Непобедимо лято

10.

Те беряха боровинки за пая. Поля в синьо и зелено блестяха в горещината. Мрежите бяха опънати, за да държат сърните надалеч. Бей, Тара, Били и Пиджийн пълнеха кошниците си — бяха единственото семейство във фермата днес, в най-горещия летен ден досега — хълмовете на северния Блек Хол се мержелееха надалеч в маранята, омекотени от влажността. Бей се успокои.

— Когато погледнеш това — обади се Тара, — наистина разбираш защо художниците идват тук. Защо всички идват до Блек Хол чак от Ню Йорк…

Бей засенчи с ръка очи, взирайки се в хълмовете.

— Мисля, че когато съм на плажа — отговори тя. — Когато погледна към брега, към всичките скали и плажове, към блатата… и двете обичаме плажа, но ти обичаш малко повече сушата… Верни сме на имената си.

— Бей и Тара… море и земя.

— Хайде да станем художнички — предложи Тара.

— Да станем живописци.

— О, Тара — въздъхна Бей. Идеята я изтощаваше. Тя гледаше как двете й по-малки деца се носят през дивото поле като малки призраци, като малки зомбита, без енергията на предишните излети за боровинки. Семейство сърни пасеше в сенките до каменната стена на изток, а децата дори не ги забелязваха.

— Искам да стана художничка, вместо само да излизам с тях. Всички те миришат на ленено масло и честно, мисля, че имам много по-ясен поглед към живота, отколкото който и да е от тях. Любовният ми живот линее. Поне си имам страхотна кариера. — Тя се разсмя. — Чистя най-хубавите къщи в Блек Хол.

— Ето защо имаш толкова свободно време — отвърна приятелката й. — Сама си определяш работното време.

— Дяволски си права — съгласи се Тара. — Само да си имах някой специален човек, когото да мажа с масло на плажа. Освен теб, разбира се. Искам да се срещна с някой силен и удивителен мъж. Твоят мъжки еквивалент.

Бей се разсмя.

— Говоря сериозно — настоя Тара. — Искам човек, с когото да се държим за ръце, да ходим на концерти, да излизаме на верандата и да наблюдаваме звездите… но когато се намеси някой реален мъж, не мога да си представя как ще изкарам остатъка от живота си с него.

— Разбирам — отвърна тихо Бей, наведена над малък храст.

— Но ти го направи — отвърна Тара и коленичи до нея. — Ти пое риска, влюби се… имаш три страхотни деца.

— Знам — съгласи се тя. — Но с Шон нямахме нищо реално. Какво описваш? Искаш да си държите ръцете и да танцувате? Аз се вглеждам в брака си и се чудя къде е отишло това, ако изобщо е съществувало?

— Мислиш ли, че го е имало?

— Не знам. Мисля, че го исках толкова силно, та накрая се убедих, че съществува. Точно сега чувам за разследването, за нещата, които е правил Шон, за което аз не съм знаела нищо, и ми се иска да скоча от някоя скала. Какво говори това за мен — и за нашия брак — че най-голямата част от живота му е останала в тайна за мен?

— Той беше идиот — промълви Тара. — Да направи такова нещо.

— Дори не знам как да продължа от тук нататък.

— Ето защо трябва да станеш художничка. И двете — можем да впрегнем ирландската си страст, да я насочим в изкуството си.

— Точно сега у мен няма много страст — отвърна Бей. Вдигна поглед към Тара, която изглеждаше висока и силна, осветена от слънцето. Тялото на Бей я болеше толкова много, че не можеше да се помръдне; чувстваше се така, сякаш е била в колата с Шон, че е прекарала всички тези дни смазана от тежестта на морската вода, че по пръстите и лицето й са полепнали раци и риби.

— Имаш — настоя тихо Тара. — Ти си жива и дишаща страст…

— Аз съм само една майка от предградията — възрази Бей. — Това е всичко.

— Но го правиш с цялото си сърце.

