Измамата

Осма глава

Дъждът плющеше и обливаше старата сграда от сив камък. От откритата канавка пред нея се разнасяше непоносима воня. Ботушите й отекваха по каменния под. Никога през живота си не бе изпитвала такъв смразяващ страх. Един от двамата мъже я бутна през някаква врата, малка, тясна стаичка само с едно високо прозорче. Появи се кльощав млад мъж. Приличаше на монах. По старото зацапано бюро до него нямаше абсолютно нищо. Пристъпи една крачка към нея — очите му не се откъсваха от лицето й. Беше облечен в черно, като че плесенясало, вълнено палто.

Хвана брадичката й с дългите си тънки пръсти и вдигна главата й. Тя се опита да се отскубне от него, но единият от мъжете, които я бяха довели, изви назад ръката й и просъска:

— Стойте мирно, мадмоазел, или ще счупя красивото ви крилце!

Пръстите стиснаха брадичката й още по-здраво. После внезапно се отпуснаха. Мъжът посочи към един стол.

— Седнете!

Тя седна. Нямаше друг избор. Искаше да попита къде е баща й, но устата й беше пресъхнала. Защо ги бяха довели тук, в Париж? Изпитваше неописуем страх. Мъжът изрече:

— Казвам се Ошар. Имам нужда от вас. Ще правите точно онова, което ви наредя, в противен случай ще убия баща ви.

Къде се бавеха думите, с които да му се разкрещи и да поиска някакво обяснение!

— За мен е огромно облекчение, че изглеждате така. Херцогът харесва само красивите жени. Ако се наложи, ще спите с него.

Тя скочи от коравия стол и изкрещя:

— За какво говорите? Какъв херцог? Не познавам никакъв херцог! И какво сте сторили с баща ми?

— Познавате херцога, и още как! А скоро ще го опознаете още по-добре! Наполовина англичанка сте, а вие, проклетите англичани, сте винаги толкова уверени в абсолютната си правота! Чудя се дали аз първи да не легна с вас, за да съм сигурен, че ще знаете как да съблазните херцога, ако, разбира се, възникне такава необходимост.

Обърна се към помощниците си и запита:

— Съблякохте ли я, за да я разгледате?

— Пиленцето беше твърде уплашено, а бащата — твърде разярен. Не ми се искаше да се налага да го убивам. Желаете ли сега да я съблека?

Ошар я погледна и бавно поклати глава. После изведнъж се заля от смях. Накрая пропя на латински — с плътен монотонен глас, като свещеник, благославящ паството си.

Двамата мъже зад нея също запяха. Гласовете им бяха високи и кристално чисти като на момченца, а латинският им — безупречен и красив. Песнопението им отекна в подобната на монашеска килия стаичка.

Еванджелин се стресна и се събуди. Сърцето й лудо биеше, лицето й бе обляно от пот, а дишането й — толкова неравно, че едва не се задави.

Сън.

Само сън. Но по-голямата част от него наистина се бе случила. Защо обаче бе сънувала, че Ошар и копоите му пеят на латински? Нищо не бе разбрала от думите, а вероятно именно в тях се криеше посланието на съня. Сега нямаше никаква представа какво й предстои.

Сън…

Еванджелин тръсна глава и отметна завивките си. Трябва да се справи! Защото, ако не успее, баща й ще умре. Засега поне бе преодоляла най-голямото препятствие — херцогът я бе приел и приветствал като член на домакинството на замъка Челси. Спектакълът сътворен от Ошар, бе започнал и никой, включително и тя самата, не можеше да предотврати участието си в него.

Утринното слънце блестеше ярко в прозорците на спалнята й. Огънят в камината не беше запален, но и нямаше нужда от него. Беше толкова топло, че сякаш само за една нощ лятото беше дошло. Еванджелин си спомняше подобни зими от детството си в Англия. След проливните дъждове, смразяващите студове и снежните бури понякога настъпваха толкова топли дни, че човек започваше да мечтае за горещини и зеленини. Вдигна глава и погледна към голите клони на брястовете. Зимата си беше тук.

