Непобедимо лято

6.

Тъй като дните минаваха и нищо не се случваше, репортерите тръгнаха за други истории, оставяйки семейство Макбий на мира. Джо Холмс установи това и изпита облекчение. Той забеляза Тара О’Тул да седи на предните стълби и да чете на най-малката Макбий, Пиджийн. Видя я, че го наблюдава като майка орлица, с остър поглед и готова да използва ноктите си, ако се наложи.

Той направи справка за дядо й. Прочете и за всички О’Тул, които успя да открие. Най-видният в Кънектикът беше Сиймъс О’Тул, капитан на детективите в Ийстпорт. Подробностите изглеждаха точни — името на жена му беше Илейн и след пенсионирането му те се бяха оттеглили в лятната си къща в района на Блек Хол — Хабърдс Пойнт.

Капитан О’Тул бил известен в отдела със строгия си контрол върху наркотиците още в ранните дни на една епидемия, превърнала цели квартали във военни зони. Станал известен с внезапните си нападения над дилъри в Уест Енд, водел полицаите си в складове, пълни с наркотици, току-що стоварени от корабите в пролива Лонг Айлънд, скрити в камиони, летящи по североизточния коридор на междущатското шосе №95.

Досието му беше пълно с престрелки, важни арести, лични рани — бил прострелван три пъти. Медали за храброст, за изкусна стрелба. Файлът съдържаше и историята за това как капитан О’Тул се явил пръв на мястото на жестока катастрофа: един от шофьорите бил пиян. Той умрял моментално, както и жената в другата кола. Името му било Дърмот О’Тул. Синът на капитана.

И бащата на Тара.

Джо кимна на Тара, Тя му отвърна. Две издънки на семейства, свързани със силите на реда, помисли си той. Тя вероятно не искаше да има нищо общо с друг полицай — не че някога щеше да има шанса да разбере. Беше прекалено свързана с това разследване.

Спирайки на паркинга пред Шорлайн Банк, той забрави за нея и влезе вътре. Беше се видял с Едуардо Валенти, чернокосо колежанче, което работеше през лятото като касиер. Контактите му с Шон Макбий се свеждаха до минимум. Разказа на Джо за един излет с „Алдебаран“ с още няколко души от банката, за няколкото случая, когато Макбий спирал до бюрото му да попита как вървят нещата. Едуардо не харесваше Шон.

— Стори ми се много мазен и повърхностен.

— Какъв коментар за шефа ти! — усмихна се Джо, развеселен от самонадеяността на хлапето.

— Родителите ми са ме научили да разпознавам искреността — поясни Едуардо. — Не я видях у господин Макбий.

Едуардо Валенти произлизаше от много богато кастилско семейство, сдържано и достойно. Винаги го наричаха „Едуардо“ — никога „Ед“.

Джо не забеляза сигнал за тревога тук. После попита за Едвин Тейлър и секретарката му обясни, че той ще се върне от отпуск на следващия ден.

А сега му каза, че е тук. Джо поздрави набързо Марк Боланд и Франк Алингам, мина през фоайето и бе посрещнат от мъж на около трийсет и пет години, с високо чело, очила и объркан поглед.

— Съжалявам, че не бях тук вчера, когато сте идвали — извини се Едвин Тейлър и стисна ръката на Джо.

— Тъкмо се връщам от Шотландия и съм напълно шокиран. Не мога да повярвам в това, което говорят за Шон. Вярно ли е?

— От онова, което успяхме да научим — отвърна Джо. — Защо не ми кажете какво знаете за Шон и неговите банкови операции?

Едвин Тейлър изложи най-основно същата история, която Джо вече беше чул от всеки друг служител в Шорлайн. Шон бе очарователен, остроумен тип със страхотна трудова етика и много амбициозен. Както всички останали бил разстроен от назначението на Марк Боланд за президент. Тейлър сподели с Джо, че Шон се е стремял към поста.

— Как ви наричат, господин Тейлър? — попита Джо. Макар да бе питал другите служители, той искаше да го чуе директно от него.

— Моля?

— Прякорът ви Ед ли е?

— Не, „Трип“ — отвърна той. — Аз съм третият. Баща ми е Ед. Защо?

— Баща ви наблизо ли живее? Тук, в „Шорлайн“, ли си държи спестяванията?

