Измамата

Двадесет и трета глава

— Бабо, бабо, най-сетне! Исках Джон да пришпори конете, но татко не позволи. Виж, водя и Ева!

Мариан Клотилд чу обичното гласче, макар че не разбра много добре думите, които смешно се боричкаха, изпусна бродерията си и скочи на крака, за да гушне Едмънд, който вече летеше към нея. Притисна го и се усмихна.

— Миличък, толкова отдавна не съм те виждала! Започвам да мисля, че Лондон не е чак толкова ужасно място за малки момченца. Вероятно дядо ти не е бил прав, както и баща ти. Може би е най-добре всички винаги да бъдем заедно. Боже, станал си същински великан!

— Ева казва, че съм по-силен и от великан. Като бивол — само мускули и инат! И мога да застрелям всичко от двадесет крачки!

— Ах, да, братовчедка ти Ева. Защо не ме запознаеш с нея, Едмънд?

— Тя също е силна като бивол. И ще ме научи да плувам по-добре и от татко! Ако изобщо някога стане пак топло.

— Свидетел съм, че е силна като бивол, майко, след като прекара близо осем часа в една и съща карета с Едмънд. Аз, уви, не можах да издържа. Що се отнася до плуването, все още не съм имал възможност да оценя способностите й в това отношение.

Мариан Клотилд не можеше да откъсне очи от красивия си син. Гласът му звучеше щастливо и ведро. Изглеждаше доволен. До него стоеше забележителна млада жена, облечена в тъмносиня копринена рокля.

— Вие ли сте Ева?

Еванджелин направи реверанс.

— Да, ваше благородие! Аз съм братовчедката на Мариса.

— Мадам дьо ла Валет — уточни херцогът.

Мариан Клотилд надали би се изненадала повече, ако някой бе довлякъл крава в гостната и бе започнал да я дои. Нейният син! Нейният арогантен син! Бе изрекъл само името й, но тонът на гласа му бе красноречив — изпълнен със смесица от гордост и чувство за собственост. Бе повече от очевидно, че синът й най-сетне е открил жената, която му е била предопределена от съдбата. Забеляза също, че той е застанал много близо до Еванджелин, като че ли я предпазва от нещо. „От мене ли? Наистина ли си мисли, че няма да се отнеса добре към момичето?“

Отправи към братовчедката полуфранцузойка ослепителната си усмивка и й стисна ръката. Подхождаше по красота и чар на сина й, но въпреки това нещо не беше наред. Какво имаше в очите на младата жена? Страх? От нея? Не, невъзможно.

— Очарована съм най-сетне да се запозная с вас, мадам. — Пое деликатната й ръка.

Ръката трепна, после се успокои.

— Благодаря ви, ваше благородие. — Искаше й се да потъне в земята от срам. Ето че майка му приветства с „добре дошли“ една изменница. — Съжалявам за тъй внезапното ни пристигане, но госпожа Нийдъл умря. Беше ужасно. Не можеше да се направи нищо. Бях в безизходица… И негово благородие…

— Да, знам всичко и много съжалявам.

— Негово благородие бе така добър да ме вземе с Едмънд.

— Това вече е нещо ново и за Едмънд, и за мен. — Херцогът отправи поглед към сина си, който внимателно изучаваше един много стар глобус. — Не го пипай, Едмънд!

— Няма, татко. Просто се чудех защо е кръгъл, след като госпожа Роли ми е повтаряла десетки пъти, че Земята е плоска. Това е Земята, нали?

Мариан Клотилд се засмя и се обърна към Ева:

— Госпожа Роли отдавна е член на клуба „Плоска Земя“. Ще са ви необходими много усилия и търпение, докато го убедите в противното, мадам.

— Едмънд! — извика херцогът.

— Да, татко?

— Ще ме слушаш и ще ми вярваш! Точка по въпроса! Ясно ли е?

Лорд Едмънд бавно се приближи към баща си и вдигна поглед към него.

— Земята е кръгла. Повтори!

— Земята е кръгла, татко. Сигурен ли си?

