Измамата

Двадесет и втора глава

Херцогът пристигна късно на следващата сутрин. Беше взел разстоянието от Лондон до замъка за по-малко от шест часа. Беше мръсен, уморен, потресен от начина, по който бе умряла старата му дойка, и обезумял от притеснение за Еванджелин.

— Благодаря на бога, че вече сте у дома, ваше благородие! Добре дошли!

Басик почувства такова облекчение при завръщането на господаря си, че едва не се хвърли на врата му. Чак се препъна в един стол в бързината да поеме палтото му.

— Дойдох колкото можах по-бързо, Басик. Къде е мадам?

— При лорд Едмънд, ваше благородие. Опасявам се, че смъртта на госпожа Нийдъл й се отрази много зле. Настоя да се заеме с подробностите по погребението. Разположил съм лакеи на пост. Всички ключалки са или сменени, или укрепени. Много се радваме, че дойдохте толкова бързо!

— Да, вече съм тук и тя няма за какво да се тревожи — каза херцогът и се отдалечи с широки крачки, оставяйки Басик загледан замислено след него.

Отвори тихо вратата на детската стая и пристъпи вътре. Огънят в камината пламтеше. Беше много топло. Тя седеше на килимчето до канапето. Едмънд беше седнал до нея и държеше в ръка английски дървен войник. Тъкмо казваше:

— Не знам, Ева. Казваш, че си добре, но Басик ме помоли да не те преследвам и да не стрелям по теб. Добави още, че няма да ми е много весело с теб.

— Вероятно е прав. Прости ми, Едмънд, но днес наистина няма да ти е особено весело с мен. Чудя се Басик винаги ли знае всичко?

— Предупреди ме и да не ти говоря високо. Да се отнасям към теб така, както бих искал да се отнасят към мен, когато ме боли коремчето. Налагало се примирие.

„Да, примирие“, помисли си тя, обърна се усмихната към него и му подаде ръка.

— Нека да е примирие, Едмънд. Ще подновим преследването утре.

Тогава Едмънд вдигна глава и зърна баща си.

— Татко! — Моментално се хвърли към него. Херцогът го грабна в обятията си и го разцелува. — Да видиш Ева ли си дошъл, татко? Тя изобщо не е на себе си. Тъжна е. Госпожа Нийдъл умря, нали знаеш? Чух как госпожа Роли го разправя на всички прислужници.

— Знам, Едмънд. Ето че Бъниън стои точно зад мен. Изобщо не съм го усетил. Той ще те изведе малко на езда. А аз ще се погрижа за братовчедка ти Ева.

— Но няма да я преследваш и да стреляш по нея, нали, татко?

— В никакъв случай.

— Добре. Само аз мога да го правя. Накарай я да се усмихне, татко. Обичам да я гледам как се усмихва.

Еванджелин чу гласа на Бъниън, но не го видя. Само след миг Едмънд вече беше изчезнал и тя бе сама с херцога. Той не се приближи. Затвори вратата и остана там, без да откъсва поглед от лицето й.

— Дойдох колкото можах по-бързо. — Протегна ръце към нея и прошепна: — Ела тук.

И тя го направи. След миг беше в обятията му.

— Вече всичко е наред. — Галеше гърба й. — Аз съм тук. Всичко е наред.

Болката и вината избухнаха в душата й. Разрида се неконтролируемо на рамото му. Кларъндън мълчеше. Просто я държеше, а големите му ръце продължаваха бавно да галят гърба й. Тя плачеше ли, плачеше.

Когато риданията й се превърнаха в хълцания, нежно целуна главата й.

— Всичко свърши, Еванджелин. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

— Не! — Отдръпна се от него. — Нищо не е наред! Абсолютно нищо!

Ако не се бе появила тя, госпожа Нийдъл щеше да е жива. Не може да му го каже. Защото Едмънд ще умре. Започна да го удря в гърдите. Искаше й се някой да убие и нея. Херцогът продължаваше да я държи здраво. Целият гняв, с който се опитваше да се въоръжи срещу нея, се бе изпарил заедно със смъртта на старата му дойка и молбата на Еванджелин да пристигне по-бързо. Успя да заключи дълбоко мъката си и се зае да я утешава.

