Непобедимо лято

28.

Светещите тиквени фенери се хилеха и усмихваха от верандата на голяма викторианска къща, а от тиквените им глави излизаше пушек, син тънък дим… вътре горяха запалени свещи, защото това бе Нова Англия, а балът на вещиците се нуждаеше от огън. Къщата, боядисана в бледосиво и с по-тъмносива украса, блестеше с черните си кепенци и врати, със старите си оловни прозорци и с призрачния си величествен купол върху мансардния покрив. Изглеждаше внушителна.

Колите пристигаха и паркираха нагоре и надолу по Ловкрафт Роуд. Тара желаеше животът да е различен и Бей да е тук с Дани. Но сега приятелката й беше толкова разстроена от последното си посещение при него, от жестоката истина за това какво е направил Шон. Поглеждайки към Джо, тя усети, че сърцето й бие като крилете на летящ лебед.

— Годините са написали тази страхотна поема — каза тя — за „звънливите криле“. Нарича се „Дивите лебеди в Кули“.

— Йейтс? — попита Джо, докато наблюдаваше колите.

— Най-великият поет, писал някога на английски език. Ирландец, разбира се.

— Хм — промърмори той, забави се и се загледа в един черен минибус.

— Не обичаш ли поезия?

— Поезия? — повтори, докато записваше регистрационния номер в нещо, което приличаше на мъничък компютър.

— Да. Нали знаеш… думи, понякога рими, понякога не? Езикът на душата?

Джо я погледна.

— Не чета много от това.

Тара се усмихна. Всеки човек, който понякога не се наслаждаваше на поезията, се нуждаеше от помощ. Тя бе готова и желаеше да предложи тази помощ. Отпусна се назад, облягайки се във вратата на колата. Тя бе една доста секси вещица и си го знаеше. Беше се облякла като момичето на Джеймс Бонд от „Къщата със седемте фронтона“, в къса черна официална рокля с дълбоко деколте и украсен с мъниста копринен шал, подарен й от Бей на миналия Сейнт Патрик. Беше си сложила обувките с най-високите токчета и черна кашмирена барета, нахлупена ниско над силно гримираните й очи.

— Агент Холмс — усмихна се широко тя, — ако живеете без поезия… нещо не е наред.

— Моята работа не ми оставя много време за четене — отговори той. — Освен публикации за силите на реда.

— Знам, че са интересни, аз самата обичам да ги чета, но наистина се нуждаете от малко Йейтс в живота си.

— Хм — каза отново той. Отбеляза още един минибус, този път тъмнозелен и един кафяв пикап, и влезе в паркинга.

— „Дивите лебеди на Кули“ ли каза? За какво става дума?

— За остаряването — обясни тя.

Джо изключи двигателя и заобиколи, за да й отвори вратата.

— Лебедите самотни ли остаряват? — попита, а от устата му излязоха бели облаци в мразовития ноемврийски въздух.

Тара се усмихваше, наслаждавайки се на ролята си на Мата Хари, на костюма си като прелъстителна вещица — шпионка — но изведнъж изкусителната й усмивка изчезна.

— Не — отвърна нежно и в този момент изобщо не се чувстваше като вещица — шпионка. Погледна Джо право в очите. — Те са свързани за цял живот.

Джо, истинският шпионин, изглежда, не намери думи да отговори на това. Той само кимна и очите му станаха замислени вместо строги. И като хвана ръката на Тара — част от блестящото прикритие, което планираше за тазвечерната си операция — той тръгна с нея покрай редицата скъпи коли, чиито собственици до един бяха потенциални заподозрени, и влезе в къщата на Боланд.

— Какво трябва да търсим? — прошепна Тара, когато се озоваха вътре.

— Всеки, който изглежда особено нервен, щом ме види.

Те минаха през множеството, сборище на вещици от аналите на изкуството — „Заклинание“ от Гоя; „Вещица с демоничен дух“ от Райкърт; „Любовната глътка“ от Евелин де Морган; „Кръг, предлагащ чашата на Одисеи“ от Джон Уотърхауз, „Трите вещици“ от Джон Хенри Фусели.

Дебнещи, изплъзващи се, сладострастни, елегантни и мистериозни: вещиците пристигаха с всякакви придружители. Огъста стоеше с няколко банкови служители, обгърната в своето венецианско синьо; тя кимна многозначително, когато Тара и Джо минаха покрай нея.

— Тази госпожа Ренуик — усмихна се Джо.

— Сигурна съм, че тя върши най-добрата си детективска работа — отговори Тара.

— Надявам се да се шегуваш?

— Не познаваш Огъста. Ако усети несправедливост — особено когато е насочена срещу нея или срещу нейното семейство — веднага започва да действа.

— Страхотно! — отвърна иронично Джо. — Само се надявам да не си навлече някоя беда. Ето ги и нашите домакини. Хвани ме за ръката и се престори, че съм те поканил на танц.

