Непобедимо лято

26.

— Видях госпожа Макбий да си тръгва оттук доста бързо — каза Джо, наблюдавайки внимателно лицето на Дан Конъли. Очите му изглеждаха неспокойни и се стрелкаха към вратата, сякаш Бей можеше да се върне всяка минута.

— Да — отвърна той.

Агентът кимна, очакваше да каже нещо повече, но той не го направи.

— Слушай — започна Джо. — Имам още няколко въпроса към теб. За смъртта на жена ти.

— Добре — отвърна Конъли. — Давай.

— Прочетох полицейските доклади и всички допълнителни материали. И всичко, което прочетох, сочи, че Шарлот е била блъсната от червен микробус. Не от пикап. Така ли е?

— Тъмночервен микробус — коригира го Дан. — Поне така си мислеше Елиза в началото.

Джо кимна.

— Да. Полицейският доклад отбелязва това — направи пауза, искаше да бъде по-деликатен, — че е травмирана от събитието. Че не е издържала много на разпитите заради душевното си състояние.

— Тя бе направо съсипана от това.

— Значи няма… няма съмнение за нейната памет, за онова, което е видяла? Възможно ли е да е било пикап, а тя да го е помислила за бус? Смяташ ли, че знае разликата?

Дан посочи към паркинга.

— Аз управлявам корабостроителница. Тя е израснала тук. Знае разликата. От друга страна, тя е малко момиче, което е видяло да убиват майка му. Спомените й от онази вечер са объркани.

— Имаш ли нещо против да поговоря с Елиза? — попита Джо. — Само за да потвърди какво е видяла…

— За Елиза ли става дума? — попита остро Конъли. — Или за мен?

Изненадан, но без да го показва, Джо си пое дъх:

— Защо не ми кажеш — попита бавно той — какво имаш предвид?

Дан поклати глава. Джо отстъпи назад, за да му даде време. Дан имаше да каже нещо, което го измъчваше. Джо познаваше признаците.

— Радвам се, че сте тук — каза най-накрая Дан. — Щях да ви се обадя. Има нещо, което трябва да ви кажа. Става дума за Шон Макбий и попечителския фонд на дъщеря ми… фонда на Елиза Дей.

Като се върна в офиса си, Джо Холмс се обади на шефа си Ник Никълсън, за да докладва, че има потвърждение на информацията за това, че Макбий е искал да използва фонд „Елиза Дей“, за да „паркира“ в него средства, откраднати от други сметки.

— Дан Конъли бил ли е замесен? — попита шефът.

— Не. Сигурен съм в това. Но е странно — аз отидох, за да задам на Конъли няколко въпроса за смъртта на жена му, а той решава да отговаря на въпроси за Макбий.

— Ти вече беше забелязал нередностите във фонда.

— Да. За които Конъли дори не знаеше. Злоупотребите са станали преди смъртта на жена му. Той не е знаел нищо.

— Значи, ако Макбий вече е бил вложил пари във фонда „Елиза Дей“, защо се е нуждаел от участието на Конъли?

— Макбий е бил привлечен от него в минутата, когато е разбрал, че бизнесът на Конъли е в криза.

— Бизнес в криза — попита скептично Никълсън.

— Знам, знам — отвърна Джо. — Обикновено това е червен флаг за финансови злоупотреби, но той е усетил, че този път не е така. Виж, може и да греша, но мисля, че Макбий и неизвестните престъпници просто са чакали Конъли да излезе от играта.

— Да излезе от играта?

— Да. Той е бил като узрял плод, готов за откъсване. След смъртта на жена му на него му е било трудно да свърже двата края. Бизнесът, дъщеря му… всичко се е разпадало пред очите му и той с всички сили се е опитвал да закърпи нещата.

— Както и да е, ето моята теория. Макбий вече е използвал фонда; искал е разрешение от Конъли наистина да започне да взема парите — не само да ги влага. Ако Дан Конъли е бил достатъчно разорен или отчаян, Шон е можел да изглежда като герой — да му изпраща средства.

— Значи Шон се е опитвал да вербува някой нов.

— Да.

— Както е вербувал хора и преди. Защото не го е правил сам.

