Луан РайсНепобедимо лято

На Даяна Амууд Джонсън с любов

В дълбините на зимата най-накрая научих, че у мен има едно непобедимо лято.

Албер Камю

1.

Беше прекрасен летен ден.

Това си мислеше Бей Макбий, докато стоеше в задния си двор с кош току-що изпрани дрехи в краката си, а късният следобеден морски бриз се носеше към Пролива. Тази година градината бе прекрасна: розите, ружите, рапиците, лилиите и японските рози бяха разцъфнали. Птиците се потапяха във водата, събрала се в скална цепнатина, а дебелата зелена тлъстига омекотяваше контурите на гранитния ръб.

Поразена от тази красота, Бей остави за миг прането. Животът е съставен от златни моменти: тя бе научила това в скута на баба си.

Ани и Били бяха на плаж с приятели, а Пег бе на тренировка в Детската лига. През лятото рядко се случваше Бей да остане в къщата съвсем сама и тя възнамеряваше да се възползва от всяка минута. Обади се на Шон в банката, да му напомни за обещанието му да вземе Пег от тренировката. Срещна се с най-добрата си приятелка Тара О’Тул на плажа, за да поплуват, а сега щеше да простре прането и да изчака всички да се завърнат у дома за вечеря.

Слънчевите лъчи падаха върху червената й коса и луничавите й ръце. Беше с шорти и бяла блуза без ръкави; работеше бързо, тъй като в продължение на години бе наблюдавала баба си. Мери О’Нийл й показа как се прави това: една дървена щипка в устата, а с другата защипва чаршафа. Шон я дразнеше, че съседите ще ги одумват, ще си помислят, че той не изкарва достатъчно пари, щом жена му трябва да простира прането си навън. Дори искаше да наеме градинар. Градината обаче беше едно от любимите й занимания. За да надмине Тара в състезанието — да отгледа най-високите слънчогледи и ружи, най-красивите рози и най-прекрасните саксии с лимоновожълти невени, тя ставаше призори.

Всяка сутрин излизаше да полее градината, преди другите да се събудят, махаше за поздрав на Тара, която вършеше същото в градината си от другата страна на потока, а после се връщаше вътре да приготви закуската. През целия ден, докато децата й бяха навън, тя се грижеше за своите растения в градината. Как Шон не разбираше колко важно е това за нея? Как би могъл да си помисли, че внучката на Мери О’Нийл ще позволи на някой непознат да се грижи за градината й?

Бей само се засмя и целуна Шон, каза му, че е много мил, като се тревожи за мнението на хората за малкото мръсотия под ноктите й или за няколкото чаршафа, ветреещи се на простора. Баба й беше от старата родина, а Бей бе съпруга на банкер, но още като дете бе научила простичките удоволствия и никога не ги забрави. Когато приключи с простирането, светлите дрехи се виждаха ясно на фона на синьото небе: сигнални флагове в картина.

— Мамо — извика Били, завивайки край къщата с белия покрив. Косата му беше мокра, краката — покрити с пясък, а сините му очи изразяваха тревогата, че нещо в живота може да се случи и без него. — Какво ще правим довечера? Ще ходим ли на миниголф след вечеря, както каза татко? Защото ако ще ходим, може ли да поканя Ръсел да дойде с нас?

— Разбира се, скъпи. — Бей се усмихна на единайсетгодишния си син. Той имаше златистия тен на баща си; дори с крем против изгаряне кожата му ставаше меденокафява и за огорчение на сестрите му не се покриваше с лунички. — Къде е Ани?

— Идва след мен — отвърна той, поглеждайки през рамо. — Мисля, че тя също ще попита дали можем да поканим някого. Аз нямам нищо против.

— Така ли? — попита Бей, потискайки усмивката си. Забеляза, че синът й е пораснал с шест сантиметра от миналата година. Щеше да стане висок, рус и красив, също като баща си. А отношението му към приятелите на сестра му бе претърпяло радикална промяна, след като доскоро постоянно я дразнеше и я измъчваше.

Точно тогава телефонът в къщата иззвъня пронизително. Бей се обърна към вратата, но Били се оказа по-бърз.

