Непобедимо лято

22

Докато момичетата прекарваха съботата заедно, Бей се зае с един транспортен маратон — заведе Били на футбол в Хоторн, а Пеги — на уроци по рисуване в Блек Хол; после отиде още веднъж до Кели, за да купи още грудки, които да засади на „Хълма на светулките“ и в своя двор. После прибра двете си по-малки деца, преживявайки отново страхотния гол на Били, възхищавайки се от пастела, който Пеги бе нарисувала; след това спря в магазина, за да купи вечеря, и се отправи към къщи.

Ани и Елиза се бяха върнали от разходката си до Малкия плаж, а Бей се развълнува, като чу ентусиазма на Елиза, която обожаваше откриването на „Тайната градина“, от тази особеност на плажа — скритото, безвременно чувство, което даваше на всеки, който влезеше вътре.

Когато Дан пристигна, Бей сервира лимонада за децата и джин с тоник за възрастните. Те седнаха в задния двор, очаквайки гряла да загрее, а Елиза не преставаше да разказва за Малкия плаж.

— Това е нещо като Бригадун15, тате. Чудиш се дали съществува наистина, или е просто плод на въображението ти… и дори нещо повече, то сякаш е едно напълно омагьосано място с елфи и феи и зли шпиониращи джуджета, и с толкова магия.

— Шпиониращи джуджета — разсмя се Дан. — Те ми липсваха, но аз познавам добре Малкия плаж от онова лято, когато работих тук, в Хабърдс Пойнт. Точно там закачих люлката за майка ти, Ани.

— Мисля, че тя ми я показа, когато бях малка.

Бей погледна към тях; Елиза бе приказлива както винаги, но Ани бе необичайно мълчалива след разходката. Тя обикновено избягваше нездравословната храна, но сега атакуваше питките начо с почти отчаяна страст.

Бей я извика да й помогне в кухнята и затвори вратата.

— Всичко ли е наред, скъпа?

Ани кимна.

— Наистина ли? Защото не изглежда…

— Татко се е опитвал да помага на семействата да запазят къщите си, нали?

— Да — отговори Бей. Тя най-малко бе очаквала Ани да я попита точно за това.

— И не е искал фирмите да банкрутират, нали?

— Точно така, миличко. Защо ме питаш за това?

— И това го прави добър, нали, мамо? Той не е бил само лош, нали?

— О, Ани, не! Не е бил само лош. Изобщо. Елиза ли каза нещо лошо за него? Заради това ли си разстроена?

— Не, мамо… просто се чудех… Дали татко е имал много връзки?

Стомахът на Бей се сви. Мразеше това, че дъщеря й знае за поведението на Шон, че то все още я преследва дори и след смъртта му. И защо си мислеше за него тази вечер? Имаше ли нещо общо с това, че Бей покани Дан на вечеря? Че видя майка си да вечеря с друг мъж?

— Не знам — отговори. — За теб е важно да знаеш, че той винаги те е обичал. Теб, Били и Пеги. Нищо не може да промени чувствата му към вас.

Ани кимна нещастно, сякаш не вярваше напълно, но бе сключила негласен договор да се преструва, че вярва.

— Добре ли си, Ани? — настоя майка й. — Би ли предпочела Дан и Елиза да не вечерят с нас?

Ани поклати глава:

— Не, мамо. Не. Толкова се радвам, че са тук. Просто си… мислех. Без никаква причина — просто ми мина през главата. След вечеря с Елиза ще се върнем на Малкия плаж, може ли?

— Ще бъде тъмно, скъпа.

— Знам. Ще си вземем фенерчета.

Бей кимна и се усмихна с облекчение. Денем, нощем, нямаше значение, децата от Хабърдс Пойнт винаги намираха пътя по стръмната пътека и през гората към скрития плаж. Харесваше й да си мисли за двете момичета, които се наслаждават на магията на онова място, нещо, което вълнуваше Бей и Тара, когато бяха на тяхната възраст.

Когато пилето се изпече на грила, Бей и Били нарязаха порции за всички. Октомврийският хлад се носеше във въздуха и те се преместиха вътре, за да се нахранят на масата в трапезарията. Ани и Елиза запалиха всички свещи в стаята. Бей бе подредила дървата в камината, а сега двамата с Били запалиха огъня.

Но Ани и нейните въпроси не излизаха от съзнанието на Бей. Тя си каза, че това е нормално, че докато разследването не е приключило, децата ще чуват всякакви неща за баща си. Удоволствието на Ани от компанията на Елиза я успокояваше. И макар че в един момент тя забеляза Били да се взира в китката на Елиза, където се извиваше белег, тънък като гривна, другите деца също се държаха дружелюбно с нея.

