Непобедимо лято

34.

Зимата изглеждаше много дълга, по-дълга от друг път.

Коледа дойде и си отиде и за пръв път в живота си, Бей се радваше, че свърши. Лунните цикли преминаваха, някои с ясно небе, други затъмнени от мъгла, от облаци, от силен сняг. Тя поддържаше своя вътрешен часовник за лунните цикли, винаги осъзнаваше силата и жестокостта на природата — в небето, в градината, в собствения й живот.

Толкова много неща в живота изглеждаха нови, непознати. Тя гледаше новините, четеше вестниците и се питаше как е проспала целия си живот, заобиколена от хора, които си мислеше, че познава, които смяташе за приятели. Хора, които изобщо не бе познавала.

Марк и Алис Боланд бяха обвинени в убийство, опит за убийство, отвличане, банкови измами, конспирация и присвояване. Франк Алингам също бе замесен и бе обвинен в банкови измами, конспирация и присвояване. Ролята на Шон излезе на бял свят — той бе присвоявал от клиентите си, но накрая беше умрял, защото се бе противопоставил срещу убийството на Елиза.

— Колко глупава съм била? Как съм могла да не забележа всичко това? — попита Бей Тара в една мартенска вечер.

— Не си го забелязала, защото му имаше доверие — заяви Тара. Те бяха по пижами и халати, заслушани в свирепия вой на вихъра откъм Залива. — Защото обичаше Шон. Защото смяташе Алис и Марк за приятели.

— Мислех ги за приятели — отговори тя. — Също и Шон. А те го убиха.

— Знам. Убиха и майката на Елиза.

— И едва не убиха Елиза. О, Тара… с какво живеем?

През март бе прекалено рано да осъзнаят всичко. Трябваше им много повече време да прогонят мрака, който накрая едва не ги погълна през онази ноемврийска нощ, когато Елиза за малко не умря. Всички деца сънуваха кошмари. Разбира се, Елиза бе най-засегната. Но децата на Бей бяха дълбоко наранени от всичко, което се случи. От престъпленията, които баща им бе извършил, от онова, което се бе опитал да предотврати, от писмото, което бе написал до тях чрез Ани.

Дани прекара много нощи и повечето уикенди в Масачузетс, където Елиза бе приета отново в болницата „Банко“. Бей няколко пъти води Ани да я види. Приятелството между момичетата се задълбочи и тъй като Елиза се възстановяваше добре, Бей и Дан се заловиха толкова здраво с ролите си на родители, че рядко намираха време да останат насаме.

„Вероятно е за добро“ — мислеше си Бей. Децата й се нуждаеха толкова много от нея, искаха я у дома всяка секунда, а и тя искаше да бъде там. Беше погълната напълно от тях, тъй като заедно всички те търсеха своя път през мрачните месеци. Били и Пеги имаха въпроси за баща си, какво е направил, как се е опитал да помогне на Елиза. Бей усети, че имат нужда да превърнат баща си в герой и един ден с изненада чу Ани да им говори.

— Той не беше лош човек, нали? — попита Пеги.

— Не, не беше — написано е тук, в писмото — потвърди Били. — Нямало е да позволи с Елиза да се случи нещо.

— Той ни обичаше — намеси се Ани. — Знаем това със сигурност. И бащата, когото познавахме, не беше лош човек.

— Но добре ли е, че все още го обичаме? — попита Пеги и се разплака. — Щом е направил онези неща?

— Добре е да го обичаме — заяви Бей. — Добре е и да му се сърдим. Можете да изпитвате и двете чувства.

— Това, заради което съм му най-сърдит — започна Били, — е, че вече го няма тук. Това е гадно. Почти го мразя заради това.

Бей прегърна децата си и се опита да не им внушава едното или другото чувство. Спомни си едно старо стихотворение за „мрачната неизвестност“ на друг човек. Какво означаваше това? Тя беше млада, беше израсла в предградията на Кънектикът, слънцето грееше. Или, ако не е днес, то ще е утре. Добрите неща се случват на добрите хора.