И на нея й предстояха толкова много неща… Най-важното бе да се сприятели със сина на херцога. Ако той още от пръв поглед не я хареса, свършено е. Спомни си как изтъкна този довод пред Ошар, на което той й се бе заканил с пръст: „В такъв случай, скъпа, предлагам ти да се подготвиш за погребението на баща си. Единственият проблем ще бъде, че никога няма да можеш да откриеш тялото му.“

Облече се и се приготви да излезе от спалнята. Точно в този момент дочу тежки тътрещи се стъпки, които приближаваха все повече към вратата й.

Заля я вълна от неистов ужас. Все още не можеше да се освободи от образите и гласовете на двамата мъже, които бяха нахлули в дома им и отвлекли нея и баща й. Дебелият се казваше Бирон. На другия не помнеше нито името, нито лицето, — само гласа му. Имаше излъчване на невестулка и приличаше на човек, който не е казал добра дума на никого през целия се живот. Поне не бяха причинили нищо лошо на двамата им прислужници — Маргьорит и Жозеф. Просто ги бяха оставили да се взират в недоумение през прозорците на гостната с измъчени и изпити под светлината на свещите лица. Нея я бяха хвърлили в едната карета, а баща й — в другата. Призори бяха пристигнали в Париж. После онази стаичка…

Толкова бързо… Толкова бързо и невъзвратимо се бе променил животът й…

Държеше се като глупачка. Нали сега се намираше в Англия, в спалнята си в замъка Челси, и никакви мъже не дебнеха пред вратата й, за да я завлекат нанякъде! Еванджелин бързо щипна бузите си, за да възвърне цвета им. После потупа до скука изрядното копче на тила си и извика на перфектен ясен френски:

— Entrez!

Чу как някой отвън промърморва нещо и повтори на английски:

— Влезте!

Мърморенето продължи. Недоумяваща, Еванджелин отвори вратата.

На прага стоеше една старица в красиво тъкана тъмносиня рокля, стегната към мършавата й талия по модата на миналия век. Лицето й приличаше на блед пергамент, а гърбът й бе приведен от тежестта на годините. Доста оредялата й бяла коса бе вдигната на малко кокче и под нея прозираха петна от розовия й череп. Стигаше й едва до брадичката. Изглеждаше толкова крехка, че всеки момент можеше да се разпадне. Когато вдигна глава и я погледна, Еванджелин видя, че красивите й сини като лятно небе очи излъчват мъдрост, интелигентност и едновременно с това — младежка енергия.

Някоя побъркана пралеля, която херцогът крие на тавана? Еванджелин си помисли, че няма да е зле да има готовност да задържи старата дама, ако тя все пак реши да се разпадне пред очите й.

— Аз се казвам Еванджелин. А вие коя сте?

Старицата не пророни и думица. Стоеше, втренчена в момичето, с леко наклонена наляво глава като любопитно врабче.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? Ако сте се изгубили, опасявам се, че съм безсилна. Пристигнах в Челси едва вчера следобед.

— О, знам къде съм и знам коя си, малка девойко. Ти си братовчедката на нейно покойно благородие. Вече си пораснала.

Гласът й бе мек и нежен, с напевен шотландски акцент. Звучеше като музика.

— Е, не съм точно малко девойче — усмихната отвърна Еванджелин. — Баща ми ме нарича „моето голямо момиче“. Бихте ли желали да седнете, госпожо? Мога да позвъня да донесат чай?

— О, не, аз не кусвам тази проклета отвара. Пия само чай от прецедени борови кори с цвят на охра. А ти си наистина височко момиче. Май си мислиш, че ей сега ще се разпадна на килима, а, девойче?

— Искрено се надявам, че това няма да се случи. Седнете, моля ви! Кажете ми коя сте и какво мога да направя за вас.

— Аз съм госпожа Нийдъл. — Очевидно очакваше Еванджелин да знае много добре с кого си има работа.

— Здравейте, госпожо Нийдъл! Радвам се да се запозная с вас.

— Не си красива като нейно блаженопочившо благородие, ама имаш повече характер от онази хитра малка кокошка, на която мозъкът й надали щеше да се събере в напръстник. И този пламък в очите! Умни очи… Не като на нейно благородие — буреносни и гневни всеки път, когато не ставаше нейната. Дребна душица беше: ту разглезена, намусена и капризна, ту хитра чаровница и съблазнителна, която си играе с момчето ми. Жалко, че се опита да го измами и да му причини такава мъка само защото се ужасяваше да не умре, ако роди още едно бебенце. Накрая пак си умря де… Да, а тази брадичка — силна и волева. Даваш много и искаш да получаваш много. Какво ще кажеш, девойчето ми?

