Непобедимо лято

18.

Огъста Ренуик крачеше из къщата си. Обиколи всяка стая и побеседва със съпруга си чрез някои от картините му. Не всички й „говореха“, но някои го направиха. Портретите на дъщерите им например. Когато погледна картините на Хю, където бяха нарисувани Карълайн, Клея и Скай, усети как любовта му към децата им извира от тях.

— Не е достатъчно, Хю — изрече, застанала пред голямата картина с трите момичета край пианото, — че оплесках всичко с моите — с нашите — собствени деца. Сега се държа като тъпанарка и с чуждите.

Чакълът в алеята изхрущя под гумите.

— Ето ви, скъпи мой — извика Огъста и се огледа в огледалото: беше с бежов кашмирен шал върху черен кашмирен костюм, черни перли, смарагди на ушите. Носеше ги толкова рядко, но днес се нуждаеше от цялата магия, която можеше да призове.

На вратата се почука — този, който чукаше, беше доста смел. Огъста винаги съдеше за идващите по силата или плахостта на почукването, а този човек имаше истински месинг в кокалчетата си. Изумително безстрашен.

— Entree — извика Огъста, като видя, че Бей и Тара стоят на широката веранда.

Двете жени влязоха. Бяха облечени като селянки — с изрязани дънки и свободни стари ризи, Тара бе завързала своята на кръста.

— Здравей, Тара, здравей, Бей — поздрави ги Огъста.

— Здрасти, госпожо Ренуик — отговориха и двете.

— Наричайте ме Огъста. Хайде да влезем тук, а? — Тя ги поведе през дневната, покрай голямата картина на Хю с хамбара на Ренуик, покрай лавиците със среброто на Ренуик, включително и едно празно място… Какво беше направила с тази чаша? Обожаваше да пие коктейлите си от нея…

След като влязоха в кабинета, Огъста покани с жест гостенките си да седнат. Те решиха — както биха направили собствените дъщери на Огъста — да седнат една до друга на дивана. Тара изглеждаше малко неспокойна, сякаш се боеше от реакцията за нейното участие в драмата.

— Отпусни се, Тара — изрече Огъста. — Примирих се със ситуацията и с твоето участие в нея. Което беше много мило и добронамерено.

— Госпожо Ренуик…

— Огъста — напомни й тя. — След всичките тези години, през които работиш за мен, молбата ми да ми говориш на „ти“ трябва да ти подсказва нещо. Не го правя често… но го направих със съпруга ти, Бей.

— С Шон?

— Да. — Като видя, че Бей пребледня при споменаването на съпруга й, Огъста я разбра напълно и се изпълни със състрадание. — Моля те, не мисли, че съм те довела тук, за да ти се карам заради греховете на съпруга ти. Целта ми е друга.

Двете жени я погледнаха.

— Първо, искам отново да работиш като моя градинарка. Обиколих имота, след като ти си свърши работата — и между другото, ти благодаря, че се върна да събереш онези купчини с клони. Сигурно не е било лесно с наранената ти ръка. — Бей я погледна с изненада, но тя заяви: — Поради това искам и двете да продължите да работите при мен. Ясно ли е? Съгласни ли сте?

— Да — отговори Бей. — Благодаря ви.

— Благодаря ти, Огъста — кимна Тара. — Много съжалявам…

Възрастната жена вдигна ръка и я спря.

— Достатъчно! Не желая да се извинявате непрекъснато. Въпросът е приключен. Имам дъщери на вашата възраст. Въпреки че наближавате средната възраст, за мен вие винаги ще си останете момичета. Знам докъде биха стигнали моите момичета, за да помогнат на сестрите си. Вие направихте същото.

— Ние сме сестри — обясни Тара. — По дух.

— Как копнеех за сестри, когато бях дете — въздъхна Огъста. — Но нямах… само обречени домашни любимци… но това е друга история. Както и да е, да се върнем към причината, поради която ви повиках тук днес.

— Да говорим за градината? — попита Бей.

— Не, скъпа. — Възрастната жена се приведе напред. — Да поговорим за теб.

— За мен?

— Да. И за това какво преживяваме.

— Имаш предвид какво е направил Шон?

— Да. Бих искала да споделя с теб някои от впечатленията си. Може би ще ти помогнат.

— Съгласна съм — изрече Бей, но Огъста забеляза как се затваря в себе си. Хората се бетонират за своя собствена защита. Носят невидими черупки, като охлюви, които стават все по-твърди с всяко следващо разочарование.