Тя се омъжи за Шон Макбий, момче, което бе познавала през целия си живот. Снимките му из цялата къща показваха едно открито, усмихнато, дружелюбно лице на най-популярното хлапе на плажа, в училище. На един мъж, когото приятелите и клиентите му обичаха, доверяваха му парите си.

Мошеник.

Накрая обаче Шон отново се бе превърнал в стария Шон, добрия човек, пълен с огън, който е поставил нечие друго благополучие, нечий живот над собствените си егоистични желания. Бей многократно прочете писмото на Шон до Ани; беше напълно сигурно от всичко, което пишеше там, че той е бил готов да отиде в затвора, за да спаси живота на Елиза.

Понякога искаше да се обади на Дани, да сподели всичко това с него. Но нямаше как да заобиколи факта, че съпругът й е бил свързан с хората, които убиха жена му и се опитаха да убият Елиза. А и точно сега дъщеря му се нуждаеше от цялото му внимание.

Както и децата на Бей се нуждаеха от нейното. Но все пак при всяка сърповидна луна тя поглеждаше през прозореца и се чудеше дали Дани вижда луната от там, където е, а сърцето й отплаваше към него и Елиза.

Тара винаги помагаше на семейството. Сега, след като случаят приключи, тя започна да прекарва повече време с Джо Холмс. Тъй като Бей щеше да бъде свидетел на процеса срещу семейство Боланд, той все още не можеше да опознае добре най-добрата приятелка на Тара — факт, който безкрайно дразнеше Тара.

— Откъде да знам какво изпитвам към него наистина — казваше тя, — щом не мога да те заведа да го огледаш?

— Мисля, че вече знаеш какво изпитваш към него — усмихна се Бей, виждайки как Тара се изчервява.

— Най-удивителното нещо — сподели Тара. — Кой можеше да си помисли, че посред най-лошите моменти в живота ни аз ще се влюбя в човека, разследващ съпруга на най-добрата ми приятелка? О, Бей — винаги ли ще изпитваш лоши чувства и спомени, когато ме видиш с Джо?

Бей поклати глава и се усмихна.

— Не и ако той те прави щастлива — каза и прегърна приятелката си.

— Искам ти също да бъдеш щастлива. — Тара също я прегърна. — Искам да преодолееш тази ужасна зима, Бей. Искам да почувстваш отново слънчевата светлина. Обещавам ти, че идва…

— Ще те заставя да спазиш това обещание — усмихна се Бей и погледна навън към кафявата градина и сивото небе.

И така тя се зарови в каталози за семена, планирайки работата си в своята градина и в градината на Огъста за пролетта, четеше, грижеше се за децата, чакаше слънчевата светлина, която Тара й обеща.

Когато Елиза се върна от „Банко“, двете с Ани подновиха гостуванията си. Бей вземаше Елиза и я връщаше вкъщи. Тя, Ани и Тара бяха първите хора, които Елиза поиска да види в деня, когато получи новите си предни зъби.

Цялото сребро, дори чашата на Пол Ривиър, бе задържано като доказателство, но поне бе намерено. Елиза бе развълнувана, че са го открили, и нямаше търпение да си получи чашата заради спомените.

— Най-добрите неща в живота не са предметите — заяви тя един ден, когато Бей я връщаше у дома й.

— Едно от нещата, които научих в болницата, е, че все още обичам майка си, независимо от всичко.

— Мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Знаеш ли, онази нощ…

— Да — отговори Елиза. Споменът за онази нощ все още бе толкова травмиращ за нея, че Бей искаше да подходи много внимателно.

— Усетих майка ти точно там.

Момичето я погледна.

— Така ли?

Бей кимна. Спомни си онова усещане за извънредна сила и знаеше, че тя идва от Шон и Чарли.

— Да. Майка ти беше с мен… с теб. Тя беше много силна жена, Елиза. Точно като дъщеря си.

— Аз оцелях — промълви Елиза. — Благодарение на теб.

