Непобедимо лято

25.

Пейзажите на Кели бяха ярки, с тикви, копи сено и ябълки. Напълнила задницата на комбито си с тор и вар, Бей не можеше да се концентрира върху следващите летни цветя.

Непрекъснато мислеше за Дан. Усещането за ръцете му. Близостта им. Онова, което започна да й разказва накрая…

Тя се насочи към Ню Лондон. Карайки по кея, зави в паркинга на корабостроителницата „Елиза Дей“, паркира до пикапа на Дан и влезе вътре.

Застана в широката барака и започна да оглежда различните лодки в строеж. Две бяха стари, в процес на реставрация. Една нова платноходка изглеждаше готова за боядисване. Строеше се и нова малка лодка. Радиото беше пуснато. Следвайки звука, тя откри Дан изправен на стълбата до красива стара лодка. Сърцето й подскочи, щом го видя: широките му рамене и силните ръце, сините му очи, устните, които целуваха нейните.

— Здравей — извика тя.

— Бей — отвърна радостно той. Беше с джинси и пуловер, изцапани с лак. Слезе от стълбата, прескачайки по две стъпала. Погледите им се срещнаха, когато застана пред нея, но долови напрежението й и не продължи да я гледа.

— Красива е — смутено отбеляза Бей и посочи лодката.

— Шестметрова е — обясни той. — Красива, грациозна лодка. Изработена е от стари дъски, запълнени със суха плесен.

— Какво е това дърво? — попита Бей.

— Хондураски махагон. — Дан се усмихна широко. — Все още имаш око на познавач.

— Благодаря — кимна тя, но откри, че не може да отвърне на усмивката му. Усещаше сърцето си твърдо и тежко. Гърдите я боляха дори от дишането. Напоследък всичко бе много трудно. — Може ли да поговорим, Дани?

Той кимна и я поведе към канцеларията си. Тя отново се възхити на великолепното гравирано бюро — с тези легендарни морски същества то сякаш разказваше история. Настани се срещу Дан и си пое дълбоко дъх.

— Радвам се, че дойде — започна той.

— Аз също…

— Ако не беше дошла, щях да те намеря.

Тя кимна. Загледаха се един в друг, а неизказаните думи увиснаха помежду им. Тя се чудеше дали в него се води същата душевна борба като у нея. Беше се подготвила за този момент и знаеше, че не може да продължи с Дани, докато не разбере всичко.

— Кажи ми останалото от онова, което искаше да споделиш с мен. Какво искаше Шон? — попита тихо тя. — Объркана съм от всичко това.

— Знам. — Той вдигна меден инструмент от бюрото, намръщи се и го остави. — Това ме влудяваше. Опитвах се да разбера какво е имал наум и защо е дошъл при мен. Не съм казал нищо за това — предполагам, че съм искал да го забравя.

— Искам да разбера какво е станало — настоя Бей и го погледна в очите. — Аз… напоследък имам толкова малко доверие, Дани. Винаги съм мислила, че ти си единственият човек, който безусловно… — Тя заекна. — Вероятно не е честно, че те превърнах в свой идол. Никой не би могъл да достигне тези очаквания. Но трябва да те попитам нещо. Ти помогна ли на Шон?

— Да му помогна?

— Ти… разследването съсредоточи ли се върху теб?

— Не, Бей. Поне аз не знам — отговори Дани.

Бей отпусна глава с облекчение.

— Когато полицаите ми казаха, че Шон е вземал пари от клиентите си в банката, аз си помислих, че светът е свършил. — Бей си спомни шока от онези дни. — Наистина. После се появи ти и аз реших, че това е такъв дар, да се върнеш в живота ми като приятел…

— Аз все още съм ти приятел, но съм човек — отговори тихо той. Погледна към нея, а сините му очи бяха потъмнели от изтощение и вълнение. — Ще ми позволиш да ти кажа какво стана?

