Непобедимо лято

19.

Дан отряза две парчета ленти от по сантиметър и половина, а шарките на всяко едно бяха ориентирани паралелно на отвесната линия за красота и сила. Внимателно намаза епоксидна смола по повърхностите за по-сигурно захващане. Изравни ръбовете по централната линия, така че завършеното парче щеше да прилича на корона. Това щеше да бъде специална малка лодка; той искаше всеки детайл да бъде съвършен.

Имаше молив зад ухото си, който използваше, за да си води бележки на хартия или върху самото дърво. Бялата маска на лицето му се беше смъкнала и той я остави да виси на врата му. Беше с дънки и фланелена риза; септември дойде хладен и ясен.

Всяка минута му напомняше за плаването с Бей. Изпитваше противоречиви емоции и работата му помагаше да ги прогони. Чувствата му към Бей бяха толкова силни, но сега той идваше с много товар — как можеше да се впусне в нова връзка след всичко, което се случи с Чарли? И съобразявайки се с начина, по който бе замесен Шон — съпругът й? Докато денят минаваше, той се изпоти от усилната работа, подлудявайки от всичко това, и накрая се съблече само по старата си тениска.

— Конгресният център, Осбъри Парк с Големия мъж на гайдите — чу се глас откъм вратата.

— Моля?

— Репетиция за обиколката „Изгрев“ — обади се гласът. — Кларънс Клемънс свиреше на гайди във „В огъня“. Хванахте ли го?

— Не — отговори Дан. — Гледах шоуто в Гардън. Имаше слух, вероятно е долетял от брега на Джърси, за Кларънс и гайдите, но той не свири на тях в Ню Йорк.

— Много лошо. Беше невероятно — отбеляза посетителят.

— Представям си. Концертът, на който аз бях, беше удивителен.

— Трябва да е било страхотно да слушаш тази музика в Ню Йорк.

— Да, така беше — съгласи се Дан. — Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Джо Холмс от ФБР. Обадиха ми се от местната полиция, казаха, че имате информация за случая на Шон Макбий.

— О, да. — Дан остави инструментите си и се изправи, избърсвайки ръце в дънките си. — Шон Макбий искаше да ми поръча лодка. Появи се тук няколко седмици преди да умре и поговорихме за конструкцията и материалите. Имаше модел, по който искаше да работя, направен от дъщеря му.

— Каква лодка?

— Дървена. Класическа.

— Не като предпочитаната от господин Макбий.

— Не, предполагам, че не е.

— Защо я искаше? — попита Холмс, а Дан почти успя да прочете мислите на агента от ФБР: „Каква полза има от една красива дървена лодка в модерния свят на скоростта и експедитивността?“

— Той я искаше за дъщеря си — обясни Дан.

Джо Холмс кимна. Дланите на Дан се потяха; започна да работи отново, за да се захване с нещо. Беше издълбал очертанията на лодката, така че когато изсъхна смолата на предната част, той започна да наглася за вътрешните стени.

— Заприлича ли ви на семеен човек? — попита агентът.

— Не го познавах добре. Така че не знам.

— Но поръчката на лодка за дъщеря му би трябвало да ви говори нещо, нали?

— Предполагам — отвърна Дан, концентрирайки се върху лодката. Миризмата на стърготини и епоксидна смола беше силна, а той чуваше как сърцето му бие чак в ушите.

— Госпожа Макбий ми каза, че е ваша стара приятелка.

В този момент Дан вдигна поглед и кимна. „Добре, добре — помисли си. — Бей вече е разговаряла с него.“

— Познавате се отдавна? — попита Холмс.

— Познавахме се отдавна — коригира го Дан. — Но после пътищата ни се разделиха и не сме разговаряли отново чак до това лято.

— Преди смъртта на съпруга й.

— Не. След това.

— А Шон Макбий знаеше ли за вашето приятелство? Или и той може би е стар приятел?

— Не познавах добре Шон. Той израсна на същия бряг като Бей и си спомням, че го виждах наоколо. Но това е всичко.

— Значи е съвпадение, че Шон Макбий е дошъл тук. Без да знае, че сте познавали жена му.

Дан пропусна това.

— Причината, поради която се обадих на местната полиция — поясни, — бе, че една жена се обади тук и пита за Шон Макбий.