— Да и на двата въпроса — отвърна Трип Тейлър. — Живее в Хотърн и използва услугите на нашата банка.

— Той клиент ли е на Шон Макбий? Или работи с вас?

— Всъщност аз помолих Шон да се погрижи за него — поясни Тейлър. — Шон е много добър в работата си. Върши я страхотно. Частният банков отдел направо процъфтява. Освен това баща ми е приятел на Огъста Ренуик, една от най-големите клиентки на „Шорлайн“, а тя винаги хвали Шон.

— Ще трябва да си поговоря с баща ви — мрачно изрече Джо, представяйки си странните рисунки и драсканици на Шон, спомняйки си името Едвин Тейлър Младши от счетоводната книга, която откри на яхтата.

Корабостроителница „Елиза Дей“ бе разположена в голяма барака в края на корабостроителницата в Ню Лондон. Корабостроителницата въртеше голям морски бизнес, включително влачене и обслужване на фериботите, движещи се в пролива Лонг Айлънд между Ню Лондон и Ориент Пойнт, осигуряваше док за големи яхти и търговски риболовни кораби и обслужваше като домашно пристанище състезателна яхта, претендент за Американската купа, построена от Пол Джеймс, с капитан Туиг Кроуфърд.

„Строителите на яхти“ беше малък бизнес. Бараката беше голяма и просторна, с размерите на обор за крави. Двете врати бяха отворени, а морският вятър се втурваше вътре, издухвайки стърготини и пера навсякъде. Перата бяха от всичките лястовички, свили гнезда по гредите. Стърготините идваха от дървените лодки, построени или ремонтирани от собственика Дан Конъли. Шарлот Дей Конъли бе инвеститорът.

Наведен над стар корпус, Дан лющеше слой фурнир, за да види какво има отдолу. Деликатна операция, но той трябваше да види дали оригиналните дъски са рендосани достатъчно добре, за да може обшивката да легне равно върху корпуса.

— Мамка му! — изруга, когато фурнирът се счупи.

— Добре, тате — чу се глас отгоре.

— Наистина трябва да излизаш по-често — извика Дан.

— Опитваш да се отървеш от мен?

— Това е идеята.

— Не трябва да ругаеш лодките.

— Не съм. Ругаех себе си.

— Да, бе.

— Сериозно — настоя Дан и вдигна поглед. Видя сенки, греди и два много бели крака, увиснали надолу. — Как се качи там?

— Полетях.

— Това са глупости и двамата го знаем. Как стигна дотам?

— Покачих се на гърба на една чайка и казах: „Аз съм Елиза Дей, заведи ме до моята корабостроителница.“ А чайката се подчини и полетя право през пристанището…

— Отново си се возила в камиона ми, нали? — попита Дан, изправи се и удари по счупения корпус. — Скрила си се под брезента, а аз съм те докарал по магистралата; задната врата е счупена. По дяволите, можеше да се хлъзнеш право на пътя, за бога…

— Не споменавай напразно името Господне — сега гласът звучеше заплашително.

— А ти не учи баща си какво да говори и какво — не — Дан надигна глас и приближи до стълбата към тавана. — Първо не мога да ругая в собствената си работилница, сега не мога да споменавам името…

— Господне напразно — произнесе блажено тя.

— Слизай веднага! — нареди той. — Не ме карай да се качвам при теб.

— Или какво? Или какво? Ще ме набиеш? Ще набиеш детето си? Може би сега просто трябва да изкрещя за помощ. Господин Кроуфърд ще ме чуе и ще дойде да ме спаси. Може да ме отведе далеч от теб. Нямаш представа какво означава да се грижиш за едно дете без майка.

— Елиза, млъкни!

— А сега ти ми казваш да млъкна — изписка тя. Дали сълзите бяха истински или престорени? Дан бе изгубил способността си да разбира това. Той беше на края на въжето си — отлично клише. Помисли си за кораби на края на въжетата им — кораби в урагани, в бури, в приливи, в отливи — които подскачат диво и се опитват да се освободят.

— Не говорех сериозно — продължи той бавно и внимателно. — Не говорех сериозно.

— Кога? Когато ми каза да млъкна? Или когато ме заплаши, че ще ме набиеш?

