Непобедимо лято

15.

Художествената академия в Блек Хол.

Здрач.

Бялото вино се лееше като река. Художниците и хората, които искаха да се срещнат с тях или да станат художници, клюкарстваха тихо, а изкуството бе второстепенна тема в разговора им. Познавачите бяха някъде другаде, защото се чу, че Дана Андърхил изнася беседа в частна галерия, някъде там, където беше това „другаде“. В Ню Йорк може би. Тара, загоряла и облечена в червен саронг, оглеждаше тълпата.

Вечерта се превърна в гуляй, мъжки купон, а откриването бе адски скучно, докато сред всички тези художници и кльощави студенти, които желаеха да бъдат като Хю Ренуик — или поне да могат да рисуват като него — не влезе един истински мъж. С ръце като желязо, с твърди гърди, със сини очи, които можеха да разтопят скала: Дан Конъли.

Тара го видя да влиза в галерията от страната на паркинга и си помисли, че той наистина изглежда ужасно готин, макар да се чувстваше малко неудобно в синия си блейзър. Изложбата бе на скулптура: „Намерени предмети на брега и другаде“ — творби, включващи нещата, намерени в корабостроителниците.

— Някога, когато сменяше покрива на къщичката на пазача в Хабърдс Пойнт, мислил ли си, че ще можеш да свържеш дъска, покрита с раци, към очукана перка и да станеш прочут художник? — попита Тара, промъквайки се до него.

— Не, а и все още не си го мисля — усмихна се Дан.

— Но казах на Еди Уилсън, че ще дойда да видя работата, която е направил със старата моряшка престилка и с качулката, която му дадох… и трябва да призная, мислех си, че може би и Бей ще е тук.

— Наистина!

— Да.

— Е, няма я, но защо не й се обадиш и да видиш дали не можеш да я изкушиш да дойде? Това бе първият й ден на новата работа и се обзалагам, че ще се зарадва на малко развлечения. Междувременно, видя ли работата на приятеля си?

Дан си взе чаша вино и посочи една обелена скулптура, обединила най-лошото от кърмата на стара лодка с най-лошото от носа на стара лодка.

— Американските импресионисти ще се обърнат в гробовете си, ако видят в какво се е превърнал Блек Хол — заключи Тара, ровейки в чантата за мобилния си телефон.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че е страхотно — отбеляза Дан и отпи от виното си. — Не очаквах да го харесам, но е така.

— О! — въздъхна Тара и очите й се разшириха от изненада, като видя кой идва.

— Бей! — възкликна Дан, изглеждаше щастлив като влюбен тийнейджър в първия момент и разтревожен като свидетел на катастрофа в следващия. — Какво е станало?

Бей влезе в галерията и налетя право на тях. Лицето й бе изпръскано с кал, а червената й коса — пълна с клечки и листа, челото й бе насинено и подуто. Но ги уплаши струйката кръв, която се стичаше през десния джоб на панталона й.

— Тара — изпъшка Бей, останала без дъх.

— Скъпа, какво е станало? — попита Тара, разтревожена от бледността на Бей и от пискливия й глас.

— Видях колата ти тук. Ще ме закараш ли у дома?

— О, Бей, какво е станало? — попита Тара, осъзнавайки, че приятелката й ще припадне. Прегърна я и я поведе към един стол.

— Тя ме видя през прозореца и си помисли, че осквернявам храстите на съпруга й. Тя вече е изгубила толкова вяра това лято… — Бей наведе глава. — Направих голяма грешка, като отидох там, Тара.

— Надявах се да е добре и за двете — опита да обясни приятелката й.

— Беше истинска катастрофа.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Дан, докосвайки лакътя й. Дясната й ръка все още беше пъхната в джоба.

— Порязах я — отвърна Бей, сякаш го виждаше за пръв път.

— Дай да видя — каза Дан и се намръщи.

— Трябва да се прибера у дома при децата. Тара, ще ме закараш ли?

— Да вървим — каза тя и й помогна да стане от стола. — Бей, знаеш, че го направих само защото те обичам и защото ти се нуждаеше от работа, а Огъста се нуждаеше от градинар… Беше един от онези моменти, когато стихиите се събират толкова съвършено, нали знаеш, направо ще те порази светкавица, ако не им обърнеш внимание.

— Знам, че си мислила това — прошепна Бей.

— Бей! — извика Дан, когато тя се обърна, направи няколко грациозни стъпки от Тара към една скулптура, залюля се като тръстика и припадна право в ръцете му.

Когато Бей се съвзе, тя лежеше на масата за преглед в клиниката „Коустуайз“. Двама мъже се взираха в лицето й: мъж в зелени хирургически дрехи и Дан.

— Какво стана? — попита тя.

— Ти припадна — обясни Дан.

— Децата ми…

— Тара отиде у вас.

Тя разбра, че той държи лявата й ръка и че дясната й ръка е изтръпнала и я боли. Прозрачна пластмасова торбичка, пълна с някаква течност, висеше на стойка над главата й; в ръката й влизаше тръбичка. Болничните звуци на свирещи машини и полицейски радиостанции се чуваха приглушено от другата страна на завесата.

— Добре, будна сте — обяви мъжът в зелените дрехи. — Ще извикам лекаря. — Той излезе от стаичката, оставяйки Бей и Дан насаме.

— Не трябваше да ходя в галерията — каза Бей и обърна глава, така че бузата й се притисна право в хладната повърхност на масата. — Но видях колата й и не бях сигурна дали ще успея да стигна до дома.