Тя кимна и подръпна сакото си.

— Искам да започнеш с това защо ме излъга, че не си виждал Шон скоро. Когато дойдох при теб за пръв път, ти каза, че не си го виждал, преди да дойде тук и да поиска да построиш лодка за Ани.

— Това беше вярно, Бей.

— Но ако той е бил попечител на фонда на дъщеря ти…

— Чарли се занимаваше с това — обясни Дан. — Парите идваха от нейното семейство и бяха много. Никога не съм се интересувал от тях. Знам, че звучи неискрено — и може наистина да е така. Имам предвид, че ми харесваше да не се тревожа за ипотеката като другите хора. Но аз имам доста прости вкусове — не държах да ходя на Бахамите или да си купувам БМВ или ролекс.

Бей кимна. Онзи Дан Конъли, когото тя познаваше, се интересуваше от вятъра, от звездите, от морето, от финия дървен материал, от добрите инструменти, от приятелството. В това отношение той бе толкова различен от Шон, за когото материалните неща означаваха успех, престиж — неща, на които придаваше все по-голямо и драматично значение.

— Дори Чарли не беше чак толкова впечатлена от парите или от онова, което можеше да се направи с тях. Мисля, че е така с хората, които са ги имали през целия си живот: те просто ги приемат като даденост и няма причина да ги излагат на показ. Аз имам този стар пикап вече цяла вечност; Чарли караше десетгодишен форд.

Бей кимна.

— Тя… Елиза… всички пари си бяха техни. Аз никога не съм искал да имам нещо общо с парите им и се гордеех с това, че не се нуждая от тях. Произлизам от работническо ирландско семейство и винаги сме си изкарвали хляба с труд. Дядо ми беше строител и той е гравирал това бюро…

— За нейния дядо… — Бей бе поразена от връзката.

— Бяхме две деца от срещуположните краища на града. Нейното семейство притежаваше огромната къща, а моето работеше в нея. Те бяха земевладелци, ние бяхме търговци.

— Тогава защо…

— Защо се оженихме? — попита Дани. Погледът му се насочи към снимките на лавицата. Чарли — руса и уверена, елегантна, но за Бей — студена; жена, която бяга, вместо да се справи с емоциите на дъщеря си. — Противоположностите се привличат, нали?

— Това е сигурно — съгласи се тя, мислейки за себе си и за Шон; денят и нощта.

Дани кимна.

— Аз бях онзи голям, недодялан герой на работническата класа с колан с инструменти, а Чарли беше дебютантката, току-що завършила училище, която винаги знаеше кой прибор да използва.

— Ти беше повече от това — неволно изрече Бей.

Дан сви рамене.

— Винаги имаше пречки. Аз съм ирландски католик, а тя е протестантка. Това създаваше много проблеми на религиозни празници и когато се роди Елиза. Но в общи линии ние ги преодолявахме. Научихме се как да се борим. Чарли не можеше да понася някой да повишава тон. Така че за мен най-лесният начин бе да оставя Чарли да спечели.

— Предаде се?

— Доста — отвърна той. — Когато тя е права, значи е права; а когато греши, тя пак е права, както се пее в песента. Може би просто се боях, че сме прекалено различни, че не сме един за друг — и не исках да се задълбочавам в този въпрос.

Бей зърна отражението си в стъклото на една снимка. Буйната й червена коса и луничките не оставяха съмнение за произхода й; тя бе от ирландски работнически род като Дан, като Шон. Но докато тя се чувстваше горда с корените си, Шон прекара целия си живот, опитвайки се да изтрие всички спомени за факта, че семейство Макбий не са били винаги членове на яхтклуба, членове на кънтри клуба „Хотърн Линкс“.

— Мислех, че сте били много щастливи — обади се Бей. — Заради начина, по който каза името й през онзи първи ден.

Дан кимна.