— Елиза, знаеш, че никога не съм го правил. Исках само да кажа, не ме карай да се качвам горе и да те хвана. Много е горещо, нали? По-спокойно със стария си баща. Слез долу и ще те заведа на сандвич при „Холандеца“

— „Холандецът“ е бар — напомни му Елиза.

— Вярно — съгласи се Дан. Искаше да изпие една бира.

Той никога не пиеше през деня, когато Чарли беше жива, и почти не го правеше сега, но желанието да се махне оттук бе силно: искаше да се измъкне от яростта и тъгата, които чувстваше почти винаги, и от срама, който се опитваше да погребе, а нищо не помагаше по-добре за това от едно посещение в кръчмата на Холандеца.

— Мама не би искала да ме водиш в някаква кръчма.

— Мама толкова много харесваше Питър и Марта, че вероятно щеше да си затвори очите — подхвърли Дан, мислейки си за собствениците на „Холандеца“.

Заведението беше класическа кръчма, скрита в странична улица, в стара сграда, с ламаринен таван и изпоцапани дървени маси, но някога е била посещавана от Юджийн О’Нийл.

— Да-а — Елиза трябваше да се съгласи. — Така е.

— Е, защо тогава мърмориш толкова? Слизай и да вървим на обяд.

Хванат за стълбата, той наблюдаваше как една лястовица обиколи бараката два пъти, преди да излети през отворената врата. Белите крака просто си висяха, кръстосани изящно в глезените.

— Елиза?

— Ще ме накараш ли да се прибера у дома след обяда? Защото аз не искам.

Дан въздъхна, направи гримаса, така че тя да го види, и преброи до десет. Знаеше, че това е изпитание. Можеше да излъже и да тръгнат на обяд. Или можеше да отговори двусмислено и да остави решението за по-късно.

— Ще видим.

— Забрави — отвърна тя и се отдръпна в мрака, за да не може той да я вижда. — Ето ти една сделка, татко. Аз оставам. Това е то. Това е всичко. Това е моят бизнес и не го забравяй.

— О, така ли? Това е корабостроителен бизнес, в случай че не знаеш. А кой строи лодките тук?

— На кого е кръстена „Елиза Дей“ от прабаба й с всичките пари? — извика момичето.

Точно тогава Дан чу стъпки върху стария дъсчен под. Вдигна поглед и видя силует на прага, облян от обедното лятно слънце като някаква фигура от друг свят в началните кадри на някое от онези квакерски религиозни програми, които Елиза гледаше.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Изминал си дълъг път след дъсчената пътека — чу се глас, който му се стори познат. — И двамата сме изминали дълъг път.

Бей стоеше на прага, втренчена в Дан Конъли. Би го познала навсякъде. Изглеждаше точно същият както преди двайсет и пет години, но някак си много различен. Той й се усмихна, а бръчките около устата и очите му набраздиха дълбоко загорялото му лице. Очите му бяха сини, с цвета на избелелите му дънки, и бдителни, сякаш бе видял прекалено много неща, които не бе искал да види. Строен и силен, той приличаше на мъж, прекарал целия си живот в строителство на разни неща.

Когато приближи до нея, Бей усети как нещо трепва в сърцето й. Погледите им се срещнаха.

— Наистина си ти — промълви тя. Почти не можеше да повярва на очите си.

— Бей? — попита той, пое едната й ръка, после посегна за другата, а после я дръпна към себе си и я прегърна. Тя се задържа за него, напълно замаяна от миризмата на стърготини и машинно масло, после се отдръпна назад и го погледна в очите.

— Бях забравила колко си висок.

— Че защо да помниш? — разсмя се той.

Тя се усмихна. Само ако знаеше колко го обожаваше, как несъзнателно в продължение на години сравняваше всички останали с него, включително и Шон.

— Последния път, когато те видях — сети се той, — ти беше на петнайсет години.

— Скоро навършвах шестнайсет — възрази тя.

— Гелъуей — той се сети за стария й прякор.

— Гелъуей Бей… — Тя се засмя.

— Как си, Бей? Какво ти поднесе животът?

Тя се усмихна, но лицето й бе замръзнало, а вътрешностите й — свити на топка.

— Имах си чудесен живот — каза. Дали той забеляза миналото време?

— Добре. Радвам се.