— Съпругът ти беше чаровник. Беше красив, весел и остроумен и се справяше много добре с парите ми; притежаваше дарбата да ме накара да се почувствам красива и млада. Е, може би не млада. Но не толкова стара.

— Типично за Шон — отбеляза съпругата му.

— Повярвай ми, познавах добре Шон — защото беше същият като съпруга ми, Хю Ренуик.

Това ги изненада — Огъста видя, че е привлякла вниманието на Бей. Какво общо можеше да има един банкер от малко градче с известен художник?

— Всички обожаваха Хю. Мъжете се стремяха да бъдат като него, а жените искаха да спят с него. Тъжно. Той не можеше да устои на чара им толкова колкото ни се искаше — на мен и на момичетата.

— Съжалявам — обади се Бей.

— Благодаря ти. И аз съжалявам за теб. Но главната им обща черта бе състезателният дух. Разбирам какво е станало, когато са пренебрегнали Шон заради Марк Боланд. Това би влудило Хю.

— Да, Шон беше бесен.

— Кой може да го вини? Той бе ценен администратор, а после съвсем неочаквано бордът води Марк Боланд от „Анкор Тръст“. Колко съсипващо за мъжкото его.

— Знаех, че е разстроен от това — изрече с мъка Бей; Огъста усети, че защитните стени се издигат отново.

— Но все пак не мога да си го представя как започва да краде, само за да си го върне на банката…

— Някога познавах един крадец на бижута — продължи старицата. — Във Вилефранш-сюр-Мер. Понякога наминаваше с другите художници и аз го попитах защо го прави. Защо краде.

— И защо го правеше? — попита Бей с тъжни и празни очи.

— Каза ми, че обичал играта — обясни Огъста. — Имаше жени и скъпи прищевки и трябваше да финансира разточителния си живот. Постоянно увеличаваше рисковете и с това нарастваше и вълнението му.

— Шон обичаше вълнението — съгласи се Тара и погледна към приятелката си.

— Може би никога няма да разберем какво точно го е насочило към кражбите; може би е искал да изложи Марк Боланд. Което не е толкова трудно. Боланд е студен, но сервилен. Виждам точно какво прави, когато ме ласкае.

— Сигурна ли си, че искаш да работя за теб? — попита Бей с изключително достойнство. — Бих те разбрала, ако не желаеш. Разследването все още не е приключило. ФБР все още е в града.

— Разбира се, че са тук, скъпа — съгласи се Огъста. — Това е банкова работа. Ако Шон просто беше влязъл в къщата ми и беше откраднал пари и картини, случаят вече щеше да е приключен. Но Шон беше банкер — и аз вярвам, че не е действал сам. Имам инстинкт за тези неща.

— Казаха ли нещо? Подозират ли още някого?

— Те никога не казват нищо. Но дълги години съм, членувала в борда на банката, така че си имам своите източници.

— Онзи агент от ФБР, Джо Холмс — обади се Тара, като леко се изчерви, — ме разпитва онзи ден.

— Той е готино гадже — отбеляза Огъста. — С много висок коефициент на интелигентност.

— Харесваш ли го? — попита Бей. — Много ми е трудно да го приема.

Тара сви рамене и се изчерви още по-силно.

— Животът е удивителен — заключи Огъста, отправяйки към двете по-млади жени пронизващ поглед. Дали знаеха колко са прекрасни, колко кратък е животът, как ще свърши само за миг? — Страст — промълви скръбно тя.

Бей отвори очи, необикновено сини, пълни с такава любов и скръб, че Огъста копнееше да я прегърне като собствените си дъщери.

Възрастната жена се втренчи в нея.

— Мисля, че може би заради това реагирах така срещу теб онзи ден. Знам какво преживяваш. Знам какво си изстрадала. Когато погледна към портретите си, които съпругът ми е нарисувал, аз съм принудена да видя, че в тях липсва страст.

— Страст?

Огъста кимна.

— Неговата любов към децата бе такава огромна сила, тя още е тук и всички могат да я видят в картините му. Дива, необуздана любов! Но в моите портрети има благородство, елегантност, грация, приличие… но не и страст.

— Толкова съжалявам…

— А аз не — прекъсна я Огъста. — Вече не. Това ме измъчваше… — замълча, защото думата бе толкова недостатъчна… — преди години. Но вече съм го преодоляла.