— Благодарение на теб — коригира я Бей. Знаеше, че тя не би била това, което беше, ако не притежаваше тази вътрешна сила.

Случаят приключи, бе закрит официално и Джо Холмс се оказа не само твърд и мъжествен при разрешаването на престъпления, но и неописуемо нежен и мил като приятел. Винаги когато вървяха заедно, той държеше Тара за ръката, а в нощите, когато тя си мислеше за всички лоши неща, които се случиха, за това колко малко е оставало най-добрата й приятелка да се удави в почти замръзналия залив, понякога се обаждаше на Джо и той потегляше по шосе №9, за да я държи, докато изгрее слънцето.

Един ден той я заведе на стрелбището да я научи как да стреля с пистолета му.

— Знаеш ли, не вярвам в оръжията — заяви тя.

— Как си мислиш, какво би казал дядо ти за това?

— Е, вярвам им, когато са за ченгетата, не за мен.

— Искам да имаш някаква защита — настоя той. — Тревожа се за теб на такова изолирано място и съвсем сама.

— Бей е точно отвъд водата. И децата…

— Там също има лоши хора, Тара. Не мога да понеса мисълта, че нещо може да ти се случи. На теб и на другите.

— Семейство Боланд се оказаха много лоши.

— Да. Най-лошите.

— Какво ги е накарало да правят това?

— Алчността. И състезанието. По някакъв начин това е било игра за тях.

— Всичкото сребро, което са откраднали. Само за да имат трофеи… начин за Шон и Марк да се състезават.

Джо кимна мълчаливо, а кафявите му очи станаха тъмни и сериозни, докато слушаше Тара да доказва тезата си.

Семейство Боланд са се подтиквали един друг, незаконните им тръпки са подхранвали брака им. Двойката обичала материалните неща и вкусовете им ставали все по-скъпи с всяко плащане. Марк работел сам в „Анкор Тръст“, но когато пристигнал в Шорлайн Банк и се оказало, че познава Шон, стария си съперник, нещо по-добро, той видял един мъж, който се нуждаел от казина и други жени.

Шон бил по-невнимателен и когато допуснал един паричен ордер да се промъкне през Фиона Милс, операцията приключила. Той също така взел сребърната чаша на Шарлот Конъли. След като разкрила тази кражба, тя станала подозрителна към цялото внимание, с което я обграждал. Отворила книжата си, прегледала цифрите и разбрала за измамата. Запознаването на Марк Боланд с тези книжа било нейната гибел.

И убийствата започнали.

Алис подхвърлила идеята да дадат наркотици на Шон. А той бил толкова лесен за прелъстяване — тя го надрусала на борда на „Алдебаран“ — за да го остави в капана на Марк. След боя с Марк те го занесли на пустия крайбрежен път, а той бил прекалено дрогиран, много лошо ранен и кървял — губел съзнание и не бил способен да възприеме ситуацията — да спре Марк, когато се е навел вътре да включи колата на скорост. Те били толкова внимателни с някои неща, но Алис изпуснала шишенцето от парфюм, в което държала кокаина си. Дребни детайли, сравнени с убийството.

Мостът бил мястото на Шон, където да спре и да помисли — той им го показал, срещнал се там с тях — но Боланд го възприели като своя залив за убиване, мястото, където закараха и Елиза. Ако я бяха убили при отлив, тялото й можеше да заседне в тръстиките. Те са чакали пълния прилив и обръщането му; да отнесе Елиза в морето.

— Те едва не се измъкнаха — отбеляза Тара.

— Не, не е така — възрази Джо. — Не са се измъкнали; поддържаха прикритието си сравнително дълго време, но изобщо нямаше възможност да не ги хванем. Те бяха алчни и глупави, Тара. Доброто триумфира над злото. Благодарение на това, че ти намери хартийката с номера на сметката в лодката на Ани, парите от техните офшорни сметки се връщат тази седмица — ще се опитаме да ги върнем на хората, от които са ги откраднали.

— Тогава защо да се уча да стрелям?