— А ти, Дан?

Усмивката му угасна; лицето му се напрегна. Тя изчака, чудейки се какво ще последва. Изведнъж той изглеждаше точно така както тя се чувстваше: наранен от живота. Преди седмица не би могла да види това, да усети, че някой страда така. Но сега можеше.

— Съпругата ми беше… — започна той.

Точно тогава нещо прелетя над тях. Предпазвайки главата си, Бей се наведе и се опита да види. Светлината, идваща от големите врати, не можеше да прогони мрак над гредите на бараката, но на Бей й се стори, че видя два ослепително бели крака да висят от една греда. Още един снаряд изсвистя край тях. Бей се наведе и го вдигна: хартиен самолет.

— Елиза — извика строго Дан.

— Животът му беше съсипан — чу се глас отгоре. — От мен. Ето какво се канеше да каже.

— Не, не е така — възрази той. — Не слагай в устата ми думи, които не съм казал.

— Това е едно от най-глупавите клишета, които съм чувала — обади се момичето. — Как може някой да слага думи в устата на някого?

— На колко си години? — извика Бей.

Момичето не отговори.

— На дванайсет е — поясни Дан.

— Елиза може да говори, нали знаеш? — извика дъщеря му.

— Корабостроителницата „Елиза Дей“ на теб ли е кръстена? — попита Бей, присвивайки очи към тъмния таван.

— Официално не. Кръстена е на баба ми. Но тъй като аз пък съм кръстена на нея, да. Така се получава.

— Защо не слезеш тук, Елиза? — попита Дан. — Искам да те запозная с една стара приятелка.

Бей чу шумолене отгоре, видя как момичето върви грациозно по гредата, сякаш балансираше по въже, а после слезе по грубата стълба в края на бараката. То бе високо и слабо като баща си, но — за разлика от него — с почти прозрачна светла кожа и с къдрава руса коса. Това сигурно бе наследила от майка си.

— Елиза, това е моята приятелка Бей Кларк…

— Бей Макбий — коригира го тя, очаквайки реакцията му.

Дан се усмихна.

— Омъжила си се за Шон.

— Не можех да чакам вечно — пошегува се тя, защото това бе такава шега — той бе разбил сърцето й, без дори да има представа за това.

— Да чакате? — попита Елиза. — Имате предвид баща ми?

Сърцето на Бей подскочи, мислейки си за Ани и за собственическото й отношение към Шон. Децата имаха илюзията, че родителите им не са обичали никого другиго, обичали са се само един друг. Тя се усмихна и я успокои.

— Баща ти изобщо не беше за мен. Елиза — обясни. — Аз бях просто хлапе — малко по-голяма от теб. Той беше мъжът, който поправяше всичко на плажа. Аз му се възхищавах, това е. Той ме научи да поправям разни неща.

Елиза кимна доволна. Тя беше много бледа, сякаш никога не се бе показвала на слънце. Дори сега, застанала в голямата барака, тя отстъпи в сянката, за да не стои под слънчевата светлина.

Бей й подаде малкия хартиен самолет, който вдигна от земята.

— Сигурно си наследила таланта на баща си. Да правиш разни неща. Това наистина е един много добър самолет.

— Това е гълъбица — поправи я момичето и я взе. — Белокрила гълъбица.

— Е, красива е. — Бей долови чувствата на детето. Тя бе дошла тук по една ужасна работа, а не знаеше дори какво да пита. Това момиченце бе толкова различно от Ани, почти по всичко — ръст, тегло, бледност, откритост — но толкова близка до нея по сърце; Бей долавяше болката на това дете, както и на собствената си дъщеря.

— Напомня ми за майка ми; каквато е сега — каза Елиза, все още загледана в онова, в което Бей разпозна птица оригами. Момичето наклони глава, за да погледне към баща си. Проследявайки този поглед, Бей бе шокирана от изражението на Дан.

То бе твърдо и студено. Челюстта му бе стегната, сякаш бе преграда за чувствата, натрупани отвътре — а те не бяха прости. Той се взираше в дъщеря си, сякаш самата гледка му причиняваше болка.

Елиза също забеляза изражението му. Очите и проблеснаха сякаш с одобрение, тя примигна и погледна встрани.

— Може би трябва да се прибирам, татко — заяви Елиза.