Бей не отговори. Разтревожена до болка за децата си, особено за Ани, тя бе решена да премине с тях през това, да направи всичко възможно, за да се върнат към нормалния си живот, да им покаже отново радостта.

Те напълниха кошниците си, платиха на жената зад щанда и потеглиха обратно към брега. Когато зави в алеята, първите мисли на Бей бяха за Ани. Дали не грешеше, като й позволяваше — толкова мълчалива и затворена в себе си — да постъпва както си иска през тези дни, дали не трябваше да я накара да се присъедини към семейството и да не я оставя сама в стаята й?

Но щом влязоха в кухнята, Ани ги посрещна на вратата.

— Мамо, ще имам нужда от кола — заяви. — Не днес, но скоро — нали?

— Докъде? — попита Бей, изненадана и щастлива.

— До Мистик.

— Ти нямаш приятели в Мистик — обади се Били.

— Та ти дори не искаш да си играеш с приятелите си от Хабърдс Пойнт.

— Да — възкликна Пеги, която изглеждаше обидена. — Ти дори с мен не искаш да си играеш.

— Кого искаш да посетиш? — попита Бей.

— Елиза.

— Елиза Конъли? Та ти я видя само веднъж, онзи път…

— Но тя ми се обади, мамо — обясни Ани и очите й грейнаха. — Докато бяхте на плажа. Иска да намина. Открила ме е.

Виждайки усмивката на дъщеря си, дълго скриваната светлина в очите й, Бей усети как сърцето й се свива.

— Тя просто е можела да попита баща си как да те намери — обади се Тара. — Като се има предвид колко добре познава пътя обратно до Хабърдс Пойнт.

Бей усети, че се изчервява.

— Мамо? — попита Ани.

— Разбира се — отвърна Бей. — Ще те закарам. Само ми кажи кога.

Усмихвайки се на дъщеря си, тя погледна навън през страничния прозорец. Там, в тъмна кола от другата страна на улицата, седяха двама мъже. Тя не беше ги виждала преди, но знаеше кои са. Те наблюдаваха къщата. Дали си мислеха, че Шон й е дал пари, които да скрие, да пази? Може би трябваше да им покаже топящата се банкова сметка, обявите за работа, които огради сутринта. Прозорците на колата бяха вдигнати и климатикът работеше. Мъжете изглежда, бяха подготвени да седят там цял ден.

Точно тогава телефонът иззвъня, Бей откъсна погледа си от колата и вдигна слушалката.

— Ало?

— Бей, обажда се Дан Конъли.

— Как си?

— Добре съм… но нещо се случи. И трябва да те видя.

— Да ме видиш? Не можеш ли да ми кажеш по телефона, защото…

— Не — прекъсна я той. — Трябва да бъде лично. Свободна ли си утре следобед? Около два?

— Да, мога — отвърна тя. — Искаш ли да дойдеш тук?

— Не можем да говорим в къщата ти… Не искам децата ти да чуят.

— Добре тогава, в магазина „Фолис“ — предложи Бей и обърна гръб на децата, които я слушаха внимателно. Смъртта на Шон бе поставила семейството в състояние на висока бдителност. — Спомняш ли си? Мини под влаковата естакада и върви направо…

— Спомням си — прекъсна я той. — Ще се видим там утре.

— Добре — изрече Бей и сякаш изгуби равновесие, след като затвори телефона; погледна отново през прозореца към стражите от другата страна на улицата.

Горещата вълна продължи и сутринта на другия ден бе също толкова гореща и задушна както предишните дни.

Огъста Ренуик живееше в артистично великолепие на една скала, надвесена над морето, само на няколко километра по брега от Хабърдс Пойнт. Бялата къща имаше широки веранди с бели мебели, покрити с избелели възглавнички на райета. Саксии с розово мушкато се виждаха навсякъде. Дотам се простираше градинарството на Огъста: розовите мушката, купени от Кели.