Вечерята бе забавна. Всички искаха да чуят историята за това как Дан построил дъсчената пътека и как Бей му помагала.

— Знаете ли какво — Микеланджело си има своята Сикстинска капела, нали? Е, аз си имам дъсчената пътека — обясни той. — Тя е моят шедьовър.

— Много е готино, че е издържала толкова време — отбеляза Пиджийн.

— Да, сполетяха ни няколко неприятни бури — припомни им Били. — Можеха да я отнесат.

— Не казвам, че е най-великата пътека на света — продължи Дан. — Но си е там. Атлантик сити, Кони Айлънд, Хабърдс Пойнт. Мисля, че веднъж я видях на корицата на едно списание. Разбира се, тя сигурно нямаше да стигне чак до корицата, ако майка ви не ми беше помогнала.

— И как помагаше? — попита Били. Той се разсмя. — Татко й казваше, че има две леви ръце.

— Вярно — отвърна Бей. — Казваше това.

— Щото не ти е работа, мамо. Остави чука за мен.

— Ох, момче сексист! — възкликна Елиза.

— Смятам, че е правилно да се каже — обади се Пиджийн, имитирайки несъзнателно Тара — „сексистко прасе“.

Ани и Елиза се разсмяха, а Били се изчерви. Беше на възраст, когато приятелките на сестрите му бяха започнали да го интригуват, и искаше да им прави добро впечатление.

— Е, тя имаше много добра дясна ръка, когато я познавах — сподели Дан. — И работата е там, че аз съм обучен да откривам най-добрите майстори на чука. Можех да избирам от всички на плажа и не успях да открия по-добра от майка ви.

— Ти на същата възраст ли беше? — попита Пеги.

— Не, тя е хлапе в сравнение с мен. През лятото, когато работех тук, аз вече бях завършил колежа; майка ви беше на петнайсет.

Бей се усмихна — децата наистина подлагаха Дан на проверка. Но той продължаваше, наслаждавайки се на всяка минута.

— Значи сега строиш лодки? — попита Били.

— Да.

— Бързи?

— Платноходки и плоскодънни лодки, Били — те вървят толкова бързо, колкото си добър с платното или с греблата. Обичаш ли да гребеш?

Момчето сви рамене и се усмихна.

— Обичам джетовете — отговори. „Метнал се е на баща си“ — помисли си Бей.

— Не строя такива — обясни Дан. — Някой път трябва да опиташ да гребеш.

— Може би ще го направя.

— Аз обичам гребането, господин Конъли — обади се Ани.

— И аз така чувам, Ани — погледна я Дан. — Обзалагам се, че си добра.

— Не чак толкова — отвърна тя и се изчерви. — Е, ако нямате нищо против, ние с Елиза се връщаме на Малкия плаж. Ще я пазя от злите джуджета.

— Ще разчитам на това — разсмя се Дани.

— Тя е моето момиче — извика Бей.

Били и Пеги искаха да отидат на двора и да вкарват кошове под лампите, а Бей разреши на всички да тръгват. Двамата с Дан наблюдаваха как четирите деца изскачат от стаята, оставяйки възрастните насаме с много мръсни съдове и симфонията на щурците, нахлуваща през прозорците.

— Искаш ли кафе? — попита Бей.

— Чакай първо да ти помогна със съдовете — предложи той.

Тя се засмя.

— Не е нужно.

— Искам — настоя той.

Те почистиха масата. Кухнята бе уютна и светла и те стояха много наблизо един до друг, докато тя изплакваше съдовете, а той ги поставяше в съдомиялната машина. Усещането беше толкова мило и нереално, толкова неочаквано познато и нежно като плаването им, сякаш никога не бяха преставали да работят заедно, както работиха един до друг на дъсчената пътека.

Когато приключиха, влязоха в дневната, където свещите бяха почти догорели. Огънят пращеше едва-едва. Бей хвърли още едно дърво и двамата го наблюдаваха как пламва. Тя погледна към Дан. Той бе толкова висок и мургав, красивият ирландец, в когото се влюби на петнайсет години. Но точно сега бе поразена от тъжните обрати в живота им от тогава насам.

— За какво си мислиш, Бей — попита я той.

Тя поклати глава:

— Не съм сигурна, че ще искаш да узнаеш.

— Давай — пробвай.

Беше се облегнала на камината. Отдалечи се и се настани на стола до неговия.