Накрая в душата й не остана нищо — нито сълзи, нито гняв. Само празнота. Херцогът отслаби прегръдката си и пъхна в ръката й кърпичка. Еванджелин не направи нищо с нея, затова той я взе и изтри лицето й. Тогава осъзна, че обича това лице. Мисълта го разтресе до мозъка на костите. Очите й бяха подпухнали. Бледността й плашеше. Много странно как се бе привързала толкова към госпожа Нийдъл за толкова кратко време!

— Много съжалявам, ваше благородие! Радвам се, че дойдохте. Вече не знаех какво да правя.

— Свършила си много повече, отколкото е необходимо. Аз съм този, който трябва да се извини, че сама си понесла целия товар. — За миг зърна в очите й страдание и още нещо, което не разбра. Придърпа я по-близо до себе си. — Не е необходимо да говорим за това. Не искам да те наранявам повече.

Поклати глава и се опита да се овладее. Беше си позволила да покаже чувствата си, а това можеше да бъде опасно.

Бавно се отдръпна от него.

— Вие трябва да знаете какво се случи, за да можете да действате. Барон Линдли е толкова мирови съдия, колкото Едмънд — ловец на дракони.

— Ловец на дракони? Мислех си, че преследва само разбойници?

— Веднъж му прочетох приказка за ловец на дракони. Развълнува се много. Само не е сигурен дали ще мога да бълвам огън, докато ме преследва.

Засмя се, но смехът й рязко секна. Искаше й се да умре.

— Чудесно! Смехът ти помага да забравиш поне за миг. Хубаво е, че се смееш.

Подаде й стол. Тя седна и приглади роклята си с дългите си бледи пръсти. Кларъндън остана прав, облегнат на полицата на камината. Съзнаваше, че в този момент я вижда с нови очи.

Еванджелин вдигна поглед към него. Изведнъж той се бе превърнал в център на вселената й. Синът му й бе станал толкова скъп, че ако нещо се случеше с него, тя просто щеше да умре. Истината затрептя на устните й. Тези думи щяха завинаги да я превърнат в негов враг и да предизвикат презрението и жестоката му присъда. Тези думи останаха неизречени. Не защото бе страхливка. Отново я възпря заплахата над Едмънд. Сега вече нямаше никакви съмнения, че Джон Еджъртън ще изпълни заканата си и ще убие момчето, ако тя го предаде. Вече бе донесла една смърт на този дом. Налагаше й се да лъже, но лъжите бяха за предпочитане пред друга смърт.

— Барон Линдли смята, че убиецът е човек, на когото госпожа Нийдъл е дала любовно биле. Отварата била убила негова възлюбена. За мен в подобно предположение няма никакъв смисъл, но баронът изглеждаше доста доволен от себе си. Болен е от подагра. Затова стигна бързо до заключението и се прибра вкъщи да се лекува с бренди и възглавничка.

— Нищо ли не е откраднато?

Еванджелин поклати глава.

— Добре, че не се е опитал да скърпи нещо още по-глупаво. Благодаря ти, че си се справила с него. По дяволите, аз трябваше да съм мирови съдия! Можех много лесно да стана преди две години, но тогава времето ми бе ангажирано с прекалено много други неща. — Поклати смръщено глава — очевидно го възприемаше като провал.

— Но зад това престъпление не се крие никакъв мотив! Кой ще иска да убива госпожа Нийдъл?

Отвърна поглед от него. В тъмните му очи се четеше болка. Тази болка я измъчваше. Но тя осъзнаваше, че има начин да отмъсти за безобидната старица.

— Благодаря ти за всичко, за което си се погрижила. — Забеляза бледността й и някаква странна неумолимост в очите. — Уморена си. Двамата с Бъниън ще се погрижим за Едмънд. Ще се заема и с всичко останало.

— Не, моля ви! — скочи на крака. — Не искам да съм сама! Не искам да почивам. Моля ви, нека остана с вас!

Не разбра и тази нейна реакция.

— Не искаш да оставаш сама?