Но днес, докато се разхождаше по терасата си, Огъста бе много недоволна от цветята си. Да ги нарече „повехнали“ би означавало да им направи комплимент. Бедните създания всъщност си бяха съвсем мъртви.

— Клюмнали сте — подвикна обидено Огъста, облягайки се на черния си бастун със сребърна дръжка. Тя въздъхна. Бе започнала да цени и защитава недъгавите дори в света на растенията. Откакто бившият й зет, противният и изпратен в затвора Саймън, я удари по главата, докато нападаше дъщеря й Скай, и така отслаби дясната страна на Огъста, тя трябваше да ходи с бастун. Добрата страна на това — а Огъста вярваше, че винаги има добра страна — бе, че този недъг засили състраданието й към всички живи същества.

С изключение на лошите мъже.

Огъста мразеше мъжете, а също и жените, които нараняваха другите. Саймън бе само един ужасяващ пример за това какво може да направи зъл човек, но той в никакъв случай не бе единственият злодей.

Хвърляйки още един отчаян поглед към мъртвите си мушката, тя закуцука през френските прозорци към сравнителната хладина на широкия преден коридор. Един вентилатор на тавана помагаше отгоре. Хю, обожаваният й и мъртъв съпруг, обичаше Съмърсет Моъм и Ноел Кауърд; всъщност той кръсти къщата „Хълмът на светулките“ на името на страхотното имение на Кауърд в Ямайка. Огъста предполагаше, че Ноел също е позволил на вентилаторите да помагат на морския бриз.

Хю беше художник от ранга на Хасъм и Меткалф, сред най-добрите в Америка. Живееше като творец, диво и необуздано. Колекционерите веднага разпознаха величието му и Хю бе сред малцината художници, които станаха богати приживе. Разумните инвестиции и добрите финансови съветници превърнаха богатството на Ренуик в истинско състояние.

Един от тези съветници беше Шон Макбий.

Огъста продължи по големия коридор, през дневната, покрай портретите, които Хю бе направил на трите й дъщери, и влезе в малък кабинет в западния край на къщата. Слънцето не влизаше през високите прозорци. Стаята бе уютна, предназначена за зимни вечери край огъня. Стените бяха отрупани с книги.

Ослуша се внимателно за Тара, чистачката. Ето я горе — Огъста все още имаше остър слух и можеше да различи ударите от четката на Тара по ръбовете на задните стълби. Тара нямаше да мине през вратата на тази стая поне още десет минути.

Огъста отиде до шкафа с поезия и драма. Книгите на всяка от четирите стени на кабинета бяха подредени по тематика. Най-голямата засега съдържаше книги за изкуството, включително около двайсет биографии и албуми на Хю и неговата работа и още петдесет тома, отнасящи се по-общо до художествената колония Блек Хол.

На друга стена бяха разположени историческите и научните книги — наръчници за птиците, небето, черупките и рибите около Блек Хол, както и изследвания по геология и геофизика на източното крайбрежие.

Но сега Огъста се обърна към поезията и драмата. Тя обожаваше ерудицията; боготвореше поезията. Посегна към най-прелистваното си и най-често препрочитано томче с поезия на Барда на третата полица отгоре. Когато извади книгата, един механизъм щракна и полицата се завъртя навън, разкривайки таен сейф.

Огъста бързо завъртя шайбата. Комбинацията беше проста, не можеше да се забрави: месеците и датите от рождените дни на всяка от дъщерите й.

След като отвори сейфа, тя отмести настрани торба със златни дублони и малка кутийка с бирмански рубини, дадени й за съхранение от онзи търсач на съкровища, зет й; купчина облигации на приносителя, пари в брой, подбрани гривни и огърлици, изработени от Хари Уинстън от платина, диаманти и сапфири. Смарагдовите обици на Вуарне.

Огъста търсеше един документ. Съобщение от банката й от този месец. Извади го бързо, затвори рязко сейфа и върна Шекспир на мястото му, после се настани зад бюрото. Посегна към калкулатора и загледана в документа, започна да събира цифрите.

