Непобедимо лято

29.

Минаха няколко безсънни нощи. Непрекъснато мислеше за онова, което каза, и как би могъл да го изрече по-различно. Местните вестници бяха пълни с реклами и истории за Тиквения бал, а на сутринта след него Дан се чудеше дали Бей е отишла, дали е била облечена като вещица. Как ли се чувстваше след онова, което й каза?

Той работи цял ден, разделяйки времето си между две лодки, които се опитваше да завърши. Часовникът тиктакаше — дали да й се обади? Можеше да каже, че иска да разбере как е. Или можеше да се опита да й обясни повече.

Гордостта бе странно нещо. Почти като това да бъдеш измамен от мошеник, и то не просто от някого, а от съпруга на жената, в която се влюбваше. След известно колебание реши да разкаже на ФБР цялата история.

Джо слушаше, водеше си бележки; в един момент попита Дан дали иска да го представлява адвокат. Дан беше напрегнат, но лицето му беше безизразно.

— Скрили сте информация — заяви агентът. — Тя можеше да ни помогне по-рано да разберем, че Шон е искал да използва попечителския фонд на дъщеря ви. Можеше да ни помогне да си обясним онова анонимно обаждане, което сте имали.

— Как? — попита Дан.

— Някой знае за връзката ви с Шон. Обаждането може да е било опит да се разбере дали вие искате да се включите в една продължителна операция. Или може да е било прикрита заплаха — може би вие знаете прекалено много. Защо не ни предложихте услугите си?

— Това е ново за мен — отговори грубо Конъли. — Да се намирам в центъра на разследване. Имам много чувствителна дъщеря. Трябва да се отнасям внимателно с всичко, свързано с майка й. Не желая да я замесвам в това. Какво имате предвид под „заплаха“?

— Макбий се е домогвал до фонда на дъщеря ви — заяви Джо. — Не помислихте ли, че това трябва да излезе на бял свят? И не смятате ли, че неговите съучастници все още го искат?

— Вижте, аз го защитих от него — сигурен съм, че той е казал това на съучастниците си, които и да са те. Аз направих каквото можах и сега искам всичко да свърши. Тук ние си живеем нашия живот — не обичам да бъда изучаван или да се чувствам задължен да докладвам на вас или на някой друг.

На Дан наистина му беше писнало от типове в костюми и от полуистините, с които живееха те; ставаше дори още по-зле заради десетте секунди, когато се изкуши да се присъедини към Шон. Това бе единствената реална заплаха, за която можеше да си мисли. Парите бяха странно нещо. Той стана корабостроител, защото това бе нещо чисто, нещо истинско и защото бе далеч от този долен кариеризъм. Но имаше и недостатъци като всичко останало.

Елиза сигурно се бе върнала от училище или скоро щеше да се върне. След малко щеше да й се обади, да я попита какво иска за вечеря.

Но имаше малко време, преди да се прибере у дома. След като разказа всичко на Джо, се почувства свободен и нямаше търпение да се види с Бей. Качи се в пикапа си и потегли на запад, към Хабърдс Пойнт.

Елиза подреди своите грахови зърна: дванайсетте.

Те бяха замразени и тя трябваше да ги размрази. Готвенето ги лишаваше от аромата и твърдостта им. Отнемаше много и от тяхната хранителна стойност. Елиза искаше да пожелае да е здрава. Затова се опитваше да подобри хранителните си навици.

Наля си чаша вода.

После си пусна любимия диск на Андреа Бочели и запали свещ. Ако превърнеше яденето в някакъв специален ритуал, може би щеше да й се иска да го прави по-често. Погледна през прозореца, чудеше се кога ли ще се прибере баща й.

Изяде първото грахово зърно, като го дъвчеше усърдно. Възелът в стомаха й не беше толкова стегнат, както когато си мислеше за майка си: за това как тя приготвяше вечерята на Елиза. Докато не я видя да се целува с господин Макбий, се хранеше съвсем нормално.

Почувства се добре, като каза на Ани. Всъщност облекчението от разкриването на истината пред някого я подтикваше да разкаже на още някого — на баща си. Както казваха в „Банко“: „Ти си толкова болен, колкото са твоите тайни.“ Може би това беше по-истинско отколкото Елиза някога би повярвала.

