Непобедимо лято

33.

И те не бяха сигурни; не знаеха, но можеха да проверят? Как можеха да не се качат в пикапа на Дан и да не отидат до река Джил? Бей се обади в полицията; тя знаеше, че Тара звъни на Джо Холмс.

Дан караше лудо, сякаш пикапът му беше ракета, изстреляна право към Ейлуайф Ков и готова да помете всичко по пътя си.

— Какво биха правили там? — попита Бей, хванала се за дръжката на вратата. — Защо биха завели Елиза на същото място?

— Защото там са убили Шон — обясни Дан, завивайки, за да изпревари една кола. — Защото знаят, че могат да го направят там.

— Те убиха Шон — прошепна Бей, шокирана от разкритието, от потвърждението, че съпругът й е бил убит от хората, които смятаха за приятели. Но по-силен бе нарастващият ужас за живота на Елиза.

— Ти познаваш водите тук по-добре от мен — обади се Дан, имайки предвид потоците и заливите край Темза, криволичещи през градчетата на запад от река Кънектикът. — Така че трябва да ми показваш накъде да карам.

Бей го насочи да слезе от магистралата при Силвър Бей, каза му да завие наляво, към Блек Хол. Сърцето й се свиваше от непоносимата новина, която ги тласкаше напред. Тя докосна гърдите си, усети болка, помисли за Елиза, помисли за Ани, която е прочела писмото от баща си, помисли за Шон и наведе глава.

— Сега накъде? — попита Дан с малко по-силен глас, обезумял. Едва се сдържаше.

— Покрай реката — упъти го, когато видя тъмния блясък на Кънектикът отвъд тясната ивица земя, реката — пълноводна и черна под звездното небе. — После наляво тук — посочи — и надясно, точно покрай онзи камък.

Водата дава живот на водата. Река Кънектикът е родител на притоците, а заливът Лонг Айлънд осигурява прилив за скритите заливчета. Тук реката бе свързана с приливите и отливите. През зимата се виждаха тюлени.

Бей се наведе напред, опитвайки се да открие правилната отбивка. Това лято идва тук сама, само веднъж, да види мястото, където бе завършил животът на съпруга й.

— Там — тя посочи към една тясна пътечка.

Дан зави. Тук беше тихо, сякаш не беше пътувал никой. През лятото хората понякога идваха на пикник и риболов, а през много студените зими децата понякога търсеха достатъчно дебел лед, за да могат да се пързалят с кънки. Но точно сега, в средата на ноември, тук нямаше никого.

Или може би имаше.

Някъде напред, потънал в мрака, бе виненочервеният микробус. Той бе маскиран от нощта, но фаровете на Дан го осветиха, когато завиха зад ъгъла. Зад буса, като две сърни, хванати от фаровете, стояха двама души с лица, побелели от светлината.

— Къде е тя? — изкрещя Дан още преди да паркира пикапа си. — Къде е Елиза?

Бей опипа вратата, шокирана въпреки всичко, което знаеше, да види семейство Боланд тук, в този гъсталак от бели борове в края на това солено заливче, на това място, където вече бяха убили съпруга й.

— Елиза! — изкрещя тя.

Алис и Марк хукнаха към буса; Алис скочи вътре и Бей чу запалването на мотора в същата секунда, когато юмрукът на Дан се заби в челюстта на Марк.

— Къде е Елиза? — извика Дан, а ударите му се стоварваха отново и отново. — Къде е дъщеря ми? — Бусът забоботи, фаровете пламнаха и той сякаш увисна във въздуха за част от секундата, когато Марк се вкопчи във вратата, опитвайки се да се освободи от Дан. Стовари се по лице, когато Алис потегли на задна, зави по черния път и потегли.

За миг Бей зърна лицето на Елиза, бяло като платно, като дъждосвирец, обезумелите й очи молеха ангелите да слязат от рая, онези очи, отразени в белите фарове на тъмночервения бус, а после червените задни светлини, преди да изчезне в тъмния и възсолен залив.

