Непобедимо лято

2.

Ани тичаше из къщата, надничаше из дрешниците и шкафовете. Бей хвърли бърз поглед навън и видя Пеги и Били да играят на топка. Отиде в стаята, която Шон беше превърнал в кабинет. Погледна компютъра и се зачуди какво да прави.

Дали да се обади в полицията?

Но защо да им се обажда? Шон бе взел рибарските си ботуши в работен ден, бе пропуснал събрание, не взе Пег след тренировката. Щяха да й кажат, че може да е на пристанището, че може да е отишъл за риба. Сърцето й биеше силно, сякаш започваше състезание и тя набираше скорост. Посегна да вземе телефона и видя, че ръката й трепери.

Дали Шон беше с Линдзи или с някоя друга?

Когато Шон се закле, че всичко ще се промени, тя реши, че има предвид Линдзи, другите жени; но сега, връщайки назад, докато се опитваше да осмисли днешния ден, тя си каза дали не е имало и други тайни. От месеци не бе усещала тази празнота в стомаха си — физическото усещане за света, наклонен по оста си, и това я караше да се хване за най-близкия стабилен предмет.

Ани се появи със сълзи в очите.

— Трябва да се обадим в полицията, мамо.

— Ани, не мисля…

— Не, трябва. Трябва да се е случило нещо. Не може да си тръгне просто така, освен ако някой не го е принудил. Може да са похитители.

— Не мисля, че е така, Ани.

— Трябва да е така, мамо. Как иначе би могло да бъде? Никога не би си тръгнал сам!

— Ани, може да са се случили много неща…

Момичето изхълца, почти се разрида и попита:

— Мислиш, че е с Линдзи, нали?

— Не знам — отвърна Бей и се пресегна към дъщеря си. Лъжата само обърква и влудява хората, подкопава почвата под краката им. Бей научи, че винаги е по-добре да казва истината, поне доколкото може. Но с три деца, които обичаше и които трябваше да уважават баща си, на нея й бе много трудно да балансира.

Но Ани отстъпи назад с разширени очи.

— Ще изтичам с колелото до яхтата, за да видя дали не е там!

— Ани, не — ще отидем заедно с колата.

Но дъщеря й вече беше тръгнала. Бей чу шляпането на босите й крака по пода, затръшването на вратата и свиренето от гумите на велосипеда.

Бей натисна назад коженото кресло на Шон и седна. Вдигна телефона и набра номера на Тара. Втренчи се в огромния прозорец, към широкото блато в зеленикаво и златисто до бялото бунгало на Тара. Видя приятелката си, наведена в билковата градина; тя пусна си лопатката и тръгна нагоре по старите стълби.

— Ало? — извика тя след шест позвънявания.

— Аз съм.

— Хей, забравила си чадъра си на плажа. У мен е.

— О, добре — отговори Бей. Само две срички — „добре“ — и Тара разбра.

— Какво има?

— Чадърът не е единственото нещо, което ми липсва днес.

— Шон е заминал някъде? И това е лошата новина?

— О, Тара — въздъхна Бей, неспособна да се усмихне.

— Не взе Пиджийн от тренировка, а Франк ми се обади, защото е пропуснал съвещанието в банката… Ани не е на себе си. Сега тръгна надолу към яхтата му. Надява се, че е за риба и е забравил да ни каже.

— По дяволите! — възкликна Тара. — Това момче.

Бей не отговори.

— Съжалявам, Бей — въздъхна приятелката й. — Знаеш, че миналата година се опитах да си мълча. Но видях какво преживя, а той е такъв задник, че направо не мога да повярвам. Няма никакво приличие.

— Мога ли да ти кажа колко много го мразя точно сега? Да зареже Пиджийн на тренировката. Да причини такива тревоги на Ани?

— Тръгвам… Ще те взема и ще отидем да приберем Ани от яхтата.

