Измамата

Петнадесета глава

Еванджелин стоеше в дългата картинна галерия, обляна от утринните слънчеви лъчи, които нахлуваха през ромбоидите на високите прозорци. Беше малко след осем, а вече времето обещаваше да бъде топло като вчера. Вдигна очи към един херцог на Портсмут от седемнадесети век, който гледаше на света с особено строго изражение на издълженото си красиво лице.

— Ваше благородие, баща ми ми казваше, че всички млади мъже, които срещам, са трагично неопитни. Аз добавях, че освен това са и собственически настроени като Анри. Та той винаги искаше да ме държи под око! Да съм с него, все до него, като че ли се страхуваше, че ще отида да се умилквам на приятелите му. А баща ми ме съветваше да бъда търпелива, защото момчетата постепенно стават мъже, както и момичетата — жени.

Спря и сведе поглед към домашните си пантофи. Роклята, която ги докосваше леко, бе на Мариса — муселин в наситено тревистозелено, с красив златист ширит под гърдите и по кръглото деколте. Отново вдигна очи към картината. Изражението на херцога си бе все така строго — очевидно той не проявяваше нито капчица интерес към онова, което му говореше. След снощното преживяване в библиотеката, след като бе усетила ръцете на сегашния херцог върху голите си гърди, тя имаше много поводи за размисъл.

— Но татко не беше прав. Срещала съм и по-възрастни мъже, които той би нарекъл изискани, ала и в тях нямаше нищо, абсолютно нищо освен скука. — Пое си дълбоко дъх. — Сигурно полудявам, щом стоя тук и ви говоря. Наясно съм с това, но поне съм сигурна, че няма да ме предадете. О, боже! Онова, което сторих снощи и което позволих на херцога да направи с мен, беше приказно! Надмина и най-смелите ми очаквания. Всъщност изобщо не трябваше да тръгвам след него. Истината е обаче, че исках да видя какво ще направи и да чуя какво ще каже. Вие мълчите, но ми се струва, че всеки момент ще проговорите. Явно окончателно полудявам.

Херцогът напусна укритието си — бял мраморен бюст на някакъв древногръцки драматург. По лицето му се разля усмивка. Запита се колко ли е изпуснал от монолога. Но дори и онова, което чу, го закова на място. Приказно било! По челото му изби пот. А снощи така му се искаше да я простре на килима пред камината! И да я целува, докато не заскимти. И да проникне в това красиво тяло. И…

— Ваше благородие! Стоите си тук очевидно без никаква цел. А благородник като вас винаги трябва да си има цел. Да не би да е възникнал някакъв проблем?

Обърна се рязко и само на крачка от себе си зърна Басик — същински оксфордски професор. Икономът си стоеше също съвсем безцелно, а изражението му беше така надменно и решително, както на онзи рисуван херцог, с когото Еванджелин споделяше тайните си. Откога ли беше тук?

— Пристъпваш по-тихо и от сянка, Басик!

— Старая се, ваше благородие.

— Това, което виждам на челото ти, пот ли е?

— Прекалено рано е за потене, ваше благородие, но май имам нужда от кърпичка. Много странен английски февруари. Направо августовска топлина. С какво мога да ви помогна, ваше благородие?

— Нямам нужда от нищо, Басик. Просто чух мадам да говори и се запитах с кого. Оказа се, че с един от моите предшественици. Съмнявам се обаче, че благородникът е склонен към разговори. Ти върви. Аз ще доведа мадам на закуска.

— Да, ваше благородие. — Басик кимна, завъртя се на пети и с достолепна походка се отдалечи по дългия коридор.

— Еванджелин? Стори ми се, че разговаряте с някого.

Последва кратка пауза, след което се чу изпълненият й е вина глас:

— Тъкмо се възхищавах на златните рамки на портретите. Толкова злато!

Тръгна към него. Беше облечена в една от роклите на Мариса, които той много добре си спомняше. Откъде ли Дори е намерила толкова допълнителен материал, за да събере чудесните гърди на Еванджелин. Изглеждаше великолепно. В съзнанието му изплува съвсем ясно споменът как тези гърди проблясваха под оскъдната светлина от огъня снощи. Пое си дълбоко дъх. Нямаше никакъв смисъл.

— Ако някога изгубя всичките си пари, мога да продавам от тези златни рамки. Ще изкарам доста време със средствата от тях. — Не можа да се въздържи да не погледне надолу. — Знаете, че са много красиви.

— Кое? — Много добре знаеше какво има предвид. Осъзна, че не може да откъсне поглед от него, но си наложи и бързо сведе очи.