— Остави ме да поговоря една минута с Бей — предложи той, — а после ще те закарам. — Леденият поглед беше изчезнал; гласът му бе сърдечен и любящ. Но Бей знаеше какво видя и се наведе леко към Елиза.

— Ще се радвам да те закарам — предложи тя. — На път към дома…

— Ти живееш в Хабърдс Пойнт — напомни й Дан.

— Да… Ти знаеш? — попита тя, а сърцето й щеше да изскочи при мисълта, че Шон е бил тук.

Той кимна.

— Дъсчената пътека все още ли е там?

— Не ми казвай, че не си водил жена си и Елиза на плажа! — възкликна Бей. — Че не си им показал нещата, които си построил — ураганът отнесе стария мост, но ние построихме нов и почти всичко друго си е все още там.

— Татко строи нещата така, че да траят вечно — поясни Елиза. Думите изразяваха гордост, но тя ги изрече тихо, сякаш зад тях се криеше нещо мрачно. — Жалко, че хората не са направени така.

— Хората? — попита Бей.

— Ще те чакам в камиона, татко — подвикна Елиза, сякаш Бей не й беше предложила да я закара. — Разкажи й за мама.

— Идвам веднага — обеща Дан.

Сега, когато се обърна към Бей, тя видя тревога в очите му. Носеше факса му и искаше да го помоли да й обясни, но все още не можеше да заговори. Познаваше много добре тези бразди около очите, тревогата, изписана на лицето му.

— Благодаря за предложението — кимна Дан. — Но аз трябва да си поговоря с нея. Вероятно си личи, но тя наистина преживя много. Майка й почина миналата година.

— Съпругата ти? Съжалявам! — възкликна Бей.

— Благодаря — отвърна просто той, почти грубо. — Както и да е, ние живеем доста надалеч от теб. Всъщност в обратната посока — в Мистик. Край старата къща на родителите ми.

— Живял си в района през цялото време, а аз не съм знаела.

— Странно е. Винаги когато минавам край изхода за Блек Хил по деветдесет и пета, си мисля за плажа, чудя се дали ти и останалите сте още там.

— Трябва да си разбрал — каза тя, извади факса от джоба си и му го подаде. — Свързал си се със съпруга ми.

— Знам — отвърна той и извади от джоба си очила за четене. Тъмнокестенявата му коса бе прошарена. „Толкова време мина — помисли си Бей. — Никой вече не е същият.“ — Не можах да повярвам на очите си, когато дойде да се видим.

— И защо дойде? — попита тя.

— Иска да му построя лодка — отвърна Дани, потупвайки по факса.

— Разбирам. Но защо? Защо ти?

Очите му блеснаха за секунда.

— И аз се чудех. Но след като приключихме с шегичките и попитах за теб, той премина направо на въпроса. Посещението му беше само заради лодките.

— Дали… чудех се… дали полицията или… — тя направи пауза, защото това все още й се струваше невероятно — ФБР… са се свързали с теб?

— Не — отвърна той и си свали очилата. — Съжалявам за това, което си преживяла. Гледах новините.

Тя кимна с възможно най-голямо достойнство.

— Благодаря ти.

— Едва си спомням Шон от плажа — наистина, само във връзка с теб — поясни Дан.

Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои.

Бараката беше пълна с незавършени проекти. Бей разпозна завършените, но имаше небоядисани рибарски лодки и скифове, всичките от дърво, както и шестметровата яхта, която бе в процес на работа. Виждаха се грациозно извити ребра, фини кедрови дъски, дъбови надлъжни греди.

— Все още ли си претенциозна към дървото, Бей? — попита той, гледайки я как се навежда да докосне гладката дъска. — Това е шперплат окоуме, а това е луан. За платноходка по поръчка на един тип от Мейн. Ще я завърша с бял дъб и махагон и ще стане чудна лодка.

— Харесва ми как мирише — въздъхна тя и затвори очи.

— Все още ли си влюбена в луната? — попита тихо той.

— Да. Особено когато е полумесец…

Той кимна. През онова лято тя наблюдаваше луната и всеки ден му докладваше за фазите й.