Докато дъвчеше третото си зрънце, реши да направи нещо още по-специално за себе си: да пие водата си с лед от сребърната си чаша. Сега това бе борба с демоните, придвижване през болестта, стъпка напред към лечението.

Майка й й даде тази чаша. Тя се наследяваше от поколения. Беше я купил генералът: най-романтичната военна фигура в историята на Съединените щати или може би в цял свят. Генерал Джон Самюел Джонсън бе взел чашата от самия Пол Ривиър като подарък за любимата си Даяна Фийлд Етуд. И той я пренесъл през замръзналата река.

Като бебе Елиза пиеше млякото си от чашата.

Майка й й казваше, че може би е единственото момиченце в Америка, което пие мляко в чаша, изработена от Пол Ривиър. Тя научи Елиза да рецитира първата част от поемата на Лонгфелоу така както другите деца учеха детски стихчета:

Макар че Елиза отдавна бе надраснала времето да пие мляко от бебешка чаша, дори толкова ценна колкото нейната, приятно й беше да знае, че чашата си е тук, в къщата, че може да я вземе, когато си поиска. Сега за пръв път след инцидента Елиза поиска това.

Прекоси трапезарията и отвори шкафа. Там беше порцелановият й куклен сервиз — малките чашки и чинийки с монограми. Но чашата липсваше! Елиза внимателно огледа: не можеше да е вярно. Тя въздъхна. Чашата беше изчезнала! Нейното специално, безценно наследство, изработено от Пол Ривиър по време на Войната за независимост, беше изчезнало…

Наследена от майка й, която я бе получила от своята майка, която пък я имаше от своята майка, чак до Даяна, на която я бе подарил генералът! Това бе един специален малък шкаф, който баща й й направи — миниатюрна версия на бюрото в неговия кабинет, направен от хондураски махагон с русалки и мидени черупки, за да държи в него съдовете на куклите си и сребърната чаша — но сега сребърната чаша не беше там!

Обезумяла, Елиза претърси шкафа, лавиците, дори под столовете. Къде можеше да е? Чашата беше безценна. Не само беше част от легендата, но бе и най-ценният й подарък от майка й.

И независимо от това какво бе направила майка й, тя бе майка на Елиза и тя я обичаше. Когато беше малко момиченце, майка й й позволяваше да пие мляко от тази чаша и това бе тяхното специално време. Коя друга майка би позволила на детето си да пие мляко от такава безценна антика!

— О, боже, о, боже! — извика момичето и се молеше, докато претърсваше къщата. Елиза ридаеше. Почувства се като парализирана. Очевидно някой я беше откраднал! Баща й не би преместил чашата й… Трябваше да се обади на Ани; тя щеше да я посъветва какво да направи. Грабна телефона и набра номера на приятелката си.

— Ани, Ани! — извика високо.

Точно тогава някой почука на вратата.

Елиза тръсна глава и погледна към телефона. Какво да прави? Наистина не трябваше да отваря вратата… Но беше много разстроена и трябваше да види кой е дошъл.

Щом погледна през прозореца, се почувства озадачена, но после изпита облекчение.

— Господин Боланд! — поздрави, когато отвори вратата. — Тъкмо щях да се обаждам в полицията! Някой е взел чашата ми, моята сребърна чаша от Войната — за независимост.

— Така ли? Сигурна ли си?

— Да. Изчезнала е.

И изведнъж й се стори малко странно да види господин Боланд в къщата. Преди Елиза и майка й го бяха виждали само в банката, с бащата на Ани, и това бе достатъчно — на Елиза тези банкови екскурзии й се струваха невероятно тъпи. Но сега, като го видя, това само върна тъгата; с радост би изтърпяла един отегчителен ден в банката, стига да върнеше майка си.

— Хм, извинете ме, но сега трябва да се обадя в полицията.

— Е, радвам се, че не си го направила още.

— Защо? — попита тя и си помисли, че е чувала гласа му не само в банката.