— Рамките, естествено. А сега бихте ли се присъединили към мен за закуска?

— Да, доста съм гладна. Ще вземем ли и Едмънд?

Херцогът смръщи чело.

— Предпочитам да си изям закуската на спокойствие. Ще го оставим на Елън. После ще бъде мой чак до обяд. Така че вие ще можете да възобновите впечатляващия си монолог с моите предшественици.

Наистина ли я беше подслушвал? И какво ли бе чул? Едва не се спъна.

— Нямате ли главоболие тази сутрин? — Все трябваше да каже нещо.

— Изобщо. Аз съм от малцината щастливци, които след тежка вечер не чувстват нищо повече от лека сънливост. А вие как сте тази сутрин, Еванджелин?

Не промълви и дума. Само впери поглед напред и продължи да върви.

— Бих могъл да ви кажа как бяхте снощи… О, брадичката ви отново се вирна. Не, няма да ви дразня, макар че много се изкушавам. Ще се държа като джентълмен.

Въздъхна дълбоко.

В същото време Еванджелин отчаяно се опитваше да си спомни дали пред портрета е казала нещо за измамата и предателството си. Вината в душата й беше толкова огромна, че всеки миг можеше да прелее.

Кларъндън я въведе в малка стая, която гледаше към източната морава. Слънцето бликаше през прозорците.

— Виждам, че госпожа Дент е спазила инструкциите ми — издърпа й стола да седне.

Лакеят отстъпи и застана до вратата.

— О боже! — Еванджелин обгърна с радостен поглед платото с кроасани.

— Добро утро, ваше благородие! Мадам! — Госпожа Роли нахлу в бледорозова рокля, с красива валансиенска дантела на деколтето и маншетите и със сатенено коланче в по-тъмно розово под гърдите. Изглеждаше крехка и грациозна, а също и малко странна с огромната халка ключове. — Виждам, че сте забелязали кроасаните. Негово благородие ги поръча специално за вас. Нали сте наполовина французойка. Госпожа Дент се надява да ви харесат.

— Чудесни са, госпожо Роли! Благодаря ви, ваше благородие. Много сте предвидлив.

Още не беше седнал, а тя вече си беше напълнила устата с кроасан. Усмихна й се.

— Не говорете повече. Просто яжте.

Самият той си сервира препечени филийки, яйца и бъбречета.

На госпожа Роли очевидно не й се тръгваше.

— Негово благородие каза, че не харесвате много обилните английски закуски. И тъй като не иска да залинеете, реши, че кроасаните ще бъдат по-подходящи.

Еванджелин погледна към херцога, който тъкмо поднасяше към устата си хапка омлет.

— Да, не бих искал да загубя вашата… ъ-ъм… горна половина.

Госпожа Роли си броеше ключовете и според Еванджелин изобщо не го чу. Инстинктивно обаче се попрегърби.

— Както виждам — госпожа Роли леко я тупна по гърба, — дори се е справила великолепно с роклята. Каза ми, че е стеснила полата, за да разшири други места. А сега ще ви оставя да закусвате спокойно. Все имам толкова много работа. Колкото и да ми се иска, не мога да стоя и да си бъбря с вас.

— Забележителна е — отбеляза Еванджелин, когато тя излезе.

— Наистина. Двете с майка ми са приятелки от години. Бях на дванадесет, когато ми разказа всичко за момичетата. Яжте! Това не е достатъчно.

— Отвратителен сте! — Еванджелин се засмя. — И сте били само на дванадесет?

— Може би и половина — не си спомням точно. Но госпожа Роли ми каза кое какво е, поне в основни линии, като например никога да не докосвам момиче по-нагоре от китката, никога да не позволявам на момиче да ми шепти в ухото и други такива изнервящи неща.

— И защо, за бога? Какво изнервящо има в шептенето в ухото?

— Очевидно толкова близкото присъствие на женско същество до мъжко може да доведе до неконтролируем импулси. Дъхът на момичето в ухото може да предизвика прекрачване на граници. — Изправи се и хвърли салфетката си до чинията. — А сега ще ме извините, но обещах на Едмънд да пояздим. Ще се видим по-късно. Вие не бързайте. Е, до обяд.

Половината от закуската бе останала недокосната в чинията му. Еванджелин бавно намаза с конфитюр следващия си кроасан. Захапа го и притвори очи. Какво ли я е чул да казва пред портрета?

Изведнъж почувства хладните сухи пръсти на Джон Еджъртън върху китката си. Потрепера. Осъзна, че е смачкала кроасана. Остави го в чинията и изтри ръце в салфетката. Тази вечер имаше среща с него в заливчето. За инструкции. Хапката в устата й загорча. Едва успя да преглътне. Бе го забравила за известно време не задълго, но достатъчно, за да се прекърши при нахлулия спомен.