Тара бързо се справи с къщата на Ренуик. За този ден й оставаше да чисти още една къща, малко работно ателие на един художник на брега на река Айбис. Проста работа в сравнение с „Хълма на светулките“. Главното бе, че тя искаше да се върне в Хабърдс Пойнт възможно по-скоро. Бей имаше среща с Дан Конъли в два, а тя искаше да бъде там, за да й даде морална подкрепа, а и защото умираше от любопитство.

Почиствайки долния етаж с бърсалката и влажния парцал, тя остави кабинета за най-накрая. Винаги правеше така. Това бе любимата й стая в цялата къща, уютна и привлекателна, пълна с книги и семейни снимки. Щом влезе в кабинета, тя се стресна, когато видя Огъста Ренуик, седнала зад голямото махагоново бюро.

— О, госпожо Ренуик! — възкликна тя. — Мислех, че сте на верандата.

— Не, Тара — отвърна старицата, втренчена в някакъв документ на бюрото си. — Твърде съм разтревожена, за да седя навън.

— Съжалявам. Да оставя ли тази стая за по-късно?

Огъста отмести документа и погледна към Тара над малките си очила с рамка от черупка на костенурка.

— Познаваше го добре. Нали?

— Кого? — попита тя и стомахът й се преобърна.

— Шон Макбий. Хайде да не се преструваме. Аз се нуждаех от чистачка, а той ми каза, че най-добрата приятелка на съпругата му има фирма за почистване и аз те наех.

— Да, познавах го много добре — отговори Тара, като гледаше Огъста право в очите.

— Разкажи ми за него — предложи възрастната жена и й посочи напукания кожен стол от другата страна на бюрото. Тара си пое дъх. Сякаш балансираше върху въже; искаше да бъде лоялна към Бей, но и не желаеше да бъде груба с работодателката си. Погледна Огъста и седна внимателно на ръба на стола.

— Той беше добър приятел — започна. — Много добър приятел. Израснахме заедно, летувайки в Хабърдс Пойнт.

— Ирландската Ривиера — усмихна се Огъста.

Тара също се усмихна вежливо. Протестантите наричаха Хабърдс Пойнт „Ирландската Ривиера в Кънектикът“. Баба й винаги казваше, че е така, защото им завиждат.

— Продължавай — подкани я госпожа Ренуик. — Разкажи ми повече за Шон.

— Ами, той отиде в гимназията „Свети Тома Аквински“ в Нова Британия, после в Бостънския колеж. И на двете места играеше в представителните баскетболни отбори; получи магистърска степен от Университета в Кънектикът. Ожени се за момиче от Хабърдс Пойнт. После стана банкер в Шорлайн Банк енд Тръст.

Огъста й махна нетърпеливо с ръка.

— Мога да науча това от резюмето му — прекъсна я тя. — Тези неща не ме интересуват. — Тя потупа по документа на бюрото си, прокарвайки нокът надолу по страницата. — Това ме интересува.

— Какво е това? — попита Тара.

— Моят банков баланс. За една малка сметка. Почти я бях забравила. Шон ме посъветва да я открия преди години. Имаше за продан някакви сертификати на по-изгодна цена. Спомням си как ми се обади в една снежна сутрин и ме убеди — знаеш какъв беше.

Тара кимна. Знаеше толкова добре; почти можеше да го чуе: „Здравей, Огъста, върховната сутрин за теб! Как е снежната сцена през прозореца ти? Толкова красива, колкото тук в града? Ще се обзаложа, че съпругът ти може да направи страхотна картина от нея…“

— Шон притежаваше таланта да познава хората — обясни Тара. — И да ги харесва.

— Да ги харесва достатъчно, че да краде от тях? — изрече рязко другата жена.

— Никой не може да разбере това.

— Семейството нуждаеше ли се от пари? — попита Огъста. — Може би някое от децата? За училище? Или са имали здравни проблеми?