„Елиза, Елиза, майка ти те иска…“

И тогава, като видя как се появява една малка жълта гъба, сърцето й заби лудо от страх. Опита се да отстъпи назад.

— Между другото, какво правите тук?

Надуши сладникава миризма и се строполи на пода.

Телефонът звънеше, но докато Ани вземе подвижния, човекът затвори. Тя задържа слушалката. Надяваше се да е била Елиза. Ани трябваше да свърши нещо важно и се нуждаеше от морална подкрепа. Можеше да провери номера — кутията беше на масата. Но точно тогава чу колата на майка си в алеята и разбра, че ще трябва да се справи без помощта на Елиза.

— Мамо — каза Ани, — може ли да поговоря с теб?

Очите на майка й изглеждаха далечни и тъжни, както когато баща й още беше жив. Стомахът на Ани се сви и тя почти загуби самообладание, защото не искаше да усилва болката на майка си точно когато започна да изглежда щастлива понякога.

— Разбира се, скъпа — отговори майка й.

Били и Пеги бяха в стаите си, четяха или си пишеха домашните. Ани гледаше през прозореца кога ще се прибере майка й, но когато тя вече бе тук, не беше сигурна дали иска да говори с нея. Как би могла да разбие сърцето на майка си? Може би трябваше да почака, да поговори първо с Елиза…

— Искаш ли чай? — попита майка й. — Студено е.

— Не, благодаря — отвърна Ани, насилвайки се да бъде смела. — Можем ли да поговорим в моята стая?

Те се качиха заедно горе и майка й спря да провери термостата в коридора. Беше толкова студено, че тази година включиха отоплението по-рано. Но Ани знаеше, че майка й е много притеснена за парите и се стреми да намалява отоплението. Тя смъкна една резка надолу.

— Не мога да повярвам, че е ноември — обади се Ани.

— Сякаш вчера беше лято — изрече майка й.

— Лято… — въздъхна момичето и погледна през прозореца на спалнята си голите клони на дърветата. Лятото изглеждаше толкова недостижимо, невъзможно далеч.

— То ще се върне, скъпа. — Майка й се усмихна едва-едва, сякаш четеше мислите й. — Лятото ще дойде, преди да сме се усетили.

— Не изглежда така — отговори Ани с пресеклив глас. — Сякаш зимата ще продължи вечно, а още не е дошла.

— О, Ани…

— Мамо, татко е целунал майката на Елиза — изтърси Ани.

Майка й трепна като попарена, сякаш някой й бе ударил плесница. Стоеше с отворена уста, опитвайки се да осмисли думите на Ани. Дали си го представяше, както Ани го бе правила стотици пъти? Дали образът на баща й, целуващ друга жена, нараняваше майка й толкова колкото нея?

— Скъпа, кой ти го каза?

— Елиза.

— Хм — промълви майка й. Обгърна се с ръце, сякаш изведнъж й стана студено, и се обърна с гръб към Ани. Момичето почти прочете мислите й: Тя се опитваше да намери начин това да изглежда по-добре в очите на Ани. Да каже: „Скъпа, баща ти не би направил това.“ Или: „Сигурна съм, че Елиза греши. Не говори такива неща.“

— Каза ли откъде е разбрала? — попита майка й.

— Видяла ги е. Каза, че майка й имала работа с татко в банката — поясни Ани, а облекчението от казването на истината бе толкова огромно, че започна да се вълнува. В очите й напираха сълзи. — Елиза и майка й са ходели в банката, а татко е бил техният банкер.

— Знам — отговори майка й.

— Имат фонд — допълни момичето. — Това означава, че имат много пари. Но не изглеждат такива, нали? Изглеждат си толкова нормални.

— Да — съгласи се майка й. Гласът й бе твърд и спокоен, но лицето й бе много бледо. — Елиза каза ли още нещо?

— Не. Само че веднъж били в колата, помислили я за заспала и се целували.

— Съжалявам, че Елиза е трябвало да види това — въздъхна майка й. — И съжалявам, че ти е трябвало да го научиш. Отдавна ли знаеш за това?

