Непобедимо лято

16.

Седмица по-късно, точно когато училището започваше и лятото свършваше — не календарното лято с финалния му плавен преход в есенното равноденствие, а истинското лято, лятото на плажа, ловенето на раци, на развлеченията и на безкрайното свободно време — Ани най-накрая се видя с Елиза. Дан я докара в Блек Хол и момичетата можеха да прекарат деня заедно.

Елиза бе по-бледа от всякога.

Това бе първото нещо, което Ани видя. Второто бе, че е още по-кльощава. А третото нещо бе, че тя имаше фини белези, като почти невидими пипала на медуза, пресичащи китките й, опакото на ръцете й и глезените й. Някои белези бяха стари и побелели, докато другите бяха пресни и червени. Били беше прав: Елиза се нараняваше сама.

— Е, къде беше? — попита Ани, когато двете момичета тръгнаха надолу по песъчливия път към плажа. Те не отиваха на плаж, разбира се. И двете мразеха слънцето и седяха на сянка. Но просто искаха да направят нещо, да се измъкнат от зорките очи на родителите си.

— Ръката на майка ти още е бинтована — отбеляза Елиза, сякаш не я беше чула.

— Да, поряза се.

— Знам. Татко ми каза. Той я закарал до клиниката.

— Точно както е направил, когато са били млади и тя се е наранила, докато му е помагала да построят дъсчената пътека.

— Той е редовният странен рицар в блестяща броня — разсмя се Елиза. — Пътеката, която е построил, още ли е там? Искам да я видя.

— Къде беше? — попита отново Ани.

— Татко харесва майка ти — заяви директно другото момиче, избягвайки въпроса още веднъж.

— Тя също го харесва. Обича старите си приятели.

— Ами ако наистина се харесват? Ако най-накрая се влюбят? Ако ние станем доведени сестри? Ти не искаш да се изнасяш от твоята къща, аз не искам да се изнасям от моята, така че най-накрая ще започнем да се караме и ще се намразим.

— Ти си луда — разсмя се Ани. — Те са просто приятели. Това е всичко.

— Бинго! Улучи го много добре! — възкликна Елиза.

— Че са просто приятели?

— Не, че съм луда. Ето къде бях — в кошчето.

— Кошчето?

— Кошчето за побъркани. Лудницата — извика Елиза, макар че минаваха покрай хора, излезли в дворовете си. Също толкова безгрижно можеше да каже, че е била на училище, на лагер или във ваканция. Ани преглътна с мъка и погледна към приятелката си, за да види дали не се шегува. Беше облечена с дълга тясна черна рокля с изкуствено цвете, забодено на корсажа, и носеше широка жълта шапка.

— Шегуваш се — промълви Ани.

— Не. Бях в болницата „Банко“ в Делмонт, Масачузетс. Страдам от раздвоение на личността и посттравматичен стрес и съм била там… няколко пъти.

— Защо?

— Защото… понякога съм опасна за себе си.

Ани се намръщи. Това наистина звучеше налудничаво. Как можеше да й е трудно да се пази, как можеше да е „опасна“ за себе си?

— Какво имаш предвид? — попита, но погледът й се насочи към белезите по ръцете на Елиза.

— Ти не си ли го правила? — попита Елиза и очите й грейнаха. — Не си ли се наранявала?

— Нарочно? Че защо да го правя?

— За да изпуснеш истинската болка! Нали разбираш, имаш толкова много вътре в теб… като мен… понякога не ти ли се натрупва толкова напрежение, че да ти се иска да го изпуснеш?

— Като се нараня?

— Да се набодеш с карфици, да пишеш с бръснач по кожата си? — попита Елиза, сякаш това бе най-нормалното, най-разумното решение на света. — Да сложиш пръст в пламъка на свещта? — При това тя показа на Ани върха на десния си показалец: тъмен и с дебели мазоли, сякаш постоянно бе минавал през огъня.

— Елиза, ти си странна — заяви Ани.

— Всъщност всички са. — Тя сви рамене сърдито и тръгна напред. Беше толкова слаба, че някой можеше да я вземе за сянка от гол клон. Когато се обърна, тя се смееше, сякаш имаше да каже нещо страхотно и не можеше да чака и минута повече. Хвана в шепи цветето, забодено на роклята си.

— Обичам това. Беше на майка ми. А тя го е взела от нейната майка. Не е ли красиво и старомодно?

— Така е — съгласи се Ани.

— Никой вече не носи цвете, забодено на роклята, нали? Не е ли оригинално за някого на нашата възраст?

— Много.

— Не ми даваха да го нося в болницата. Заради карфицата — обясни Елиза. — Нищо остро.

— Остро?

— Карфици, игли и жици, дори сребърната спирала на тетрадките. Никакви бръсначи в банята — всички момичета там имат най-косматите крака, които си виждала.

— Гадно! — намръщи се Ани.

— Знам. Първото нещо, което направих, когато се прибрах у дома, бе да кажа: „Татко, или ще ми купиш електрическа самобръсначка, или изчезвам със следващия прилив.“

— И той купи ли ти? — попита Ани, наведе се леко и вдигна дългата пола на Елиза, за да види гладките й крака. — Изглежда, че го е направил.

— Да. Аз обичам баща си — призна тя. — Дори когато той ме мрази.

— Няма начин да те мрази.

— Още не си чула цялата история. Ние може да станем най-добрите приятелки, но все още си имаме някои тайни. Не бива да прибързваме с тези неща. Научих това в кошчето, където всички сме като давещи се, събрани заедно в спасителна лодка… докато не излезем през вратата, за да не се видим никога вече. „Пиши ми, обаждай се, никога няма да те забравя!“ Но ние забравяме… Хей, това ли е дъсчената пътека на баща ми?