— Аз ще го вдигна — извика той и отново й се усмихна. Миналата седмица Тара й каза: „Това е лятото, когато синът ти става социално активен. Той си има бутон за «включване», който ще се превърне в напаст за тебе. Взел е твоите очи и характера на баща си… по-добре е момичетата да внимават с него.“

Ани сигурно бе влязла в къщата през предната врата и вдигна телефона преди брат си. Тя се изправи на задните стълби в синия си бански — този път не беше с кърпа или с широка тениска; правата й коса беше мокра и изсъхваше червеникаво златна на слънцето. Тя подаде слушалката на майка си.

Бей се втренчи в дванайсетгодишната си дъщеря, знаейки, че тя се чувства неловко, усети прилив на любов и в същото време вниманието й бе привлечено от улука отгоре: точно над задната веранда, увиснал само на една скоба, повреден от ранната пролетна буря. Довечера Бей отново щеше да напомни на Шон да го оправи — разбира се, да наеме някого да го поправи. Бей примигна, а Ани беше още там, хванала слушалката.

— Кой се обажда? — попита Бей.

— Пег е — обясни Ани и се намръщи. — Все още е на стадиона. Татко не я е взел.

Майката взе слушалката.

— Пег? — извика тя.

— Мамо, ти не каза ли, че татко ще дойде? Чаках, чаках, но него го няма. Дали не сгреших? Дали не трябваше да се прибера с госпожа Дженсън?

— Не, Пеги — успокои я Бей, беше разочарована от Шон — как бе могъл да забрави деветгодишното им момиченце? — Не си сгрешила. Има ли някой с теб? Не си сама в парка, нали?

— Господин Браун е тук. Той ми позволи да използвам телефона — обясни дъщеря й с разтреперан глас. — Каза, че ще ме докара, но не искам да тръгвам; татко може да дойде.

— Стой там, скъпа — нареди й Бей и посегна към чантата си. — Веднага идвам да те взема.



Шофирането до стадиона на детската лига по Шор Роуд покрай игрището за голф й отне почти петнайсет минути. В края на юни пристигнаха летовниците и движението край плажа бе натоварено. Бей си погледна часовника и се опита да не се притеснява — макар да не познаваше добре треньора на Пег, Шон, изглежда, го харесваше. Уайли Браун притежаваше магазин за въдици край залива и Шон често се отбиваше да зареди лодката за рибарските си пътешествия, които предприемаше до остров Блок и до каньона.

Но къде беше Шон? Как е могъл да забрави? Бей лично говори с него; само преди три часа се обади в банката, за да му напомни. Днес следобед той имаше заседание на комисията по заемите, но я увери, че ще приключи навреме, за да отиде до стадиона и да вземе най-малкото им дете. Бей го помоли да се опита да отдели малко време, за да поиграе с нея… Шон й се стори зает, разсеян, но тя знаеше колко щастлива ще бъде Пег, точно както нея самата, когато играеше на топка с баща си.

Бей спря на мръсния паркинг и зърна Пег под един клен заедно със сламенорус мъж. Учеха се да хващат топката. Щом забеляза волвото на майка си, момиченцето хвърли топката към мъжа и изтича към паркинга. Беше дребна за възрастта си и мръсна, сякаш бе паднала в локва.

— Още го няма — извика Пеги; беше се просълзила от разочарование. — Каза, че ще дойде.

— Сигурно има нещо в службата — успокои я Бей, но сърцето й се сви за пръв път от дълго време насам.

Дали не започваше отново? Както тогава, с неприятностите миналата зима, когато Тара й каза да престане да го извинява. Тя не прие съвета й: не искаше децата й да виждат баща си в лоша светлина.

— Каза, че ще ми подхвърля топката — настоя Пеги с тревожни бръчки между веждите, когато Бей й направи знак да се качва на задната седалка.

— Знам, Пеги — отвърна Бей и погледна назад. — Той очакваше това с такова нетърпение. Може би ще успеете да си поиграете преди вечеря, когато се прибере у дома. — Треньорът на Пег тръгна към колата, но Бей се чувстваше твърде объркана, за да води разговор. Затова махна с ръка и извика:

— Благодаря ви! — После бързо излезе от паркинга и се отдалечи от сенчестия стадион.