— Знам. Правя го. Опитвам да убедя себе си може би. Защото я обичах толкова много… в началото бяхме много щастливи и това продължи много дълго. Но около година преди смъртта й нещо се промени. Не знам какво беше, но знам, че се случи. Един ден се прибрах от работа, а тя не беше вкъщи. Елиза беше сама у дома, разстроена заради това, че майка й я няма.

— Познавам това чувство — отвърна Бей, мислейки за преживяванията на децата си в нощите, когато Шон не се прибираше.

— Чарли си дойде след около час, беше щастлива и развълнувана и не преставаше да говори за филма, който беше гледала. Забравих кой беше — но отишла с приятел. Каза…

— Помисли ли…

Дан поклати глава.

— Помислих, че е отишла с приятел. Точка. И до ден-днешен все още си мисля така.

Но в действителност не беше така — Бей виждаше това. Той полагаше всички усилия да излъже себе си.

— След това очите й бяха различни. Преди те винаги грейваха, като се приберях у дома. Но през онази година започнах да се чудя дали не мисли да ме напусне. Попитах я — дори я молих да ми каже. Чарли не харесваше молбите, не харесваше силните емоции… предполагам, че е била възпитана така. Задържай чувствата си, не позволявай на някого да види, че си наранен.

— Елиза, изглежда, може да ги изразява — отбеляза Бей.

— Аз исках да е така. Понякога й е по-трудно отколкото изглежда. Тя избухва, а после се затваря напълно. Нищо не влиза и не излиза. Но както и да е — да се върнем към последната година с Чарли; тогава работата ми наистина не вървеше.

И Бей отново разбра за какво говори той. Помисли си колко разсеяна бе тя, опитвайки се да помогне на децата с домашните им, да задържи нещата в нормалния им ритъм, същевременно обезумяла от безпокойство…

— Тревожех се, че я губя, и престанах да се грижа толкова много за работата си. Искам да кажа, че дървените лодки са красиви и за мен те са един труд, изпълнен с любов, но са нищо в сравнение със семейството ми.

— Но бизнесът ти е продължил да върви…

— Да — отвърна той. — Обаче сърцето ми не беше в него. Всичко това звучи като едно огромно извинение, знам — но не е. Не искам да е така. Просто държа да ти разкажа цялата история. Виж, Чарли инвестира в моята компания.

— Тази?

— Да. От нея не се изкарват много пари. Всъщност хората казват, че карането на лодка е прекалено скъпо и доста неудобно, че е по-евтино да застанеш под един студен душ и да късаш стодоларови банкноти. Е, строенето на дървени лодки доста прилича на това. Не е лесно да висиш цяла зима в тази неотоплена барака. През някои години изкарвам малка печалба, но обикновено, ако си възвърна разходите за лодките, се смятам за късметлия.

— Значи Чарли те е измъквала.

— Да. Тя ме финансираше. Никога не съм си мислил, че това я притеснява — всъщност си мислех, че й харесва. Казваше, че е романтично. Знаейки, че дядо ми е направил това бюро и че аз вървя по пътя му, като работя с дърво… правя класически лодки от нулата само с двете си ръце. Тя имаше моряци в рода си. Но това е вглеждане в миналото; може би забравихме да гледаме напред.

— Или в настоящето.

— Може би. Както и да е, тя започна да мърмори. Кой се нуждаел от още един класически корабен шедьовър? Зае се сериозно с финансите от фонда на Елиза, искаше да разбере механизма им — заговори, че смята да завърши магистратура по бизнесадминистрация. И аз изведнъж си помислих, че й се струвам само един работник с чук.

Бей се замисли за Шон, за надменното му отношение към работниците. Той наистина ги гледаше отвисоко, смяташе ги за по-нисша класа, въпреки че баща му беше железопътен работник.

— И така, през онази година аз наистина обърках нещата. Взех твърде много поръчки и оплесках някои от тях. После обърнах другата страна — изобщо престанах да приемам поръчки. Парите, които бях спечелил, бързо свършиха. И трябваше да помоля Чарли за още от фонда, само за да покрият дълговете ми, сметките, с които изоставах. А те се трупаха като лавина.