— От тогава, когато идваха на вечеря — отговори Ани, а челото й се набръчка от тревога. — Тя ми го каза на Малкия плаж. Усетих, че някой ни наблюдава — Елиза говори за някакви „зли хора“, които я искали. Мисля, че ги чух да вървят из гората, последваха ни до плажа. Мислиш ли, че това е истина? Или е само плод на въображението ми?

— Не знам, Ани. Елиза е много чувствителна и крехка. Може би е извикала това във въображението си и то е започнало да изглежда реално и за двете ви — обясни майка й, но Ани разбираше, че тя е напълно объркана от другото разкритие.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано, но не исках да те разстройвам.

— Значи си ме пазила — отвърна майка й, опитвайки се да се усмихне. Ани кимна и отиде да я прегърне. Двете стояха прегърнати много дълго време. Ани не искаше да я пусне.

— Защо го е направил татко? — попита момичето.

— Да целуне майката на Елиза? Скъпа, не знам…

— Не, имам предвид защо е целувал, която и да е? И защо е взел онези пари? Наистина ли е вземал наркотици? Щеше ли да избяга? Защо не е искал да си стои у дома и да бъде нашият татко?

— Това няма нищо общо с теб — отговори с усилие майка й, хвана раменете й и ги разтърси нежно. — Не си мисли за това. Никога!

— Не мога да престана — отвърна Ани през сълзи. — Ако бях по-добра… знам, че той ме мислеше за грозна, че не мога да се контролирам. Винаги говореше за килограмите ми. Ако не ядях толкова много, той щеше да си остане у дома. Или ако играех хокей на трева, или баскетбол…

— Това няма нищо общо с нещата, които баща ти е направил. Той беше нещастен, Ани. Не знаем защо, но беше.

— Значи трябва да го съжаляваме? — изрида Ани. Искаше й се това да е вярно. Беше много по-лесно да съжалява баща си, отколкото да изпитва гняв за нещата, които той е направил.

— Можем — продължи майка й — да го съжаляваме. Но можем да изпитваме и много други чувства към него, включително и да му се сърдим. Всички тези чувства са напълно нормални, Ани.

— Бих искала… бих искала… Елиза да не беше го виждала да прави това. Не искам тя да знае.

Майка й я прегърна и продължи да слуша.

— Тя е най-добрата ми приятелка. Не искам да мисли така за татко. Тя каза, че той бил толкова мил с нея в банката, а после го видяла да прави това. Харесва ми, че е бил мил с нея… Иска ми се останалото да не беше се случвало!

— На мен също, Ани — каза майка й.

— Радвам се, че ти казах — обади се след малко момичето. — Че успях да ти кажа. Елиза не желае баща й да знае. Той идеализира майка й, а тя се бои да не разруши онова, което той си мисли за нея.

— Родителите знаят много повече отколкото техните деца смятат. Елиза може да се изненада от онова, което баща й наистина мисли.

— Наистина ли?

Майка й кимна.

Ани почака да осъзнае това, но откри, че отново мисли за баща си. Искаше й се да я беше видял как отслабва. Само да беше тук сега. Щеше да разбере колко много я е наранил, но колко много го обича тя все още.

И тогава, докато гледаше, майка й прекоси стаята, за да вземе лодката — модел от лавицата. Ани изпита болка само като си спомни колко любов вложи в нея. Баща й също оцени много това. Държа я толкова дълго, изучавайки всяка дъсчица, всяка линия, цвета на боята.

— Той ми обеща да я носи винаги със себе си — прошепна.

— Знам — отвърна майка й с изненадваща горчивина.

— Тя беше символ на моята любов — продължи момичето. — И все още е.

— Знам, скъпа. И винаги ще бъде.

— Мислиш ли, че татко знае? Където и да е сега?

— Надявам се — отговори майка й, а лицето й пламна и гласът й пресекна. — Наистина, наистина се надявам да знае.

Точно тогава отдолу се чу гласът на Тара. Бей остави лодката на бюрото и целуна Ани.