— Някога да съм те лъгал?

— Не, татко. Ти никога не грешиш.

Еванджелин простена.

Мариан Клотилд така се разсмя, че очите й се насълзиха.

— Чудесно. Следващия път, когато госпожа Роли ти каже, че Земята е плоска, ти ще кимнеш усмихнато, но ще си знаеш, че в действителност е кръгла.

— Да, татко.

Херцогът вдигна сина си и го притисна към себе си.

— Великолепно се справихте, ваше благородие! — възкликна Еванджелин и Мариан Клотилд не долови в този плътен глас и сянка от кокетство, с което жените обикновено се отнасяха към сина й.

— Аз също съм много впечатлена. Не мислете, че се натрапвате, мадам. И без това отдавна исках да се запознаем. Синът ми доста ми е говорил за вас.

— О, боже! — въздъхна Еванджелин.

— Да, казах й, че си упорита като муле, че си поносимо добър ездач и че природата около Челси много ти харесва. А, да, освен това й споменах, че притежаваш и известен чар.

— Вероятно трябва да съм ви благодарна, че не сте навлезли в подробности.

— А защо си мислиш, че не съм го направил? Тя ми е майка. Възхищава ми се и смята, че съм непогрешим.

— Напълно вярно. Какво може да стори една майка с такъв прекрасен син?!

Еванджелин простена, херцогът подхвърли Едмънд във въздуха, а Мариан Клотилд продължи:

— Заповядайте, седнете, мадам. Ще позвъня за чая. Може ли да ви наричам „Еванджелин“? „Мадам“ определено не пасва на земя, която е кръгла.

Едмънд се смръщи.

— Госпожа Роли винаги е толкова сигурна в думите си…

— Кръгла е, Едмънд — намеси се херцогът, — кръгла!

— Да, татко. Бабо, татко каза ли ти, че съм най-добрият стрелец в страната?

— Уведоми ме, че си застрелвал паунът Рекс без да ти мигне окото най-малко десетина пъти.

— Наистина! — Едмънд се прозя широко.

Еванджелин се приведе и повдигна брадичката му.

— А сега искам да ме чуеш, без да спориш. Уморен си. Ще трябва да отидеш с Елън в детската стая и да поотдъхнеш малко.

Херцогът отново вдигна сина си на ръце.

— Аз ще го заведа. После ще се върна. Няма да те оставя задълго сама с този дракон тук. Майко, не я плаши много, докато ме няма.

— Ами моята история, татко? Искам да разправя на баба продължението й.

— След като си починеш! Ще кажа на Грейсън да донесе чая.

Мариан Клотилд се замоли най-сетне синът й да е намерил подходящата жена. После се обърна към Еванджелин с най-чаровната си усмивка.

— Моля ви, седнете, Еванджелин. През цялото време ли пътувахте с Едмънд?

— С изключение на часа, през който имах главоболие и негово благородие настоя да яздя с него.

— Да яздите с него!

За нейна най-голяма радост Еванджелин се изчерви.

— Ами, виждате ли… Херцогът яздеше красивият си жребец и предложи… Аз седях пред него. Това беше всичко, ваше благородие.

„Е, не съвсем“, отбеляза наум майката и остана особено доволна.

— Почти е невъзможно да се откаже на сина ми. Доста е настоятелен в определени случаи.

— Да, вече имах възможност да се уверя.

Всъщност той за нищо не я бе принуждавал, а и нищо особено не се бе случило. Еванджелин се бе облегнала на него, защитена от обръча на силните му ръце и бе заспала дълбоко. От дълго време не се бе чувствала толкова спокойна и закриляна.

Мариан Клотилд потупа мястото до себе си. Еванджелин развърза пелерината си, метна я на облегалката на един стол и седна. Майката със задоволство отбеляза, че младата дама има също като нея елегантна фигура и пищни гърди. Предположи, че роклята е на Мариса, онова бедно глупаво момиче.

— Всъщност, Еванджелин, синът ми дръзна да ми признае, че ви е заповядал с типичния си господарски маниер. Предполагам, че тонът му е наподобявал ръмжене.

