Измамата

Тринадесета глава

Той си беше все същият. Само сивите нишки по слепоочията на светлокестенявата му коса като че ли се бяха увеличили. Всъщност от последната им среща не бе изминало чак толкова много време. Лицето му бе слабо, дори изпито. Баща й някога бе отбелязал, че това е лице на естет. Сега той беше тук. Заради нея.

Еванджелин се надяваше да й отпуснат малко повече време. Усети как я завладява неистов страх, който сковава гърлото. Щеше й се да има пистолет, за да застреля мръсника. Проклетият измамник и предател.

Знаеше, че ще се свърже с нея. Но той не й бе оставил никакво време да се подготви. Оказа се голяма глупачка. Бе прекарала само няколко часа с херцога и вече забравяше защо е тук. Но сега реалността се стовари върху й прекалено болезнено. В този миг мразеше всичко, включително и себе си.

— Не е необходимо да ме представяте на Еванджелин — каза Джон Еджъртън със спокойния си плътен глас и пристъпи към нея. — Познавам мадам дьо ла Валет още откакто бе малко момиченце с щръкнали плитки, мрачен нос и протрити ботуши.

Поклони се дълбоко, пое изстиналата й ръка и леко я целуна. Устните му бяха сухи и хладни. Но очите, с които я погледна, бяха необичайно меки и топли, очи на мил чичо, който си спомня с обич за някогашното момиченце.

— Удоволствие е човек да види стари приятели, не сте ли съгласна с мен, Еванджелин? Надявам се, че сте добре. Изглеждате прекрасно! Копие на скъпия си баща, само очите са на майка ви.

— Какво става тук? — намуси се херцогът, като гледаше смръщено ту единия, ту другия. Еджъртън все още държеше ръката й. А тя като че ли се страхуваше да помръдне, което бе съвсем нелепо. — Познаваш ли я Джон?

Еванджелин издърпа ръката си и когато накрая успя да си отвори устата, гласът й излезе учтив и спокоен.

— Да, познаваме се. За мен присъствието ви е голяма изненада, сър Джон. Не очаквах да ви видя тук.

Двамата бяха почти еднакви на ръст. Очите й фиксираха неговите, но не забеляза нищо друго освен удоволствието, че я вижда. Изкусен лъжец! Целият му живот бе една голяма лъжа, която очевидно никой още не бе разбрал. Е, какво друго можеше да очаква? Да види думата „злодей“, изписана на челото му?

— Надявам се, че не всички изненади са лоши, Еванджелин — каза сър Джон, а този път топлите му и ласкави очи се насочиха към гърдите й.

Херцогът го забеляза. Червенина изби по бузите му. Изненада се от самия себе си. Какво му ставаше, за бога? Тази жена не значеше абсолютно нищо за него. Нищичко. Тя беше просто роднина и дори не чак толкова близка. Покровителственото му отношение вероятно се дължеше на факта, че все пак я призна официално и сега се чувстваше длъжен да я защитава. Явно на властната му господарска кръв се дължеше желанието да разбие носа на Джон Еджъртън, който има нахалството да се взира в гърдите й.

— Виждам, че братовчед ви е надвиснал над вас като орел, Еванджелин — отбеляза спокойно и леко присмехулно сър Джон. — Вероятно си мисли, че ви обсебвам прекалено рано тази вечер. Да, трябва да направите реверанс пред лейди Пембърли. Тя е истински дракон, но огънят й няма да ви изгори, най-много да ви поопърли. А с вас ще си поговорим повече след вечеря. Толкова време измина от последната ни среща, не мислите ли? — После се обърна към херцога: — Не съм виждал Еванджелин от близо две години. Познавах родителите й.

Кларъндън си помисли, че и без това Еджъртън вече видя достатъчно от нея. Идеше му да го удуши, макар да съзнаваше, че импулсът му е абсурден. Проследи с поглед как Еванджелин прави реверанс пред леля му Юдора. Чу я как говори нещо, но гласът й бе твърде тих, за да различи думите. Какво, по дяволите, й ставаше? Обърна се отново към Джон Еджъртън, но той вече разговаряше с Дрю Халси и жестикулираше разпалено с дългите си слаби ръце.

— Значи вие сте първа братовчедка на Мариса — заяви лейди Пембърли, като я огледа от глава до пети. — Няма особена прилика. Вашата коса е по-скоро пепеляворуса, а на Мариса беше златиста. Тя беше твърде ниска, а вие сте твърде висока.