— Нямаше да успееш — отвърна Дан, стискайки здравата й ръка. — Тара се зарадва много, че си се отбила. Обаче се ядосва, че те е пратила при госпожа Ренуик. Все си е същата както винаги — неустоима. Има златно сърце. Радвам се, че двете все още сте най-добрите приятелки. Тя знае, че те е поставила в неудобно положение, обаче… последното, което каза, бе, че се надява да й простиш.

— Знае, че ще го направя — отвърна Бей. После попита: — Как стигнах дотук?

— Аз те докарах. Тара настояваше да се обади на „Бърза помощ“, но аз не исках да чакаме линейката.

— Как се качих в колата ти?

— Занесох те. До камиона ми. Сега ще се нуждаеш от няколко шева на ръката. Мисля, че искат да те погледне и пластичен хирург; срязала си я много дълбоко.

— Знам — отговори тя. Въпреки болкоуспокояващите, които й бяха дали, тя усещаше как дланта й гори, сякаш държеше разтопено желязо.

— Имаш синина и цицина с размерите на яйце на челото си. Какво стана, да не би госпожа Ренуик да те е набила?

Бей поклати глава и веднага усети замайване.

— Стъпих върху граната, а после сграбчих острия край на ножиците.

— Много грациозно, Гелъуей — усмихна се Дан.

— Много мило от твоя страна — кимна Бей, опитвайки се да изговаря думите правилно. — Страхотна гледачка си, знаеш ли? Помниш ли, когато си ударих палеца с онзи чук.

— Спомням си. Нокътят ти падна.

— Но не веднага — възрази Бей. — Първо болеше адски, а ти трябваше да ме заведеш до клиниката — тук — за да ми сложат няколко шева.

— Ето защо намерих мястото тази вечер — отвърна Дан, продължавайки да държи ръката й. — Колко пъти трябваше да си оставям работата и да те карам до „Бърза помощ“.

— Беше само веднъж — възрази тя.

— Е, щом искаш да бъдеш точна.

— И тогава ти беше толкова услужлив. Казваше ми, че ще изгубя нокътя на палеца си и че когато порасна, той вероятно ще бъде „безформен и грозен“.

Дан вдигна лявата й ръка и огледа нокътя на палеца й.

— Изглежда съм сгрешил. Много е красив.

— Беше десният ми палец — напомни му Бей.

Измъкна дясната си ръка изпод чаршафа и примигна. Ръката й пулсираше въпреки инжекцията. Но тя вдигна палеца си към Дан.

— Ах! — възкликна той, сякаш бе лекар и знаеше какво вижда.

— Какво? — попита Бей, замаяна от болката, лекарствата и емоциите.

— Оценявам ситуацията, млада госпожо — отговори той.

— Не знаех, че си лекар.

— Дванайсет години като баща дават на човек известен опит в царството на медицинската помощ.

— Елиза — промълви Бей, спомняйки си за тайнственото съобщение, че тя е заминала. — Как е Елиза?

— Точно сега ти си моята пациентка — да не се отклоняваме.

— Е, кажи ми тогава. Беше ли прав преди толкова години, когато ми каза, че нокътят ми ще стане „безформен и грозен“?

— Със сигурност имаш ум като стоманен капан — заключи той. — Да си спомниш точните ми думи.

— Когато си петнайсетгодишно момиче и четеш списание „Седемнайсет“, как всичките модели имали съвършени, овални нокти, думите „безформен и грозен“ имат доста голяма тежест.

— Толкова съжалявам, Бей. — Дан хвана наранената й дясна ръка и я погледна в очите. — Грешах за това какво ще стане с нокътя ти. Повечето чираци по строежите на дъсчени пътеки, които си премазват палците, свършват с безформени нокти — е, нали разбираш? Но не и ти.

— Не и аз?

— Не. Твоят е красив. — Дани наведе глава, а в същото време вдигна десния й палец към устните си и го целуна.

Бей изплака, замаяна от чувствата, вкопчи се в ръката му и не искаше да я пусне никога. Точно тогава завесите се разтвориха и при тях влезе млад лекар с широка усмивка и много голяма игла.

— Здравейте — представи се той. — Аз съм доктор Джолейн.

— Здравейте — отвърна Бей.

— Здрасти, док — поздрави Дани.

— Може би искате да излезете отвън — предложи лекарят, посочвайки към пациентката и иглата.

— Не мога да го направя — възрази той.

— Не? — попита лекарят.

— Не. Подготвил съм се за дълго чакане. Бях тук, за да се уверя, че нокътят на десния й палец не е смазан непоправимо, и мисля, че най-малкото, което мога да направя, е да остана и да наглеждам дланта й.

— Е, някои хора не искат да остават за шевовете, но ако пациентката е съгласна и двамата нямате нищо против…

— Аз нямам — увери го Дан, остави ръката на Бей върху масата и я докосна леко по главата. — Аз съм тук с теб, Гелъуей.

— Благодаря — прошепна тя.

Бей затвори очи и се опита да бъде смела, както винаги казваше на децата си да бъдат смели, когато те се нараняха и трябваше да отидат в клиниката.

И така — всички тези спомени изплуваха в съзнанието й — какво й каза Дан, сякаш преди цял живот, когато тя беше на петнайсет и животът бе една многообещаваща мистерия, когато си удари палеца с чука, когато най-ужасният й страх в живота бе, че ще си остане с грозен нокът на палеца.

Той го правеше отново, точно сега, гласът му беше нежен и сигурен, напомняше й, че е силна и че не е сама.

— Бъди смела, Бей — окуражи я той, когато лекарят й инжектира упойката. — Можеш да го направиш.

Бей изобщо не беше сигурна в това; но със сигурност щеше да опита.