Измамата

Втора глава

Ромий-сюр-Сен, Франция

10 февруари, 1815 година

Еванджелин остави четката на тоалетката, до гребена със сребърната дръжка. Чувстваше се прекалено уморена, за да сплита косата си. До ушите й достигаше безгрижният смях и тананикането на камериерката й Маргьорит, която приглаждаше гънките на синята кадифена рокля.

Втренчи се в отражението си в огледалото. Прекалено бледа. Безкрайно уморена. Чак до дълбините на душата си.

Искаше да се върне у дома, в Англия. Мразеше Франция.

Но не можеше да го каже на баща си — подобно признание би го наранило дълбоко. А тя го обичаше повече от всеки друг човек на тази земя. Когато се разбра, че Наполеон е победен1 и че англичаните ще върнат Луи2 на френския престол, той бе изпаднал в такава безумна радост, че я бе грабнал и завъртял в буен танц.

Преди шест месеца се бяха върнали в Ромий-сюр-Сен, но не в стария си дом, а в едно по-малко имение, което се намираше на около три километра от замъка, където сега живееше някакъв заможен търговец с тлъстата си съпруга и шестте си отрочета.

Но баща й не се притесняваше от този факт. Той беше щастлив, че отново е у дома, че може да говори родния си език и да се смее на онези неща, на които само един французин е в състояние да се смее. Така и не успя да разбере напълно английския хумор. Според нея той просто отказваше да допусне близо до себе си всичко английско. Говореше великолепно езика, но мислеше винаги на френски. Еванджелин се питаше понякога какво ли е смятала майка й — англичанка до мозъка на костите си — по този въпрос.

Бе прекарал двадесет и пет години в Кент3, женен за дъщерята на местен барон, който след като бе изгубил парите си на хазарт, се бе преместил при тях. Еванджелин много обичаше английския си дядо. Съмняваше се, че сега би гледала на него по същия начин, но понятията на едно дете за света и хората са много различни. Той обаче бе починал преди неизбежното съзряване на разума и оценките й и по този начин си бе останал за нея един романтичен герой.

Самата тя бе огледален образ на баща се. Говореше френски като истинска французойка, но не беше такава. И по-скоро би умряла, ако трябва да се омъжи за Анри Моро, граф дьо Пуий. Той бе богат и красив млад благородник, но не предизвикваше никакви чувства у нея.

Изминалата вечер се бе оказала дълга и изтощителна, най-вече благодарение на Анри, който по незнайно каква причина бе решил ужасяващо категорично, че Еванджелин е идеалната съпруга. Добрият граф знаеше, че тя е безразлична към него, но бе толкова дебелокож, че не преставаше да настоява. При всеки удобен случай се опитваше да я притисне до някоя стена или дърво или да я набута в някой храст, за да я целуне. Веднъж дори бе успял. Тя му бе захапала здраво езика.

На вратата на спалнята й се почука леко. Еванджелин се усмихна и стана — знаеше, че е баща й. Идваше при нея всяка вечер преди лягане. Това бяха едни от най-приятните й мигове.

— Entrez!4

Красивият Гийом дьо Бошан прекрачи с широки крачки прага. Дъщеря му го гледаше усмихната, докато той приближаваше с разтворени обятия. Жените обикновено се тълпяха около него. Дори и да им говореше за метафизиката на Декарт5, те просто му се усмихваха и пристъпваха още по-близо до него. Природата го бе дарила с лице и осанка на войн. Величествен! Великолепен! Много малко хора обаче знаеха, че има слабо сърце, което много тревожеше Еванджелин. Скоро бе навършил петдесет и пет и английският лекар й бе казал, че не може да се направи нищо, за да му се помогне. Трябвало само да почива повече и да не се тревожи. А той толкова се вълнуваше, докато четеше Монтен!6

— Tu est fatiguue, ma fille?7

— Oui, Papa, un peu.8

А на ум си каза, че е много повече от уморена. Цяло той същество бе уморено и обезверено. Обърна се към камериерката си:

— Margueritte, c’est assez. Laissez — nous maintenant.9

За пореден път, докато говореше на френски, мислите й течаха на английски.

Пълните пръсти на Маргьорит изгладиха още една гънка на роклята, после тя отправи похотлив поглед към мосю дьо Бошан, изчурулика пожеланията си за „лека нощ“ и затвори вратата след себе си.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха, заслушани в отдалечаващото се тананикане на момичето.

— Е, татко, assieds-toi10. Доста дами омая тази вечер.

Той въздъхна, направи се, че не забелязва езиковия й преход и отговори на френски:

— Дори и в присъствието на съпрузите си те не могат да се въздържат да не флиртуват с мен. Много е обезпокоително. Просто не ги разбирам, Еванджелин. Аз не ги предизвиквам.

— О, татко! — Тя се разсмя — Ти се чувстваш великолепно, когато ти обръщат внимание. Освен това знаеш много добре, че привличаш дамите дори само с прочутото си отнесено изражение. А сега искам да ми отговориш на един въпрос: само философстваше ли пред десетината обожателки, които се надпреварваха да те превъзнасят колко си красив?