— Вие сте останали заедно — отбеляза Бей, очевидно мислейки за себе си и Шон.

— Да. Бракът ни беше без страст. Бяхме се отчуждили един от друг. Можех, а може би трябваше, да се разведа с него. Но не го направих.

— Аз също трябваше — въздъхна Бей.

— Свързани сте чрез децата — напомни й Огъста.

Нека това е достатъчно. Вземи цялата страст, която той е трябвало да изпитва към теб — която Хю трябваше да изпитва към мен — и я излей в живота си. Ако се влюбиш отново, гледай да е в мъж, който е лудо влюбен в теб. Разбираш ли ме? Не можеш да го понесеш, знаейки това, което знаеш сега, ако си с някого, който не изпитва луда страст към теб.

— Никога няма да се влюбя отново — заяви по-младата жена.

— Но ако се влюбиш.

— Няма.

— Но ми обещай, ако се влюбиш.

— Добре, Огъста. Ако го направя — съгласи се Бей, сякаш я успокояваше. Огъста беше доволна, тя извърши своето добро дело, изтръгна обещанието. Погледна към Бей Макбий и разбра, че я чака нещо чудесно.

— Ще се върнеш и ще направиш градината ми красива като Живерни12, нали?

— Да. Благодаря ти. — Тя се усмихна.

— А ти ще се върнеш и ще накараш къщата ми да блести и да танцува, нали? — обърна се Огъста към Тара.

— Да.

— И ще ми помогнеш да открия изчезналата чаша? Нямам представа къде съм я сложила. Коктейлите ми нямат същия вкус в друга чаша.

— Ще я намеря — обеща Тара. — Спомняш ли си, когато забута някъде една от смарагдовите си обици и аз я намерих в пръста на онова марабу?

— Скъпа, ти имаш божествена памет. Ето я — на ухото ми. Благодаря ти. Благодаря ви и на двете. Бей, като дойдеш отново, ще уточним досадните финансови подробности. Сега ме оставете, за да мога да подновя обсъждането на важните неща с бащата на моите деца!

— Благодаря ти, Огъста — извикаха двете приятелки.

— Няма защо, деца — отговори тя.

И после стана, разцелува ги, както се бе научила от времето, когато с Хю живееха в Париж, когато все още бяха млади, когато си пийваха с Пикасо, когато единият хранеше другия със захарни бучки, потопени в арманяк в кафенетата на Сен Жермен де Пре, когато правеха любов по кейовете на Сена.

Когато всичко по-малко от живот със страст би изглеждало трагедия.

В онази съботна вечер Бей отиде на плаване.

Дани се обади да й каже, че въздухът и водата все още са достатъчно топли, че вятърът е достатъчно силен, за да изкарат един прекрасен ден, изпробвайки новата платноходка. Тара заведе всички деца, включително и Елиза, на кино и после щеше да ги води в „Сладоледения рай“.

Бей беше с дънки и рибарски пуловер, ръката й бе бинтована. Не може да помогне с нищо, седнала на кърмата, докато той подготвяше всичко. После той вдигна платната, те уловиха вятъра и лодката заплава от дока на неговата корабостроителница право към пристанището на Ню Лондон.

Дани седна до нея, с ръка на румпела, докато красивата лодка продължи по река Темза към пролива. Гърбовете им бяха изправени, ръцете им почти не се докосваха, докато лодката заобикаляше Ледж Лайт, внушителния квадратен тухлен фар, който пазеше устието на реката.

Щом вятърът се усили, той насочи платната. Двамата се почувстваха щастливи от скоростта и свободата. Бей усети вятъра в косата си, солта напръска очите й. Тук тя можеше да диша свободно и за пръв път от месеци насам осъзна, че не се оглежда, за да види кой я наблюдава.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— За какво?

— За това, че ми помогна да се измъкна.

— Да се измъкнеш за малко от реалния живот — съгласи се той и тя знаеше, че я разбира.

Погледна го крадешком, не искаше да разбере, че го наблюдава. Той все още изглеждаше толкова чувствен, сякаш бе повече част от природата, морето и слънцето, отколкото от кариеризма на съвременния живот. Кожата му беше загоряла и загрубяла, с дълбоки бръчки около очите и устата — от присвиването на очи под слънцето, от работата на открито.

— Имаш ли много морски звезди на дока си в корабостроителницата? — попита тя.

— Доста. Защо?

