях сигурен, че си красива. Кожата ти е много бяла, Еванджелин, а гърдите ти изпълват ръцете ми. Приятно ти е да те докосвам, нали? Приятно ти е ръцете ми да изгарят плътта ти.

Приведе се напред. Отново започна да я обсипва с целувки. В същото време ръцете му не преставаха да я галят.

В този момент тя го предаваше! Осъзнаването на жестоката истина се стовари безмилостно върху раменете й. Еванджелин се отдръпна бавно. Ръцете му застинаха на гърдите й. Почувства се натежала и, странно защо, много гладна. Взря се в устните му, после в тъмните му очи.

— Съжалявам, ваше благородие, не трябваше да идвам. Много съжалявам.

— Не, аз съм този, който трябва да съжалява… — Сякаш въздъхна, но не отдръпна ръце от гърдите й. — Много си красива! Никога не съм си представял, че ще ми бъде толкова трудно. — Пак сведе поглед към ръцете си, които продължаваха да галят гърдите й. — Трябва да те пусна. Сега! — Челото му се сбърчи от болка, когато се откъсна от нея. Прибра ръце в скута си и ги стисна. Отпусна глава на облегалката на фотьойла и притвори очи. — Няма да ви опозоря. Вие сте под мое покровителство. Трябва да ви осигуря пълна безопасност. Моля ви, загърнете се, Еванджелин. Моля ви! Не трябва повече да ви докосвам. И без това ми е достатъчно трудно да спра.

Втренчи се в него — безмълвна и бездиханна. Херцогът отвори очи и се взря в нейните.

— Тялото ви откликва великолепно на мъжките ласки, Еванджелин. Непорочният Андре е имал голям късмет с вас.

— О, не! Всъщност това е първият път, когато… О, боже! Съжалявам.

Но не направи нищо, за да прикрие голотата си. Херцогът се загледа в сведената й глава. Безспорно бе много страстна. Какво ли щеше да стане, ако не го беше спряла? Вероятно той сам щеше да се спре. Нещо в думите й обаче го озадачи. Поклати глава. Беше пиян. Всичко му се струваше странно, когато бе пиян, а тези дни му се случваше твърде често. Крайно време беше да се върне към живота си — такъв, какъвто беше преди Сабрина и преди подлото убийство на Роби.

И да докаже сам на себе си, че държи здраво юздите на собствената си съдба.

— Завържете нощницата си!

Еванджелин не помръдна. Очевидно не бе в състояние. Кларъндън завърза нощницата и притвори халата й. После се облегна назад и подпря брадичка на юмрука си. По кожата му още пробягваха тръпки от допира с нея.

— Съпругът ви вероятно е бил егоист и не му е пукало за вашето удоволствие?

Поклати глава, опитвайки се да си събере мислите.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че вие копнеете да ви докосвам, да ви доставям удоволствие. Бяхте отстъпчива и отзивчива и харесвахте всичко, което ви правех. Не ви ли беше приятно съпругът ви да ви докосва и да ви гали?

Втренчи се в него, неспособна да отговори. Пък и какво ли би могла да каже?

Погледна я така, сякаш всеки момент щеше да я удуши. После се отдръпна и изрече хладно:

— Подобно нещо никога няма да се повтори, докато живеете под моя покрив. Не желая да ме намразите или да започнете да се страхувате от мен.

Еванджелин кимна, без да смее да вдигне глава. Похотта отново запали слабините му.

— Трябва да се връщате в леглото си, Еванджелин. Вече е много късно.

Остана загледана безмълвно в него. Накрая изрече с необяснима тъга:

— Никога не бих си позволила да се страхувам от вас или да не ви харесвам. Това би значело да ви отдам прекалено много чувства. Но за едно сте прав — случилото се не трябва да се повтаря. Лека нощ, ваше благородие.

Вдигна свещта с треперещата си ръка и бързо напусна библиотеката, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Когато си лягаше, херцогът вече бе напълно наясно със себе си — тази млада жена, която бе зависима от него и която щеше да се грижи за сина му, трябваше да бъде опазена от похотта му. Спомни си за гърдите й и потрепера. Ще замине за Лондон! Тя го съблазняваше повече от всяка друга жена, която бе имал, макар че далеч не бе най-красивата. Нямаше представа с какво точно го привлича така. Дано времето и разстоянието да прочистят мисълта му. Това бе единственото правилно решение.