— Естествено! Говорих за Русо!11 — отсече Бошан. — Голям тъпанар, но идеите му освежават. А и все пак е французин. Човек трябва да му обръща внимание от време навреме.

Еванджелин се заля от смях. Баща й се загледа в нея, наклонил леко глава настрани — жест, който тя бе наследила. Когато накрая спря да се смее, изтри очи и възкликна:

— Ти си най-добрият баща на света! Обичам те! Моля те, никога не се променяй!

— Майка ти, Бог да я прости, беше единственият човек, който се опита да ме промени.

Еванджелин, все още през смях, отвърна:

— Майка ми просто се опитваше да измъкне от съпруга си нещо по-различно от непрекъснатите бълнувания с метафизен привкус. От което пък стигам до заключението, че дълг на всяка съпруга е да привлече вниманието на половинката си и да не й позволява да се впуска твърде често в търсене на отговори на абсурдни въпроси.

— Очевидно ми се подиграваш, момичето ми, но тъй като си ми много скъпа, прощавам. — Бошан се облегна на стола, сключи ръце и след кратка пауза продължи: — Безспорно ти много се забавлява тази вечер, ma fille12. Беше заобиколена от много младежи, все благородници, които ти се възхищаваха дотолкова, че аз успях да си открадна само един танц. Скъпият Анри също се държа изключително приятно и внимателно.

— У Анри няма нищо приятно. Той е по-упорит от гладен гларус и по-инат от козела ни Доркас в Кент. А ръцете му са все потни. Ако осъзнае, че по широкия свят има и други неща освен конете, задните ми части и рентата, вероятно бих могла да изтърпя компанията му повече от пет минути, без да изпитвам неустоимо желание да го зашлевя.

— Малко попрекали, Еванджелин, но той се опитва да те прелъсти. Задните ти части, а? Май ще трябва да си поговоря с това момченце!

— Той не е момченце. На двадесет и шест е.

— Oui13, но това е младенческа възраст за един мъж. Момчетата съзряват по-късно от момичетата. Голямо нещастие, наистина, но очевидно такъв е Божият план. Анри вероятно действа малко глупаво понякога, но с годините ще улегне. Той се ползва с изключителното благоволение на семейството си и вече управлява фамилното имение, докато чичо му прекарва цялото си време с Луи в Париж. Ти си вече почти на двадесет години, скъпо мое дете. Отдавна ти е време да се омъжиш. Вече си съзряла. Да, нуждаеш се точно от съпруг. Постъпих твърде егоистично, като се опитах да те задържа при себе си.

— Не, егоистката съм аз, татко. Защо да се омъжвам, когато имам теб?

— Ти още не си се влюбвала! — Бошан сбърчи чело, а в красивите му очи проблеснаха весели пламъчета. — В противен случай не би казала подобна глупост.

Еванджелин се приведе към него. Косата й падна напред и почти закри лицето й, което бе станало изключително сериозно.

— Според мен бракът не е чак толкова чудесно нещо. Какво ще кажеш за съпрузите на всички онези дами, които припадат по теб? Влюбени ли са? Струва ми се, че бракът е само повод дамата да се прехвърли от къщата на баща си в тази на съпруга си, да ражда деца и да изпълнява всяка прищявка на съпруга си. Не, не желая да се омъжвам, татко.

Мосю дьо Бошан само поклати глава. Тази негова дъщеря е голям инат, също като скъпата си майка. Колко пъти Клаудия му бе тропвала с крак? А възможно ли е Еванджелин да е по-упорита дори от нея? Нима е инат като пралеля си Марта? Очевидно трябваше да подходи с твърда ръка — мисълта не му допадаше особено, но това бе негов бащински дълг. Затова се въоръжи с възможно най-сериозния си глас и изрече:

— Дете мое, любовта не е необходима за един успешен брак.

— Искаш да кажеш, че не си бил влюбен в мама?

— Разбира се, че бях, но както вече отбелязах, това не е необходимо. Необходими са сходство в мисленето, в ценностите, в житейската философия. И известно уважение един към друг. Нищо повече.

— Никога не съм чувала мама да се съгласява с теб за каквото и да било, ала съм ви чувала да се смеете често, когато оставахте сами в спалнята. Често ви подслушвах на вратата. Камериерката Беси веднъж ме хвана и ми каза никога да не си и помислям да го правя отново. А после цялата се изчерви. — Еванджелин се засмя, защото и баща й порозовя. — Няма нищо, татко. Както ти сам каза, аз съм почти на двадесет години — достатъчно голяма, за да поназнайвам какво се случва между съпруг и съпруга. Но доколкото си спомням, никога не сте били на едно мнение, дори по въпроса какво да се приготви за вечеря. Мама мразеше сосовете, а ти не можеше без тях. Що се отнася до взаимното уважение, аз не желая подобен брак. Освен това в Анри няма нищо анг…

Тя се усети и замръзна.