Джо Холмс сбърчи вежди.

— Кога?

— Преди няколко седмици. В края на август.

— И какво точно каза?

— Попита ме дали Шон е бил тук; дали съм разговарял с него.

— Каза ли защо го търси?

— Не. Разговорът беше много кратък. Помислих си, че може да се обади пак, но досега не е звъняла. — Сърцето му биеше силно само заради това, че бе въвлечен в разследване. Добре, че не беше направил нищо лошо. — А вие какво си мислите, че е искала?

Агентът се взираше в Дан, сякаш искаше да прочете мислите му.

— Трудно е да се каже — отвърна. — Човекът е имал бурен живот.

— Макбий знаеше, че с жена му сме били приятели — призна Дан. — Бей ми каза, че е прочел някои от писмата, които си писахме.

— Знам — отвърна Холмс. — Те са у мен.

— Тя ви ги е дала?

— Това са копия и бяха у Шон.

Дан беше сигурен, че Бей не знае за това. Тя се тревожеше, че трябва да предаде на ФБР нещо толкова невинно като старите им писма, а Холмс е знаел за тях през цялото време.

— Знаете ли защо Шон Макбий е копирал вашите писма? — попита агентът.

— Не мога да си представя — отговори Дан с разтуптяно сърце.

Замисли се какво бе писал на Бей преди толкова време. Едва си спомняше, но знаеше, че трябва да има нещо общо със споделените им чувства за природата, за плажа, за простите неща, които и двамата обичаха. Толкова различни от нещата, които искаше Шон. Дан бе започнал да се чуди дали той не е изровил тези писма, търсейки начин да го държи с нещо. Но не бе готов да твърди това.

— Вие сте писали на бъдещата му съпруга и тя на вас — каза Холмс. — Може би е ревнувал.

— Не съм виждал писмата от двайсет и пет години, но си спомням това. Тя беше дете, а аз току-що бях завършил колежа и между нас нямаше нищо друго, освен приятелство. Спомнях си как пишех по дъсчената пътека, за люлката, която й направих… за луната. Някои неща за палеца й, който тя нарани, докато ми помагаше. Медузи, раци, чайки… такива неща.

— Е, ако не е ревнувал… — замисли се Холмс.

— Тогава не знам. Мина много време — заяви Дан, присвивайки очи от гняв и нетърпение, като си помисли за Шон Макбий, осъзнавайки, че е жертва на инсценировка. Шон Макбий е знаел точно какво прави.

— Вижте, имам си работа.

— Знам. Съжалявам. Само още няколко въпроса.

Дан се изпоти и се обърна към лодката, Беше издълбал късите вътрешни рамки над прикрепващата летва, заобли краищата им и сега започваше да ги набива вътре. Работеше на автопилот, доволен, че има какво да прави с ръцете си.

— Имахте ли някакви сметки в Шорлайн Банк?

— Дали съм имал? Не — отговори Дан и си помисли: „Ето, че се започва.“

— Значи Шон Макбий не се е занимавал с парите ви?

— Семейството на съпругата ми имаше сметки и попечителски фонд в „Шорлайн“.

— Фонд?

— За дъщеря ми, да.

— И вие ли сте попечител на този фонд?

— Сега съм аз. Наследи го от жена ми. Тя почина преди повече от година.

— Ах! — въздъхна Холмс. — Съжалявам. А кой е другият попечител?

— Марк Боланд — отговори Дан. — Цялата кореспонденция идва от неговия офис.

— Познавате ли Ралф или Червения Бенджамин?

— Той е юрисконсулт на Шорлайн Банк, нали?

— Да.

„Това е голяма, глупава игра на шах“ — помисли си Дан. Просто искаше да приключи, да се върне към работата си. Неща, които бяха съвсем невинни, можеха да изглеждат съмнителни; срещите му с Шон го научиха на това.

— Върви ли бизнесът? — попита Холмс.

— Върви. — Дан вдигна поглед.

— Наблюдава се спад в икономиката. Нима хората все още имат пари за красиви дървени лодки?

— Изглежда имат.

— Ами преди дванайсет месеца? Как бяха нещата тогава?

„Накъде бие с това?“ — учуди се Дан.

— Добре. Справях се. И както виждате, все още съм в бизнеса.

