Непобедимо лято

24.

— Тара — извика Огъста от будоара си. Беше се увила в тъмносиния плат — шифон ли беше, тафта ли? Никога не можа да го запомни. — Тара, скъпа! Можеш ли да ми помогнеш?

— Огъста, какво е станало? — попита Тара, притичвайки от банята. Миришеше на лимонов препарат за почистване.

— Опитвам се да реша какво да облека за Тиквения бал — обясни Огъста — и имам този чудесен плат от тъмносиня тафта — или е шифон? — който Хю ми купи от Венеция на едно от онези художнически пътувания. Помислих си: „Огъста, скъпа, сега или никога.“ Тъй като темата тази година е „Вещерство“, какъв по-добър цвят от синьо като нощното небе? Благодаря ти, скъпа — кимна тя, след като Тара я разви.

— Готово — каза Тара.

— Мили боже! — възкликна Огъста и се отпусна върху басмения шезлонг. — Мразя това усещане да съм като в капан… като затворничка…

— В синя тафта — усмихна се Тара.

Огъста въздъхна. Децата й винаги я смятаха за лекомислена — постоянно се подготвяше за следващото парти, приготвяше костюма си за следващия бал, бродираше още възглавнички. — Сега Тара явно беше на същото мнение.

— Животът не е само маскени балове — отбеляза старицата. — Наистина се опитвам да върша добри дела.

— Ти даде шанс на Бей — припомни й Тара. — А тя обича работата си.

— Е, тя е невероятно талантлива. Наблюдавам я през прозореца, нали разбираш? — Така се справя със земята и растенията… земята е нейното платно. Повярвай ми, познавам художника веднага щом го видя. Обожавам да гледам как художниците работят, когато са в своята стихия и в контакт със своята муза. Нямам търпение да видя как платното й ще оживее, ще разцъфне през пролетта.

Тара кимна, доволна и горда с приятелката си.

— Как се справя Бей — попита след момент възрастната жена. — Емоционално и финансово?

— Тя е силна — каза само Тара.

Огъста се възхищаваше от сдържаността й. Верността към приятелите бе най-важното нещо; тя винаги учеше дъщерите си на това. Вярност и любов.

През годините бе научила толкова много за любовта. Някога си мислеше, че тя е само между мъжа и жената, че романтичната любов е истинската любов, че всичко останало е второстепенно. Също така умееше да мрази силно. Жените, които бяха преспали със съпруга й, мъжа, който бе нахлул в кухнята й преди толкова години с пистолет и с желание да убива.

Децата й, прекрасните й и чудесни дъщери, я научиха да прощава. Да прощава на всички и да ги обича. Не бе ли в това смисълът на живота? Да преодолееш своето страдание, да се опиташ да обичаш и да даваш на другите?

Огъста въздъхна. Тези мисли я изтощиха. Обаче бе направила прогрес като човешко същество, като мислеше за Бей и за семейството й вместо за костюма си за Тиквения бал.

Но всички добри мисли трябваше да имат своя край и Огъста си пое дълбоко дъх и стана. И отново започна да се увива с плата. С темата „Вещерство“ и като вдовица на Хю Ренуик смяташе да се облече като вещица в някоя известна картина.

Дали да бъде „Летят вещици“ от Франциско Гоя? Или „Четирите вещици“ от Албрехт Дюрер — която й бе особено любима — щеше да е толкова забавно да шокира всички, като се появи гола? Или — заради шока и забавата — в „Неприличната целувка“ от Франциско Мария Гуазо в Милано?

— Тара, какво ще облечеш на Тиквения бал?

— Не съм сигурна дали ще ходя — отговори тя, докато сгъваше и прибираше кашмирените пуловери на Огъста в чекмеджето.

— Може би трябва да поканиш агент Холмс. — Като видя изненадания поглед на Тара, тя допълни: — О, да. Засегнах чувствата ти. Той определено може да завърти главата на някоя жена.

— Той завъртя моята, но аз не съм завъртяла неговата.

— Скъпа, сигурна съм, че си. Но той се притеснява от конфликта на интересите. Или да не изглежда неправилно. Защо просто не отидеш и не му кажеш, че Тиквеният бал ще е едно страхотно място, където ще може да се срещне с всички престъпници с бели якички в Блек Хол? Можеш да бъдеш неговата Мата Хари и да му помогнеш да работи под прикритие.

— Ще си помисля за това.

— Е, ще трябва да дойдеш на бала дори и без него — заключи Огъста. — Ти си млада, жизнена и свободна. Трябва да вземеш и Бей. Огромна тежест е в този град да се превърнеш в професионална вдовица — знам го, повярвай ми. Но както и да е, тя трябва да дойде.

— Шон е мъртъв едва от пет месеца. Не мисля, че ще иска.