— За да можеш да триумфираш над злото — засмя се той и й помогна да хване 10-милиметровия пистолет, помогна й да изпъне ръце и да ги вдигне, целейки се в мишената.

— Виж какво, ще направя това само за да ти докажа, че съм наследила гените на дядо си… че мога да улуча мишената. Но това е краят.

— Краят на какво?

— На моята кариера като стрелец.

— При едно условие — прошепна в ухото й той, когато тя вдигна пистолета и присви око към мишената.

— Какво?

— Ще ми позволиш да те изведа на танци този уикенд, за да ти се реванширам за Тиквения бал.

— Че какво му беше лошото на Тиквения бал? Прекарах си чудесно.

— Аз също — отговори Джо и я целуна по врата. — Но онази вечер и двамата работехме.

Тара се прицели, зареди и стреля. Удари в десетката, усети отката в ръцете и раменете си и върна пистолета на Джо. Той го прибра в кобура, без да сваля очи от нея.

— Е — въздъхна тя. — Ти може и да си работил, но аз прекарах най-чудесната вечер в живота си. Най-добрият момент в живота ми.

— Не казвай на ФБР — помоли я Джо. — Но аз също.

И той я прегърна в стоманените си ръце, и я целуна, а Тара се изправи на пръсти, за да отвърне на целувката, и се замисли как тя бе на четирийсет и една, а той на четирийсет и седем, и как така най-накрая, след четири десетилетия и още една година, разбра какво означава да се влюбиш.

Беше чудесно.

Дойде пролетното равноденствие и изведнъж пристигна и пролетта. Всички луковици, които Бей посади миналата есен, покараха. Тя си помисли за думите от литургията: „вяра във видяното и невидяното“.

Бели нарциси, жълти нарциси, хиацинти и лалета имаше навсякъде. Бей и Тара свикаха пролетно събрание на Ирландското сестринство и включиха Ани и Елиза като членове от новото поколение. Свариха кана чай, извадиха ленените салфетки на баба О’Тул и сребърните лъжички на баба Кларк. Запалиха свещ и извикаха духовете на любимите.

Сложили ръце заедно по средата на кръга, Бей и Тара затвориха очи. Те бяха заедно завинаги, както и бабите им преди тях. Сега идваха Ани и Елиза, толкова развълнувани, но тържествени, стиснали ръце между техните, част от безкрайния и нерушим кръг на Ирландското сестринство.

— Дебел и слаб — каза Тара.

— Faugh a ballagh — обади се Бей, призовавайки с бойния галски вик на бабите.

— Fog-on-baylick — повтори бавно Ани.

— Какво означава това — попита Елиза.

— Разчисти пътя! — преведе Тара.

— Защото ние идваме? — попита Ани.

— Точно така — отвърна Бей, изпълнена с любов към дъщеря си и Елиза. — Защото ние сме сериозните сили.

— Сестринството — допълни Елиза. — Никога преди не съм имала истински сестри!

— Никоя от нас не е имала — поясни Бей, — освен Ани.

— Някои сестри — допълни Тара — са по-истински от родните.

— Точно така ми се струва вече — съгласи се Елиза.

Ани кимна щастливо, поглеждайки към нея, към Тара и накрая към майка си.

— Когато Пиджийн навърши дванайсет, ще трябва да приемем и нея.

— Ще я чакаме — усмихна се Бей.

В една съботна сутрин Бей простираше прането; Елиза беше спала у тях, а Джо и Тара заведоха децата на миниголф в Пиратския залив. Слънчевата светлина струеше, както обеща Тара.

Бей се чувстваше като цвете, върнало се към живота след дългия зимен престой под земята. Усещаше хладината на дрехите; дървените щипки щракаха, когато ги защипваше на простора. Всичките й сетива бяха будни. Мина почти година от деня, когато Шон изчезна; в онзи ден тя също простираше. В онзи ден се чувстваше щастлива — така ли беше? Спомни си, че обичаше лятното време, опитваше се да обича живота си.