След цялата тази тирада на шотландски диалект, Еванджелин зададе въпроса, който я притесняваше най-много:

— Какво искате да кажете с това, че имам пламък в очите?

Старицата се разтресе от смях.

— О, малко девойче, няма да знаеш, докато той не сложи ръцете си върху теб. Щом веднъж това стане, ти вече няма да си същата. Ще бъдеш едновременно изгубена и намерена, точно както трябва да е, само че още не е било за моето момче.

— Госпожо Нийдъл?

Госпожа Роли стоеше на прага с ръце на кръста и изражението й беше такова, като че всеки миг щеше или да припадне, или да повърне. Днес беше в рокля с цвят на нежна лавандула, с по-тъмни дантели на китките и на врата. Разкошната й коса бе вдигната високо. Халката й с ключовете изглеждаше дори още по-блестяща от вчера.

— Госпожо Нийдъл, какво правите тук?! Това е братовчедката на негово благородие, мадам дьо ла Валет. Все още е много рано. По това време вие би трябвало да сте в стаята си и да си почивате!

Еванджелин вече не искаше да пуска старицата да си ходи — не и преди да е разбрала напълно каква е тази работа с пламъка в очите. Ала очевидно засега нямаше да узнае нищо повече.

— Ти ли си, Клоринда? Винаги си пъхаш носа, където не ти е работа. Имам да си поговоря още малко с момичето. Тя е идеалната, не мислиш ли? Аз чаках ли чаках и все казвах на нейно благородие, а тя само поклащаше глава. Съмняваше се. Но тя дойде! Точно както си и знаех, че ще стане!

— Госпожо Нийдъл, мадам трябва да закуси. Вероятно ще може да ви посети по-късно.

— Всъщност, госпожо Роли, аз изобщо не съм гладна, пък и ние тъкмо…

— Не, девойче, ти си върви с Клори да не се притеснява. Всичко ще бъде добре, ще видиш. Знам, че се страхуваш, но всичко ще се нареди. Обещавам ти. Вече съм го видяла. Ти и моето момче се смеете. Това е на добро.

Еванджелин се втренчи в нея като хипнотизирана. Тази луда старица знаеше, че се страхува? Но откъде? И откъде беше толкова сигурна, че всичко ще бъде наред? Тя и нейното момче се смеят? Глупости! Бръщолевения на побъркана бабичка. Вече нищо не можеше да бъде наред. Единственото, на което се надяваше, бе да спаси баща си. Ако Ошар й позволеше…

А всичко останало бе предателство.

— Ей сега идвам! — С тези думи Еванджелин се обърна към госпожа Роли, а на старицата каза: — Може ли да ви придружа до стаята, госпожо Нийдъл?

Странната дама се засмя дрезгаво и махна с малката си ръка, набраздена от изпъкнали вени.

— Не, момичето ми. И сама ще се затътря до Северната кула. Ти не се тревожи за нищо. Ама за нищо, чуваш ли!

— Хайде, госпожо Нийдъл — намеси се икономката, забелязвайки пребледнялото лице на Еванджелин, — нали не искате да притесните мадам? Тя все още не ви разбира. Дайте й малко време.

— Времето бърза. Трябваше да дойда сега, а ти си гледай твоята работа, Клори. Е, вече можеш да заведеш малкото ми момиченце долу на закуска.

Старицата затътри крака навън, но внезапно се обърна, втренчи се в Еванджелин и каза:

— Ти скоро ще дойдеш до Северната кула. Сигурна съм, че единствените ти спомени от братовчедка ти са от детството. Но сега си си у дома, точно както се надявах. Ще си поговорим, момичето ми. Да, има много неща да си кажем, и то скоро. Остава толкова малко време.

— Ще дойда — отвърна Еванджелин.

Стоеше като закована и не откъсваше поглед от отдалечаващата се фигурка, която бавно и болезнено напредваше по дългия коридор. Тръпки полазиха по цялото й тяло.

Госпожа Роли въздъхна и леко потупа ръката й.

— Госпожа Нийдъл беше бавачка на стария херцог. Някои казват, че е дошла още с Уилям Завоевателя. Настоящият херцог й позволява да прави всичко, което си поиска. Но тя е абсолютно безобидна. Ако все пак решите да отидете до Северната кула, нека ви предупредя — тя е нещо като вещица и знахарка. Сама ще усетите миризмата на отварите й още преди да сте прекрачили прага на нейната светия светих.