Тя се усмихна, спомняйки си как той поправи сала и откри всички морски звезди, вкопчени в дървеното дъно; хвърли ги обратно във водата, за да ги спаси, преди да продължи работата си на сушата.

— Каза ми, че морските звезди падали от небето, за да си направят домове в морето — припомни му тя.

— Така ли?

— Да. И че нарвалите всъщност са еднорози.

— Явно много поетично съм бил настроен през онова лято.

— И това ми беше любимото — че причината, поради която китовете скачат, мятат телата си над океана с такава удивителна мощ, била, че били създадени да дърпат луната… като огромни, първобитни впрегатни коне, впрегнати в луната, дърпащи я от една фаза към следващата…

— Около земята — промълви Дан, а очите му станаха по-нежни, сякаш от лунния блясък.

— Спомняш ли си как ми разказваше тези неща?

— Да — отвърна той.

— Наистина ли вярваше в тях? Или просто ги измисляше заради мен?

— Мисля, че може би познанството ми с теб — каза Дан — ме накара да повярвам в тях.

— Как? — попита тя, придържайки наранената си ръка.

Той помълча известно време. Беше почти тъмно, а небето се срещаше с морето на широкия розов хоризонт. Бей огледа небето, търсейки луната, сякаш можеше да я види да преминава небето, теглена от стадо китове.

— Строенето на разни неща е много практично — обясни той. — Ти ме научи да търся магията.

— Наистина ли?

— Повече от всеки друг преди това или след това.

Тя наведе глава и се замисли за полицията, за агентите от ФБР, за слуховете и особено за Ани, Били и Пеги, наранени и разтревожени, които сега я очакваха у дома.

— Иска ми се да я бях търсила повече в моя живот — прошепна тя.

— Старата Бей би казала, че тя е там, независимо дали я търсиш или не — напомни й той.

Точно тогава лодката подскочи от една вълна и те се плъзнаха един към друг на седалката. Бей реши да остане там и да не помръдва.

— Коя е тази стара Бей? — прошепна отново тя.

— Тя е тук точно сега — отвърна шепнешком той и свали едната си ръка от румпела, за да я плъзне около раменете й.

Беше толкова хубаво. Яздеха вълните заедно. След като заобиколиха Ледж Лайт, Дани зави обратно към пристанището. Сега имаха попътен вятър, така че той отпусна платното, плавайки по посока на вятъра, а огромното платно хващаше всеки слънчев лъч.

Лъчите се отразяваха върху лицата им. Бей си помисли за луната, за леденото сребро, отразяващо слънчевата светлина, влачено от бледосиви китове.

Старата Бей… Тя с усилие преглътна. Лятото бе толкова болезнено и тя едва започваше да си позволява да усеща колко вредни са били тези години, прекарани в лъжа, годините, през които живя в ослепителния блясък на яркото слънце.

Когато погледна към Дани, за да му благодари отново за плаването, забеляза, че той се е втренчил в нея. Дъхът й секна.

В погледа му имаше толкова много неща: стара любов, нови тревоги, нещо загадъчно, което тя не можеше да изрече с думи. Все едно че гледаше в лицето на луната от милиони километри разстояние и това я накара да се сети за думите на Огъста: „Не можеш да го понесеш, знаейки това, което знаеш сега, ако си с някого, който не изпитва луда страст към теб.“

И когато стигнаха до дока, точно преди да стане време да смъкнат платното, той каза:

— Добре, Гелъуей. Чакал съм това с години. Тъй като вече веднъж ти дадох полумесеца, ще трябва да поработя извънредно за това.

Той посочи и тя погледна на североизток.

Издигнал се над Гротън, зад индустриалните сгради и подводниците, над моста „Голд Стар“, се показваше огромен, блестящ, нежен диск на септемврийската пълна луна, готов да освети нощта.

— Не е ли прекалено крещяща? — прошепна в ухото й Дан.

Бей въздъхна със сълзи в очите.

— Не ми казвай, че си го планирал.

— Само погледнах в алманаха. И се уверих, че ще излезем навреме от дока.

— Дан — понечи да каже тя, но се спря. Гласът й пресекна. Не можеше да говори, но онова, което щеше да каже на глас и което казваше на себе си, бе: „Шон никога не е правил това за мен.“

През всичките им години заедно той, изглежда, никога не разбра, че тя обича луната.

„Луда страст“ — каза Огъста и Бей си мислеше, че това е невъзможно душевно състояние. До този момент.