Измамата

Двадесет и осма глава

Еванджелин седеше в стаята на Едмънд и съзерцаваше обвития в гъста мъгла парк от другата страна на площада. Беше изминала почти седмица от пристигането й в Лондон — най-дългата седмица в живота й. Когато обявяваха някой гост, винаги настръхваше да не би да е Еджъртън с нови заповеди. Знаеше, че няма да я остави на мира. Какво ли имаше в плика, който пъхна в библиотеката на лорд Петигрю?

Еджъртън и Ошар се оказаха прави. Вестниците бяха пълни със съобщения за триумфалното завръщане на Бонапарт в Париж. Подкрепяше го френската армия. Всички говореха за война, за нова кървава война и непрекъснато спрягаха имената на Уелингтън и Наполеон. Всяка сутрин Еванджелин преглеждаше подробно пресата в стаята си (Грейсън й я носеше лично, след като херцогът бе приключил с нея) и все търсеше новини от Париж. Имаше чувството, че времето е спряло. С нетърпение чакаше да се случи нещо и в същото време се страхуваше от него.

Поне си имаше Едмънд. Той беше коленичил пред камината и пренареждаше дървените си войници — французи и англичани. Започна да се кара на един майор. Тя се усмихна. Обичаше го много повече, отколкото можеше да му признае. Представи си изражението му, ако му го каже или го прегърне за по-дълго, отколкото едно момченце счита за благоразумно. Прекарваше цялото си време с него. Първоначално той го бе приел доста неохотно, но после, след като разбра, че няма да го тъпче с непосилни знания, се засмя, разкрещя и заяви, че няма да я гони и застрелва поне още една седмица. Тя му бе благодарила от дъното на душата си, сключила ръце пред гърди. Той бе изсумтял високомерно и после, за нейна най-голяма изненада, я бе прегърнал за миг. Бе станал нейното момче и никак не й се искаше да го изоставя. Не можеше да понесе мисълта какво ще се случи в бъдеще — как тя ще бъде заклеймена в държавна измяна или… убита.

Но Едмънд ще има бъдеще! Ще направи всичко възможно да му го осигури. С всеки изминал ден той заприличваше все повече на баща си. Когато не беше с нея, излизаше с херцога. Двамата ходеха на езда или в боксовия салон на клуба „Джентълмен Джаксънс“. Самият Едмънд й изнасяше подробен доклад за всичко преди лягане.

Никога не я отегчаваше. Не го осъзнаваше и вероятно би бил възмутен, ако го разбереше, но истината бе, че той е единствената й утеха. Вчера дори й сподели, че я харесва повече от Филип Мерсьоро — изключителна чест! А може би дори и от Роуън Карингтън — нещо, което, както той я увери, не му е много лесно да признае.

— Няма да трае дълго, Ева — обади се детето. — Само почакай и ще видиш. Уелингтън ще го убие. Ще стигне с коня си до него и ще прониже гърлото на Наполеон с меча си. Тогава пак ще си щастлива.

О, боже!

Еванджелин се надигна несигурно от перваза на прозореца и коленичи до него на дебелия килим. Не можеше да му позволи да стига до такива смущаващи заключения.

— Какво искаш да кажеш, Едмънд?

Но детето вече бе насочило вниманието си към английския батальон. Обърна майора срещу войниците, подредени в изрядно права линия. Накрая вдигна очи към нея.

— Татко поръча да не те дразня.

Боже мой, толкова ли очевидно е състоянието й? Но тя дори не беше виждала баща му! Е, с изключение на няколкото неизбежни срещи.

— На мен обаче ми харесва, когато ме дразниш! Къде ти е пистолетът? Мисля, че съм готова за едно велико преследване. Някое малко момче на всяка цена трябва да тръгне след мен, безмилостния разбойник, и да ме свали от коня с един куршум. О, не, само не ми казвай, че си ги изхабил всичките за пауните, Едмънд!

Той й отправи поглед, прекалено мъдър за дете на неговите години.

— Опитваш се да ме накараш да забравя. Да мисля за съчинени истории, а не за онова, което се случва в действителност. Татко каза…

— Какво точно каза баща ти, Едмънд?

Херцогът стоеше на прага, кръстосал ръце пред гърди. Вероятно току-що беше влязъл. Дано не е чул прекалено много!

Еванджелин се опита да стане, но той им направи знак с ръка да не мърдат.

— Изглеждате настанени много удобно. Е, Едмънд, какво ти казах?