Грешка! Той не пропускаше нищо от реакциите й, което беше доста обезпокоително.

— Вероятно… — Бавно се изправи, без да го поглежда.

Постави ръка на рамото й.

— Остани с мен, щом желаеш. — Направи кратка пауза. — Смъртта винаги шокира. Спомням си какво преживях, когато разбрах за Роби. Бях поставен на колене. Отне ми доста време, докато отново започна да осъзнавам безценното богатство, което имам в лицето на сина си, докато отново започна да се смея и да забелязвам женската красота, без да чувствам непоносима ярост и безпомощност. Всичко ще мине, Еванджелин — и шокът, и мъката. Ала ти никога няма да забравиш. Никога. Това вероятно е за добро.

„Но не и вината“, помисли си тя и сведе глава, потънала в мълчание.

На следващия ден следобед госпожа Нийдъл бе погребана в гробището на Челси — последен пристан и за членовете на рода, и за прислугата им вече повече от два века. Еванджелин не откъсваше поглед от купчината прясна пръст. Докато викарият оплакваше жестокостта на смъртта на старицата, скритата в ръкавица ръка на херцога придържаше младата братовчедка. Вдигна очи към замъка, към северното крило. Мисълта, че той ще се завърне в Лондон и ще я остави тук съвсем сама й се стори направо непоносима. Потрепера. Много студено… Типичен февруарски ден.

Вечерта премина в мълчание. Еванджелин се чудеше какво ще прави. Накрая херцогът бавно заговори:

— Нуждаеш се от промяна, Еванджелин. Последните събития ти се отразиха доста тежко. Би ли желала да заминеш за Лондон за известно време?

Вдигна към него очи. Бяха изпълнени с болка. Не можеше да повярва, че той й предоставя подобна възможност. Тя не я заслужаваше. Даде си сметка, че очаква пак да му откаже, но преди да успее да си отвори устата, той отново заговори:

— Двамата с теб не винаги сме се разбирали добре. Може би ще съумеем да поправим това далече от Челси. Ти ми каза веднъж, че не желаеш да ходиш в Лондон и че ако те насиля да го направиш, ще ме напуснеш. Не го искам. Но ми се ще да излезеш от Челси поне за малко. С Едмънд, естествено.

Даде си сметка, че този силен мъж, който съзнава много добре своята значимост, сега се страхува, че тя отново ще му откаже. Идеше й да се хвърли в обятията му и да се разкрещи от благодарност. Но не можеше.

— Благодаря ви, ваше благородие. Много ще се радвам да дойда с вас в Лондон. Много мило от ваша страна.

Не си бе давал сметка колко много значи за него съгласието й. Издиша бавно и вдигна за наздравица чашата си с портвайн.

— Майка ми много ще се зарадва. Отдавна иска да се запознае с теб, а и да види внука си.

Забеляза облекчението, което се появи в изразителните й очи, и осъзна, че би я защитавал с цената на живота си.

— Аз самият също се радвам. — Постави чашата си на масата и се изправи — Изтощена си, Еванджелин. Бих искал утре да тръгнем по-рано. Затова ти предлагам вече да си лягаш. Искаш ли малко лауданум, за да заспиш по-лесно?

Изправи се и го погледна в очите. Беше толкова загрижен за нея. Душата я болеше от чувство за вина. Добротата му, силата му, начинът, по който я приемаше — всичко това още повече влошаваше положението. Поклати отрицателно глава.

Херцогът се приближи до нея и докосна бледата й буза. Кожата й бе толкова мека! Копнееше да я притисне да себе си — ей така, просто да я държи, докато се успокои. Искаше да й каже, че ще направи и невъзможното, за да намали болката й. Но не проговори. Не намираше подходящите думи. Леко повдигна главата й. Видя, че очите й са пълни със сълзи. Приведе се и нежно целуна бузите й, а после затворените й очи. Вкуси сълзите й.

— Никога повече няма да те оставя! — Продължаваше да обсипва с целувки клепките й. После устните. Цялото му тяло се разтресе от болка.

Същата нощ, под студения дъжд, Еванджелин се срещна с друг мъж в тайната пещера.