— Всички си мислят, че пълната луна е толкова романтична — казваше тя, — но аз смятам, че е толкова ярка и крещяща! Обичам полумесеца, само една мистериозна малка отломка в небето…

— Тъй като не са ми отпуснали достатъчен бюджет, за да ти платя за помощта — шегуваше се Дан, — ще ти дам полумесеца. Ще ти направя нещо от него.

— Мислиш си, че можеш да направиш всичко. Предизвиквам те да направиш нещо от луната!

И той го направи. Откри отнякъде извит плаващ клон, изхвърлен на брега след буря, гладък и сребърен като луната и го направи на люлка, само за нея.

— Още ли е там? — попита той, намеквайки й, че мисли за същото. Дали си спомняше изненадата и удоволствието й, как я залюля в люлката за пръв път? Тя виждаше мястото: слънчево сечище дълбоко в гората, далеч от пътеката за Малкия плаж. Въжетата на люлката приличаха на лозници и никой, освен Бей не знаеше как да я намери.

— Не — отвърна тя, втренчена в сините му очи. — Въжетата изгниха преди години. Заведох най-голямата си дъщеря да й я покажа, когато тя беше мъничка. Седалката е все още там. Все очаквам да се превърне отново в луна и просто да изчезне в небето.

Той стоеше неподвижно, облегнат на една от лодките, скръстил ръце на гърдите си.

— Ти имаш по-сериозни неща на главата си — промълви той — от старата люлка в гората.

— Така е — съгласи се тя.

— Бих искал да можех да ти помогна повече. — Докато говореше, той тръгна из бараката — обсипан със златен прах в горещата слънчева светлина, процеждаща се през отворените врати — към малък офис в задната част. Бей го последва, наблюдавайки го как рови в куп хартии върху старото бюро.

— Това е красиво — отбеляза тя, виждайки гравюрите в тъмното дърво: риби, миди, морски чудовища и русалки.

— Принадлежало е на дядото на съпругата ми — обясни Дан. — А е гравирано от моя дядо. Дълга история…

— Това тя ли е? Съпругата ти? — попита Бей, зървайки снимка в рамка на Елиза с красива жена със светла коса и бледа кожа, и двете със сламени шапки с дълги сини панделки.

— Да — отвърна Дан. — Това е моята Чарли…

Сърцето й се сви: „моята Чарли“. С толкова много любов и тъга, без никакво съмнение за чувствата му. Сега, загледан в снимката, очите му се присвиха, сякаш болката от загубата й, от това, че няма да я види никога вече, го обземаше отново. Бей искаше да разбере как е починала, но знаеше, че не му е времето да пита. Тя се замисли за собствените си ужасни смесени чувства към Шон и й се искаше да не изпитва към него нищо друго, освен любов, нищо, освен съжаление за пропуснатите възможности, за чудесните моменти, които бяха преживели заедно.

— Сигурно ти липсва — промълви стеснително.

— Да — отвърна той, продължавайки да се мръщи, докато ровеше из фактурите по старото гравирано бюро. — И на двамата ни липсва.

Бей не можеше да откъсне очи от снимката на жена му — тя имаше такива поразителни очи, такъв открит поглед. Дали Дан бе направил снимката? Бей разпозна фона — въртележката в Уоч Хил — любимото място на момиченцата от Южна Нова Англия. Ани и Пиджийн я обожаваха, както майка им и Тара преди тях.

Огледа стаята. Големи прозорци с изглед към река Темза. Електрическият кораб бе от другата страна, една подводница на док. Минаваха фериботи — високоскоростната машина на въздушна възглавница излизаше докато корабът „Крос Саунд“ идваше от Лонг Айлънд. Малки платноходки кръстосваха, а белите им платна и корпуси блестяха на слънцето.

— Знам, че оставих тази поръчка някъде тук — обясни той. — Той беше много конкретен, само ако мога да я намеря…

— Съпругът ми всъщност не си пада много по дървените лодки. Заради това съм изненадана, че е дошъл при теб — каза тя, забелязвайки чертожната му маса и рисунките на гребни лодки, разхвърляни отгоре. Сега погледна към лавиците с книги за Хорешоф и Конкордия до събраните писма на Е. Б. Уайт и куп стари морски списания. — Той спомена ли нещо за писма? За онези, които сме си писали с теб?