Шон не се прибра за вечеря и не се обади. Те живееха в стара селска къща до Шор Роуд. От тяхната къща започваше дълга алея, която ги водеше през блатото, бележещо източния край на Хабърдс Пойнт. Намираха се точно от другата страна на река Ейг Майлс — всъщност по-скоро едно поточе, в което нахлуваха приливите, приток на река Джил — Пойнт беше един от районите на Холс. Шон, Бей и Тара бяха приятели от детинство. Тара наследи малката къщичка на баба си. Сега Бей я виждаше с неясната импресионистична мъгла над градината, разпиляна върху цветята в розово, прасковено, червено, виолетово, жълто и светлосиньо.

Бей приготвяше навън бургери на скарата. Били се зае да подхвърля топката на Пег и трите деца, изглежда, се забавляваха. Главната им грижа бе баща им да се прибере и да ги заведе до Пиратския залив. От другата страна на реката, на едно хълмче, което до миналата година бе покрито с висока трева и полски цветя, сега бе построен нов комплекс: щанд за сладолед, полигон за шофиране, писта за картинг и екстравагантно миниатюрно игрище за голф. Пиратски флагове, сандъци със съкровища, челюсти от акула и потрошени галеони украсяваха малките пещерички. Бей предпочиташе девствения пейзаж, но децата й бяха във възторг от този проект.

Бей подреди масата за пикник и извика децата на вечеря. Докато те се боричкаха да допълнят бургерите си с туршия и кетчуп тя влезе вътре и вдигна телефона. В кабинета на Шон се включи телефонният секретар и тя реши да не оставя още едно съобщение. Набра мобилния му телефон и чу записа за четвърти път през последния час: „Здрасти, тук е Шон Макбий. Или съм в банката, или на яхтата. И в двата случая ще ви се обадя веднага щом мога.“

— Шон, аз съм — обади се Бей. — Не си ли включил телефона си? — Тя си пое дълбоко дъх и преглътна онова, което искаше да каже: — Хей, приятелче, какъв е смисълът от мобилен телефон, когато не отговаряш? Ами ако се случи нещо с някое от децата…

Шон беше вицепрезидент в банка „Шорлайн и Тръст“ и имаше огромна клиентела. Като банкер в малко градче той се оправяше с всичко: търговски трансакции, потребителски кредити, ипотеки. Преди пет години, когато беше бумът на фондовия пазар, той стана инициатор за създаването на частен банков отдел, обслужващ специално най-богатите жители на района. Резултатът бе златна мина за „Шорлайн“, а Шон получи огромни премии, базирани върху авоарите под негово управление.

Той живееше страстно — качество, което Бей обожаваше у него. Тя казваше, че в денонощието няма достатъчно часове, за да може съпругът й да свърши всички неща, които обича. Така както Бей обожаваше градинарството, Шон обичаше риболова, „Ред Сокс“, посещенията на казиното „Орлово перо“ с приятели.

През последните години тази страст се прехвърли и към други жени. Дори сега това я шокираше — тя знаеше и все пак оставаше с него. Като млада жена, преценявайки други бракове, тя смяташе изневярата за нещо напълно непростимо: една забежка и си тръгваш. Но бракът се оказа нещо много по-сложно.

Някои хора са част от пейзажа, като скалите и дърветата; Бей се чувстваше така в Хабърдс Пойнт. Солената вода беше в кръвта й; розите и лилиите бяха в сърцето й. Чувстваше се така, сякаш е поникнала от скалистата почва, усещаше, че трябва да е тук, за да съществува. Винаги бе знаела, че ще се омъжи за момче от брега.

С Шон израснаха заедно; имаха едни същи спомени и истории. Всеки от тях бе първата любов на другия, но се оказа, че така са открили и истинската любов — дали? Бяха толкова различни — но изглежда се допълваха. Любовта им изглеждаше толкова истинска.

Но тя научи, че бракът не се състои само от лесните въпроси за миналото и историята. Шон се нуждаеше от по-голяма независимост, отколкото тя можеше да проумее, работеше до по-късно с всяко ново повишение, пътуваше повече в командировки. Бей се чудеше защо той закъснява толкова всяка вечер, обаждаше се в кабинета му и чуваше гласовата поща, слушаше извиненията му и се опитваше да му вярва.