Остана на масата, докато не чу, че херцогът и Едмънд напускат замъка. После бързо се качи в стаята си. Макар че Ошар й бе описал частния плаж и тайната пещера, тя все още не я беше зърнала, което означаваше, че не се намира чак толкова лесно. А трябваше да я открие. Нямаше друг избор. Рискуваше прекалено много, ако закъснееше за срещата.

Преоблече се набързо в една от своите стари рокли и обу стари ботушки. Когато излезе от замъка, утрото вече беше наистина много топло. Това лято в средата на зимата предизвикваше странни усещания. До обяд вероятно щеше да стане горещо. Пое с пълни гърди соления остър въздух. Лекият бриз рошеше косата й. Докато вървеше по дългата зигзагообразна пътека, по челото и на тила й избиха капчици пот.

След като се озова на брега, засенчи с ръка очите си и се загледа на юг. Скалата бе надвиснала над водата, а голото й ръбесто лице тънеше в сянка. Забърза към нея по едрия пясък. Откри пещерата съвсем случайно, препъвайки се в бодливите храсти. Беше съвсем до водата. Между входа й и вълните имаше не повече от една стъпка пясък. Никой не би я видял, освен ако не се оглежда специално за нея.

Входът беше нисък и трябваше да се наведе. После таванът се издигна изведнъж. Направи няколко крачки навътре и потрепера. Стените бяха влажни, а въздухът — пронизващо хладен. Постепенно очите й привикнаха с мрака. Видя, че пещерата е тясна и дълга. Протегна ръка и опипа стените — бяха хлъзгави и покрити с водорасли. Очевидно при прилив пещерата се пълнеше. Изобщо нямаше да е приятно да се окажеш приклещен тук.

Отстъпи няколко крачки и за миг остана неподвижна до изхода. Вдигна лице към слънцето и пое с пълни гърди соления морски въздух.

После излезе навън, огледа морската шир и застина. Наоколо десетина метра херцогът бе нагазил до кръста във одата, понесъл Едмънд на раменете си. Еванджелин се скри обратно в пещерата. Боже господи, какво прави той тук? Предполагаше се, че язди. Морето вероятно бе все още много студено. Вярно, че вчера бе изразил намерението си да поплува със сина си. Но тук? И сега?

Замисли се дали да не остане в пещерата, докато херцогът и Едмънд не си тръгнат, но забеляза, че приливът бързо настъпва. Не искаше да се мокри. Още по-малко пък — да се удави.

Не можеше да тръгне на юг, защото скалата там навлизаше навътре във водата. Тогава на север, откъдето дойде. Излезе с високо вдигната глава и си заподсвирква под топлия бриз.

Нямаше намерение да поглежда към него. Но погледна. Никога не беше виждала гол мъж. Беше само на шест метра от нея. Виждаше го много ясно, дори прекалено ясно. В този момент той вдигна Едмънд над главата си и го хвърли във водата. Никога не бе съзнавала така мъжкото въздействие — всъщност до снощи, когато той я бе докосвал и целувал. А сега бе пред нея, съвсем гол и в абсолютно неведение за присъствието й. Никога не си бе представяла, че един мъж може да изглежда така. Баща й безспорно бе много красив, но той бе слаб и деликатен, без никакви мускули. Докато херцогът беше висок, мускулест и космат — от гъстата мокра черна коса, през гъстите черни косми на гърдите, та чак до гъстите черни косми на слабините. Изпиваше го с очи. Изгаряше от бясно желание да се втурне към него, да го събори по гръб на пясъка и да го притисне с тялото си.

Знаеше, че мъжът има фалос. Установи, че не го намира за плашещ или грозен. Херцогът просто изглеждаше различен. После чу как Едмънд изписква от удоволствие и видя някаква плетеница от ръце и крака. Когато се изправиха, детето бе увиснало на гърба на баща си, увило ръце около врата му. Херцогът казваше:

— Добре, Едмънд, достатъчно. Десет минути, не повече, иначе ще замръзнем и ще се превърнем в шушулки.

Трябваше да си тръгне. Той все още не я беше видял. Трябваше да си тръгне веднага. Еванджелин забърза към един гъсталак и се скри зад него. И продължи да наблюдава. Едмънд пищеше от удоволствие. После каза нещо, посочи към една чайка и херцогът се засмя. И двамата потреперваха от студ.

Гледаше как мускулите му играят, докато гази във водата и носи Едмънд на раменете си. Още малко! Имаше още време.

Но не и срам.