Но е имало толкова много неща, които не е знаела. Толкова много тайни, покрити с лъжи. Сега Бей се чувстваше толкова по-мъдра. Бе прекарала тази последна зима в размисъл, помагаше на децата си, обещавайки си отсега нататък да живее с отворени очи. И това помагаше, защото тя усети, че започва да се изпълва с радост.

Чу нежното пляскане в заливчето зад къщата си. Обърна се и видя красива класическа лодка, плъзгаща се през тръстиките по спокойната, неподвижна вода.

Изпусна коша с прането и изтича надолу до водата, а босите й крака потънаха в топлата тиня. Грабна носа и издърпа лодката на брега.

— Дан — възкликна тя.

— Трябваше да те видя… Гребах от корабостроителницата.

— Целият този път?

— Тръгнах рано — обясни той, дръпна веслата в лодката и погледна Бей в очите. — Може ли да се кача за минута?

Тя кимна и той излезе от красивата лодка. Бей я докосна отстрани, усети гладката красота на дървото, съвършената заобленост, завършеното полиране. После вдигна поглед към Дан — той беше облечен с дънки и тениска, с пуловер, завързан около кръста, беше разрошен, загорял и със сини очи; толкова невероятно уязвими, че Бей не можа да понесе това.

— Защо дойде? — попита тя.

— Как можех да стоя надалеч? — отвърна той и пристъпи към нея.

Бей отстъпи назад. Сърцето й биеше, а устата й пресъхна. Топлото слънце сипеше жар на главата й и тя усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Бей, какво не е наред? — попита той.

— Не мислех, че ще изкарам тази зима — призна тя.

— И аз.

— През цялото време исках да ти се обадя. Исках.

— Така ли? — попита той и очите му грейнаха.

— Толкова много! Но ние събирахме сили, само четиримата досега — е, петимата, с Тара. Опитвахме се да стъпим отново на твърда почва.

— Точно като мен и Елиза — кимна той.

— И там ли си вече? На твърда почва?

— Така мисля — по-добре сме от когато и да е. Тя се справя толкова добре и аз знам, че много от това се дължи на Ани. И на теб. Тя обича да идва тук. Искам да се присъединя към нея.

— Аз също те искам.

— Но не желая да обърквам децата — поколеба се Дан, пристъпвайки по-близо. — Защото знаех, че щом дойда тук… нещата ще започнат да се променят.

— Аз също го знаех — отвърна Бей, усещайки как горещината трепти между тях.

— Надявам се да е добре, че съм тук сега — каза той. — Защото наистина не можех да чакам повече.

— Преживяхме много, Дани. Преживяхме една много дълга зима.

— Така е — съгласи се Дан и я взе в ръцете си.

После я задържа и я целуна под слънцето. Тя усети как се разтваря, като стрък зелена трева, нова и фина, като онези, които поникват от земята. И усети целувката на Дан като слънцето, което я стопляше и я караше да се съживи.

Хванаха се за ръцете и Бей поведе Дан по пътеката нагоре по хълма към гората. На средата на пътя към Малкия плаж завиха надясно и тръгнаха през по-гъстата гора, докато стигнат до сечището.

— Ето къде окачих люлката — възкликна Дан с учудване, оглеждайки наоколо. Черни орехи и дъбове растяха нагъсто, но по средата имаше меко пясъчно възвишение, покрито със солено сено. В тревата се бе сгушило потъмнялото от времето парче плаващо дърво, изрязано от морето във формата на сърповидна луна.

Дан го вдигна, прокара ръце по дървото, напипвайки двата ръждясали болта, където бе завързал въжетата, за да я окачи. Вдигайки поглед, той видя двата оръфани края на въжето да се развяват от вятъра.

— Не е оцеляла — отбеляза.

— Оцеля много години — отговори Бей. — Слънцето печеше, а вятърът духаше… оцеля много години. Люлеех се на нея всяко лято, след като ти си замина, и си мислех за теб. Водих и Ани тук, когато беше малка… Питах я дали иска да се полюлее на луната и тя знаеше точно къде отиваме. Когато въжетата се скъсаха, ние тъгувахме толкова много.