С тези думи се приближи и също приседна на колене. Едмънд започна да трие едно оръдие между дланите си.

— Така загрявам барута. Ти каза, че е нещастна. Каза, че последното нещо, от което се нуждае, е да я тероризирам. Аз пък казах на Ева, че Уелингтън ще потроши завинаги костите на Наполеон. Исках да я накарам да се усмихне. И тя наистина се усмихна за малко, татко!

Херцогът я погледна.

Детето завъртя коня на генерала малко по-наляво и запита:

— Аз те правя много щастлива, нали, Ева?

— По-щастлива от котка, която току-що е скочила в купа със сметана. Не си ли спомняш как снощи, когато ми разказа продължението на твоята история, аз не можех да спра да се смея?

— Така беше, татко. Направих историята си смешна и Ева много я хареса. Баба също. Тя пък се смя така, че имах чувството, че ще падне от стола. Каза ми, че съм най-добрият внук, който някога е имала!

— Ти си единственият й внук. Тя си е позволила малко ирония.

— Ирония, да — съгласи се Едмънд. — Ще трябва да сложа ирония в моята история. Вероятно ще можеш да ми кажеш какво точно означава, когато вече съм готов да я използвам. Искаш ли да чуеш историята ми, татко?

— Да, тази вечер. Ти ще ми я разкажеш, за да разсмееш и мен.

— Много е умен, ваше благородие. Едмънд, покажи на баща си каква стратегия ще използваш, за да победиш Наполеон.

С тези думи Еванджелин се отдръпна от бойното поле. Баща и син преподредиха войниците и преместиха артилерията. И всичко това под канонадата от превъзбуденото бъбрене на детето.

— Добър изстрел, Едмънд. А сега насочи оръдието към предната линия. Да, точно така. Отлично. Сега огън!

— Уцелих! — изписка детето. — Ударих те право в уязвимите части!

— По дяволите! Трябва да внимавам, иначе ще пометеш целия ми батальон. Откъде научи това — „уязвимите части“?

— Бъниън нарича корема ми „уязвимите части“. Казва, че трябва да внимавам със средните части от тялото си, защото са по-меки от останалите. Виж, татко, Ева се смее!

— Да, дори и очите й леко блестят. А сега какво ще кажеш да заведеш баба си на базара край Пантеона?

Едмънд изгуби ума и дума от радост.

— Но аз все още не съм ходил там! Да, татко, да!

— Много добре. Бъниън е готов с палтото и ръкавиците ти. А баба ти сигурно те очаква с нетърпение.

Едмънд обви ръце около врата на Еванджелин, целуна я по бузата, поклони се ниско на баща си и излетя. От коридора се чу гласът на Бъниън. Детето пак нададе вик. Еванджелин се обърна към херцога. Огромен, ленив и невероятно красив.

— Знае ли нейно благородие какво удоволствие я очаква?

— Мислиш, че съм я принудил да го направи, защото съм искал да остана насаме с теб?

Изправи се, подаде й ръка и я издърпа до себе си. Вдигна поглед към него. Беше й абсолютно невъзможно да не го направи просто защото той беше там, а на нея й доставяше неизмеримо удоволствие да го съзерцава. После преглътна, опита се да отстъпи назад, но той не пусна ръцете й.

— Вярно е, че исках да остана насаме с теб, но в интересна истината идеята беше изцяло нейна.

Дългите му пръсти преминаха леко по ръцете й и се спряха на шията. Повдигна брадичката й.

— Мисля, че се налага да те целуна. В противен случай ще полудея.

Приведе се и леко докосна устните й. Дъхът й излезе като въздишка.

Искаше да се отдръпне, наистина го искаше, но нямаше сили. Сгуши се в него и долови как сърцето му забива учестено. Взе я в обятията си и я повдигна така, че тя напълно се изравни с него. Усети желанието му. Без да си дава сметка какво прави, се притисна още по-силно към него. Целуна я страстно — езикът му нежно докосваше нейния. Беше внимателен. Може би за да не я уплаши.

Но в душата й нямаше нито капчица страх. Искаше го гол. Искаше го легнал по гръб, а тя — върху него. Искаше да го целува дотогава, докато се задъха от удоволствие. Отчаяно копнееше да го гали… да го опознае целия… да го докосва и целува чак до палците на краката… Ала повече от всичко на света жадуваше да му каже истината, цялата истина…

Някак си успя да се откъсне от него. Това беше най-трудното нещо, което някога беше правила. Той я пусна. Задъхваше се. Очите му бяха потъмнели от желание. Нямаше сили да го погледне, защото знаеше, че точно такива са и нейните. Настървени. Отчаяни. Извърна се и се втренчи в камината.

