Измамата

Двадесет и първа глава

Еванджелин с изненада видя госпожа Роли да подтичва по дългия коридор към северното крило на замъка. Ключовете на кръста й дрънчаха като обезумели.

— Госпожо Роли? Мога ли да помогна с нещо?

— О, мадам, добро утро! — Икономката беше задъхана. Лицето й бе поруменяло. — Да ви призная, мадам, тревожа се за госпожа Нийдъл. Всяка сутрин си яде кашата в трапезарията на слугите точно в седем. Но днес никой не я е виждал. А вече минава осем. Нещо не е наред, усещам го. Тя е доста стара. Отивам да я видя.

— Ще дойда с вас. Вероятно се е залисала с някоя нова отвара и е изгубила представа за времето.

Когато стигнаха до стаята на върха на кулата, Еванджелин потропа на вратата.

— Госпожо Нийдъл, ние сме — мадам дьо ла Валет и госпожа Роли! Добре ли сте?

Никакъв отговор. Еванджелин пак извика. Нищо.

— Знаех си, че нещо не е наред — загрижено прошепна госпожа Роли. — Сигурна съм, че е болна.

— Вероятно е отишла в горичката за гъби. — Еванджелин вече натискаше голямата месингова брава. Изобщо не си вярваше. Незнайно защо, но не й се влизаше в билковата лаборатория.

Въздухът бе напоен със силния аромат на сухи рози.

— Госпожо Нийдъл! — Еванджелин започна бавно да обикаля из стаята.

Госпожа Роли, която я следваше по петите, внезапно си пое дълбоко дъх.

— О, боже! О, боже!

Еванджелин побягна към малката ниша, където се намираше спалният кът на госпожа Нийдъл. Старицата лежеше свита на топка до леглото си. Разбра, че е мъртва, още преди да приклекне и да опипа пулса й. Тялото вече беше изстинало.

— Беше доста стара — промълви госпожа Роли. — Но все пак случилото се е потресаващо. Сигурно е сърцето… Дано смъртта да е настъпила бързо. Боже господи, толкова ми е мъчно, че е била съвсем сама!

Еванджелин се отпусна на колене и притвори очи. В съзнанието й изплува спокойното лице на майка й — бледите устни, извити в усмивка, безжизнените сини очи, втренчени в небитието… Първата й реакция тогава бе отказ да разбере — застиналата неподвижно фигура, която доскоро бе нейна любяща майка, й бе напълно чужда. Мъката настъпи по-късно.

— Да — успя да промълви накрая и вдигна поглед към госпожа Роли, — беше стара… много стара… Доведете Басик. Той знае какво трябва да се направи.

Госпожа Роли кимна и припряно излезе. Постепенно лекото потракване на ключовете й заглъхна.

Еванджелин се вгледа в лицето на госпожа Нийдъл. Дълбоките й бръчки се бяха загладили. В смъртта си не изглеждаше толкова стара. Протегна ръка и докосна студената буза. Горката! Починала е сама, без жива душа край себе си. Погледът й попадна на голия врат над старата вълнена нощница. И тогава ги видя. Двете виолетови петна. Всяко с размерите на мъжки палец. Отново се отпусна на колене и притвори очи. О, не, само това не, господи! Насили се да погледне пак, този път по-внимателно. Кошмарните следи от палци си стояха там — жестоки и смъртоносни. Госпожа Нийдъл не бе починала сама — някой я беше удушил!

Закри лице с ръцете си. Тя бе виновна за всичко! Тя бе казала на Джон Еджъртън за старицата. Вероятно бе споменала и името й, макар че вече не си спомняше със сигурност. Бе му казала, че я подозира. Бе я споменала само защото… Изхлипа. Истината бе, че се бе разприказвала пред Еджъртън само за да го сплаши. Бе използвала горката жена, за да сложи край на тази лудост. А той просто я бе премахнал, както човек бръсва неканена прашинка от ръкава си. И сега госпожа Нийдъл бе мъртва, тъй като Еванджелин бе пристигнала в замъка Челси.

Басик я завари да се люшка напред-назад над тялото на старицата — с невиждащи очи и лице, обляно от сълзи, сгърчена от неописуема болка.

— Мадам — постави ръка на рамото й, — трябва да излезете оттук. Съжалявам, че смъртта й ви причинява толкова мъка. Някои преживяват много дълбоко шока…

Еванджелин изхлипа:

— Тя е мъртва, Басик. Не разбираш ли, мъртва е!

Басик приклекна и внимателно притисна длан към сърцето на госпожа Нийдъл.

— Да, разбирам. А сега си вървете. Аз ще се погрижа за всичко. Тя беше стара, много стара. Просто сърцето е спряло… Сигурно така е станало. Отишла си е мигновено, мадам. Изпратих за доктора. Скоро ще дойде. Вие вървете!

— Не, Басик, не е било сърцето. Не си е отишла безболезнено! — Еванджелин докосна виолетовите петна. — Някой се е промъкнал тук и я е удушил!

Басик усети как кръглата стая се завърта около него.

— Невъзможно! Не и тук, в Челси!

