Непобедимо лято

7.

Много грозно — заяви Били, изправен до Ани. Сякаш лятото вървеше назад, а не напред, от пълноцветна красота в края на юни в кафяво, сухо, повехнало сбогуване с цветята, сякаш те изобщо не бяха живели истински. — Имахме най-хубавия двор, а сега е най-неподдържаният.

— Мама не е виновна за това — извика Пеги. — Тя е заета да търси татко.

— Никога не съм казал, че мама е виновна — отвърна търпеливо Били. — Ще си отвориш ли ушите, моля те?

— Те са отворени! — разсърди се момиченцето. — Какво ти става? Днес ти трябваше да се грижиш за мен, а аз трябваше да отида на тренировка в Детската лига, но мама все още не се е прибрала, а ти не ми хвърляш топката, така че те мразя!

— Когато казваш „мразя“, ти в действителност имаш предвид „обичам“, така че ме обичаш — подразни я брат й.

— Иска ти се — отвърна тя.

— Розите са червени, виолетките са сини, пръстта е глупава и Пиджийн също.

— Пръстта не е глупава. Умна е. Ето защо корените нямат търпение да стигнат до нея. Ето защо земните червеи си мислят, че тя е най-доброто място на света. Пръстта управлява.

— Е, ако пръстта управлява, тогава ние сигурно имаме най-страхотната градина на плажа, защото нямаме нищо друго, освен пръст и повехнали цветя — заяви Били и грабна топката от ръката на Пег. — Хайде, ще ти хвърлям. Можеш да потренираш, падайки с лице в пръстта. Само че няма да можеш да пораснеш и да кажеш на някого от онези скапани телевизионни репортери, че си имала нещастно детство. Поне няма да можеш да обвиниш брат си.

— Да, ще намеря начин — отвърна Пег и се стрелна напред към задния двор, където бе оставила ръкавицата и бухалката си.

Всичко това се случи за трийсет секунди, докато Ани стоеше напълно неподвижна. Сякаш беше някакво закръглено ливадно украшение в тон с кафявите цветя. Наблюдаваше как брат й и сестра й се носят един след друг под формата на дива, семейна, терапевтична бейзболна тренировка.

Само ако Ани можеше да играе на топка; просто си знаеше, че щеше да е по-щастлива. Завиждаше на Били и Пиджийн за това, че те, изглежда, преодоляваха нещата много по-бързо от нея, удряйки топката, плъзгайки се в базата и така преодоляваха всичките си неволи чрез физическа дейност: точно както баща й й казваше, че трябва да прави.

— Ще бъдеш по-щастлива и по-здрава, Ани, мечето ми, и всичките ти проблеми ще отлетят — казваше той, — ако просто правиш някакви упражнения. — Под „по-здрава“, естествено, той разбираше „по-слаба“, но лодката на слабостта отдавна бе отплавала за това лято. Поглеждайки през блатото, тя видя малката бяла къща и светлия двор на Тара, блеснал като градина с диаманти. Бледорозовите напръстничета се поклащаха от вятъра, небесносините сутрешни ипомеи се катереха по решетката. Вероятно Ани можеше да помогне да си върнат двора…

Точно когато се навеждаше, колата на майка й спря в алеята. Ани вдигна поглед и й махна с ръка. Майка й изглеждаше толкова красива и слаба; носеше шорти каки и избеляла синя риза, а ръцете и краката й бяха загорели и осеяни с лунички.

— Здравей, слънчице — извика майка й и се приближи. Държеше здраво в ръцете си хартиена торба, сякаш в нея имаше нещо ценно.

— Здрасти, мамо. Къде беше?

— Имах да свърша някои неща. Ще влезеш ли за минута?

Ани кимна, но първо почисти с ръка сухите листа.

— Бедната градина — въздъхна тя. — Мисля, че се нуждае от помощ.

— Знам, Ани. Така е. Наистина я изоставих през последните две седмици. Съжалявам.

— Не трябва — отвърна бързо Ани, прегърна майка си и отстъпи назад. — Нямах това предвид.

Майка й си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се усмихне. Слънцето влизаше през кухненския прозорец, превръщайки косата й в кълбо от кована мед.

— О, скъпа — започна майка й и я погали по косата.

Вгледа се в Ани с тревожна усмивка, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Какво не е наред, мамо?

— Ани… — Майка й все още се опитваше да се усмихне, прегърна я през раменете и я въведе в къщата. Сърцето на Ани заби по-силно. Тя бе толкова разтревожена за баща си — дали майка й имаше новини за него? Не, не можеше да е това. Майка й изобщо не би се усмихвала. А ако новината беше добра, щеше да подскача от радост.

— Кажи ми, мамо. Какво има?

— Седни, Ани — каза тихо майка й и сложи ръка на рамото й. — Искам да поговоря за нещо с теб. Къде са другите деца?

„Аах — помисли си Ани. — Не е добро.“ Никога не се случваше нищо добро, когато някой от родителите й искаше да е насаме с нея, да я отдели от стадото. Много лошо, много лошо. Тя имаше дълбокото усещане, че голямата бройка носи сигурност — че всяко послание, съобщено на цялото семейство, колкото и трудно да е за преглъщане, е едно. Но да й говорят насаме, не означаваше нищо друго, освен неприятности.