— Хайде да си поговорим още след вечеря, скъпа — предложи и излезе от стаята. Ани взе отново малката си лодка и чу нещо да трака. Може би парче дърво се беше отчупило. Тя не видя нищо нередно и се вгледа по-внимателно. Но първо трябваше да провери дали обаждането бе от Елиза. Можеше да се обзаложи, че е така…

Докато слизаше да провери телефона, чу гласове от кабинета.

„Най-добри приятелки“ — помисли си Ани, преглеждайки обажданията. За това бяха най-добрите приятелки — да си говорят, да слушат…

Откри последното обаждане — да, беше Елиза. Ето го познатият загадъчен номер… и времето: 16:45.

Запис на точния момент, когато майката на Ани се прибра у дома и бе запозната с ужасяващата истина за другата жена в живота на баща й. И точно с това обаждане Елиза по някакъв начин е била до Ани, давайки й сили, предлагайки й благословия.

Ани набра номера, но даваше заето.

„Добре — помисли си тя. — Опитай отново.“ Пак заето.

Още седем опита. Тя погледна часовника — беше 17:50. Опита още десет пъти, по веднъж на минута, чак до шест часа.

С всяко обаждане емоциите на Ани се променяха. В началото бе спокойна. После усети ревност: с кого можеше да говори Елиза? Дали си имаше друга близка приятелка? После изпита облекчение — може би говореше с баща си. Но след това си каза, че никой не говори с родителите си по телефона повече от минута-две. Накрая, в шест, започна да се тревожи.

Майка й и Тара влязоха в кухнята. Лицата им грейнаха, като видяха Ани.

— Здрасти, Ани — поздрави Тара. — Как си?

— Тревожа се за Елиза.

— Защо? — попита майка й.

— Защото се е обаждала точно преди ти да се прибереш, а аз се опитвам да й се обадя и постоянно получавам сигнал „заето“.

— Може би говори с някого — предположи майка й.

Ани сви рамене.

— Знам, че е възможно, но просто имам някакво усещане… ужасно усещане. Не мога да го обясня.

Двете жени се спогледаха.

— Не трябва — успокои я майка й. — Разбираме.

— Обади се в централата и кажи, че искаш да проверят линията — предложи Тара.

— Как се прави това?

— Набери 0 и им дай номера на Елиза. Кажи, че искаш да разбереш дали по линията се провежда разговор, и помоли да го прекъснат. Кажи, че е спешно.

— Ами ако не е?

— Тогава ще се извиниш. — Тара се усмихна.

— Давай, скъпа — насърчи я майка й. — Щом се тревожиш…

— С майка ти го правим постоянно — настоя Тара. — Така става между най-добрите приятелки.

Ани се почувства много пораснала и делова, когато даде номера на Елиза и зачака. Знаеше, че ще се почувства неудобно, когато Елиза се обади и Ани й каже, че е накарала операторката да прекъсне разговора й само защото е давало заето в продължение на петнайсет минути…

Но операторката се обади отново да благодари на Ани, информирайки я, че няма разговор, че линията изглежда не е наред, и отново й благодари, че е съобщила.

— Е? — попита Тара.

— Скъпа?

— Нещо не е наред — въздъхна момичето и сърцето му заби лудо. — Телефонът у тях е повреден. Нещо се е случило с Елиза — усещам го!

Бей разбираше това усещане толкова добре: инстинктивното усещане, че беда е сполетяла любим човек. Беше го усещала за Шон толкова пъти през годините, когато не знаеше къде е. Щом видя тревогата в очите на Ани, тя също се разстрои.

— Какво можем да направим, мамо? — изстена умолително дъщеря й.

Бей си пое дъх.

— Можем да се обадим на баща й в корабостроителницата.

— Или да звънна на Джо — предложи Тара. — Тя вероятно е добре. Може би просто е бутнала слушалката и не е разбрала…

— Да, но ние не знаем — настоя Ани. — Може да се е случило нещо ужасно.

Бей кимна на Ани, опитвайки се да я успокои.

— Ще се обадя на Дани — реши.

— Изглежда не е необходимо — каза Тара, дръпна завесата, погледна навън и съобщи: — Той е.

— Господин Конъли? Защо е тук? — попита Ани.