— Аха! — кимна баща й.

Еванджелин му отправи леко глуповата усмивка, сключи ръце и побърза да допълни:

— Истината е, че трудно намирам думи, когато говоря за него.

— Вероятно искаше да кажеш, че в горкия Анри няма нищо английско.

Мосю дьо Бошан се вгледа замислено в дъщеря си с красивите си и изразителни сиви очи. Душата му се изпълни с безпокойство. В този момент си даде ясна сметка, че Еванджелин никога няма да свикне с неговата родина. Само ще се преструва — заради него. И накрая ще се примири. Нали и самият той се бе предал и се бе примирил с Англия?

— Татко, много съжалявам! Но предпочитам да напусна този свят като съсухрена стара мома, отколкото да се омъжа за Анри Моро. Да не говорим пък за Етиен Дедард и Андре Лафей! Невероятни мазници! Когато говорят, изобщо не те поглеждат в очите. Съвсем не са по мой вкус. А и политическите им възгледи… Как само говорят за краля.14

Еванджелин сви рамене по толкова типично галски начин, че предизвика незабележима усмивка върху устните на баща си. Този жест определено не се дължеше на английския й произход.

— В последно време нещата доста се промениха, дъще. След завръщането си във Франция Луи не се държи достойно. Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че много французи се чувстват предадени от непрозорливостта му.

— Не мисля, че французите имат кой знае какви основания за претенции. Самите те са толкова дребни душици, че непрекъснато се заяждат един с друг. И на всичко отгоре имат безочието да се подиграват на англичаните, които ги спасиха! — Еванджелин разтри челото си. — Съжалявам, татко, просто съм много уморена. В такива моменти езикът ми не винаги се подчинява на разума. Държа се непристойно. Прости ми.

Мосю дьо Бошан стана, приближи се до дъщеря си и я вдигна от стола. Вгледа се в кафявите й очи. Очите на Клаудия — огромни, изразителни и толкова дълбоки, че един философ би могъл да открие в тях много отговори. После я потупа по рамото и я целуна леко по двете бузи — това си беше техен ритуал.

— Красива си, Еванджелин. А душата ти е още по-красива от лицето.

— В сравнение с теб съм само една безлична, сива птичка.

Бошан й се усмихна в отговор и леко погали бузата й с кокалчетата на пръстите си.

— Освен това си прекалено привързана към флегматичните безстрастни англичани. Всъщност те са нация, сред която човек би могъл да се чувства много спокоен, стига да няма нищо против тежката храна и отегчителните разговори.

— Значи обичаш само френската половинка в мен, така ли? Доколкото си спомням, мама никога не е била отегчителна.

— В теб обичам всичко, ma fille. Що се отнася до скъпата ти майка, убеден съм, че носеше душа на французойка. Тя ме обожаваше… Ала май се отклонявам от темата. Вероятно просто трябва да приема факта, че ти си повече англичанка, отколкото французойка. Искаш ли да се върнеш в Англия, Еванджелин? Не съм сляп и много добре виждам, че откакто дойдохме тук, не си щастлива.

Еванджелин го прегърна силно, опряла буза в неговата — беше много висока за жена.

— Татко, мястото ми е тук, при теб. Ще свикна. Но няма да се омъжа за Анри Моро.

Внезапно някой затропа силно по тежката врата на къщата, сякаш я риташе с ботуши. После долетя писъкът на Маргьорит. След него и уплашеният вик на Жозеф. Още един писък. Удар — като че ли събориха някого на земята. Висок мъжки глас.

— Не мърдай оттук — прошепна мосю дьо Бошан и се втурна навън.

Дъските на коридора проскърцваха под тежките ботуши. Отнякъде изникнаха двама мъже с огромни наметала. Имаха пистолети.

Единият, с хлътнало и брадясало лице, пристъпи напред и се втренчи в Еванджелин. Очите му зашариха по гърдите й, а после и по корема. Обзе я неистов ужас.

— Погледни я! Ошар ще бъде много доволен.

Другият, който бе дебел, с бледо подпухнало лице, се втренчи също в нея. Тогава Гийом дьо Бошан изрева, измъкна пистолета си и го заби с все сила в огромния му корем.

— Само да си я докоснал, свиня такава!

Черният отвърна на удара. Еванджелин се втурна към баща си и се опита да го хване, докато той падаше на пода в безсъзнание. Не успя. Човекът с хлътналото лице отново вдигна пистолета. Тя закри с тяло главата на баща си.

Дебелият, който все още се държеше за корема и едва си поемаше дъх от болка, простена:

— Недей! Не го удряй втори път! Няма да ни бъде от полза, ако умре.

— Но този мръсник те удари!

— Ще го преживея.

— Старецът ще си плати някой ден! — закани се черният и се обърна към Еванджелин.

Ошар му бе обяснил значението на страха. Затова той се втренчи в гърдите й и бавно изрече:

— Събличай веднага тази нощница! Бързо, да не ти помогна аз!