— Мисля, че никоя дама не може да ви устои, ваше благородие.

— Аз си имам име, както знаеш! И смея да твърдя, че всяка дама, която ми откликва по твоя начин, заслужава да ме нарича с него. Може и „Сейнт Джон“, ако „Ричард“ не ти харесва. Баща ми ми казваше Сейнт Джон, когато искаше да бъде по-строг. А ти, Еванджелин, когато не ме избягваш, се опитваш да ме разсееш. Имаш ловък език. Но както току-що видя, това не може да ме държи дълго време на разстояние. Желая те. Желая те много повече от вчера, дори от тази сутрин. Трябва да направим нещо по този въпрос.

Затвори очи, като че ли да се защити от думите му. Страстта, която я изгаряше, бе много повече от желание. Но не трябваше да мисли за това. Нужно беше да подходи разумно към въпроса. Херцогът е имал десетки жени, така че съвсем естествено беше да желае и нея — все пак е относително приятна.

— Всъщност вие сте този, който има ловък език.

— Радвам се, че мислиш така особено ако имаш предвид момента, когато е в устата ти.

Представи си го гол, излизащ от морето. Полудяваше. Вече започваше да разбира какво означава похотта. Идваше й да се разпищи.

— Нямате ли някаква интимна връзка? — Опитваше се да запази тона си хладен и незаинтересован. — Една-две метреси, които ви очакват с разтворени обятия?

— Може би… — Сети се за Моргана, за чийто прекрасен апартамент той плащаше наема в края на тримесечието. — Но това няма значение.

Приближи се отново и нежно обгърна шията й. Пръстите му я обсипаха с гальовност. Тя не помръдваше и не откъсваше поглед от огъня. Гласът му опари ухото й:

— Какво става, Еванджелин? Да не би да се страхуваш от мен? Че ще те прелъстя и изоставя? — Силните му пръсти продължиха да галят шията й. Много бавно я обърна към себе си: — Страхуваш ли се от мен?

— Не. Страхувам се ЗА теб!

— Какво пък би трябвало да означава това?

Само поклати глава.

— Няма ли да ми кажеш?

Отново поклати глава и не пророни и дума. Почувства как устните му докосват нейните леко като перце. Внезапно го пожела, макар че не беше напълно сигурна какво точно означава това. Знаеше, естествено, че той ще влезе в тялото й — странна работа, но сигурно прекрасна като него самия. Копнееше да го долепи до себе си. Жадуваше сърцето му да бие до нейното. Искаше да прави с нея всичко, което си пожелае, защото то несъмнено ще е прекрасно. Беше толкова близо до нея! Твърд! И този аромат… Обожаваше аромата му, горещината на тялото му, нежността на дългите му пръсти… Затвори очи и остави устните му да я омаят.

— Твоят непорочен непрежалим съпруг е бил абсолютен дървеняк.

Опита се да се откъсне от него, но той не я пусна.

— Андре беше чудесен човек!

— В момента те уча как да ме целуваш, Еванджелин. Бих си помислил, че аз съм първият мъж, който те докосва и целува.

— Андре беше мой съпруг.

Отново започна да я целува. Този път езикът му проникна по-навътре в устата й и я стресна. Тя си пое много леко дъх, ала той се отдръпна и се загледа в нея.

— Ти си абсолютна загадка, Еванджелин.

Отвори уста, за да му каже. Но… О, не! Еджъртън ще заповяда да убият Едмънд!

— Ваше благородие, простете, че ви обезпокоявам, но шивачът е тук.

Беше Грейсън.

Херцогът докосна челото й със своето, пое си дълбоко дъх и я пусна.

— Благодаря ти, Грейсън. Кажи му, че слизам.

Овладя се. Оправи косата й, а после и роклята.

— Така. Сега никой не би се досетил, че беше готова да паднеш на килима и да ми позволиш да правя с теб каквото си поискам. — А после добави през рамо: — Трябва да решим, Еванджелин. Надявам се, че непрежалимият ти Андре вече не владее сърцето и чувствата ти.

Не й предостави никаква възможност за отговор. Излезе, като притвори внимателно зад себе си вратата на детската стая.