Измамата

Двадесета глава

Тревлин се облегна доволно на тапицираната с възглавнички дървена пейка в гостилницата „Бялата гъска“. Халбата черна бира бе поуталожила жаждата му. Дори и да възприемаше за странно желанието на мадам дьо ла Валет да пропътува близо осем километра само за да разгледа миниатюрната норманска църква на варовиковите скали, не беше негова работа да задава въпроси. Предполагаше, че младата дама просто скучае, затова е решила да изучи околността. През последните няколко седмици я бе придружил до Ландсдаун — живописно селце сред хълмовете на Саутси, и до абатство Саутхамптън, което бе преживяло вековни политически и религиозни размирици, както тя го бе осведомила.

При пристигането й в Челси, я бе помислил за весела дама — тогава смехът й често бе предизвиквал усмивка на устните му. Но с течение на времето тя се затваряше все повече и повече в себе си, дори разходките сред природата не й помагаха. Тревлин направи знак на кръчмарката да му донесе още една халба, а намигването й изтри от съзнанието му всички мисли за мадам.

Вонята на риба се просмукваше навсякъде. Еванджелин сбърчи нос, докато завиваше от тясната калдъръмена уличка към виещата се пътека, която извеждаше при древната каменна църквица. Въпреки че наоколо не се виждаше никой, усещаше, че я наблюдават. Листата на дърветата зад нея внезапно прошумоляха. Рязко се извърна. Нямаше жива душа.

След онази нощ с Еджъртън в пещерата почти не се бе отделяла от Едмънд. И естествено постоянното й присъствие бързо бе досадило на детето. Опитваше се да се държи естествено с него, да се смее и да се шегува, макар че никак не й бе лесно. Всяка сянка, всеки неочакван шум криеха заплаха.

Беше започнала да си води дневник за всички хора, с които се срещаше. Толкова силно копнееше внезапно да се случи нещо, което да промени ситуацията и така безумно се надяваше на чудо, че искаше да разполага с всички възможни доказателства, които би могла един ден да предостави на властите.

Докато лежеше нощем в леглото, сама и изпълнена със страх, често се питаше дали все пак да не пише на херцога и да го помоли за помощ. А после пред очите й изплуваше Едмънд в прегръдките на баща й — и двамата бледи, бездиханни, завинаги напуснали този свят. Чудеше се колко ли още ще издържи. Понякога дори си представяше как се промъква в къщата му в Лондон и убива Джон Еджъртън със собствените си ръце, но мисълта за детето винаги я възпираше. Той вече беше нейното момче, което все се смееше щастливо, преследваше я и се опитваше да я застреля с пистолета — подарък от човека, който не би се поколебал да го убие. На кого ли Еджъртън е възложил смъртта му, в случай че тя го предаде?

Заплахата за живота на Едмънд я постави на колене така, както опасността за баща й не бе успяла. Той беше тук — оставен на нейните грижи. Тя бе отговорна за него. За това беззащитно петгодишно дете!

Когато стигна арката на църковните дъбови порти, вече бе успяла да си придаде спокоен и непроницаем вид. Вратата се отвори с пронизително изскърцване. Вътре беше студено и влажно — дебелите каменни стени не пропускаха почти никаква топлина.

Църквата беше празна. Тръгна бавно по тясната пътека между голите дървени пейки. До ушите й достигна лек стържещ звук.

— Вие ли сте Орела?

Дребен мъж, облечен в грубите вълнени дрехи на местните рибари, излезе от сенките. Беше съвсем млад, по меката кожа на лицето му не се забелязваше и следа от брада.

— Да. Вие ли ме следяхте?

— Не, партньорът ми. Той не се доверява на жени. С радост би клъцнал красивото ви вратле.

Очевидно се опитваше да я сплаши, но вече бе надраснала страха за собствения си живот. Протегна ръка.

— Дайте ми пакета. Нямам време за губене.

Момчето се смръщи. Явно го беше изненадала. После бавно измъкна мръсния плик от пояса си и й го подаде. Еванджелин седна на пейката и разстла листа в скута си. След малко вдигна очи.

— Вие ли сте Конан Деуит?

— Това е партньорът ми. Той е благородникът.

— Доведете ми го. Трябва да го видя.