— Тя беше ли разстроена?

Дан се втренчи в бюрото, сякаш право в очите на Посейдон.

— Това е почти най-лошата част. Тя изобщо не изглеждаше разстроена. Изглеждаше й забавно.

— О…

— Сякаш не искаше да взема това насериозно; сякаш моята работа винаги е била хоби и се нуждаехме от още пари, за да може тя да продължи. Изглежда, вземаше толкова много повече от хората, с които се срещаше в банката, от адвокатските кантори — за „да набере скорост“, както го наричаше, имайки предвид фонда на Елиза.

— Шон? — попита Бей. — Той беше ли един от тези хора?

Дан кимна.

— Да. Спомнях си го отпреди. Тогава не го харесвах. Не знаех, че вие двамата сте се оженили. Не бях го виждал през всичките тези години, но тя говореше много за него. Колко услужлив бил, колко добре се справял с парите, как я насърчавал да получи образование заради фонда, как искал да й помогне.

Бей беше виждала Шон в действие; някога това й изглеждаше привлекателно. Той имаше дар слово и бе страхотен, когато искаше да убеди хората, че са много умни, че той може да се поучи от тях, че ако обединят сили с него, те могат да се превърнат в страхотен екип. Качеството, което го превърна в изключителен бизнесмен. Но с Чарли… тя беше толкова красива, аристократична и притежаваше всичко онова, което Шон искаше да бъде… може би с нея той наистина е имал предвид всичко, което е казвал.

— Мисля, че съпругът ти искаше да спи с жена ми — каза Дан.

— А мислиш ли, че наистина го е направил?

Той поклати глава.

— Не. Кълна се, щях да го разбера. Познавах Чарли толкова добре. Можех да я чета като книга. Знаех, че се вълнува от всичко, което той знае, от това колко умен бил във финансовия свят — всичко това я забавляваше. Мисля, че вниманието му я ласкаеше.

Бей се присви, като си представи, но повярва напълно на това.

— Дълго преди да го срещна отново — продължи Дан, — исках да го убия. Мислех, че сваля Чарли и макар да не вярвах, че тя ще се поддаде, не харесвах онова, което той причиняваше на семейството ни.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя, Бей. Добре — всичко това е само фонът. Ето останалото.

Бей се напрегна, докато наблюдаваше лицето на Дан.

— Чарли почина. Дори не искам да се впускам в подробности какво бе това — за мен и за Елиза. Бизнесът ми беше на ръба почти година, но след това той тръгна направо към ада. Станах попечител на мястото на Чарли — имах възможност да използвам парите на Елиза. Един ден се обадих на Шон да видя как мога да заема няколко хиляди долара от фонда — над онова, което ми плащаха — за да покрия един чек. Той се появи тук на следващата сутрин.

— О! — възкликна Бей. Шон бе видял възможност.

— Съчувстваше ми, беше настроен някак си дружелюбно… оглеждаше се, възхищаваше се от лодките.

— Макар че не си падаше по дървени лодки — отбеляза тя.

— Никога не се знае. Започнах да си мисля, че съм грешал за него. Изведнъж се сдобих с нов най-добър приятел.

— Наистина ли го чувстваше така? — попита скептично Бей. Все пак искаше да повярва, че някой е видял нещо добро и истинско у Шон.

Той поклати глава почти тъжно, не искаше да я разочарова.

— Не. Знаех, че крои нещо. Играеше си с мен — усещах го. Но самият аз бях доста отчаян — на Елиза й беше толкова трудно. Усещах, че ще изгубя всичко, ако не измисля нещо.

— Фондът…

Дан кимна.

— Всички тези пари просто си стоят в банката — обясни тогава Шон.

— И ти какво направи?