— Мислех си — започна — за това колко е трудно.

— Кое по-точно? Да бъдеш самотен родител?

— Да — и всичко свързано с това. Допълнителната работа, опитваш се да бъдеш на две места едновременно, финансовите притеснения… но и нещо повече, постоянно се питаш дали децата са добре. Всички те са толкова тъжни. Получиха такъв удар. Знам, че ще са засегнати от всичко, което стана и което ще стане; но как бих могла да оправя нещата?

Тя забеляза, че Дан се усмихва, но с наведена глава, сякаш се опитваше да скрие усмивката си.

— Какво? — попита тя.

— О, просто това с „оправянето“. Опитвам се да си спомня кога за последен път съм успявал да оправя нещо.

— Наистина ли?

— Да. Мислех, че мога. Разбираш ли? Само ако внимавам, ако се грижа за бизнеса, ако следя…

— Аз си имам своя версия за това — въздъхна Бей, мислейки си за последните две години. — Ако бях добра, Шон щеше да ме обича, семейството ни щеше да бъде щастливо и светът щеше да бъде добър към нас.

— Долу-горе същата философия.

— Кажи ми тогава как да направя нещата по-поносими за Ани и за другите деца? Ти как го правиш за Елиза?

— Елиза… — въздъхна той и очите му блеснаха особено.

— Какво имаше предвид тя — започна Бей — онзи ден, когато се запознах с нея в корабостроителницата, когато тя каза, че си я обвинявал…

— За смъртта на майка й — довърши Дан и поклати глава. — Каза, че… надявам се да не вярва наистина, че чувствам нещата така. Колко пъти съм я уверявал, че не е така, опитвах се да я убедя… за да не се налага да се връща в болницата.

Бей изчака. Дървата изпукаха, а към комина полетяха искри.

— Какво стана, Дан? — попита деликатно тя.

— Те се прибирали към дома с колата една вечер през април преди година. Чарли имала някаква работа в Блек Хол и в Хотърн и взела Елиза със себе си. Елиза е… ами как да кажа, чувствителна… и беше сърдита на майка си. Приятели, които са ги видели да се качват в колата в Блек Хол, казаха, че Елиза крещяла, размахвала юмруци. Питах я защо, какъв е бил проблемът, но тя не иска да ми каже; все повтаря, че съм искал да я обвиня за това, че е била разстроена и е станала причина за произшествието на майка си.

— Това вярно ли е?

Дан се втренчи в огъня, после поклати глава:

— Не.

— А защо Елиза е била толкова разстроена?

— Не знам. Не обича да чака — отегчението от задачите, ходенето до банката, до пощата, до библиотеката. Обича да се движи възможно най-бързо. Сигурен съм, че майка й е имала срещи, а на Елиза не й е харесало да чака. Първо Чарли изобщо не е трябвало да взема Елиза — замисли се Дан, — но е било нужно тя да подпише документите…

— Документи?

— Елиза е титуляр по семейния фонд на Чарли — обясни Дан. — Самата Чарли беше попечител на фонда, но има и няколко малки сметки, които са на името на Елиза. И Чарли се е нуждаела от нея в онзи ден, за да прехвърли някакви пари.

— В Блек Хол? В коя банка? На Шон? — Бей се намръщи и изведнъж започна да се чуди.

— Да — отговори Дан. — Фондът е бил създаден преди години, още когато Объдая Дей строял корабите си тук, в Блек Хол, преди да се преместим в Мистик.

Бей слушаше. Реалността блещукаше помежду им като тъмна звезда, слязла на земята. Тя нямаше представа какво означава това, защо гърлото й се сви от внезапното разкритие; дали защото Дани не беше споделил сам тази информация? Дали защото дори сега трябваше да попита?

— Тя… познавала ли е Шон?

— Да — отговори Дани. — Той беше вторият попечител за сметката на Елиза. Пое я няколко години преди тя да почине, мисля, че от някого в банката, който се е пенсионирал.

— Хенри Бренсън — сети се Бей. — Той беше старши администратор в банката и от всички избра Шон да поеме най-важните му клиенти.

Тя наблюдаваше как искрите подскачат и се носят към комина. Полицата над камината бе покрита със снимки: Шон с децата на яхтата, на плажа, махайки от сала, вдигнал рибата, която всички те хванаха. Бей примигна и се обърна към Дани.

— А той… — Тя не можеше да формулира въпроса, но наведе глава, вдигна поглед и опита отново. — Той взел ли е пари от Елиза?