После разгледа внимателно петната. Веднага му стана ясно от какво са, но разумът му отказваше да приеме фактите.

— Но защо? — Чувстваше се безпомощен, неспособен да реагира, макар че с част от съзнанието си усещаше, че трябва да действа и да оправи някак си тази злокобна ситуация. — Защо?

Еванджелин отговори с глас, безжизнен и студен:

— Не знам, Басик. Не знам…

Накрая мъжът все пак се овладя. Изправи се и й помогна да стане.

— Чуйте ме, мадам. Най-добре да не я докосваме. Трябва да извикаме мировия съдия, барон Линдли — стар глупак, но за съжаление нямаме друг избор. Елате с мен. Да се подкрепим с по едно бренди.

— Госпожа Нийдъл не е причинила зло никому — шептеше като насън Еванджелин, докато Басик я извеждаше от стаята.

Барон Линдли, който бе дарен от природата с огромна белокоса глава и приведени рамене и чиято подагра бе единствената тема в домакинството му, пристигна след час. Намери младата братовчедка на херцога, мадам дьо ла Валет, неестествено затворена в себе си. За него бе истински ужас, че именно такава чувствителна млада жена е открила мъртвото тяло на старицата. След надлежен разпит на цялата прислуга в замъка, той се върна в гостната при мадам дьо ла Валет, тъй като нямаше кой друг да го приеме. От все сърце му се искаше херцогът да е тук. Чувстваше се неудобно с тази млада братовчедка. Десният крак го болеше. Щеше му се да помоли, за затоплена кърпа, но когато зърна безизразното лице на самотната млада дама, се отказа. Не беше сигурен дали тя въобще го слуша. Запита се дали пък не е малоумна. Прочисти си гърлото. Басик не помръдна от поста си до вратата. На мировия съдия се наложи да си прочисти гърлото още два пъти, преди младата дама най-накрая да го забележи.

— Стигнах до извода, че човекът, удушил старицата, е някой, на когото тя е дала цяр. В последствие той се е отразил зле или на него, или на някое любимо негово същество. Смятам, че е отмъщение.

— Отмъщение?

Думата премина през съзнанието й, лишена от всякакъв смисъл. Как е успял баронът да стигне до подобен извод?

— Да, отмъщение. Тя не е притежавала никакви ценни предмети. От стаята й не липсва нищо. Всичко е абсолютно непокътнато. Наситено е с остър аромат на рози. Предполагам, че е подсилил тъмните страсти на човека. Може това да е било любимото цвете на жената, която е пострадала от отварата на госпожа Нийдъл. Сигурно е било любовно биле. Да, човекът се е побъркал от мъка и я е убил. Съмнявам се да го открием. Въпреки това ще разпитам всички местни хора, на които старицата е давала от билките си. А сега трябва да се прибирам. Кракът ме боли. Нужно е да го вдигна и да пийна бренди. Вече едва издържам. Довиждане, мадам.

Еванджелин знаеше, че никого няма да открият. Съмняваше се дори дали ще си направят труда да разпитват местните. При всички случаи това щеше да е чиста загуба на време. Когато барон Линдли напусна гостната, следван по петите от Басик, тя се отпусна на стола. Смъртта на госпожа Нийдъл щеше да си остане пълна загадка и скоро всички щяха да забравят за случилото се. Тя не бе толкова важна личност, че дълго да се тревожат за нея.

По-късно Еванджелин каза на Басик:

— Беше съвсем прав за барона. Но дори и да не беше пълен глупак, едва ли щеше да направи нещо. Трябва да пиша на херцога. — Направи пауза. — Моля те, Басик, провери всички ключалки на замъка.

Басик видя страха в очите й. Не я обвиняваше — самият той се страхуваше.

— Разбира се, мадам, веднага. Ще поставя и лакеи при всички входове. Човекът, сторил това ужасно нещо, може да се върне. Пишете на негово благородие. Той ще бъде шокиран. Беше много привързан към госпожа Нийдъл. Познава я, откакто се е родил. Все й носеше разни стръкчета.

— Да, знам, че е бил привързан към нея. Но наистина ли й е събирал растения?

— О, да! Даже миналия месец един морски капитан му донесе цял куп от Индия. Негово благородие ги подари на госпожа Нийдъл и й каза, че иска да му забърка отвара, с която да го направи най-добрия ездач в страната. Доколкото си спомням госпожа Нийдъл отвърна на негово благородие, че тъй като той вече е най-добрият любовник в страната, би било прекалено да иска още. Старата жена много се смя на тези си думи. Негово благородие също.

Еванджелин отиде в библиотеката, седна на бюрото на херцога, разстла лист хартия пред себе си и потопи перото в мастилницата. Вече нямаше значение как се бяха разделили преди три седмици. Трябваше да го види. Имаше нужда от него. Но какво да му напише? „Убих старата ти дойка. Не, не я удуших със собствените си ръце, но казах на Джон Еджъртън и той заповяда да я убият.“ О, боже! Знаеше обаче, че трябва да го види. В противен случай щеше да полудее. Накрая написа:

Перото й застина за миг.