Огъста въздъхна отново. Само да можеше да внуши на тези млади жени, че животът се изнизва ужасно бързо, че е твърде кратък. Човек никога не знае дали ще дочака до следващия Тиквен бал. Той винаги се провеждаше през ноемврийската нощ с пълна луна, точно преди Деня на благодарността, и докато той бе смайващо романтичен, смисълът бе да се отпразнуват плодовете на живота.

— Тя трябва да дойде — заяви твърдо Огъста. — И ти трябва да я доведеш там.

Тара се засмя:

— Последния път, когато се опитах да се намеся в живота й, едва не изгубих приятелството й. И твоето.

— Добре. Виж как се обърнаха нещата: тя е щастлива, аз съм щастлива. Градината ми ще се превърне в едно земно удоволствие. Ох! — възкликна Огъста, изумена от великолепието на своето подсъзнание.

— Какво има, Огъста?

— Това е то! Йеронимус Бош — „Градината на земните удоволствия“. Една от грешните картини, създавани някога. Триптих на съзиданието, рая и ада… обрисуване на света с прогресията на греха. Греховни удоволствия! Ще бъде чудесно. Сега аз съм много стара, но, скъпа, в този град няма човек, който да е участвал в повече греховни удоволствия от мен. Ще облека тъмносиня пелерина и ще нося магическа чаша. Което ми напомня!

— Какво, Огъста? — попита Тара.

— Намери ли вече чашата ми от Флоризар?

— Сребърната чаша…

— Все още не мога да я открия! Търсих я навсякъде. Би била чудесно допълнение към костюма ми. Какво е една вещица без вълшебната си глътка отрова?

— Днес ще потърся по-внимателно, Огъста — обеща младата жена. — Не може да се е скрила вдън земя.

— Последния път, когато си спомням, че я използвах, беше, когато Шон Макбий се отби през седмицата, преди да изчезне. Да ме завлече, както се оказа, но тогава си мислех, че само иска да подпиша чековете, за да премести парите от едно място на друго. Вдигнахме наздравица за успеха, за моята печалба…

— О, Шон! — въздъхна Тара, затаила дъх.

— Не може просто така да е взел чашата ми от Флоризар — отбеляза Огъста. — Той не беше клептоман в крайна сметка. Мошениците с бели якички не си цапат ръцете с истински кражби…

Двете жени се замислиха върху идеята за кражбата — актът, когато някой човек взема от друг, независимо дали от банковата му сметка или от доверителния му фонд, от портфейла или от джоба му, или от стените на музей, от сейфа на някой бижутер — независимо дали това ставаше на „Сан Марко“, на „Вандом“ или на „Хълма на светулките“. „Как“ и „къде“ нямаха значение, в крайна сметка без значение беше и „защо“.

— Кражбата си е истински грях — отбеляза Огъста. — Не е земно удоволствие.

— Знам.

Възрастната жена си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Аз имам толкова много неща — продължи. — Събирането е житейски факт… и не е добър факт. Когато отида на небето, Свети Петър няма да ми позволи да занеса картините на Хю, снимките на моите момичета, черните си перли или чашата си от Флоризар.

— Не, предполагам, че няма.

— Но съм сигурна, че няма да пусне Шон с откраднатите пари.

— Ако изобщо приеме Шон — отговори тъжно Тара.

Джо Холмс си мислеше, че Блек Хол вероятно е приятно място за живеене — красиви къщи, гледки, магазини, училища, ресторанти, музикални магазини — но като място за временно назначение той бе доста самотен и се въртеше около двойки или семейства.

Седна зад бюрото си, пиеше още една чаша кафе от съседното заведение и вършеше онова, което агентите на ФБР правеха най-добре: подготвяше документацията.

Една от последните приятелки на Джо винаги отваряше вратата с очакване в очите, сякаш се надяваше да види Джеймс Бонд или поне Томи Лий Джоунс. Когато разбра, че по-голямата част от работата му е свързана с непочтени счетоводители, а не с големи филмови шпиони, тя го замени с адвокат.

Бащата на Джо го научи, че е много по-вероятно адвокатите да притежават коли „Остин Мартин“ отколкото агентите от ФБР. Също така беше много по-вероятно да ги изпращат на секси мисии, включващи луксозни хотели с басейни и фини чаршафи, и скъпи питиета в баровете. Ако агентите от ФБР трябваше да проследят някой заподозрян из страната — дори да отсядаха в евтините хотели на летищата — намирането на началник, който да подпише заявката за разходите, беше точно толкова вълнуващо колкото и самото разрешаване на случая.

— Не го правиш заради блясъка — каза бащата на Джо веднъж, когато Джо се оплакваше от постоянното пътуване. — Правиш го, за да хванеш лошите.

— Знам, татко — отговори тогава той. — Точно като теб.

— Гордея се с теб, сине — похвали го баща му.