— Не можахте ли да накарате някого да ви ги оправи?

Бей си помисли за Шон, за това как го помоли и как той каза: „Разбира се, ще го направя. Веднага щом приключа с…“ каквото и да беше. Когато тя не отговори, Дан пристъпи напред и я прегърна.

— Аз щях да дойда. Ако ми се беше обадила.

После започна да я целува. Плъзна ръка зад гърба й, подкрепяйки я, докато бавно я полагаше върху песъчливата земя. Развърза пуловера от кръста си и го постла; тя забеляза как го приглади и колко нежно я отпусна, докато легне върху него.

Тук, в сечището на сърповидната луна, тя усети устните му, които толкова нежно целуваха нейните, грубите му ръце, които галеха лицето й, косата й, лицето му, заровено в шията й. Вкуси кожата му, солена и топла от пот и сол, след дългото гребане. Ръцете му се движеха нежно, но дланите им бяха загрубели.

Всичко изглеждаше ново, сякаш бе първият път за всичко: правенето на любов на открито, да бъде докосвана с такава страст и нежност едновременно от мъжа, когото винаги бе обичала. Тя искаше да обърне внимание на всяка подробност, за да носи този момент в себе си завинаги — как слънцето палеше косата на Дани и как листата хвърляха шарена сянка на земята, и как усещаше устата му толкова гореща върху своята, и колко любов имаше в погледа му.

Но тогава нещо се случи и Бей се откъсна от мислите си. Сетивата й надделяха и тя бе завладяна от слънцето, от плъзгането на телата им и твърдостта на земята, горещината в целувката му и страстта в нейните, силните му ръце, които я държаха, и усещането, че макар правенето на любов с Дан Конъли да беше нещо напълно ново за нея, то бе и толкова старо и познато, и нещо, което бе искала цял живот.

Когато свършиха, продължиха да лежат прегърнати, без да промълвят и дума. Слънцето се издигна над клоните, изписвайки времето върху песъчливата земя. Бей сигурно беше задрямала, защото се събуди стресната, а Дан я държеше.

— Аз съм тук — прошепна той, а тя отвори очи и разбра, че думите му са искрени.

— Аз също — отговори тя.

След една зима по-дълга от този последен сезон, от последните няколко месеца — години на зима, на чувства, които тя бе замразила и заровила дълбоко в себе си — Бей усети лятото в кожата си.

Лятото означаваше градината. То означаваше рози, ружи, ралица и здравец. То означаваше птици. То означаваше дълги дни и звездни нощи. Лятото бе горещ пясък и синя вода. То бе сезонът на удоволствието, на радост и благословия, преди да я пуснеш, за да посрещнеш следващата.

Те се надигнаха, отръсквайки се от пясъка и сухата трева. Чувстваха се като тийнейджъри, само че по-добре — тийнейджърите бяха твърде млади, за да разберат колко бързо се движи течението, колко мощен е приливът. Когато намериш нещо, което си струва да задържиш, ти го вземаш — защото не знаеш кога морето може да се надигне и да го отнесе.

Дан извади дървената луна от пясъка, почисти я, пъхна я под мишница — за да я направи пак нова. Да я закачи в небето за нея. Движенията му бяха бавни от любенето, а Бей го хвана за ръката и я усети как трепери. Или може би нейната трепереше. Тя искаше да му каже какво мисли — че го обича. Че винаги го е обичала.

Но вместо това само вдигна поглед към лицето му, присвивайки очи срещу яркото слънце, и се почувства благодарна, че той се е върнал. Че след толкова време първата й любов бе отново тук. Сега беше пролет и цялото лято им предстоеше. Имаше време да намери подходящите думи.

Те се отправиха към къщата на Бей.

Децата се бяха върнали от миниголфа. Тара и Джо седяха на верандата, люлеейки се напред-назад в хамака. Били и Пиджийн си подхвърляха топка в страничния двор, а ударите по ръкавиците им се чуваха силно и ритмично.

— Татко, не знаех, че ще идваш! — извика Елиза.