— Хайде, Ани — изрече Тара. — Нека майка ти си поговори с него.

— Но аз трябва да му кажа за Елиза!

— Майка ти ще му каже. Нали, Бей? — попита Тара.

— Да. Обещавам.

Бей ги гледаше, докато излизаха от кухнята. Ани последва неохотно Тара в коридора. Дланите й бяха лепкави, сърцето й биеше силно. Чу стъпките му по стълбите, а после настъпи тишина, сякаш той събираше кураж. Бей стоеше много спокойно, хванала бравата. Осъзнаваше, че той прави същото от другата страна.

Той почука; тя отвори вратата.

— Бей…

— Защо дойде? — попита тя. — Не си ли казахме всичко?

— Не — отговори той. Стоеше на студа с пламнали бузи и напрегнат поглед. Тя можеше да прочете толкова много неща на лицето му. Той беше напрегнат, съжаляваше, искаше да върне нещата назад и да изглади отново всичко помежду им — но решението не беше негово.

— Това е за мен и Шон — прошепна тя и това наистина бе всичко, което имаше да каже.

— Толкова съжалявам — отвърна той. — Не знаеш колко много…

— Няма значение — прекъсна го. — Ти нямаш никаква вина.

— Но аз те обичам! — извиси глас той. Пресегна се да хване ръката й, но тя я отдръпна. За част от секундата, когато пръстите им се докоснаха, Бей потръпна.

— Аз съм те обичала цял живот — призна тя. — Дори не го знаех, докато не те видях в началото на лятото… Мислех, че си само един красив спомен за някого, който се грижеше за мен, който се занимаваше с мен, който се погрижи за мен, когато се нараних. Някой, който беше различен.

— Всички тези неща все още са верни — настоя той. — Трябва да ми повярваш, Бей.

Тя погледна в тъмносините му очи, които я гледаха предизвикателно.

— Защото съм идиотка — извика тя. — Виждам каквото искам да видя — ето какво стана с Шон. Бях шокирана, когато ми каза какво е поискал от теб.

Той поклати глава.

— Знам.

— Иска ми се да ми го беше казал по-рано. Още първата седмица, когато дойдох при теб. Не ми харесва, че ми го спести.

— Не можеш ли да простиш на приятел?

— Мога — отговори тихо тя и извърна очи. Помисли си за мъжете, които избягваха разговорите, не се опитваха да изгладят нещата и разбра, че е сериозен, но нямаше представа как да се справи с това. Този човек й даваше всичко от себе си. Не заслужаваше по-малко. Но в душата й беше пусто.

Животът с Шон не беше я научил как да оправя нещата в една връзка. Чувстваше се неописуемо неопитна само като си помислеше за това сега. Можеше да мисли само за Ани, Били и Пиджийн. Не беше й останало нищо за Дан. Не сега. Не и за дълго време напред, ако не и завинаги.

— Разказах на агент Холмс всичко, което казах на теб — информира я той.

— Така ли?

— Да. Всичко, което може да му помогне. Казах си, че искам да държа Елиза далеч от цялата тази каша.

— Елиза! — възкликна Бей.

— Да… какво за нея?

— Ани се тревожеше — обясни тя. — Не мисля, че има нещо, но тя се опитваше да се обади на Елиза, а слушалката е вдигната.

— Нашият телефон? — попита Дан и се намръщи.

— Да. Помоли операторката да провери линията — няма разговор.

— Боже, Елиза! — възкликна той и пребледня. Щом се сети за нараняванията на Елиза, порязванията, мислите за самоубийство, стомахът на Бей се сви и тя се упрекна, че не му е казала веднага.

— Върви — подкани го тя и докосна рамото му. — Искаш ли да се обадиш на някой съсед от тук? Да я провери?

— Имам мобилен телефон — отговори той и започна да рови в джоба си. — Ще се обадя от пикапа. Бей… — започна той. — Бей, ще…

— Ще дойда с теб, Дани — довърши вместо него тя. После изтича да каже на Тара и Ани, че отива с него, че ще се върне скоро и че те трябва да продължават да проверяват линията на Елиза, за да видят дали могат да се свържат с нея.