— Мислих за това цяла нощ. Тъй като той наистина не предложи нищо, нищо не изглеждаше незаконно, аз си помислих, че наистина говори сериозно, че има начин да се направи нещо, за да мога да използвам парите — да заема от фонда — и да ги върна. Но на следващия ден му се обадих.

— На Шон?

— Да. И му казах да забрави за заема. Не исках парите. На следващия ден той се появи отново.

— Тук?

Дан кимна.

— Каза, че искал да ме наеме да построя лодка за дъщеря му…

— Поне го е направил.

Но Дан поклати глава.

— Не, Бей. Мисля, че беше претекст — причина да дойде тук. Каза, че Ани харесвала лодки, но че не била много активна — че вероятно нямало да използва много лодката.

— Това копеле! — извика Бей.

— Знам. И двамата го знаем. Когато каза това, аз наистина разбрах, че той иска нещо лошо. Опитваше се да ме проучи — да види от колко пари се нуждая, доколко далеч съм готов да стигна. Използваше дъщеря си, а аз щях да използвам моята.

— Но ти не си…

— Не. — Поклати глава. — Дори не трябваше да си го помислям. Но преминавах през трудности и бях толкова уплашен, че ще изгубя това място, ще изгубя препитанието си. Дъщеря ми имаше всичките пари, от които някога щеше да се нуждае, а аз си мислех как ще я издържам. Исках тя да се гордее с мен, с това, което правя.

— И какво поиска от теб Шон?

— Каза, че като попечители ние можем да създадем бизнес и да използваме пари от фонда на Елиза. Аз се замислих: вероятно можех да го направя веднъж, като вземех заем от главницата. Той предлагаше — петдесет, сто хиляди.

Бей скръсти ръце. Мразеше Шон заради това, че се бе опитал да накара Дан да вземе пари от собствената си дъщеря.

— Помислих си, какво пък, ако го направя за една година? Може би за шест месеца. Да действам агресивно и да започна да продавам лодки. Ще съкратя разходите за материали, може би ще използвам по-евтино дърво. Клиентите ми са богати собственици на яхти и не се плашат от големите сметки. Ще си направя по-добро счетоводство, ще си събера някои дългове — започнах да си мечтая за всичко това.

Бей слушаше и й се искаше Дан никога да не си е помислял за това.

— Шон каза, че в сравнение с онова, което е в главницата на фонда, това било нищо.

— Какво искаше в замяна?

— Като се замисля, смятам, че искаше да използва фонда като холдингова компания. Попита как бих се почувствал, ако там има някои непознати депозити и тегления, стига те да не засягат дългосрочната стойност на фонда. Казах, че не се интересувам.

— Просто така?

Той кимна.

— Щом зададе въпроса, разбрах, че иска нещо нередно. Не разбирам от банкиране, но усетих погледа му. Той прикри това веднага — уговаряйки ме да построя лодката.

— Този гадняр — възкликна Бей. — Тя направи онази лодка.

— Знам — отвърна Дан. — Казах му, че не е нужно да я задържам — че ако само ми я покаже, аз мога да изчисля размерите в по-голям мащаб и да построя нещо наистина красиво за Ани.

— И си мислиш, че цялата работа е била претекст за него за… какво? Да пере пари? — попита Бей.

— Нямам никакво доказателство. Просто така ми изглежда сега, когато се опитвам да свържа нещата.

— Защо не каза на полицията?

— Защото съм попечител на Елиза. И се чувствах зле заради това, че го обсъждах с него дори за кратко. Просто исках всичко това да изчезне.

Бей трепереше отвътре. Съпругът й е кроял всичко това, работел е върху него през цялото време, а тя дори не беше забелязала? Втренчи се в Дан, мислейки си за това колко влюбена беше в него като млада и колко добре се чувстваше в прегръдките му онзи ден. Искаше да го види като герой… безкористния идеалист… Изправи се и започна да крачи.