Това наистина бе достатъчно като компенсация за долнопробните мотели и заведенията за бързо хранене.

Навън сега плющеше дъжд. Времето отговаряше на настроението на Джо, докато отново се ровеше в документите на Шорлайн Банк. Объркваше го фактът, че Шон е върнал десет хиляди долара в една от отбелязаните сметки.

Дали беше възнамерявал да ги премести някъде другаде, да ги обърне в брой по-късно? Джо не беше сигурен. През миналия май Шон бе взел шестстотин долара от една сметка в петък и ги бе върнал следващия понеделник. Какво бе причинило тази промяна в поведението му? Джо се ровеше в извлеченията от сметките, търсейки отговори. Можеше ли да има нещо общо с мистериозната жена — „момичето“? Или с Ед?

Все още нямаше ясно определение за Ед. Прякорът на Ралф Едуард Бенджамин беше Ред, съкращение от двете имена, както и споменаване на цвета на косата му16 Оставаха Едуардо Валенти и Едвин Тейлър, но и двамата не изглеждаха обещаващи. Валенти е бил в Колумбия до май, а досието на Тейлър изглеждаше безупречно.

Джо се протегна, заслушан в падащия дъжд. Поне не трябваше да робува в някоя мокра градина като Бей Макбий. Тази седмица ходи два пъти до „Хълма на светулките“. И двата пъти я видя да работи навън.

Втория път видя Тара О’Тул да тича към приятелката си. Образът се запечата в съзнанието на Джо: тя приличаше на младо момиче, дива и невъздържана, безразлична към поройния дъжд. Дългите й крака, нежните ръце, черната коса…

А миналата нощ той я сънува.

Всъщност ги сънува. Двете най-добри приятелки, попаднали в центъра на разследването му. В съня му всички те седяха в лодка в Залива. Джо бе съпруг на едната — странна идея. Той беше на щурвала и лодката пореше вълните. Откъслечни спомени, погребани отдавна, от палубата на бащината му рибарска лодка, изплуваха и го завладяха. Радостта от това да си в морето, да се гониш с вятъра.

И двете жени бяха там. Бей — облегната на преградата, Тара — прегърнала през врата Джо. Вятърът рошеше косата му, гъделичкаше ухото му. Не, това беше целувка. Усещането беше толкова истинско, а целувката й бе по-силна дори от вятъра и го раздвижваше както вятърът движеше лодката им.

— Джо — прошепна тя в ухото му, — не е нужно да управляваш повече. Просто отпусни ръце от щурвала… давай напред…

Но ръцете му не успяха да отпуснат хватката си; той трябваше да държи здраво, да направлява лодката. Тя погали врата му, гърба му; той искаше само да я грабне в прегръдките си, да я събори долу, да съблече дрехите й, да прави любов с нея, със своята съпруга.

Тара О’Тул Холмс. Изглежда, тя прекарваше доста време при Анди. Вчера обсъждаше с една служителка нещо, наречено „Тиквен бал“, и сякаш нарочно искаше Джо да я чуе. Какво ли имаше предвид? Дали искаше той да й предложи да я заведе? Много тъжно, но срещите с участници в разследването бяха против политиката на Бюрото.

Но нямаше по-мъчителна мечта от тази…

Джо се събуди щастлив, но после усещането за връзка се прекъсна. Беше притискал до гърдите си мотелската възглавница, сякаш бе Тара.

Чудеше се дали би искал да прекара известно време с нея, да отиде с нея до къщата на Бей в някоя прекрасна есенна вечер. Достатъчно често ги виждаше да седят там заедно с децата на Бей. Двете вечни приятелки с такива красиви усмивки и дух, препускащи през боклука, който Шон Макбий им бе оставил. Джо никога не би причинил това на жената, която обичаше.

Просто не би го направил. От друга страна, не можеше да разбере защо един добър човек като него имаше толкова малко късмет и не можеше да си намери момиче като Тара, което да обича. Имаше големи изисквания. Родителите му се обичаха толкова много и той знаеше, че не може да се задоволи с нищо по-малко от това. Знаеше, че се нуждае от жена като майка си, която да разбира лудия живот на един агент от ФБР и да не се плаши от мъж, който носи 10-милиметров пистолет, когато излиза да купи литър мляко.

Чудеше се дали внучката на стрелец номер едно в страната ще може да се справи с това. Може би трябваше да започне, шокирайки Тара О’Тул — да се появи на Тиквения бал и да я покани на танц.

Отмести документите си настрани и посегна към сейфа.

Беше успял да проследи офшорните сметки на Шон до една банка в Коста Рика — където шансовете за получаване на достъп бяха близки до нулата. И особено защото кодът изискваше допълнителен номер за достъп, който Джо не притежаваше. Задейства отварянето на тази сметка и това или щете да стане, или нямаше. Бюрокрация.