Тара затвори, но Бей продължи да седи със слушалката в ръка. Ирландските сестри: Тара измисли това име преди години, за да отбележат приятелството им — по-близко от това на най-добрите приятелки, почти като сестри, каквито и двете нямаха. Много хора в Хабърдс Пойнт ги мислеха за сестри и те никога не си правеха труда да ги разубеждават. Обединяваха ги сърцата им, чувството за хумор и ирландските им корени; и двете обичаха Йейтс и U2, и двете се кълняха, че живеят страстно, независимо колко скучен изглеждаше отстрани животът им.

Тара почти винаги беше сама. Беше се влюбвала истински само два пъти — в един художник и в един артистичен „тип“; тя искаше и двамата да бъдат по-блестящи отколкото бяха в действителност. И двамата й направиха предложение, но тя се отдръпваше в последната минута.

Бей знаеше, че това има нещо общо с баща й — алкохолик, който накрая не успя да устои на силата на жените в семейството. Тара бе научена да вярва предимно на себе си. Бей изпитваше нежност и искаше да защити най-добрата си приятелка, защото знаеше, че тази нейна твърдост е само привидна.

След две години учение Тара напусна университета в Кънектикът въпреки блестящия си ум и отличните си оценки.

— Мисля, че съдбата ми е да работя за себе си — сподели тя с Бей по телефона още преди да каже на родителите си. — Даже не ми е приятно да се отличавам в часовете по моята специалност — представи си колко ще ми е забавно в корпоративна Америка.

— Какво ще правиш?

— През зимата ще отида на ски във Върмонт — едно момиче от моето общежитие има леля, която държи хотелче край Мед Ривър Глен; каза, че мога да си намеря работа като камериерка.

— Тара, да оправяш легла? — попита Бей и се стресна от мисълта, че нейната умна приятелка ще търка подове.

— Мисля, че ще е добре — настоя тя. — Още преди обяд ще успея да мина из стаите, а после цял следобед ще карам ски.

— Тара, не искам да правиш грешка. Толкова си умна, толкова много можеш да постигнеш…

— Харесва ми идеята да ми остане малко време и да си помисля — възрази тя. — Чистенето е механична работа — ще имам възможност да отворя съзнанието си и да преценя какво наистина искам да направя с живота си.

Тара се хвана на тази зимна работа, а през лятото се върна в Хабърдс Пойнт. Родителите й й казаха, че ако мисли да напуска колежа завинаги, ще трябва да се издържа сама, и тя заби табели на плажа и във Фолис: „Пясък по пода? В леглата? Прибери се в чиста къща! Обади се на Тара.“

Майка й негодуваше, но телефонът започна да звъни и изобщо не спря. Тара винаги имаше дълъг списък с клиенти. Работеше и не се върна в колежа. Все още обичаше да отделя време за себе си, да има свободата да мисли.

Бей отмести креслото назад и погледна снимката от сватбата си. Тара бе точно до нея и радостно се усмихваше. А Бей и Шон изглеждаха толкова щастливи — усмихнати, хванати за ръце, с очи, искрящи от любов. Какви бяха мечтите й през този ден? Едва си спомняше, но през всичките тези години постепенно стигна до ужасното заключение, че са били много, много по-различни от тези на съпруга й.

Сега трябваше да каже на другите деца, че излиза с Тара и че ще се върне скоро. Отдалечи се от бюрото и зърна нещо. Червената лампичка на факса мигаше със съобщението „няма хартия“ върху малкия монитор.

Бей се поколеба. Тара идваше, трябваше да настигнат Ани…

Нещо я накара да спре на прага на стаята. Тя се обърна и отиде до машината. Червената лампичка мигаше само когато машината получеше факс, но нямаше хартия да го отпечата. Бей бръкна в чекмеджето, извади хартия и я пъхна в слота.

И машината започна да печата.