— Да, направих го. Трябваше.

При тези думи Бей се изчерви.

— Много красива лодка — обади се Ани. — Ти ли я направи?

— Да — кимна Дан.

— Баща ми прави най-добрите лодки — заяви Елиза.

— Напомня ми на лодката, която направих за татко — каза другото момиче. — Малката ми зелена лодчица. Онази, в която той скри черупката… и писмото.

— Писмото, което спаси живота ми — въздъхна Елиза.

— Знам — кимна Дан. Той бръкна в лодката и извади веслата — те бяха лакирани светло и блестяха на слънцето. — Трябваше да прилича на твоята лодка.

— Защо? — попита Ани, намръщи се, но още не разбираше.

— Защото е за теб, Ани.

— За мен?

— Баща ти искаше да я имаш.

Бей сдържа сълзите си, докато гледаше лицето на дъщеря си.

— Но аз мислех…

— Да. Мисля, че майка ти ти е казала, че той дойде да ме види миналото лято, да ме уговори да ти направя лодка, същата като твоя модел.

— Знам — прошепна тя с просълзени очи. — Мама ми каза. Но аз си мислех, че е умрял, преди това да стане.

— Не — отговори Дан. — Той ми каза точно какво иска. Донесе ми модела, който си направила, за да ми го покаже. Много се гордееше с него… и с теб, Ани.

— Той ли каза това?

Дани кимна и й подаде веслата.

— Говорихме много за теб. Той каза, че си чудесна и талантлива, искаше да се увери, че лодката, която ще ти направя, ще е достойна за модела, който ти си направила за него.

— Благодаря ви, господин Конъли — каза Ани и заплака, притискайки веслата до гърдите си.

— Можеш ли да ни повозиш с нея? — попита Елиза.

Ани погледна към майка си, за да попита дали може. Бей все още не можеше да говори, но и не можеше да престане да се усмихва. Тя кимна, а Дан задържа носа стабилно върху пясъка и помогна на момичетата да се качат.

Бей гледаше Ани, мислейки си за това колко смели трябва да са хората, за да приемат чудото на живота — подаряването на нова лодка, възможността да бъдат с приятели във водата и да забравят страховете, които са ги потискали преди, целувката на слънцето, факта, че никой, нито дори собственият ти баща, не е съвършен, но същевременно знаейки, че любовта е неразделна част от всичко това, присъща за всеки момент.

И така, Бей пристъпи в бистрата вода на плиткото заливче и помогна на Дан да бутне нежно лодката. Тя се понесе по течението, заставайки неподвижна за момент, а после Ани нагласи веслата.

Тя потопи едното весло във водата, после и другото. Лодката се разлюля напред и назад, двете момичета се смееха, а Тара и Джо ги насърчаваха от верандата, докато Пеги и Били наблюдаваха и се присмиваха на голямата си сестра. Бей хвана ръката на Дани; за нея нямаше значение дали децата ще я видят.

Изведнъж Ани улови ритъма, потапяйки и двете весла едновременно. Лодката започна да се движи направо, а водата отзад се накъдряше V-образно. И тогава Бей видя, че Дан е изписал името на лодката върху напречната греда — същото име, което Ани даде на модела, да напомня на баща й кого трябва да докара до дома:

АНИ

— Правя го — извика тя. — Научих се!

— Да, Ани — извика Бей. — Правиш го.

— Faugh a ballagh — Тара изкрещя бойния вик на сестринството от верандата: — Разчисти пътя…

Дан стисна ръката на Бей и още веднъж тя се въздържа да не изрече думите на глас: „Обичам те“. Те бяха там, във въздуха. Трептяха като цвят на праскова върху клона, като цветя, които само чакаха да бъдат откъснати за букет.

Но Бей Макбий беше градинарка и майка, и влюбена жена, и тази година тя научи, че си има сезон за всичко. За всяко нещо. Имаше време, много време.

Цялото лято беше пред тях и като този сладък сезон, преди толкова много години, то щеше да бъде прекрасно.