— Да, милейди. Както хората винаги са отбелязвали, аз съм едно голямо момиче.

— Последен го казах аз, лельо Юдора — намеси се херцогът и тя се стресна, тъй като не очакваше да е толкова наблизо.

— Не се и съмнявам, че си отбелязал и много други неща. Английският ви е повече от приемлив, мадам. Говорите почти като англичанка. Учителите ви трябва да бъдат поздравени. С още малко уроци и прилежание е възможно да го усвоите перфектно.

— Майка ми беше англичанка. Всъщност аз израснах в Англия, милейди, и претендирам, че го говоря перфектно.

— Мисля, че вече е достатъчно опърлена — намеси се херцогът. — Хайде, лельо Юдора, не се опитвай да я прогониш, след като току-що е пристигнала. За Едмънд сега тя е слънцето. Помисли и за щастието на сина ми, ако обичаш. Той вече предпочита нея както пред Роуън Карингтън, така и пред Филип Мерсьоро.

— Никога не съм си и помисляла, че той ще стреля по пауна Рекс — обясни Еванджелин на лейди Пембърли.

Херцогът се засмя и разказа на пралеля си всичко за подаръка, който малкият му син бе получил.

— Едмънд стреля и по въжето, което крепи лодката му за дока. Както можеш да си представиш, не направи кой знае колко поразии.

За огромна изненада на Еванджелин, силно боядисаното лице на старата дама едва не се напука от широката й усмивка, а в зелените й очи заблещукаха весели пламъчета.

— Е, момичето ми, щом си донесла пистолет на едно дете, значи си повече англичанка, отколкото французойка. Благородниците и техните пистолети… Човек би си помислил, че спят с тях под възглавниците си. Баща ми е застрелял повече дървета, отколкото бяха хипохондриците пристъпи на майка ми. Да, добре си направила. Момчето ще се научи да не убива никого, с изключение на разбойниците, премиер-министъра или принца регент24 — и двамата са пълни глупаци, които несъмнено си заслужават куршума — заяви лейди Пембърли и, като се обърна към кръщелницата си, продължи:

— Фелиша, ела и кажи нещо приятно на мадам. Бог знае колко сребърни монети е похарчил баща ти, за да се превърнеш в истинска дама. Имаше предостатъчно време, за да изпробваш прелъстителните се умения върху херцога. Забелязах, че на него му идваше да се разсмее, но не го направи, тъй като държи на теб. Не съм сигурна, но мисля, че пожъна повече успех с Дрю. Осъзнай се, преди някой от господата да те е изпратил обратно в училище или да те е целунал зад саксията с палмата, за да те окуражи.

Фелиша изпърха с русите си мигли към Дрю Халси, а после се обърна към херцога:

— Вярно ли е, ваше благородие? Значи не сте се влюбили в мен? Само ме търпите? О, боже! А аз как ли не опитвах!

После се обърна към Еванджелин и я дари с нещо, подобно на реверанс.

— За мен е удоволствие, мадам. Надявам се, че ще ни простите натрапничеството, но кръстницата настояваше да дойдем на вечеря, като сметна, че тричасово предупреждение е повече от достатъчно. Беше сигурна, че няма да останем гладни, тъй като херцогът има великолепна готвачка. А понеже лорд Петигрю и сър Джон тъкмо ни бяха дошли на гости, тя им предложи да ни придружат. Негово благородие, разбира се, не може да си намери място от радост, че сме тук. Той ни увери, че обожава изненадите.

Лейди Пембърли вдигна безпомощно ръце. А херцогът само каза:

— Щом те видя, Фелиша, започвам да се чувствам стар.

— И аз си мислех същото — кимна лорд Петигрю, но усмивката, която отправи към Фелиша нямаше нищо общо с учтивата намеса на незаинтересован и отегчен възрастен.

— Дрън — дрън! — възкликна момичето. — И двамата с херцога сте само на двадесет и осем — преклонна възраст за жена (нещо, което никога не съм можела да разбера), но за вас, господа, тя означава, че току-що сте съзрели, едва-що надраснали детството и почти готови да доставите удоволствие на една дама с наскоро напъпилите си логическа мисъл, приятни обноски и искреност. Май така смята майка ми.

— Горката ти майка никога не би могла да изрече толкова много думи за толкова кратко време — отбеляза лейди Пембърли.

— Старост — нерадост — въздъхна херцогът. — Може би бастунът е следващата стъпка към нашата разруха, Дрю? Шери, Джон? Еванджелин?