— Не — отвърна деликатно Дани. — Не е.

Бей кимна. Ръцете й бяха влажни; толкова се боеше да не би Дани да й каже нещо за Шон, което тя не искаше да чуе. Очите й горяха от сълзи и гняв. Дани усети емоциите й, самият той изглеждаше разстроен, но се пресегна и хвана ръката й. Очите му блестяха, отразявайки пламъка на свещите, тъмносини на слабата светлина.

— Чарли се е прибирала от града, така ли? — попита Бей. Искаше да чуе и останалата част от историята.

— Да. Приключили са със задачите си, напазарували са. Елиза няма да ми разкаже подробности, но знам, че са спрели край шосе №156, точно до Мортън Вилидж. В подножието на онзи стръмен хълм, където пътят завива…

— Много лош завой — сети се Бей и кръвта й се смрази.

— Да — отвърна Дани. — И… Чарли излязла от колата по някаква причина. Двете с Елиза са се карали; тя искала да даде малко време на Елиза, за да се успокои. Чарли мразеше кавгите и би направила всичко, за да ги избегне. Дори да излезе от колата, да остави дъщеря си да седи там… Това каза Елиза веднага след инцидента, но после изобщо не искаше да говори. Цял месец след това тя бе в абсолютен шок…

— Бедното момиче! — прошепна Бей.

— Видяла е всичко — отвърна тихо Дан. — Седяла е на предната седалка и е гледала как майка й пресича пътя. Каза, че е крещяла. Викала на майка си, молила я да се върне и да не я оставя сама. Чарли я върнала в колата, пресичайки шосето — там няма къде да ходи. Няма магазини, няма ресторанти — всичко е в Силвър Бей. Нищо, освен поля и гори на мястото, където е пресичала Чарли. Всичко изглежда толкова нелепо — само за да избегне емоциите на Елиза.

— О, Дан!

— Един микробус я ударил — пътувал към Силвър Бей — дори не спрял.

Бей не можа да каже нищо; през последните месеци караше толкова често по тази отсечка. Помисли си за завоя без видимост, за това как Чарли е пресичала пътя, за това как Елиза е седяла в колата и е станала свидетел на всичко.

— Елиза имаше нервно разстройство — обясни Дан с разтреперан глас. — Беше много различна, преди да се случи това. Винаги напрегната, но толкова щастлива и забавна — толкова сладка и страхотна, винаги се шегуваше. През седмиците преди инцидента може би стана малко по-сдържана. Сякаш си имаше нещо наум. Споменах на Чарли и тя каза нещо за пубертета. Но след инцидента Елиза просто се отдръпна.

— Отдръпна се?

— От себе си. От мен. Дълбоко вътре в себе си.

— Но ти е казала какво се е случило?

— Да — в началото. Беше в истерия, беше сигурна, че вината е нейна, защото е разстроила майка си. Видяла колата да помита Чарли, сякаш е искал да я удари, така каза, и просто изчезнал…

— Откриха ли шофьора?

— Не — отговори Дан. — Най-напред тя каза, че микробусът бил тъмночервен, после си мислеше, че е бил бял и покрит с кръв. После твърдеше, че е бил тъмнозелен или тъмносин, или черен…

— Колко ужасно е било това за Елиза — промълви Бей. — Немислимо е едно дете да гледа как убиват майка му. Не е чудно, че е била толкова съсипана.

— Има влечение да бъде с майка си.

— Тя ли го каза?

— Не. Но си въобразява, че чува разни хора, които я викат по име, казват й, че майка й я иска. Мисли си, че влизат през прозорец на спалнята й. „Злите хора“, така ги нарича. Психиката й е много крехка; в очите й винаги се чете паника. Паника и постоянен, безпомощен копнеж…

— Защо ще ги нарича зли, щом искат да я заведат при майка й?

— Умът й е объркан. Не мога да разбера.

— И я изпрати в болница?

— Да. Първия път, когато трябваше да отиде там, си мислех, че ще умра. Знам, че звучи драматично, но тя е моето момиченце. Да я гледам как се уморява от глад, как се порязва — ужасно е, невероятно. Първия път, когато отиде, исках да я посещавам всеки ден. Казаха ми да стоя настрани, да й дам възможност да се излекува. Това бяха най-тежките дни в живота ми — да искам да видя дъщеря си, а да знам, че ще й е по-добре без мен.

— Но ти си ги преодолял.