— Конан ми каза само аз да се срещна с вас… — В гласа му имаше колебливост.

— Трябва да дойде! Ако откаже, не мога да направя нищо.

В закодираното съобщение от Ошар имаше описание на Конан Деуит: висок рус мъж, с бенка на лявата буза, близо до окото.

— Добре. Но дано имате основателна причина да настоявате.

— Не ме е грижа какво ще направите.

— Ще проверя дали иска да дойде.

Излезе и след няколко минути се върна, придружен от висок мъж в селски бричове от еленова кожа, полюшващ безгрижно бастун в дясната си ръка.

Конан Деуит се втренчи в момичето. Приятно лице, въпреки бледността на кожата. Джейми я бе нарекъл „студена кучка“, но в тона му имаше някакво страхопочитание.

— Какво искате от мен, Орел?

— Ошар ми е изпратил описанието ви. Трябваше да се уверя, че вие сте човекът, за когото ми пише.

Мъжът докосна голямата си бенка.

— Е, доволна ли сте?

Еванджелин кимна, бързо надраска инициалите си в долния край на листа и го подаде на Деуит.

— Имате ли нещо за мен?

Деуит й връчи тънък плик. Еванджелин го пъхна в джоба на пелерината си и се изправи.

— Джейми е прав — вие наистина сте студена кучка. Казах на Ошар, че не трябва да се доверява на жени, но той настоя, че сте по-различна и че има власт над вас. Вярва повече на Еджъртън, отколкото на мен. — Деуит сви рамене. — Е, ще видим. Винаги съм смятал, че женската съвест е нещо много крехко. Ще питам Еджъртън с какво толкова ви държат под своя власт. Той ви желае, както вероятно знаете. И в крайна сметка ще ви има.

Еванджелин успя да се засмее, но в този смях бликна цялото й презрение към продажния мръсник.

— Мненията ви безсъмнено са плод на вашия характер, господин Деуит. Считам работата си с вас за приключена. Тръгвам си.

— Кучка — тихо просъска той и се вгледа замислено в нея.

Еванджелин бързо му даде лондонския адрес на Джон Еджъртън и се обърна да си върви, но гласът му я спря:

— Онзи човек, Тревлин. Внимавайте да не заподозре нещо. Ще му прережа гърлото!

В гърдите й се надигна паника, но на лицето й се изписа единствено раздразнение.

— Глупак! Човекът няма никаква представа. Гледайте си вашата работа, а моята оставете на мен!

С тези думи се завъртя на пети и решително се отдалечи. Напусна мрачната църква и се потопи в ярката светлина на слънцето. Този мъж безспорно беше красив и това щеше да му отвори всички врати в Лондон. Бенката му беше забележителна. Да, доста неща имаше да пише в дневника си за Конан Деуит.

Херцогът на Портсмут стоеше до еркерните прозорци в гостната на градската си къща на площад „Йорк“, вперил поглед в дъждовните ручейчета по стъклото. В ръката си държеше писмо от Еванджелин — поредния й суховат доклад за напредъка на сина му. Формален стил — безлично, безжизнено послание, заради което му идваше да прекърши бялото й вратле. Това беше петото й писмо. Все едно го беше надраскала някоя напълно непозната жена, а не онази, която бе прегръщал, чиито гърди бе милвал и чиито устни бе целувал с такава страст, че бе имал чувството, че семето му ще се излее, ако не я обладае.

С изненада установи, че болката от последните й думи е все още жива и пулсира дълбоко в душата му. Чудеше се какво я бе принудило да му наговори такива неща, с какво бе предизвикал тази нейна реакция. И упоритият й отказ да дойде в Лондон. И до ден днешен не можеше да си го обясни, макар че непрекъснато се опитваше.

— Скъпи, защо не ми кажеш какво не ти дава покой?

Извърна се рязко, когато чу гласа на майка си, и автоматично поклати глава. Нямаше намерение да се издава. Но майка му го познаваше толкова добре! Не желаеше обаче да я притеснява, затова се усмихна.

— Няма нищо, майко! Просто денят е отвратителен. Толкова мрачен…

Мариан Клотилд изгледа замислено красивия си син. Също като баща си, и той все се опитваше да я защитава и предпазва от неприятности. Върна му усмивката.