Бей прочете излязлата страница. Най-отгоре бе логото на фирма за яхти в Ню Лондон. Написано на ръка, с вчерашна дата отгоре и списък с мерки най-отдолу. Почеркът й беше познат, но тя не познаваше майстори на яхти. Прочете го:

Бей бе толкова шокирана, че едва не извика. Това бе някаква оценка: общата сума възлизаше на две хиляди долара, но тя почти не я забеляза. Дан Конъли. Не бе разговаряла с него от години, не беше виждала почерка му още от гимназията. Но си мислеше за него всеки път, когато слизаше по дъсчената пътека, всеки път, когато видеше полумесеца.

Когато беше петнайсетгодишна, освен с Тара другият човек, с когото Бей наистина можеше да разговаря, бе Дан Конъли. Той наскоро бе завършил колежа и през сезона работеше като дърводелец в Пойнт; беше блестящ в нещата, които обичаше: инженерство, дърводелство, морска архитектура. Бей висеше покрай него с часове, помогна му да построят дъсчената пътека. Беше впечатлена от неговата интелигентност. А Дани никога не я гонеше, отговаряше на безкрайните й въпроси, позволяваше й да споделя всички неща, с които се занимаваше.

— Да беше само с три години по-голяма — казваше й Тара, — това наистина би било интересно.

— На осемнайсет? — попита тя.

— Да — отвърна приятелката й. — Може би той ще те чака. Обзалагам се, че си мисли за това.

— Добре, Тара.

— Ако не си го мислеше — усмихна се Тара, — нямаше да ти позволи да висиш там по цял ден. Може да работи два пъти по-бързо, ако не му се пречкаш. Той те харесва, Бей. Приеми го!

Но мисълта бе някак си вълнуваща и плашеща, за да я приеме насериозно.

Шон бе толкова различен. Ще изфучи покрай теб, ще помаха от лодката си, ще надуе мотора и ще изпрати пръски разпенена вода. Караше мотопеда си по плажа, нарушавайки всички правила, а Дани само клатеше глава.

— Той е неконтролируем — отбелязваше. — Знаеш какво прави, нали?

— Просто си играе с играчките си — отвръщаше Бей.

— Не, той патрулира, иска да е сигурен, че няма да се сближа с теб прекалено много.

— Ти си на двайсет и две! — възрази момичето, спомняйки си думите на Тара. Изчерви се от удоволствие, като си представи, че може да му хрумне нещо такова.

— Знам и ти знаеш, че сме просто приятели, но гаджетата не мислят така.

— Той не ми е гадже.

— Ще стане, ако зависеше от него. Но ти не бързай, Бей.

И Дани се оказа прав. Дълго след като лятната му работа приключи и той си тръгна завинаги от плажа, Бей и Шон останаха там. Тя стана на шестнайсет; Шон я целуна върху дъсчената пътека, която Дани беше направил предишната година. Липсваше й тихият дърводелец, с ирландската му поезия и далновидността му, начинът, по който наблюдаваше всичко и после го обсъждаше с нея. Шон бе твърде зает да живее — да се движи бързо, да грабва всяка секунда удоволствие — за да губи време да го обсъжда. Прегърнала Шон, устните й докоснаха шията му и за десет секунди тя си помисли за Дани, желаеше сега там да е той, желаеше предсказанието на Тара да се сбъдне и той да я чака, докато порасне. Тя си спомни как той сочеше към тънкия сърп на луната и й обещаваше, че ще я превърне в лодка само за нея.

А тя му отговори, че той може да направи всичко.

Ню Лондон — солен и стар морски център, град на Военноморските сили, само на осемнайсет километра на изток, но някак си от другата страна на света, далеч от Блек Хол. Възможно ли беше Дани да е бил там през цялото време?

Точно тогава Бей чу колата на Тара по алеята. Остави факса на бюрото и изтича да се обади на децата.

Ани знаеше всички най-добри маршрути до яхтата на баща си. Сега тръгна по най-директния, направо през центъра на града.

Мина покрай бялата църква, покрай жълтата художествена галерия, покрай голямата къща, която пристигнала през пролива Лонг Айлънд преди сто години, натоварена на баржа, прекоси главния път и за малко един пикап не закачи задната й гума; накрая тя се спусна по черния път, водещ към пристанището. Ани знаеше колко близо е минал пикапът, но не й пукаше. Не можеше да почувства нищо — още не.