— Да — потвърди Ани.

Тръгнаха нагоре по стълбите — мълчаливо, с благоговение — сякаш отиваха на поклонение. До Нотр Дам, Мека, Тадж Махал, катедралата „Сейнт Патрик“: свято, свещено място, дъсчената пътека в Хабърдс Пойнт.

— Само си представи — каза Елиза и се наведе да докосне дъските — колко време му е отнело на баща ми да построи това.

— И мама му е помагала — добави Ани.

Елиза тръгна по пътеката, като се стараеше да стъпи на всяка дъска. И както при всички дъсчени пътеки Ани знаеше, че тази не е много дълга. Само около четирийсет и пет метра от единия до другия край, с павилиона със син покрив по средата, за да пази хората от слънцето.

От едната страна пътеката слизаше до белия бряг, който се спускаше в морето. От другата страна пътеката бе осеяна с пейки, подкрепени с висока до гърдите бяла ограда, която пазеше хората да не се хвърлят в мястото за лодки, на около пет метра отдолу.

— Какво е имало тук, преди татко да построи пътеката? — попита Елиза.

— Ами, винаги си е било пътека — отговори Ани. — Мисля, че всъщност са сменили старата, която е била разбита от ураган.

— Имаш ли лодка тук вътре? — попита Елиза.

— Не — отвърна Ани. — Иска ми се да имах. Яхтата на татко е прекалено голяма, за да се събере тук; той я държи в пристанището в града. Но татко щеше да наеме баща ти да ми построи лодка.

— Знам. Той ми каза.

— Как ми се иска да беше станало — въздъхна Ани.

— Сега тук няма много гребни лодки — отбеляза Елиза.

— Няма — съгласи се Ани. — Всъщност е много забавно. Мама каза, че когато била млада, това място било свързано с прилива — пълнело се с вода при прилив и изсъхвало при отлив. Всички лодки били малки и дървени, имало само няколко моторници. В средата имало остров, където лебедите си свивали гнезда… — Ани погледна към грозната, набръчкана стомана, оформяща самия басейн, спомняйки си за описанията на майка си за елегантните каменни стени. — Много от новите хора тук сега наричат това „басейн за яхти“.

— Нови хора — учуди се Елиза. — Предполагам, че ти и твоето семейство сте „старите хора“.

— Да. Тук сме от цяла вечност. Ето защо ми се иска да имахме малка лодка в басейна — промълви тъжно тя. — Защото би било толкова справедливо…

— И щеше да можеш да ме возиш насам-натам.

— Да — усмихна се Ани. — Можех да те возя.

Двете момичета се втренчиха в спокойната повърхност, сякаш и двете си представяха гребната лодка, която вече се носеше по водата. Ани усещаше нежното движение, чуваше кротките вълни.

— Тук е прекрасно — каза Елиза, оглеждайки красивите бунгала и пътеката по белия плаж.

— Хората се влюбват тук — поясни Ани. — Всички твърдят така. Въздухът е изпълнен с магия или нещо такова.

— Аз не искам да се влюбвам — заяви другото момиче. — Никога. Това носи болка.

— Е, има много различни видове любов — поясни приятелката й. — И всички те са тук, в Хабърдс Пойнт. Много от тези бунгала са собственост на различни членове на семейството. Сестри, братя, родители, дядовци и баби, деца… и те се връщат всяка година, за да бъдат заедно.

— Наистина ли? — попита Елиза, изпълнена с копнеж.

— Да. Хората в Пойнт ги наричат своите „възлюбени“. Няма значение дали си женен, или дори да си свързан — можеш да обичаш всекиго. Най-добрата приятелка на майка ми, Тара — ти я видя — живее точно срещу нас. Те са били най-добрите приятелки още като са били малки.

— На нашата възраст?

— Дори по-малки. И бабите им били най-добрите приятелки — запознали се на кораба от Ирландия. Майка ми каза, че си сграбчили ръцете и никога не се пуснали.

Като каза това, тя усети как Елиза сграбчи ръката й и я погледна в очите.

— Така? — попита.

— Да — отвърна Ани и кимна. — Така мисля.

— Мислиш ли, че такова приятелство може да продължи завинаги? Да премине през всичко?

Ани се замисли за кашата, която Тара забърка с майка й и госпожа Ренуик, една от жените, от които баща й беше откраднал пари. Цялата работа се провали.

А майка й била толкова унизена, че си ударила главата и си порязала ръката, докато се опитвала да се измъкне, без да разстрои още повече госпожа Ренуик. Макар че майка й наистина можеше да се вбеси на Тара за това, тя просто се разсмя и каза, че ще намери начин да й го върне, след като я удуши.

— Да — заяви Ани. — Така мисля.

— Тогава, ако никога не пусна ръката ти — продължи Елиза, — мислиш ли, че можем да бъдем като възлюбените баби? И да си имаме малки бели къщички тук, в Хабърдс Пойнт?

— Възлюбените бабички — усмихна се Ани. — Мисля, че можем!

— И след сто години нашите внучки ще стоят точно тук, на същото място, ще си говорят за лодки и ще си представят как техните семейства са дошли тук. И това ще започне точно от тази секунда — когато решихме да сме най-добрите приятелки.

— Завинаги — каза Ани.

— Завинаги — потвърди другата. И с това се роди още едно поколение на възлюбените в Хабърдс Пойнт.