След като шерито бе сервирано, лорд Петигрю отбеляза с плътния си глас:

— Джон, измамник такъв, с нищо не намекна, че вие двамата с мадам вече се познавате!

— Както каза Фелиша, херцогът обича изненадите — намеси се лейди Пембърли. — Казваш, че познаваш родителите й, Джон, така ли?

— Да, милейди. Баща й беше много изтъкнат учен и един от най-красивите мъже, които съм срещал през живота си. Еванджелин е абсолютно негово копие. Моите съболезнования, Еванджелин, наскоро научих за смъртта му.

Не каза нищо, само леко кимна. Естествено беше той да поддържа версията й.

— Кога я видя за последен път? — поинтересува се херцогът.

— Беше само на седемнадесет. А после се омъжи. Скоро съпругът й умря. За кратко време й се случиха толкова много неща. Животът не е лек, нали?

Не каза абсолютно нищо. В момента й се щеше да държи в ръка един от пистолетите на херцога. И той да бъде зареден. И насочен в главата на Джон Еджъртън.

— Спомням си колко трудно й беше тогава… Майка й беше починала предишната година и всички дами в околността преследваха баща й. А Еванджелин прекарваше по-голямата част от времето си в кленовата горичка. Няколко пъти ми се наложи да я търся, когато им ходех на гости. Какво правеше там, Еванджелин?

— Нищо особено. — Искаше й се да каже, че се е криела от него.

— Кленова горичка? Звучи толкова романтично! — Фелиша сръбна глътка шери и доби изражение, като че ли всеки момент ще го изплюе.

— Явно само ти мислиш така — сряза я херцогът.

Фелиша се обърна към Еванджелин.

— Както вероятно вече сте забелязали, херцогът обича да ме гледа, но не обича да ме слуша. Приказките ми го тласкат към бутилката с бренди — или поне така казва кръстницата.

— Пърхай по-често с клепки и си дръж езика зад зъбите — невъзмутимо изрече херцогът. — Това, скъпа моя, ще ти осигури много бързо съпруг. — Поклати глава. — Горкият човечец! Представям си го на сутринта след първата ви брачна нощ! Ти ще бъбриш по хиляда думи в минута и ще му обясняваш кое е направил правилно и кое не, при това е най-големи подробности, а накрая ще го засипеш с поръчки за закуската.

— Винаги съм смятала, че на сутринта след първата брачна нощ ще спя непробудно чак до обяд.

След тези думи настъпи гробовна тишина, която най-накрая наруши херцогът:

— Надявам се, че не говориш и насън?

— Ще накарам съпруга си да ти каже. — Усмихна му се с престорена скромност — като немирно момиченце, което съзнава, че го е надприказвало.

— Уж аз отговарям за нея — намеси се лейди Пембърли, — а виж накъде отидоха нещата. Мадам, ако сте достатъчно близо, пернете Фелиша през ушите. А ти, дете, ако кажеш още една неприлична дума, ще отменя бала за дебюта ти в обществото!

— Не виждам нищо лошо в онова, което тя каза — защити я херцогът. — В края на краищата остава да се надяваме, че няма да се омъжи за някой тъпанар.

— Значи това трябва да бъдете вие, ваше благородие! — Фелиша сключи ръце на гърди и задиша учестено. — Чувала съм мама да казва, че сте такъв експерт по жените… Истински развратник! Но тъй като сте херцог, никой не се осмелява да го изрече в очите ви!

— Направо ще повърна! Аз не съм развратник, Фелиша. Аз съм улегнал човек, грижлив баща и щедър домакин.

— Да, да, момчето ми — кимна лейди Пембърли. — Няма нищо лошо в това, че си скандален. При този вдъхновяващ вид! Да, момчето ми, дори и зряла жена като мен не може да не забележи как въздействаш на всички, независимо дали го съзнаваш. А освен това имаш значително повече мозък от това нахално осемнадесетгодишно куфарче, което ми натресоха като кръщелница.

— Кръстнице, а аз си мислех, че ме обожавате от мига, в който съм се появила на бял свят! Казвали са ми, че вие сама сте молили и настоявали да станете моя кръстница. Не е ли вярно?

Лейди Пембърли само повдигна безпомощно вежди. Лорд Петигрю се обърна към Еванджелин:

— Не им обръщайте внимание, мадам. Те така си говорят, откакто се познаваме с херцога — а това са много повече години, отколкото ми се иска да си призная. В действителност са твърде привързани един към друг.

— Да… — Еванджелин отпи бавно от шерито си. — Виждам.