Спря рязко велосипеда си край доковете. Облегна го на големия червен склад и изтича към док номер едно. Това бе най-красивото пристанище в района и повечето лодки всъщност си бяха яхти. Големи, красиви яхти. Макар че самата Ани желаеше грациозна платноходка или може би кану, баща й определено предпочиташе моторните лодки.

— Моторната лодка ме закарва там, където искам да отида — обясняваше й той. — Не чакам вятъра, нито вълните, нито каквото и да е. Просто запалвам мотора и тръгваме.

— Знам, татко — съгласяваше се Ани, наблюдавайки белите платна на хоризонта, мирни и романтични, и някак си много по-прекрасни и успокояващи от шумното туптене на дизеловите мотори. Тара ги наричаше „миризливци“. — Но платноходките са толкова красиви.

— Че на кого му трябва красива лодка, след като си имам теб? — питаше той и я прегръщаше. — Ти си цялата красота, от която се нуждая.

Ани си спомняше с болка думите му. Краката й тупаха по дока, покрай всички големи яхти „Хинкли“, „Херешоф“ и „Олдън“. Обърна се наляво върху онази част от дока с формата на буквата Т и почти веднага се усмихна.

Изпита облекчение. Там, разлюляна нежно, бе яхтата на баща й. Голямата спортна риболовна яхта „Алдебаран“ блестеше на слънцето. Металните части бяха полирани, а грациозната извивка на корпуса улавяше светлината.

Усмихната, Ани притича до дока. Очакваше да чуе Джими Бафет, любимеца на баща й, да пее от уредбата. Може би баща й просто е имал нужда от един почивен ден. Дошъл е тук малко да се поотпусне. Тя стъпи върху спасителното въже на палубата и изтича до илюминатора.

През миналата година той държеше специалния подарък на Ани тук, на яхтата, и тя почти очакваше да го види сега: малка лодка, която тя му направи за Коледа преди две години, изрязана от балсамово дърво и боядисана в тъмнозелено: гребна лодка, а не моторница. Той каза, че винаги ще я носи със себе си. Но подаръкът не беше там…

Докато обикаляше кабината, тя видя, че яхтата изглежда здраво заключена със сребристия катинар. Това означаваше, че баща й не е тук — но все пак тя не се разтревожи особено. Ани знаеше комбинацията: 3-5-6-2. Можеше да слезе долу и да провери.

Но когато започна да върти шайбата на ключалката с палеца си, усети, че е мокра и хлъзгава. Погледна си ръката и видя кръв.

— И не само по ръката й и по ключалката: имаше кръв и по дървеното перило на стълбата към каютата. Точно там, в ъгъла, сякаш някой си бе разбил главата, слизайки към каютата.

На Ани й се искаше да вярва, че кръвта е от риба.

Татко й сигурно бе уловил лефер. Или костури. Или дори акула.

Той винаги носеше риба на борда, а където имаше риба, имаше и кръв. Разпорване, чистене, измиване на рибата… толкова мръсна работа.

Но очите на Ани се изпълниха със сълзи; тя някак си усещаше, че тази кръв не е от риба. Баща й бе най-подреденият моряк на земята. Винаги на палубата имаше навит маркуч и той измиваше внимателно лодката след всяко пътуване.

— Ани!

Щом чу името си, тя се завъртя. Майка й слизаше надолу с Тара, но като зърна лицето на Ани, тя се затича. Сега Ани плачеше толкова силно, че дори вече не виждаше майка си, но чуваше стъпките й по дългия док, а после усети как лодката се разлюля и подскочи, когато Бей се хвърли на борда и грабна Ани в прегръдките си.

— Случило му се е нещо ужасно — проплака момичето. — Той е ранен, мамо, или нещо по-лошо… бил е тук, но вече не е и е ранен…