— Ти и аз? — попита Дан и вдигна поглед. — Не, не е. Боже, това бе преди толкова време…

„А аз съм ги запазила всичките — помисли си Бей. — Дали това е лудост?“ Тя погледна отново към снимката на Чарли и се смути. За какво се е държала през всичките тези години? Ако бракът й някога е бил наистина щастлив, нямаше ли да ги изхвърли? Дан със сигурност бе намерил истинската любов на живота си… Погледът на Бей се плъзна по бюрото и отново се спря на Дан. Той бе остарял, по-набръчкан отколкото го помнеше, променен от живота и любовта. Но той все още бе първата й любов и тя все още чувстваше тръпка само като го видеше.

— Наближавам — обясни той. — Сега съм на юни… чакай.

— Не бързай — успокои го тя, изтощена от бурните емоции. Отиде до прозореца да погледне към реката, но се спъна в някакъв ремък на пода.

Посягайки да запази равновесие, залитна към лавиците и извика с изненада.

— Какво прави това тук? — попита, посягайки с трепереща ръка към предмета на най-горната лавица.

Дан отвори широко очи и леко се изчерви.

— Това е на дъщеря ми — обясни Бей, а очите й се напълниха със сълзи, когато вдигна малката зелена лодка.

— Ани я направи за баща си.

— Свършила е страхотна работа — похвали я Дан. — Детайлите са отлични — сглобките и оформянето…

— Той й обеща, че винаги ще я държи при себе си.

— Мисля, че точно това е имал предвид — отвърна той, когато намери фактурата. — Това е поръчката за четириметрова гребна лодка. Той ми остави лодката й, за да знам какво да строя.

— Но защо е искал лодка? — попита Бей, поглеждайки в ясните сини очи на Дан. — Шон предпочиташе яхти…

— Искаше я за дъщеря ви.

— За Ани? — попита тя и сърцето й заби лудо.

Дан кимна.

— Да. Щеше да бъде за нея. Още не съм я започнал. Изоставих всичко, след като прочетох за Шон във вестника. Но той беше непреклонен за нея — искаше я за Ани. И настояваше да я построя сам — не да я давам на помощниците си. Показа ми модела при това първо посещение — и преди две седмици го остави да работя по него. Да продължавам ли с работата?

— По-добре задръж малко — отвърна Бей. Беше объркана, освен това не беше сигурна, че може да я плати.

Точно тогава се чу клаксонът на камиона.

— Тааааатеее! — извика Елиза. Дан погледна с извинение към Бей, а тя успя да каже нещо, че децата са си деца. Стисна му ръката и без да пита или да обяснява, пъхна лодката на Ани под мишница и излезе на паркинга заедно с Дан.

Качи се в колата си и остави лодката на Ани на седалката до себе си. Пъхна ключа в стартера, запали волвото и смъкна стъклата на прозорците. Соленият въздух нахлу в колата с корабните миризми на смола, лак и риба. Нямаше търпение да се прибере у дома, на плажа.

Но когато Дан и Елиза потеглиха в голям зелен камион с надпис „КОРАБОСТРОИТЕЛНИЦА ЕЛИЗА ДЕЙ“, изписан с малки златни букви на вратите, Бей отново се пресегна към лодката на Ани.

Беше толкова фина, толкова лека. Бей си спомни как двете с Ани купиха заедно балсамовото дърво, как дъщеря й го накисна, за да се огъне… как трябваше да съединят дъските с мънички скоби и ластици, да изчакат лепилото да изсъхне.

Да я сглобят…

Шон бе потаен както винаги. Бей някак си усети, че лодката на Ани и посещението на Шон при Дан — и оставянето на модела — могат по някакъв начин да хвърлят светлина върху изчезването му: върху това защо бе извадил от раклата едно от старите писма на Бей до Дани Конъли, върху всичките мистерии през последните му седмици вкъщи.

Тя си спомни колко упорито работи дъщеря й, за да направи на баща си чудесен подарък, който той никога да не забрави. Ани плачеше всяка нощ, мислейки си за Шон, останал сам някъде, криейки се от семейството си и от банката, и от закона, без нищо друго, освен малката зелена лодка, която да му прави компания.

— Шон, как можа? — изрече Бей, докато държеше лодката в ръце и си представяше какво ще каже Ани, като я види, когато разбере, че баща й не я е взел със себе си.