— Всъщност — засмя се лордът, — познавам Фелиша от бебе. Тя е непоправима. Това я поддържа във форма. Пък и така е винаги в центъра на вниманието — а това е място, където тя обожава да бъде.

— Вие не я харесвате, лорд Петигрю?

— О, не, не ме разбрахте! — Озари го ослепителна усмивка. — Всъщност аз смятам да се оженя за малката нахалница. Но искам първо да изкара Сезона25 си. Всяко момиче заслужава поне един Сезон, преди да стане съпруга. Смятам, че ще бъде прекрасна юнска булка. — Направи пауза, обърна се към камината и притеснено допълни: — Питам се обаче какво ли ще каже след първата ни брачна нощ? И има ли смисъл да се тревожа?

— Въздържам се от коментар. Фелиша знае ли вече за щастието, което я очаква?

— Не откривам ли във въпроса известна ирония? Ще узнае скоро… — Замълча за миг, а после извика: — Фелиша, тъкмо казвах на мадам, че на двамата с Джон ни се налага да говорим с езика на знаците, когато сме в твоята компания, защото не можем да се вредим да кажем и думица.

— Не ти вярвам, Дрю! — Фелиша бързо се приближи. Вдигна към него сините си искрящи очи и го погледна така, сякаш го познаваше по-добре от всеки друг на света. Сръга го в ребрата и каза през смях: — Не съм ви виждала досега да го правите. Какъв е този език? Покажи ми!

Херцогът не откъсваше поглед от дългогодишния си приятел Джон Еджъртън, който пък наблюдаваше Еванджелин. Като ястреб, хищно дебнещ безпомощна полска мишка. Какво ставаше тук? Каква връзка е имал той с нея, когато тя е била само на седемнадесет — почти дете? Или това бе ястреб, приковал очи в женската? Не можеше да разбере значението на погледа, с който Джон Еджъртън я съзерцаваше. Но със сигурност излезе от релси.

— Какво, по дяволите, става с теб, момчето ми? — извика лейди Пембърли. — Ченето ти е увиснало от гняв, а може би и от леко безсилие. Да не си загубил някакъв облог. Басирам се, че е било за кобилка. От онези, двукраките!

Херцогът се засмя, обърна се към възрастната жена и отвърна:

— Скъпа ми госпожо, искрено се съмнявам в кралството да има мъж, който би се обзаложил с мен за подобно нещо. Хвърли поглед към Еванджелин, която стоеше до камината, втренчена в пламъците и напълно изолирана от всичко и всички. — Или пък жена.

Лорд Петигрю се изсмя.

— Каза ли ви го, госпожо? Аз лично не бих се обзаложил, а ти, Джон?

— Май наскоро дочух, че херцогът е загубил дама, която много е искал отмъкнал му я е един негов приятел, Филип Мерсьоро. Вярно ли е, Ричард?

— Да. Никой не обича да го лишават от нещо, което си е въобразявал, че иска. Но в този случай това беше за добро.

Еванджелин чу последните му думи. Всичко останало й бе като в мъгла само неговите думи бяха кристално звънки и ясни. Някоя жена го е изоставила?!

— Не! — Каза го на глас, приковала погледа си върху него. — Абсолютно невъзможно! Не го вярвам. — После се стресна, осъзна какво бе изрекла и допълни остро: — Опасявам се, че започвате да звучите твърде самонадеяно, ваше благородие.

Кларъндън изпита неизразимо задоволство.

— Не, Еванджелин. Наистина я изгубих. Вие сте тая, която настоява, че е невъзможно.

Еванджелин размаха ръце и разля малко шери, напълно изключила, че държи чаша.

— Много съм гладна. Дали вечерята скоро ще бъде готова?

— Хайде, Ричард — намеси се лейди Пембърли, — звучиш така, сякаш сърцето ти е било непоправимо разбито. А истината е съвсем друга. Само гордостта ти бе наранена. Знаеш не по-зле от мен, че Сабрина Евърсли постъпи така, както трябваше. Филип също.

Херцогът кимна, а на Еванджелин обясни:

— Въпросната дама се омъжи за мой добър приятел. Нищо повече. — После се обърна към пралеля си: — Що се отнася до вас, милейди, информаторите ви биха вършили добра работа на Наполеон. Слава богу, че от тях повече няма нужда, защото мръсникът е на заточение. Източниците ви са наистина превъзходни. Ето, мадам дьо ла Валет пристигна едва снощи, а след по-малко от двадесет и четири часа вие се озовавате в Челси за вечеря.