— Добре. Радвам се да го чуя. Е, благодаря, че ми отделихте от времето си. Ето визитката ми — обадете ми се, ако се сетите за нещо друго.

— Ще го направя — обеща Дан, поглеждайки към визитката на агента, подпряна върху носа на малката лодка. Протегна ръка, после я дръпна и сви рамене с извинение — пръстите му бяха изцапани с епоксидна смола и лак.

Той се върна към работата си, избягвайки да вдига глава и да гледа докато агентът си отиваше. Ръцете му трепереха. Имаше нещо нередно в това някакъв непознат да задава лични въпроси, заради което на Дан му се прииска да влезе в някоя от построените лодки и да излезе в морето. Той беше като Бей; обичаше животът му да е прост и личен.

Накрая чу как агентът запали двигателя на колата си, как мидените черупки изхрущяха под гумите, когато колата мина през паркинга. След няколко минути корабостроителницата утихна отново. Е, не беше тиха — никога не беше тиха. Чуваха се звуците от електрическите инструменти, от двигателите на лодките, от чайките, от влака, пристигащ от Ню Лондон, от камбаните на прелезите.

Кръвта пулсираше в ушите му. Неволно бе попаднал в центъра на една драма, в която не искаше да участва.

Джо Холмс излезе от корабостроителницата „Елиза Дей“ със странно усещане. То му подсказваше да спре и да погледне в огледалото. Той спря пред „Веселото пиле“ на Банк Стрийт. Ето такъв бе този квартал. Преди две нощи, обикаляйки корабостроителницата в търсене на вдъхновение, той бе запленен от дейността на Банк Стрийт.

Нямаше да е справедливо да нарече квартала западнал. Светлините на разврата къпеха сцената в топъл оранжев блясък. Две продажби на наркотици тук, две проститутки на ъгъла там, магазин с примамливо затъмнени витрини и табела „Книги и списания“ над вратата.

От друга страна, кварталът си имаше истинско, безспорно морско и литературно излъчване. Джо с лекота си представи как Юджийн О’Нийл е поглъщал абсента и морфина, човешките страдания и безграничните копнежи на човешкото сърце: материал за литература и за разследванията на ФБР.

Имаше величествена и солидна гранитна митница, най-старата в страната; редица от тухлени сгради и дървени къщи; уютни тухлени постройки, служещи едновременно за книжарници и кафенета; ресторантчета; кръчми — места, където Джо не би имал нищо против да обърне няколко питиета.

Соленият въздух навлизаше от Атлантика през Рейс — онази груба, дива водна маса, където Атлантическият океан се срещаше с пролива Лонг Айлънд нагоре по река Темза. Джо видя Ледж Лайт, квадратния тухлен фар, издигнат в устието на реката, видя и „Пфайзър“ с неговите комини, лаборатории и офиси отвъд реката.

Влакове се движеха по брега, пристигащи от и заминаващи за Бостън и Ню Йорк, а фериботите кръстосваха пролива, така че имаше една почти постоянна какофония от свирки, тракане на машини, клаксони и звънци, звуци от пътешествия, смесени послания за радост, належаща работа и тъгата на сбогуването.

През годините разследванията на Джо го бяха водили в много малки градчета, но никога не бе толкова запленяван от тях както сега от Ню Лондон. Тук имаше толкова копнеж. Тези улици бяха пропити с кръв, бира, китова мас и желание.

Старото гробище, Къщата на хугенотите; Стейт Стрийт, стигаща до гара „Юниън“, забележителната, прилична на пещера къща от червени тухли на Х. Х. Ричардсън и елегантната Съдебна палата от 1784 година на хълма, цялата от дърво, с бели дъски и черни кепенци, огромна и твърде грациозна, за да подслонява процеси за убийство.

Джо харесваше Ню Лондон. Изобщо харесваше бреговата линия. Всяко място, където живееше Тара О’Тул, му харесваше. Най-важното от това разследване бе срещата му с Тара в магазина за плочи на Анди.

Харесваше и Бей Макбий. Те бяха най-добрите приятелки, щастливи, че можеха да разчитат една на друга. Тара имаше характер: готина и властна мадама, но с нежно, вярно и уязвимо сърце. Джо познаваше такива хора. Познаваше ги твърде добре. Той живееше в Саудърли, когато не преследваше банкови измами в Блек Хил, но се улови, че завижда на Дан Конъли.