Бей откри у себе си способност да прави компромиси — и за нейна беда разбра, че се е лъгала твърде дълго време. Болеше я от лъжите на Шон — но повече, много повече я болеше от лъжите, които си казваше сама. Ако запазването на брака им бе нещо добро за децата, тя щеше да му прощава и да останат заедно. Но започна да си признава, че е престанала да го обича както някога.

Престана да отрича фактите в деня, когато дъщеря й започна да задава въпроси.

Миналата есен Ани дочу телефонен разговор на баща си — вдигнала слушалката и го чула да шепне на Линдзи Бийл за пътуването им до Чикаго. Линдзи беше млада служителка по заемите в банката — много красива и чаровна, от богато семейство в Нова Англия, с добро образование; Бей и децата я бяха срещали на служебните пикници. Поканиха я на вечеря вкъщи. Ани мислеше, че трябва да я запознаят с учителя по математика.

Телефонният разговор бе съсипал дъщерята на Бей.

— Това беше командировка, скъпа — обясни й майка й, прегърна я, опитвайки се да оправи нещата. — Знаеш, че татко трябва да пътува по работите на банката, а понякога и Линдзи ходи с него. Те работят заедно.

— Това беше различно — хлипаше Ани. — Те шепнеха.

Бей усети как адреналинът й се качва, усети страх и странно усещане в стомаха. Но не можеше да позволи Ани да разбере, така че само я прегърна по-здраво.

— Не се тревожи, Ани. Сигурна съм, че има някакво обяснение.

— Мамо, не ми се иска да ти казвам. Защото ще се вбесиш… но трябва да ти кажа. Те си говореха разни романтични неща… Татко искаше да я целува пак и пак…

— О, Ани! — въздъхна Бей, сдържайки болката и гнева си към Шон — заради това, че я предаде, заради това, че не й остави възможност да го защити пред дъщеря им.

Сърцето на Ани бе разбито от онова, което дочу, но другите деца — по-малки и не толкова чувствителни — се възмутиха, когато сестра им им каза.

— Татко, защо си говорил с друга жена посред нощ? — попита Пиджийн със стоманен поглед и сърдит глас. — Ако не можеш да спиш, защо не пиеш мляко? Или не прочетеш някоя книга?

Били беше още по-категоричен:

— Не го прави повече, татко. Ние се нуждаем от теб повече от нея.

Като видя как се отразява поведението на Шон върху децата, воинът у Бей се пробуди и тя започна да си мисли, че оставането му може да се отрази по-зле на всички. Постоянно си мислеше за това — много преди Ани да чуе разговора — когато си премълчаваше, за да запази мира, когато сдържаше съмненията и страховете вътре в себе си. След това телефонно обаждане те се върнаха с пълна сила.

— От толкова време ми изневеряваш — не знам кога е започнало — извика тя с разтреперан глас. — Дори не те познавам.

Шон бе шокиран от мисълта, че Ани го е чула.

— Какво е чула? — попита той.

— Достатъчно.

— Ти каза ли й?…

— Казах й, че вероятно си говорил по работа. Тя не ми повярва. Каза, че си шепнел.

— О, мамка му!

Стомахът й се сви — той не отричаше обвинението. Просто се опитваше да оправи нещата. Тя заплака тихо, чувствайки скръбта на дъщеря им от загубата на невинното й убеждение, че родителите й се обичат.

Шон хвана ръката й и я притиска дълго до наведеното си чело, преди да я погледне в очите.

— Бей, съжалявам. Толкова съжалявам, че нараних теб и децата. Всичко свърши и никога няма да се повтори. Кълна ти се. Всичко ще се промени — обеща той с разтреперан глас.

— Казвал си го и преди — припомни му тя, но нещо в тона му привлече вниманието й и я накара да се вгледа в него.

— Това е различно — настоя той.

— По какъв начин?

Той замълча и си пое дълбоко дъх.

— Правил съм много грешки. Големи. Понякога се поглеждам в огледалото и дори не познавам човека, който ме гледа от там.

— И аз съм си мислила за това — изхлипа тя, обляна в сълзи. — Чудя се какво е станало със съпруга ми.