Еванджелин изобщо не беше изненадана. Повече от сигурно бе, че Джон Еджъртън е отговорен за присъствието им тук, а не лейди Пембърли. Отправи поглед към херцога. Искаше й се да му се извини. За онова, което му бе сторила. За онова, което щеше да му причини. За онова, което тя не бе и никога нямаше да бъде.

— Старая се — усмихна се широко лейди Пембърли и разкри няколко липсващи зъба в задната част на устата си. После се изправи внушително. — Надявам се, че Басик се е погрижил да сложат още четири прибора. Лично аз съм готова за вечеря.

Внезапно се обърна и изгледа властно Еванджелин.

— Херцогът ме уведоми, че желаеш да останеш в Числи като бавачка на Едмънд. Очаквах да видя повяхнало невзрачно момиче с хладен темперамент и без никакви претенции за красота. А ти определено не си нито едното. На моята възраст неочакваното би могло да причини спиране на сърцето, а това е нещо, което никак не би ми се искало да стане.

— Нито пък ние го желаем — намеси се херцогът. — А що се отнася до Еванджелин, при пристигането си тя наистина приличаше на невзрачна мишка. След по-малко от двадесет и четири часа в моята компания вече е разцъфтяла като… ъ-ъм… нарцис. — Потърка демонстративно брадичка и запита с престорено недоумение: — Нали така се казваше онова жълто, доста жилесто цвете?

— Не бих определила мадам като жилеста — обади се Фелиша. — Напротив.

— Само от вас мога да се надявам на подкрепа, Фелиша.

— Подкрепа ли? — изсумтя лейди Пембърли. — Рисковано е да се очаква подобно нещо от госпожица Бърборана. Сигурно ще ме вкара в гроба, докато й намеря съпруг, за предпочитане — глух. Доведох само нея тази вечер, а не някоя от другите чаровни млади дами, които са под мое попечителство, за да не бъда обвинена от херцога, че си пъхам носа в неговите работи. Но ти все още не си женен, Ричард. Само един наследник изобщо не е достатъчен. Така че внимавай, момчето ми. Нито дума повече няма да излезе от устата ми по повод мрачното ти настроение през последните седмици. Горката ти майка вече се чуди какво да направи, за да те развесели.

Херцогът дръпна шнура на звънеца. Според Еванджелин твърде рязко. За какво мрачно настроение ставаше въпрос? Спомни си, че снощи, когато се появи в библиотеката, поведението му бе далече от представите за обаятелност. Какво ли се бе случило?

Много скоро й се удаде да разбере, защото лорд Петигрю прошепна:

— Съжалявам, Ричард. Все още не сме хванали човека, убил Роби Фарадей. Знаем, че в министерството има шпионин, но засега самоличността му остава пълна загадка. Ала всъщност кого се опитвам да заблудя?! Шпионите са вероятно много повече от един. Това побърква всички ни.

Еванджелин бавно изрече:

— Не ви разбирам, лорд Петигрю. Наполеон вече не е на власт. Защо все още има шпиони?

Усети, че Джон Еджъртън я наблюдава смутено. Защо? Защото забелязва, че навлиза във води, в които може да се удави? Или се страхува, че ще се обърне против него?

Дрю Халси се усмихна на изключително красивата жена, която бе висока почти колкото него.

— Когато има повече от един човек, мадам, има и повече от една идея. И щом идеите станат две, при това и двете ожесточено отстоявани, се поражда свирепо разногласие. Все още има хора, които искат Наполеон да се върне на престола. По тази причина в страната и до днес действа добре разработена шпионска мрежа.

— И един от тези шпиони е убил човек, познат на херцога?

— Да. Робърт Фарадей беше добър приятел на всички ни.

— А вие, лорд Петигрю, работите за правителството, така ли?

— Да. Както и Джон, а и херцогът от време на време.

Еванджелин не вярваше на ушите си. Как може Ошар да очаква от нея да свърши нещо, след като херцогът е толкова вътре в нещата? Бил е убит негов приятел. Вероятно — от Джон Еджъртън. И сигурно по заповед на самия Ошар.

— Всички правим каквото можем, не съм ли прав, Еванджелин? — Въпросът дойде от сър Джон.

— Достатъчно! — кресна херцогът.

Не искаше да мисли за Роби и за безсмислената му смърт. Защото го болеше. Защото така го разяждаше отвътре, че му идеше да завие.

— Крайно време е да отидем в трапезарията. — Кларъндън поведе гостите си.