Бей изтича към водата. Изрита обувките си и хвърли якето си на земята. Дори не се замисли. Първият шок бе най-лошият — леденостудена вода върху тялото й. Дрехите й моментално се превърнаха в бреме, закотвяйки тялото й, дърпайки я надолу в залива.

Тя глътна вода, завъртя се, после заплува надолу, размахала ръце, защото от очите й нямаше никаква полза; единственото й видение идваше отнякъде другаде, или дълбоко отвътре, или високо отгоре. Това бе видението на сърцето — сърцето на Бей, но също и на Чарли, и на Шон, които я водеха, караха я да се спусне до самото дъно на залива, този проток към Залива и приток на река Джил, надолу, надолу, надолу, използвайки ръцете, за да опипва и да вижда, както омарите използват своите пипала.

И тя чу тишината в ушите си, огромна, оглушителна тишина, подводна тишина… никога преди не беше си представяла, че може да се удави, но го изпитваше точно сега, с последните издишвания в солената вода… няколко погрешни секунди, отчаяно потъване навътре и това щеше да стане, и всичко щеше да свърши. Тя щеше да се удави… и Елиза щеше да се удави… в тази вода, солена, смесена със сладка, смесена с кръвта на Шон. Съпругът й бе кървял в това заливче; колата му е стигнала чак до дъното, последната му спирка на тази земя. Минералите от кръвта на Шон Макбий се бяха съедини с молекулите на водата.

Той беше мъртъв и Чарли бе мъртва, но Бей и Дан бяха живи, и двамата бяха във водата сега. Бей усещаше, че я движат духовете на Чарли и Шон, родители, които се бяха опитали да живеят, които се бяха опитали да обичат, доколкото могат, и бяха направили толкова много грешки, чиито пътища бяха прекъснати прекалено рано. Бей видя в това последната си възможност да постъпи правилно, да спаси онова, което те почти бяха убили.

Пръстите й докоснаха дърво, потънал дънер на дъното на залива, после се допряха до водорасло, носещо се по течението, но само Бей знаеше: това не беше дърво и не беше водорасло. Дробовете й горяха, тя заплете пръсти в косата и взе тялото на ръце, започна да рита с крака, майката лебед, която пренасяше лебедчето си през опасните води — и Бей извади Елиза на повърхността.

Дан бе до нея, когато изскочиха на повърхността, когато Бей изплю вода и подаде дъщеря му в ръцете му. Те изскочиха от ледената вода. Откъм гората примигваше синята светлина на полицейските лампи. Лазейки в калта, Бей се задави и изплю вода и кални листа. Ръката й бе толкова вцепенена, че дори не усещаше пръстите си, но посегна към устата на Елиза и откъсна сребристата лепенка.

Очите на Елиза бяха затворени, лицето й беше посиняло, а устните й — побелели.

Дани се надигна от калта, хванал малкото момиченце, което бе създал. Докато го наблюдаваше, Бей се замисли за раждането на Ани, как Шон взе бебето им в ръцете си и го държа, докато то проплака. Тя наблюдаваше как Дан я удря по гърба, опитвайки се да я накара да изплюе водата. Наведе главата й назад, разтърси я силно, целувайки я по лицето и я отпусна трескаво към земята.

— Елиза — извика той, сякаш я будеше за училище. После си пое дъх и издиша в устата на дъщеря си. После още веднъж, още веднъж.

— Върни се — помоли я Бей с пресекващ глас. Можеше да се закълне, че чу крилете на ангелите да пърхат във въздуха, Шон и Чарли кръжаха над Елиза.

Елиза се закашля. Закашля се много силно и се претърколи, за да повърне морска вода. Повръща много дълго. После спря, вдигна поглед към лицето на баща си и каза:

— Татко. — После обви ръце около врата му и се разплака.