— Кълна се, всичко ще се промени. Ще видиш…

Бей се опита да не го подозира точно сега, но лъжите на Шон я бяха променили. Беше загубила доверието си в него и винаги мислеше най-лошото. Къде можеше да е той? Понякога изключваше телефона си, пъхаше го в джоба си и отиваше на яхтата.

Но не и през вечерите, когато обещаваше да води децата на миниголф.

И никога не беше оставял някое от децата, когато то очакваше да го вземе.

Бей излезе в градината. Обикновено се успокояваше, щом видеше верандата и маточината, щом чуеше жуженето на пчелите сред розите и орловите нокти. Сега усещаше стягане в гърдите, сякаш върху тях имаше някаква тежест. Тя погледна към алеята, искаше й се да зърне джипа на Шон. Небето все още беше ясносиньо; утре щеше да е най-дългият ден в годината: годишнината от деня, в който той й направи предложение.

Като дете Шон беше неудържим. Той бе единственият от приятелите им, който се опитваше да преплува Пролива до Лонг Айлънд, да хваща сини раци с голи ръце, да скача във водата от железопътния мост, да хвърля баскетболната топка, докато направи петдесет поредни коша. Със светлоруса коса и още по-светли зелени очи, той беше изпълнен с жизненост, като зареден с електричество.

Винаги работеше и някак си успяваше да изкара повече пари от другите деца. Купи си лодка с парите от работата си като момче за всичко в ресторанта — винаги знаеше кого да ласкае и само заради това, че напълни чашата с вода на една старица десет пъти за една вечер, изкара седемдесет и пет долара бакшиш. Един известен, заможен алкохолик от време на време му буташе стодоларови банкноти и му казваше: „Използвай ги за колежа.“

И той го направи, но първо си купи лодката. После вземаше такса от наемателите за онова, което наричаше пътешествия „Виж Блек Хол от водата“. Двайсет долара на човек. Довери на Бей, че го наемали самотни жени, чиито съпрузи работели през седмицата. Каза, че не се е случило нищо, но знаеше, че ако поиска повече пари, то щеше да се случи: че се предлагаше негласно.

Бей ненавиждаше тази история и полагаше огромни усилия да потисне истинските си чувства. Вината не беше негова, а на жените. Той бе прекалено млад за тях. Шон беше неустоим — готин, забавен, ласкав и готов на всичко. Пръчка динамит с руса коса.

Тя бе привлечена от енергията му, от неговата жар; всички момичета го харесваха. Всички в Хабърдс Пойнт искаха да излизат с него; градските момичета от Блек Хол шофираха през плажа да видят къщата, където той и семейството му прекарваха летата си — сиво бунгало на завоя на релсите. Красиви, руси, загорели, само по бикини — най-популярните момичета, водачките на мажоретките, красавиците на класовете си.

Но той обичаше Бей.

Дори и сега тя не можеше да се начуди с какво го е привлякла. На плажа винаги слагаше кърпата си до нейната. Когато вървеше бързо по гредите на павилиона над дъсчената пътека, той винаги следеше дали тя го гледа. Спускаше се от гредата точно пред нея, тялото му се стрелваше във водата като ракета. Изскачаше до нея, докосваше я, докато плуваше, а сърцето й забиваше по-силно и кожата й пламваше. Винаги се вълнуваше от вниманието му — и се чувстваше малко объркана.

Те изглеждаха толкова различни.

Тя бе тиха и срамежлива. Когато класът й в гимназията я избра за кралица на младежкия бал, тя знаеше, че това трябва да е някаква шега — едва събра кураж да танцува с кавалера си, срамежливо момче като нея, което не й каза повече от десет думи през цялата вечер и изобщо не събра смелост да я целуне за лека нощ. Тя беше прилежна и влюбена в природата.

Но те бяха деца от брега; като толкова много други двойки, които се бяха запознали в Хабърдс Пойнт, ходеха на кино, целуваха се под Млечния път, изрязваха инициалите си по масите във „Фоли“. Историята им и връзката им бяха твърде непреодолими, за да ги игнорират. Те бяха пълни противоположности, но бяха свързани от пясъка, солта и боровете на любимия им Пойнт.