Може би трябваше да отиде лично до Коста Рика. Можеше да вземе и Тара. Тя щеше да оцени колко прекрасно е мястото. Тропически рай, магнит за летовниците: разположено между Тихия океан и Карибите, страхотни плажове, риболов, хотели, романтична разходка под лунната светлина.

Но тя също бе и Мека за мошениците. Мошениците обожаваха Коста Рика.

От там не ги екстрадираха, имаха си сигурни банки, получаваха евтина помощ и благоприятни курсове за обмяна, така че с милион американски долара там много бързо можеше да се купи луксозен живот. Баровете бяха пълни с престъпници с бели якички, които вземаха семействата и парите си и правеха големия пробив — избягваха от съдебно преследване или от затвора. Седяха си по цял ден в баровете, под палмите, говореха си безкрайно как са успели, за изкуството на измамата, на присвояването, за това как са оскубали хората, които са им вярвали най-много.

Половината от тях вярваха в собствените си истории, в собствените си номера — че не са искали да вземат парите на никого, че ако жертвите не са станали нетърпеливи, те са щели да ги върнат. Другата половина знаеше, че са лъжлива, крадлива пасмина, но не им пукаше, защото не ги бяха хванали. Или бяха, но те бяха успели да се измъкнат.

Джо се замисли за първата половина, която действително бе най-опасната.

Мошениците, които мамеха себе си, бяха много по-лоши. Защото оправдаваха всеки свой ход. Всяка кражба, всяка лъжа.

Шон Макбий бе един от тях. Джо познаваше толкова добре този тип хора. Човекът бе инвестирал толкова много в представата на другите за него; иронията в това престъпление бе, че той вероятно е искал повече пари, повече играчки, за да си спечели повече приятели, партньори за голф, които да се възхищават на вкуса и остроумието му. В същото време копелето вече си е имало един рай в собствената си къща. Какъв глупак…

Джо обърна внимание на писмата от Дан Конъли до Бей, съпругата на Шон.

Писмата са били важни за Шон и Джо започваше да добива представа защо. Четейки ги, той разбра, че Дан Конъли е много различен от Шон. Дан притежаваше нещо, което Шон бе искал, и Джо си помисли, че Шон е проучил писмата, за да влезе в съзнанието на Дан, да разбере от какво се нуждае той, за да може да го манипулира. Колко от мотивацията му бе свързана с ревността — с това, че някога Дан и Бей очевидно са били свързани?

Джо не беше сигурен; не беше сигурен и в това доколко бе успяла манипулацията. Обърна се към сребърната чаша и се втренчи в нея.

Знаеше, че тя се нуждае от повече анализ. Изпрати снимки до художествената лаборатория, надявайки се те да проумеят какво означават трите белега на ръба. Ако можеше да проследи чашата…

Сейфът на Шон Макбий бе като стаята с трофеи на серийните убийци. Джо не беше сигурен какво означава всеки един от трите предмета, но знаеше, че символиката може би е по-важна от действителната им стойност. Чудеше се дали другаде има повече сребро: например сребърната купа на Фиона.

Може би пазенето на трофеи бе връзката с партньора на Шон, ако имаше такъв; или може би това бе застраховката на Шон срещу предателство. Или може би бе техният начин да се перчат, да показват предимството си.

Номерът, писмата и чашата…

Джо почти имаше връзката — тя бе толкова близо. Но тя се оказваше толкова изплъзваща се, като Тара в съня му. Сега извади плика, който намери на яхтата.

Загледа се в измъчените бележки на Шон по корицата и в полетата — кога ги беше направил? Момичето… и Ед. Вътре — сметките, които бе започнал да връща. Прелиствайки, Джо изчисли датите.

Ами ако Шон е започнал да изпитва вина за престъпленията си? Ами ако е решил да върне всичко, вместо да продължи да краде? Нали по време на един от първите разпити Бей каза на Джо, че Шон е обещал да се промени? От датите в папката изглеждаше, че той е започнал да прави точно това малко преди да умре, в края на пролетта.

Ами ако действително се е опитал да се промени — а на някого това не се е харесало?

Сърцето на Джо заби по-бързо и той разбра, че е на прав път. Ами ако „момичето“ изобщо не бе едно от завоеванията на Шон — а някоя жена, за която той е знаел, че е в опасност?

Бей например?

Или някоя от дъщерите им.

Втренчи се в пикапа. Каква роля играеше пикапът в случая? Нищо особено, ако не се брои ударът на Шарлот Конъли. Дали тя не бе убита от пикап?

Той прелисти папката — ето: микробус. Тя бе убита от тъмночервен микробус. Джо погледна рисунката на Шон. Може би микробус, може би пикап за доставки. Твърде голям капак, за да е микробус. Корабостроителен пикап? Все пак това бе всичко, с което разполагаше. Той затвори папката и реши да потегли на изток.