— Как се справя Едмънд?

— Мадам дьо ла Валет предполага, че скоро ще започне да пише първия си роман — толкова е талантлив. Изпраща ми уводния параграф на многообещаващата му словесна симфония.

Подаде на майка си един лист. Почеркът на Едмънд впечатляваше с изключителната си обиграност за толкова малко дете. Мариан зачете на глас:

— „Беше тъмна и бурна нощ. Без луна. Звездите блещукаха. Предстояха още много неща. Търпение!“

Разсмя се.

— Великолепно е! Мисля, че мадам дьо ла Валет е истински гений.

— Вероятно тя му е казала какво да пише. Не смятам, че е нещо особено.

— Не гледай толкова скептично на нещата, Ричард. Сигурна съм, че идеята е изцяло на Едмънд. Мадам само е добавила няколко щрихи. Още днес трябва да му пиша и да го похваля. Ще го помоля да ми изпрати продължението на историята. Ще му кажа, че е трудно човек да бъде търпелив при такова великолепно начало.

— Значи е добро? — В гласа му се усещаше такава гордост, че майка му едва не се разплака.

— Да, а от началото на обучението му са изминали само три седмици. Очевидно, мадам дьо ла Валет е постигнала изключителен напредък. Детето ми липсва. И то много.

Взря се в красивите очи на сина си и забеляза там някакъв необясним глад. Реши да опипа почвата.

— Знаеш ли какво си мисля в последно време, скъпи? Едмънд вече не е бебе. Ще има все по-голяма нужда от напътствията и помощта на баща си. Не може ли да дойде в Лондон с братовчедката на Мариса? Любопитна съм да се запозная с нея.

Херцогът изгледа подозрително майка си. Тъмните й очи, така приличащи на неговите, бяха открити и честни, което го притесни още повече. Нищо не й убягваше, както някога и на баща му. Като беше момче, все не успяваше да пробута някоя лъжа нито на единия, нито на другия.

— Имам чувството — започна начумерено той, — че си разговаряла с Бъниън. Този човек непрекъснато си пъха носа, където не му е работа.

Херцогинята прие гневния изблик на сина си с усмивка. Естествено, че бе разговаряла с Бъниън, но той не й бе казал почти нищо, за което тя му се възхищаваше, тъй като смяташе лоялността за изключително важна добродетел. Ала откакто се върна от Челси, синът й бе станал по-затворен и по-замислен откогато и да било. Първоначално бе решила, че настроението му се дължи на тъгата по приятеля му Роби Фарадей, но очевидно не беше това. Нямаше и нищо общо със Сабрина Евърсли, която бе станала съпруга на Филип Мерсьоро. Синът й изглеждаше сам. Болезнено сам. Не знаеше с какво да му помогне и това много я потискаше.

„Може би има нужда от нова метреса“, помисли си тя. Беше реалистка, не можеше да си позволи да не бъде. Синът й беше точно толкова страстен и похотлив, колкото и баща му. Но баща му бе намерил нея, Мариан Клотилд, дъщеря на обеднял граф, и от този момент нататък цялата му страст бе останала при нея вкъщи — в леглото или където и да се намираха. Усмихна се при този приказен спомен. Ала въпреки огромната прилика с баща си, синът й все пак беше друг човек. Когато се бе подчинил на желанието на съпруга й и се бе оженил за Мариса, тя напразно се бе надявала, че ще улегне. Никога не бе казал нищо лошо за младата си съпруга. Не бе изрекъл и думица дори против тъста си, който бе достоен за презрение. А после смъртта…

Мариан Клотилд въздъхна. Вече започваше да се пита дали синът й някога ще намери подходяща за него жена, която изцяло да го допълва. Как ли изглежда тази братовчедка на Мариса?

Кларъндън й бе обърнал гръб. Отново се взираше в мокрия парк.

— Знаеш, че Бъниън никога нищо не ми казва. Ще ми се обаче да не беше така, защото ти си затворен като мида в черупката си.

— Не се опитвай да го прикриваш. Ще заведа този мръсник… Извинявай! Ще заведа Бъниън в боксовия клуб „Джентълмен Джаксънс“ и хубавичко ще го натупам.

Осъзна, че той изобщо не бе отговорил на въпроса й. Усмихна се.