Бяха приятели за цял живот; израснаха заедно с Тара, едно голямо и щастливо семейство, трето поколение жители на Хабърдс Пойнт.

Веднага след като завършиха колежа, в най-дългия ден от годината Шон я взе в лодката си, настани я до себе си на щурвала, отвори широко дросела и се понесоха през Пролива. Светлината беше ярка и привидно безкрайна. Минутите летяха, слънцето все още бе високо в небето. Правиха любов на дъното на лодката. Далеч навътре в Пролива, почти в океана, вълните бяха огромни. Бей се уплаши, но опасността само развълнува още повече Шон.

— Не гледай така уплашено — нареди й той, отмятайки косата от лицето й.

— Струва ми се, че ще се преобърнем.

— И какво? Ще плувам до дома и ще те нося на гръб.

Бей потрепери, поласкана от тази мисъл, но неспособна да прогони нарастващия ужас, докато вълните се надигаха и вятърът се усилваше.

— Да се прибираме, Шон — помоли го тя.

— Не и преди да се мръкне — настоя той. — А може и тогава да не се приберем. Домът ни винаги ще е там. Да отидем някъде, където не сме били никога — да подкараме лодката към Гълфстрийм, да изключим мотора и да се носим, накъдето ни завлече течението…

Тя знаеше, че той наблюдава реакцията й: очите му бяха толкова живи, дяволити. Обичаше да дразни другите, но онази нощ тя усети, че е сериозен, че я изпитва.

— Добре — съгласи, се смело тя. — Да го направим.

— Това харесвам у теб, Бей — възкликна той. — С теб ще отидем на различни места. Девствени, удивителни места. Ще полетим до слънцето.

— Ами луната, Шон? Защо не вземеш да ме заведеш и там? — попита тя. Някой друг някога й бе обещал луната.

— Всеки може да отиде до луната — присмя се Шон. — За мен е само слънцето. Луната само отразява огъня на слънцето, няма своя собствена топлина. Искам огън в живота, Бей. Жалко, че поне един от нас не се е родил богат, за да го постигнем. Ти защо нямаш доверителен фонд?

Той се шегуваше.

— Защото прадедите ми са били твърде заети да не умрат от недояждане по време на картофения глад1 и не са имали време да се занимават с фондовата борса — отговори тя. — Също и твоите.

Очите му блестяха от гняв, защото той не искаше тя да му напомня за това. Отвори уста, сякаш искаше да я предупреди, но промени намерението си.

Лежеше върху нея, но се надигна на ръце, за да се огледа. Лодката се люшкаше силно и вятърът развяваше косата му. Бей вдигна поглед и си помисли, че той прилича на див морски дух; точно в този миг осъзна колко са различни. Този факт я нарани силно, но тя го прогони, зарови го надълбоко в себе си.

Шон винаги бе искал да е богат и да отиде надалеч. Бей винаги бе щастлива с онова, което имаше, и обичаше дома си повече от всичко.

С разбито сърце тя се чудеше дали това обяснява случващото се сега, тази вечер, една нощ преди най-дългия ден от годината, толкова лета по-късно.

Обърна се към масата за пикник. Били и Пег бяха там, улисани с бургерите си. Но мястото на Ани беше празно.



Ани Макбий стоеше в стаята на родителите си и знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го със сърцето си, както винаги усещаше нещо важно. Разбра го още в минутата, когато Пег се обади — от погледа на майка си, от разочарованото, потиснато изражение, познато й от онези ужасни месеци през миналата зима.

Докато се разхождаше бавно из стаята, очите й се спряха върху бюрото на баща й. Тя погледна снимките в рамки: на мама, Били, Пег и на Ани, на старото куче на татко, Лъки. Той беше бостънски булдог, бял с кафяви петна. Баща й намерил Лъки на една улица в Хартфорд, когато бил на дванайсет — на възрастта на Ани. Прибрал изоставеното куче и любовта му била толкова силна, че Ани усещаше сълзи в очите си винаги когато той говореше за него.

Виждайки снимката на Лъки върху бюрото на баща си, тя някак си се почувства по-добре. Копчетата за ръкавелите му също бяха там: златни елипси с неговия монограм. Той ги носеше с фрака си, когато двамата с мама отиваха на някое официално събитие, а понякога и със специалната си риза, когато сключваше голяма сделка в банката или когато идваше някой от важните му клиенти.