— Те играят бейзбол — обясни неохотно Ани, пристъпвайки към вратата. — Може би искат и аз да играя… аз трябва…

— Ани — усмихна се майка й. — И двете знаем…

Момичето вдигна рамене и се усмихна. Знаеше, че майка й също не обичаше спортовете, особено към онези, които включваха топка. От друга страна, баща й се опитваше да я накара да играе при всяка възможност, разказвайки й истории за славните си дни в училище.

Лицето на майка й бе много сериозно, сините й очи гледаха Ани със загриженост и любов.

— Скъпа, искам да ти кажа нещо, да ти покажа…

— Да ми покажеш? — попита тя с остър и писклив глас.

Майка й кимна, а Ани седна край масата. Кръвта й правеше бу-бум, бу-бум, сякаш цял батальон маршируваше в гърлото й. Торбата си стоеше на плота пред майка й и момичето изведнъж се уплаши много.

— Какво има вътре, мамо? — попита.

— Ани, скъпа… — започна майка й.

— Покажи ми, мамо — извика Ани, чувствайки се така, сякаш кожата й щеше да се разкопчае и тя да излети като призрак. Грабна торбата от ръцете на майка си и започна да къса хартията. Преди да откъсне и половината, тя видя. — Лодката ми! — извика.

— Ани, знам, че ти харесваше мисълта за това, че татко ти я е взел…

— Аз я направих за него — извика момичето, люлеейки малката си зелена лодка, сякаш беше бебе, нуждаещо се от утешение и любов. — Това беше за татко. Той каза, че няма да отиде никъде без нея — тя му правеше компания! Тя е всичко, което той имаше!

— О, Ани! — Майка й се втурна към нея. — Знаех, че ще се разстроиш. Дори не бих ти я показала, захарче. Но татко ти я е оставил с основателна причина, много любяща причина.

— Не — ридаеше Ани. — Той не би го направил.

— Ани, той е искал да ти построят гребна лодка…

— Това беше неговата гребна лодка — извика тя. — Единствената, която имаше значение. Аз я направих за него. Той никога не би я изоставил.

— Той я показал на корабостроителя и даже се върнал, за да провери дали я копира правилно — обясни майка й.

— Той си е заминал завинаги — заяви Ани, чувствайки как я обливат студени вълни. Сякаш студен фронт се бе спуснал от Канада, за да изстуди кожата й, кръвта й, да замрази костния й мозък.

— Не, Ани. Това не означава…

Телефонът иззвъня. Ани забеляза как майка й прекосява стаята, за да го вдигне.

— Ало? — обади се майка й.

Ани притискаше лодката до гърдите си, спомняше си как се чувстваше, докато я правеше. Майка й й помогна — закара я до магазина, избра балсамовото дърво. Ани накисна с любов всяко парченце, огъна го в грациозните линии на красивата лодка, която видя в списание за класически лодки. Сложи малки седалки и скоби за веслата. Гравира веслата. Когато лепилото изсъхна, тя я боядиса в тъмнозелено — цветът на боровете. И изписа името на лодката на кърмовата греда, със златна боя:

АНИ

— Така няма да забравиш кого да докараш до дома с нея — каза тя на баща си, когато му подари лодката.

— Обичам я, Ани — отговори той, прегърна я и я притисна до себе си.

— Направих я за теб — обясни тя. — Всяко парченце. Мама само помогна малко.

— Това е най-хубавият подарък, който съм получавал.

— Защото обичаш лодките? — попита тя с разтуптяно сърце.

— Не, защото си я направила за мен — отвърна той. — Никой преди не е правил нещо толкова чудесно за мен. Обичам я.

— Наистина?

— Наистина — отговори той, а ръката му стисна Ани малко по-силно, карайки я да се почувства по-щастлива от всякога. — Ще ти кажа колко много я обичам. Никога няма да я изпусна от погледа си. Обещавам. Където и да отида, тази лодка идва…

И той удържа на обещанието си. Беше държал лодката в кабинета си в продължение на няколко месеца, но после правиха някакъв ремонт в банката и той я донесе у дома. Тя стоеше на бюрото му, но после дойде лятото и той я прибра в една торба; Ани предположи, че я е върнал в кабинета си или че я е занесъл на „Алдебаран“.

Ани държеше модела, мислейки си за това колко го обичаше баща й. Топлика потече през нея и я утеши. В този момент майка й се обърна да я погледне и Ани забеляза пребледнялото й лице. Почти синият цвят на кожата край устните, сякаш беше в шок. Как движеше ръката си — толкова бавно, почти опипвайки — нагоре към бузата си, опитвайки се да докосне лицето си, но сякаш не можеше да го открие. Разширените й очи. Сините й очи с форма на бадеми, променили формата си от шока.

Когато майка й затвори телефона, Ани стисна лодката си. Ако не можеше да защити баща си, можеше поне да предпази лодката.

— Скъпа — започна майка й, докосвайки рамото й с трепереща ръка.

— Вече знам — прошепна тя толкова тихо, че само лодката й можеше да я чуе.

— Имам лоша новина — продължи майка й.

— Вече знам — прошепна Ани по-тихо отпреди.