— О, не! Просто той е свикнал всички да му се подчиняват на мига. А точно тогава аз не можех да му го позволя. Искам да кажа…

— Да, знам. Синът ми е бил много добър с вас. Самата благост!

— Никога не съм го виждала благ. Не е в характера му. Често налага своето с шега или с мръщене, тъй като знае, че само глупак би се опитал да му противоречи и… О, боже, не исках да го обидя, ваше благородие! Херцогът досега е показвал доста загриженост към мен. Да, това е правилната дума. Надявам се, че няма да му е неприятно да бъде наречен „загрижен“?

Мариан Клотилд потупа сключените й ръце.

— Ще го попитаме. Вие все още не ме познавате достатъчно добре, но ще ви кажа истината. За добро или зло, двамата със сина ми много си приличаме. А вие, скъпа моя Еванджелин, изпитвате огромна вина. Нали?

Как е разбрала? Прозвуча ужасено:

— Да, вероятно…

— Вие сте част от семейството. Можете да останете при нас, докогато поискате. Между другото, роклята на Мариса много ви отива. Предполагам, че Дори ви я е преправила.

— Да, тя е много добра шивачка.

— Разбрах го много отдавна. Именно аз я назначих за камериерка на Мариса. Тя много я харесваше.

В този момент в гостната влезе висок пълен мъж, с гъста червеникавобяла коса и тежък сребърен чаен поднос. Имаше рошави тъмнорижави вежди, които стояха постоянно стрелнати нагоре и му придаваха изражение на лека почуда.

— А-а, Грейсън, донесъл си нещо да се подкрепим.

— Да. Както вие го предпочитате, ваше благородие. — Постави подноса на масичката пред тях.

— Грейсън и аз израснахме заедно — отбеляза Мариан Клотилд, а през това време, за голяма изненада на Еванджелин, самият иконом започна да разлива чая.

— Мадам, за вас?

— За мен без нищо, Грейсън.

— Справя се великолепно. Аз имам артрит, който от година на година ме прави все по-тромава. Това е една от причините, поради които не мога да стоя в Челси. Влагата и студът там влошават още повече състоянието ми. — Усмихна се на иконома и пое от него чашата си с чай. — Мисля, че сме внушителна двойка — вече костите ни стават все по-крехки, косите все по-бели, а годините все по-тежки.

— Напълно сте права, ваше благородие — обади се Грейсън, — но аз съм на мнение, че колкото по-червена е косата, толкова по-леко носим годините.

— Естествено, че ще си на това мнение. — Мариан Клотилд елегантно отхапа от ябълковата тарталета. — М-м, великолепно! Е, не чак толкова добро като на прехвалената готвачка на Филип Мерсьоро или на госпожа Дент, но все пак става. А това, Грейсън, е мадам дьо ла Валет. Член на нашето семейство и бавачка на лорд Едмънд.

Грейсън огледа Еванджелин и бавно кимна.

— Мисля, че е много добро решение — с тези думи напусна гостната.

Мариан Клотилд се засмя.

— Виждам, че не можете да откъснете очи от кифличките. Моля, вземете си, Еванджелин.

— Как се спогаждат двамата с Басик?

— Много сте проницателна — засмя се херцогинята. — Всъщност те никога не са се срещали. Херцогът е съгласен с мен, че трябва да държим домакинствата си разделени. А да видите Цар Иван! Така наричам иконома ни в Сейнт Джон Корт, северното имение на Ричард. Той е още по-скован и официален дори от Грейсън и Басик взети заедно. Веднъж ме удостои с честта да се отпусне дотолкова, че да ме уведоми, че ако Уилям Завоевателя е имал удоволствието да се ползва от услугите на иконом, то несъмнено това е бил един от неговите предци.

Еванджелин все още се смееше, когато херцогът влезе. Кларъндън спря за миг на прага и очите му се озариха. „Каква усмивка!“, помисли си майка му, без да откъсва поглед от него.