Тя погледна в дрешника му. Какво им пука на момичетата на нейната възраст за дрехите на бащите им? Но Ани обичаше да стои там, да затвори очи и да си представи как баща й я грабва в огромната си прегръдка.

— Моето мече Ани — ръмжеше той в ухото й, люлеейки я напред-назад както когато беше малка и главата й стигаше едва до кръста му. Сега вече стигаше до рамото му и понякога той приключваше прегръдката с шепот, че тя трябва да намали храната.

Тя стоеше на прага на дрешника, объркана от спомена, представяйки си баща си чрез ароматите му: вълна от костюмите, пот от дните, прекарани в банката, машинно масло от яхтата и стръв от риболова. Заболя я стомахът от мисълта къде ли може да е той. „Нека да не е с Линдзи. Нека не е отново с нея…“

— Ани, какво правиш?

Ани отвори очи, щом чу гласа на майка си. Преди да успее да отговори, телефонът иззвъня.

Въздишайки, майка й отиде до нощната масичка. В тази въздишка Ани усети облекчение. Кой друг би могъл да бъде, освен баща й, сигурно се обажда да се извини за закъснението, за това, че не е взел Пег, но че ще се прибере след миг и ще ги заведе до Пиратската пещера. Момичето искаше да си повярва, да се усмихне, но все още не можеше.

Бей, разтревожена от факта, че Ани стои насред дрешника на Шон, вдигна слушалката.

— Ало? — обади се тя; опитваше се да не се издаде колко е ядосана на Шон.

— Бей, обажда се Франк Алингам — чу се гърлен глас.

— Здрасти, Франк — отговори тя.

Франк бе стар приятел на Шон, историите им се преплитаха и беше трудно да си спомни откъде започваха; от гимназията, от колежа, от бизнес школата, от пристанището, от банката.

— Бей, Шон там ли е?

— Не — отвърна тя, приковала очи в Ани. Дъщеря й наблюдаваше внимателно лицето на майка си, но щом разбра, че на телефона не е Шон, се обърна отново към дрешника. Сега сякаш търсеше нещо, коленичила, ровеше из дрехите на баща си.

— Знаеш ли къде мога да го открия?

— Не знам, Франк — отговори Бей, долавяйки безпокойството в гласа му. — Какво има?

— Знаеш ли… той спомена ли ти нещо; къде ще ходи днес?

— Да… каза, че има събрание на комисията по заемите.

— Значи е знаел…

— Какво има? — попита Бей и чу ахването на Ани, която се завираше по-надълбоко в дрешника на Шон. Тръгна към дъщеря си, понечи да докосне гърба на Ани, да я издърпа от дрешника, когато думите на Франк я накараха да спре на място.

— Вероятно нищо — обясни той и тя усети съжалението му, че се е обадил. — Но… Е, добре, Бей, Шон не беше на събранието. Чакахме го, трябваше да вземем някои важни решения, десет души чакаха да разберат дали ще получат ипотеките си. Марк е направо бесен.

Марк Боланд бе президентът на банката — Шон постоянно негодуваше срещу него. При успеха му с новия отдел той се надяваше да заеме поста, но банката доведе Боланд от „Анкор Тръст“.

— Шон добре ли е? Не е в неговия стил да се измъкне от важно събрание.

— Не, не е — съгласи се Бей.

— Ще му предадеш ли да ми се обади, когато се върне? — попита Франк.

— Да. Благодаря за обаждането.

Но тя почти забрави за обещанието си. Ани се обърна към нея с пребледняло лице. Устата й беше отворена, а очите — объркани и потъмнели от безпокойство.

— Какво има, Ани?

— Не мога да разбера дали татко си е взел нещата. Куфарът му все още е тук. Но не виждам рибарските му ботуши. Не биха му потрябвали, ако отива на работа. Взел е и още нещо…

— Какво?

Но Ани само поклати глава и по страните й потекоха сълзи.

— Каза, че никога няма да го остави, каквото и да стане. То не е тук, мамо. Взел го е. Татко си е тръгнал!

Загрузка...