— Защо ти? — попита. — От всички попечителски фондове в „Шорлайн“, защо точно на Елиза?

Дан се изкашля, наведе леко брадичка и погледна Бей право в очите.

— Мисля, че е заради теб. Или може би трябва да кажа, заради нас.

— Какво?

— Онези твои писма.

— Той показа ли ти ги?

— Не — Дан поклати глава. — Не. Но знаеше много за мен. Знаеше, че винаги съм работил с ръцете си, че не ми пука много за банкови сметки и за пари — неща, за които бях ти писал. Макар че беше толкова отдавна, хората всъщност не се променят във важните неща. Предполагам, че след като цял живот не ми е пукало за такива неща, аз се превръщам в лош избор и като баща с дъщеря, която притежава попечителски фонд.

— Шон те е избрал — въздъхна Бей, — защото не обръщаш внимание на тези неща.

— Страхотно усещане е — да знаеш, че си бил избран, защото си пълен будала, смотаняк, който сам си проси да го баламосат.

Бей примигна и кимна. Не можеше да го утеши, защото знаеше как се чувства.

— Бей — каза той, стана и заобиколи бюрото. Когато приближи, тя усети първичния подтик да бъде прегърната, да го прегърне отново, но вместо това отстъпи назад.

— Не… — изрече, потрепери и тръгна към вратата. — Дори да не си взел парите, мразя факта, че си помислил за това. Не мога да понеса, че Шон се е опитал да използва дъщеря ти.

— Бей, моля те…

— Знаеш ли кое е най-лошото? — попита тя със сълзи на очи. — Лодката на Ани. Знаеш ли какво означаваше за нея този малък модел на лодка? Тя я направи за него. А той е искал да я използва като поредния реквизит в гадните си мошеничества.

— Знаеш ли каква е иронията? — изрече Дани с болка в очите. — Мисля, че в крайна сметка той наистина е искал да построя лодката за Ани. Защо иначе ще се връща да ми остави модела? Това стана дълго след като му казах, че не се интересувам от предложението му, че не искам да му помогна.

— Този детайл почти няма значение — заяви Бей.

— Знам.

— Довиждане, Дани — каза тя. — Трябва да си помисля за всичко това.

Излезе и се качи в колата си. Повдигна й се от срама заради постъпката на Шон, да се подмазва, да се опитва да се добере до попечителския фонд на едно момиченце. Как може тя да не е знаела? Нима бе живяла в друг свят?

Опита се да си припомни: Шон се промени, след като Марк Боланд стана президент. Стана по-раздразнителен, по-борбен. Дали изведнъж не си е помислил, че повечето пари ще компенсират разочарованието в кариерата му? Дали не си е представял, че кражбите от парите на клиентите му ще го накарат да се почувства по-велик? Ами онази лъжа, обещанието пред Бей, че ще се промени?

— Ти си жалък! — изкрещя Бей. — Как си могъл да го направиш?

Престъпленията на съпруга й изведнъж се превърнаха в реалност. До тази минута тя познаваше само абстрактното — ченгетата и агентите задаваха въпроси, вестниците съобщаваха неясни подробности. Дори Огъста не беше я накарала да осъзнае това толкова мъчително. Но Дани току-що го превърна в реалност.

Сега си представяше картината как съпругът й се опитва да накара Дани да му позволи да използва фонда на Елиза, опитвайки се да завербува друг баща и да го превърне в отвратителен човек.

— Мразя те, Шон — изрида Бей. Не искаше да се вижда отново с Дан, не искаше да се изправя пред човека, който бе видял Шон в действие или да й напомня кой в действителност е бил съпругът й. Мразеше Шон заради неговите престъпления, заради това, че бе захвърлил всичко, което имаха, общия им дом, красивите им деца. Мразеше го заради това, че опетни нещо толкова чисто и ценно, което бе само нейно. Докато излизаше от паркинга, едва не удари колата на Джо Холмс.