— Да. Тя се прибра у дома и аз си отдъхнах. Реших, че ще върша всичко както трябва — ще повдигам духа й, ще напълня къщата с храни, каквито тя харесва, няма да работя толкова до късно и тя няма да се чувства самотна…

— Но не се получи? — попита Бей.

Дан поклати глава.

— Не. Мечтата ми да стана съвършен баща се осуети напълно. Забравих за нея. Следващия път, когато се върна в болницата, ми беше малко по-лесно да я изоставя. Последния път бях облекчен да я заведа там — не ми се иска да разбере колко много бях облекчен.

— Само защото си искал да е в безопасна и здравословна обстановка? Трябва да си се побъркал от тревоги.

— Нямаш представа. — Дани умееше да обича и да се грижи за хората и Бей усети една осезаема сила помежду им. Стисна ръцете му. А той ги дръпна от столовете им и те се прегърнаха.

Бей се притисна до Дан. Ръцете му бяха обвили гърба й и я притискаха толкова силно. Той ухаеше на кедър и билки, а синият му памучен пуловер докосваше меко бузата й; тя чу най-тихия възможен звук да се откъсва от устните й:

— Помощ — чу се да промърморва.

Ако Дан беше чул, той не го показа. Просто я държеше в ръцете си и я люлееше край огъня. Бей затвори очи и се притисна в Дани Конъли. Замисли се за думата „помощ“, за това колко се нуждаеше от нея, колко се тревожеше за децата, особено за Ани, колко самотна се чувстваше всяка нощ.

Дан я притисна по-силно, сякаш нямаше да я пусне никога. Също като нея и той се нуждаеше от помощ. Първата й любов, помисли си тя. Пътеката, която построиха, бе долу по пътя и Бей се замисли за дъските, които полагаха една до друга, за пироните, които заковаха, за близостта им край водата в онази септемврийска нощ.

И точно сега я почувства отново.

Сърцето му заби по-силно и това й подсказа, че Дан е почувствал същото.

Под светлината на милион звезди с помощта на две фенерчета Ани и Елиза поеха по пътеката през гората. През нощта всичко бе различно: очите на гората блестяха. Сърни, миещи се мечки… звуците на гората — пращящи клонки и листа. Злите хора се бяха върнали.

Прилепи се носеха във въздуха над тях, стрелкайки се след комарите, въртейки се в страховити осморки.

— Гората е прекрасна, тъмна и дълбока — отбеляза Елиза.

Ани погледна през рамо, стресната от цитирането на любимото стихотворение на баща й, потрепервайки от откровението на Елиза преди.

— Но аз имам да спазя едно обещание — продължи тя.

— И да извървя километри, преди да заспя.

— И да извървя километри, преди да заспя.

Бяха стигнали до сечището край плажа и сега дебелите дървета отстъпваха пред звездния свод. Отгоре ловецът размахваше блестящ меч, докато легендарните съзвездия танцуваха в бели и сини огньове. Ани си спомни за шумовете, които чу следобед, опита се да прогони страховете си. Краката на момичетата потъваха в пясъка, а лъчите на фенерчетата им опипваха брега отпред.

— Чувам ги — прошепна Елиза едва доловимо и хвана ръката на Ани.

— А аз си мислех, че си въобразявам — изрече Ани.

— Не. Наистина ли ги чуваш и ти? Радвам се — не съм била луда.

— Може би са някои момчета, както татко и неговите приятели са плашели мама и Тара.

— Мислиш ли? — попита Елиза, останала без дъх. — Надявам се да е така. Не — някой друг е, Ани. Истински хора, не въображаеми джуджета. Ще трябва да избягаме обратно в къщата ти. О, боже…

— Ще успеем ли? — попита, замръзнала от ужас, когато чу някой да шепти. Гласът беше много тих и тя се опита да долови думи, но те се губеха. Елиза стисна ръката й силно и започна да я тегли обратно по пътеката.

Но точно тогава гласът се усили — изглежда идваше от пещерата. Дали бяха обградени? Почти ослепяла от ужас, Ани изпъшка.

— Чу ли това? — попита.

— Виж… — отвърна с надежда Елиза, сочейки нагоре към ято гъски, които се носеха в небето и кряскаха силно.

Ани остана неподвижна, пулсът й се ускори, искаше да повярва, че шумът идва от тях. Но след като гъските отлетяха и плажът отново утихна, тя беше сигурна, че идването тук е било лоша идея.

— Хайде, Елиза — настоя тя и сграбчи ръката й. — Да си вървим у дома.

Елиза не възрази. Сякаш усетила същия страх, тя изтича напред по тъмната пътека, към дома.