— Децата са добре. Всички са здрави — отговори спокойно Тара.

— Съпругата тогава? Желаеше ли по-разкошен живот? Беше ли… много взискателна?

Тара се втренчи във възрастната жена. Погледна черните перли на Огъста, които струваха повече от всяка къща в този богат крайморски град. Бялата коса някога е била черна, може би тъмна като на Тара; можеше да го разбере от веждите на Огъста, извити над теменужените й очи. Тара бе просто чистачката, а Огъста — господарката, но сега тя я гледаше отвисоко.

— Бей не е взискателна — отговори Тара, представяйки си приятелката си, боса, с развяна от вятъра червена коса, с щипки в устата, докато простираше прането.

— Със сигурност нещо го е принудило да направи това — продължи Огъста.

— Права сте. Ние просто не знаем какво е.

— Друга жена? Това ли е?

Тара седеше неподвижно, не можеше да говори за това.

— Лоялността трябва да се уважава — отбеляза Огъста и присви очи. — Тя е хубаво качество.

— Благодаря ви.

— Очаквах я от Шон.

„Всички я очаквахме“ — помисли си Тара.

— Какво ще прави жена му сега? Тя работи ли?

— Работи много упорито. Отглежда децата им.

— Колко са?

— Три.

— Също както в нашето семейство — кимна Огъста, поомекна и в гласа й изведнъж прозвуча тъга. — Три деца без баща. Моите момичета също изгубиха баща си, когато бяха прекалено млади.

— Ако това ща бъде от полза, госпожо Ренуик — обади се Тара. — Много съжалявам — за онова, което ви е причинил Шон. Ще се чувствате ли по-добре, ако напусна? Ще ви разбера напълно, ако е така, като се има предвид, че той ме препоръча пред вас.

— Боже, не! — възкликна поразена Огъста. — Тара, нуждая се от теб повече от всякога. Макар сумата, която той ми взе, да беше малка, щетата, която ми причини, е голяма. Мразя да се възползват от мен. Аз съм стара, Тара, а обществото отхвърля и не уважава възрастните хора. Те ни покровителстват и си мислят, че сме твърде глупави, за да забележим, че ни скубят.

— Вие изобщо не сте глупава, госпожо Ренуик. — Тара се усмихна. — Вие сте много умна.

— Харесва ми да си мисля, че си права — отвърна Огъста и се надигна надменно. — Мислех, че и Шон чувства нещата така. Ето защо случилото се е толкова смайващо. Загубих вяра в хората. Случвало се е и преди; богатите старици са особено уязвими. Не забравяй това, когато остарееш и плодовете от труда ти се умножат — ти спестяваш пари, нали?

— Да — отвърна Тара. — Майка ми ме научи да бъда пестелива. Най-големият ми разход е градината ми…

— Градината ти?

— Да — потвърди тя. — Моята гордост и радост. Купувам твърде много растения… и не мога да устоя на меките кожени градинарски ръкавици, на медните лейки и на най-новите, най-острите лопатки…

— Ах, ирландците се справят страхотно с цветята и пръстта. Хю имаше градинар от Уиклоу. Това бе отдавна, в дните, когато „Хълмът на светулките“ бе място за изложби. Той искаше хубави градини, които да рисува. Сега аз си имам само старата билкова градина отзад и всички тези изсъхнали мушката. Не съм добър градинар.

— Вода, вода, вода — усмихна се Тара, като си мислеше за Бей. — Това е моята тайна.

Огъста потропа с черния си бастун по пода.

— Не мога да влача маркуч. Или да мъкна лейка. А дъщерите ми са заети със своя живот — trop occupe8, както казва Каролина, нали сега живее във Франция; не могат да помагат на старата си майка да си полива градината — и също така, като си помисля, малко е далеч.

— Мога да го правя вместо вас — предложи Тара и изведнъж й хрумна една идея. — Или…

— Или какво?

— Или можете да си наемете градинар.