— Знаеш ли, скъпи, това бездействие започва да ме отегчава. Може би все пак ще решиш да доведеш мадам дьо ла Валет и Едмънд в Лондон. — А после добави с леко хленчеща нотка: — Много ми липсва единственото ми мило внуче! Така искам да го видя, преди болестта окончателно да ме е надвила… Не можеш ли да го доведеш тук заедно с мадам дьо ла Валет? Заради единствената си скъпа майка…

Херцогът се обърна. Измъченият му поглед моментално я накара да забрави преструвките.

— Мадам няма желание да идва в Лондон. Когато я уведомих за моето решение, тя ме заплаши, че ще напусне Челси. Когато й казах, че няма къде другаде да отиде, ми заяви, че не е моя работа какво ще прави. Накрая, доколкото си спомням, ме прати по дяволите.

Мариан Клотилд примигна.

— Ти си я уведомил? От онова, което Бъниън все пак ми каза, разбрах, че тя е приятна млада жена, но и изключително горда. Освен това е бедна роднина, зависима от теб. Вероятно си се държал твърде високомерно.

Тъй като единственият му отговор беше втренченият в далечината, невиждащ поглед, тя продължи:

— Как се казва, скъпи? Не мога непрекъснато да я наричам мадам дьо ла Валет.

— Еванджелин. — Произнесе го тихо и мрачно.

И в този миг майка му разбра всичко. Едва не изгуби ума и дума. Но бързо се овладя. Искаше да знае толкова много неща, ала не беше глупава да упорства. Затова се задоволи само да каже:

— Прекрасно име!

После стана от стола и оправи полите на роклята си. Беше висока жена, с все още елегантна фигура, въпреки петдесетте си години. Приближи се до сина си и го целуна леко по бузата.

— Винаги съм смятала, че ти си най-красивият джентълмен на света.

— Приличам на теб, майко, така че с тези си думи просто демонстрираш високо самочувствие.

— Не приличаш изцяло на мен. Баща ти беше мъж с великолепна осанка и красиво лице.

Знаеше, че и синът й бе непрекъснато преследван от напористи млади дами, госпожи и жени, които изобщо не бяха дами. Запита се дали причината да не се е влюбвал досега, не се дължеше на факта, че откакто навърши шестнадесет, жените доброволно скачаха в обятията и леглото му. Съпругът й бе неописуемо горд със сексуалната мощ на сина си. Подозираше, че дори бе обичал него повече, отколкото нея. Ядосваше се на необуздаността му, но в същото време се пъчеше. Ала ето, че синът се бе преклонил пред желанията на баща си, бе се оженил, бе дарил света с наследник, после бе овдовял и сега водеше значително по улегнал живот. И душата му бе пълна с нещастие и горчилка.

Мариан се въоръжи с най-безразличния глас от репертоара си.

— Беше ми споменал, че Еванджелин е наполовина англичанка?

— Да.

Не можеше да си представи как ли би реагирала майка му, ако й каже, че изгаря от страст към Еванджелин, че му се иска едновременно да я удуши и да я притисне нежно, заспивайки до нея.

— Струва ми се — херцогинята приглади прекрасната си бледосиня муселинена рокля, — че скоро ще пристигне мосю Посет. Той прави чудеса с косата ми. — Насочи се към вратата, но на прага се спря и добави безгрижно: — Кой знае… Може пък Еванджелин скоро да дойде до Лондон. Ако аз я поканя… Какво ще кажеш?

Кларъндън я изгледа като подплашено животно.

— Недей, майко! Моля те, недей!

След като остана сам, отново се втренчи в дъжда. Изведнъж я видя — извиваше гърба си, докато той обсипваше кожата й с целувки.

— Да те вземат дяволите, Еванджелин!

Спомни си за метресата си, Моргана. Странно, но въпреки че му липсваха остроумието и забележителните й умения, не я пожела. Желаеше една-единствена жена!

Душата му се изпълни с ожесточение и ярост. Помисли си за Бъниън и потри нетърпеливо ръце. Днес следобед ще отидат до клуба „Джентълмен Джаксънс“. Всеки удар на ринга ще го кара да се чувства по-добре, независимо от това кой ще бъде потърпевшият.