Човекът си имаше хубав живот — или поне така изглеждаше. От друга страна, същото се отнасяше и за Шон Макбий. И двамата по различно време се бяха радвали на любовта на Бей. Но дали Дан знаеше, че тя е била влюбена в него? Всеки, който прочетеше писмата, можеше да го разбере.

Разследването на Джо извади наяве грешки в попечителския отдел и кредитните операции. Беше посегнато на основния капитал в два фонда и това бе довело до общи загуби от над петстотин хиляди долара. Докато преравяше банковите документи, проследявайки кражбата обаче, той се натъкна и на друг фонд, фонда Елиза Дей.

Създаден преди осемдесет години от Объдая Дей, той бе наследен първо от жена му, Елиза, а после и от дъщеря му — съпругата на Дан Конъли, Шарлот — а сега и от внучката му, малката Елиза. Във фонда имаше девет милиона долара.

Лихвите се плащаха на тримесечие; до произшествието с нея Шарлот била един от двамата попечители. Другият бил Шон Макбий. Конъли беше прав; сега Марк Боланд беше попечител. Но той бе поел попечителството едва след смъртта на Макбий. Даниъл Конъли бе станал попечител след произшествието с Шарлот. Защо не спомена, че Шон е бил попечител до смъртта си през юни?

Какво общо би могъл да има той с жонглирането с фондовете, станало преди тринайсет месеца?

Точно по времето, когато жена му е починала.

Разследването на престъплението, извършено от Шон Макбий, разкри сериозни проблеми в Шорлайн Банк. Джо търсеше някакъв неидентифициран субект.

Не беше сигурен кой, защо или как този човек бе помогнал на Шон Макбий, нито дори дали такъв човек съществуваше.

Знаеше само, че имаше злоупотреба с фондове в два отдела: в кредитния и в отдела за попечителските фондове.

И макар парите да бяха върнати бързо, фондът на Елиза Дей бе обран и възстановен — документите го доказваха.

Джо продължи да чака.

Оказа се, че чакането му си е струвало: Дан Конъли се раздвижи.

Излезе от бараката с лодките, затвори тежките врати и ги заключи. Прекоси паркинга и се качи в камиона си. Дан излезе на улицата, мина точно покрай колата на Джо и се насочи на запад по Шор Роуд.

Той живееше на изток, отвъд моста „Голд Стар“, в Мистик, така че Джо доби някаква бегла представа за посоката на Дан. Всъщност нямаше никаква причина да си мисли, че Дан може да иска да отиде там; това бе по-скоро предчувствие, инстинкт. Може би защото ако беше на мястото на Дан, точно там би поискал да отиде самият Джо.

Шофирането им отне около двайсет минути.

Трафикът беше слаб. Летовниците си бяха заминали. Шосе №156 бе почти празно, с изключение на колите край магазините в Уотърфорд и Силвър Бей. После минаха покрай приюта за диви животни „Ловкрафт“ и държавния парк „Роки Нек“, покрай Уелсуийп и ресторанта „Файърсайд“. Конъли зави наляво под железопътната естакада — същите релси, които отиваха в Ню Лондон, минавайки покрай неговата корабостроителница — и влезе в Хабърдс Пойнт.

Мина покрай къщата на Бей, после покрай тази на Тара и влезе в паркинга на плажа. Сега, през септември, паркингът бе празен. Джо спря отстрани на пътя, зад ъгъла. Слезе от колата и мина през един празен двор, за да наблюдава.

Дан Конъли бе излязъл от камиона си и вървеше по мостчето, водещо към плажа. Крачеше по дъсчената пътека, както Джо знаеше, че ще направи.

Макар да имаше малък бинокъл в джоба на сакото си, Джо наблюдаваше Конъли, без да го използва. Видя го, че свежда поглед, сякаш за да си припомни, че самият той е построил тази пътека преди повече от две десетилетия.

Седна на бялата пейка, където толкова много хора си бяха почивали и бяха намирали утеха през годините главата му бе леко обърната, гледаше на запад, към къщата на Бей. Мислеше си за нея, Джо бе сигурен в това; и се вслушваше в шума на вълните и чайките.

Морето винаги напомняше за лятото и за младостта.

И за изчезналата невинност.