Тара се развълнува така, сякаш той наистина беше го направил. Групата свиреше „Котешка самба“, но танцът трябваше да почака, защото Марк и Алис Боланд си проправиха път през тълпата, за да ги поздравят.

— Добре дошли на Тиквения бал — поздрави ги Марк.

— Тара, толкова се радвам да те видя. Джо — приятно ми е да те видя, когато не си на работа. — Той се засмя. — Поне се надявам, че това не е служебно посещение…

— Можете да се обзаложите — усмихна се Джо. — Най-накрая успях да накарам госпожица О’Тул да излезе на среща с мен.

— Е, след всички тези противни въпроси, които чух, че задавате из целия град, мисля, че това е най-малкото, което можете да направите — обади се Алис. — Нали, Тара?

— Да — отговори тя. — Има много хора, Алис.

— Е, това е добра кауза и ние искаме всички да си прекарат добре.

— Всичко изглежда блестящо — похвали я Тара. — Тиквеният бал разцъфтява в ръцете на един професионален декоратор.

— Благодаря — отвърна другата жена. — Не желаехме да бъде толкова кичозно като Хелоуин, но се опитахме да направим нещо езическо за жътвата — това трябва да означават всички тикви.

— Обзалагам се, че много от хората са дошли, защото искат да видят къщата отвътре — каза Тара. — Тя е такава забележителност. Другата най-голяма къща в града, наред с „Хълма на светулките“.

— Страхотно жилище — отбеляза Джо, оглеждайки архитектурните детайли: корнизите и орнаментите, красивите орехови шкафове и единствената лавица, която вървеше по цялата дължина на едната стена, на около петдесет сантиметра под високия таван.

Тара забеляза, че тази лавица е пълна с трофеи.

— От колежанските години на Марк — обясни Алис, проследявайки погледа й. — Той беше капитан на всичко. Не можах да му устоя.

Марк се разсмя и прегърна жена си.

— Ще ни извините, нали? Виждам, че пристигат още гости. Чувствайте се като у дома си — в съседната стая има храна.

— Благодаря — отвърна Джо. Тара наблюдаваше как семейство Боланд се отдалечават. Марк продължи направо, към вратата, за да поздрави хората. Но Алис зави и се спря до Франк Алингам. Макар да изглеждаше, че не разговаряха изобщо, Тара бе сигурна, че си размениха няколко думи.

Понечи да каже нещо, но видя, че Джо също ги наблюдава. За него това вероятно бе като детска игра: да наблюдава заподозрени, да забелязва поведението им. Но за Тара това бе нещо съвсем ново и много вълнуващо. Тя вървеше по стъпките на дядо си.

— Един танц? — прошепна в ухото й Джо.

— Разбира се — отговори тя развълнувана. — Но мислех, че работим.

— Така е — отвърна той и я поведе към дансинга. Обви ръка около талията й и започна да я води. Беше сигурен и уверен и тя усещаше ръцете му толкова силни, сякаш я притискаше еластична стомана. След цял живот с чувствителни художници Тара едва не припадна. — Трябва да изработим добре прикритието си — продължи той с лека усмивка.

— Мислиш ли, че успяваме?

— Може би трябва малко да се доближим един до друг — отвърна той. Тя усети електричество, докато танцуваха заедно.

— Така? — попита.

— Да. Много добре. Ти си естествена, Тара.

— Искам дядо ми да се гордее с мен — прошепна тя. — Двамата с баба ми бяха лебеди, разбираш ли?

— Били са заедно дълго време?

— Да. Цял живот.

— Също и моите родители. — Продължиха да танцуват. През целия си живот не се бе чувствала толкова щастлива. — Чудя се дали са чели Йейтс.

— Трябва да са го чели — настоя Тара, поглеждайки през рамото му. — Уха — внимавай. Марк и Алис танцуват до нас.

Тя и Джо замълчаха, докато се завъртяха, отдалечавайки се от семейство Боланд. Тара ги наблюдаваше и си мислеше за Бей и Шон. Поклати глава.

— Усещам, че не одобряваш нещо — каза Джо.

— Шон толкова завиждаше на Марк, когато той стана президент на банката — припомни му Тара. — Но те наистина имат много общи неща.

— Какво имаш предвид?

Тя погледна към лавицата със спортни трофеи: от баскетбол, футбол, бейзбол, голф.

— И двамата са спортисти. Играли са един срещу друг в гимназията.

Джо проследи погледа й.

— Само, че това е много лошо… — завърши тя.

— Как така?

— Ами Марк се научи на спортсменството, а Шон — да краде. Интересуваше го само как да победи; трябва да е знаел, че главното е как се играе.

Джо я спря точно на средата на дансинга. Тя вдигна поглед и го видя да се усмихва.

— Тара О’Тул — заяви той. — Капитанът би се гордял с теб.

— Капитанът?

— Сиймъс О’Тул, дядо ти.

— Защо? — попита тя.

— Защото ти току-що разреши случая ми — прошепна той точно когато я целуваше по устните.