— Но вие сте много бледа, мадам! — възкликна след кратка пауза икономката. — Да не би тя да ви разстрои с нещо? Естествено. Тя е винаги толкова мистериозна, че обърква хората. При това го прави с удоволствие. Хайде елате, ще я забравите, щом сложите в уста една малинова кифличка.

— Тя вероятно е много стара…

— Което си е истина, истина е — кимна госпожа Роли, пристъпвайки безшумно до нея. — Негово благородие не иска и да чуе да я изгони от Челси. Не че някой някога е предлагал подобно нещо, макар че, когато вятърът духа от север, отварите и усмърдяват целия замък. Веднъж очите на всички ни сълзяха два дни. Съвсем ясно си спомням — изгоряла канела. Истински кошмар! Но негово благородие тогава само се засмя. Той изпълнява всяка нейна прищявка… Все пак не мога да не й призная, че билковата й лаборатория е направо вълшебна. Хората й носят клончета и коренчета от какво ли не — от всички краища на света. Много е интересно. Тя обикновено не напуска Северната кула, но ето че дойде да ви види лично. Вероятно е дочула за вас и й е било любопитно. Съмнявам се, че ще ви притесни втори път.

Еванджелин потрепера. Знаеше, че тя самата ще отиде в Северната кула.

— Изненадана съм, че ви заварих будна и облечена толкова рано, мадам — отбеляза госпожа Роли и крадешком хвърли поглед към сивата муселинена рокля, с която гостенката бе облечена и вчера. — Жалко, че се е случило така с багажа ви. Ще видим какво херцогът желае да направи по този въпрос.

— Уверявам ви, че херцогът няма да направи абсолютно нищо, госпожо Роли.

— Защо, та той вече определи Дори за ваша камериерка!

Еванджелин се замисли.

— Да, права сте. Очевидно действа светкавично.

— Щом херцогът реши нещо, то става мигновено. По-бърз е и от котарака Ламбърд. Между другото, харесахте ли Дори?

— Да, много приятно момиче.

— Не й позвънихте тази сутрин. Точно за това дойдох, за да се уверя лично, че всичко е наред. Бедното момиче се притесни много, че ви е разочаровало.

Еванджелин си спомни за своята скъпа Маргьорит — винаги тананикаща, винаги усмихната, винаги бърбореща и все похотливо гледаща баща й.

— Допада ми напълно, госпожо Роли. Обещавам ви, че довечера ще й позволя да ми помогне.

Еванджелин си помисли, че вероятно е първата бавачка, към която прикрепят камериерка. Нямаше съмнение, че и икономката, и целият персонал бяха убедени, че работата й с Едмънд е само лек за наранената й гордост.

— Негово благородие е вече в салона за закуска. Той винаги става рано. Казал е на Басик, че няма да тръгва за Лондон днес. — Икономката потри изящните си ръце и допълни: — Ще остане при нас най-малко още една седмица — или поне така смята господин Басик, а той никога не греши. Това ни радва много, мадам, и ние всички ви благодарим, че го задържахте тук.

Тя да го е задържала тук? Положително някакви други причини оправдаваха оставането му, освен, разбира се, ако не желаеше да се увери, че няма да удуши лорд Едмънд в леглото му. Щеше да бъде по-лесно, ако просто я бе настанил и си бе заминал. Ала нещата не винаги се нареждат точно както ни се иска.

Внезапно се озова в Париж, в онази тясна стаичка. Там беше той, гледаше я втренчено и питаше:

— Знаеш ли какво да правиш в леглото с един мъж?

Еванджелин потрепера. Лицето й пребледня.

— Ти си почти на двадесет години, а не някое наивно момиченце. Спала ли си някога с мъж?

Поклати глава. Чувстваше се като заек, който гледа как змията пълзи към него и нищо не може да направи. Той се приближи бавно, усмихна се ехидно, стисна гърдите й и тихо каза:

— Херцогът ще ги хареса. Естествено, ти ще сториш всичко необходимо в името на успеха.

Тя се бе дръпнала, но той я държеше здраво. Болеше я и едва си поемаше дъх.

— О, боже! — възкликна и се препъна.