— Точно така — отговори Джо. — Макбий е осигурявал чековете, паричните ордери; депозирал е малки количества в сметката си в Анкор. Големите пари са били вложени в големи сметки, като фонда „Елиза Дей“.

Джо огледа извлеченията от фонда, пръснати на бюрото му.

— Накрая средствата са били прехвърляни в офшорни сметки. Но това е станало по-късно. Мисля, че е използвал и други фондове — като попечител той е можел да издава чекове, да тегли пари, когато е било необходимо.

— Вероятно е мамил хора, които са имали скорошни загуби, смъртни случаи на близки — хора като Конъли, които не са се интересували от финансовите детайли.

— Да — съгласи се Джо. — Но тогава става интересно. Около месец преди да умре, Макбий започва да връща парите на хората. Това е едва забележимо, само в няколко случая — но мисля, че ако продължим да се ровим, ще намерим някакъв модел.

— Казваш, че е станал съвестен? Това се случва рядко — той е крадял успешно от клиентите си. И изведнъж решава да излезе на чисто?

„Какво е станало с теб — учуди се Джо, загледан в балансите. — Какво е променило решението ти?“

— Гледам първия голям депозит, шейсет и две хиляди долара, внесен във фонда „Елиза Дей“ преди около година и половина — каза тихо Джо, прокарвайки пръст по колонката.

— Преди смъртта на госпожа Конъли.

— Тя е знаела — заяви Джо, преглеждайки отново документите.

— Коя част от нещата? — попита Ник.

— Или това я е убило? — изрече Джо, загледан в цифрите, а после и в бележките и рисунката върху папката.

— Може ли тя да е „момичето“?

— Не отговаря. Моментът не съвпада.

— Вярно. Не може това да е убило Чарли — станало е цяла година преди той да започне да връща пари в сметките. Е, какво е станало с Шон?

— Може би неизвестните престъпници са заплашили семейството му. Продължавай или ще нараним дъщеря ти. Или някоя от дъщерите им.

— Прегазват я с пикап? С тъмночервен микробус? — учуди се Джо.

— Не се е случвало още — може би Шон е бил убит заради другия, който и да е той. Продължил е по своя план да се измъкне от играта и приятелчето му го е убило. Защо сега да се занимава със семейството му?

— А забелязали ли сте, че бедата започва, след като Боланд пристига в банка „Шорлайн“? Неизвестният престъпник трябва да е Боланд — заяви Джо.

— Не може да е Боланд — възрази Ник. — Той е бил чист в „Анкор Тръст“. Никога не е имало оплакване, нито дори намек срещу него. Какво, отива в нова банка и изведнъж става лош? Не става така. Не, той е влязъл в бърлогата на крадците и е разтърсил всичко.

— Значи мислиш, че партньорът е бил някой, който е работил с Шон преди пристигането на Боланд? Някой, когото Шон е примамил?

— Ами Фиона Милс и онова пътуване до Денвър…

— Фиона Милс. Нали знаеш, че при последния ни разговор тя ми каза, че й липсвал някакъв сребърен трофей.

— О, това ми напомня нещо. Трябва да ти пратя факс, стой така. — Джо чу шумоленето на хартията и набирането, факсът му започна да бръмчи. Той понесе телефона през офиса, за да види дали пристига.

— Това са резултатите за онази сребърна чаша — обясни Ник. — Мики изпрати печатите на златаря до Куантико и те ги дали на някакъв учен в Пенсилвания. От печатите се оказва, че чашата не е чак толкова стара — изработена е през 1945 година.

Джо отвори сейфа и извади чашата. Втренчи се в красивия дизайн, в дългото й столче, в листата и лозите, сплетени в основата, и после погледна доклада:

— Е — реагира Джо, докато четеше, — значи тази чаша е на Огъста Ренуик.

— Богатите наистина са различни — отвърна Ник. — Но ние знаем това.

— Въпросът е дали тя е дала бокала на Макбий, или той го е взел?

— Може би тя е нашият неизвестен престъпник.

— Огъста Ренуик? — Джо се засмя. — Не мисля. Трябва да я видиш и да прецениш колко грешиш.

— Помисли за това — настоя Ник. — Тя е стара, богата и отегчена. Един млад — е, млад за нея — привлекателен банкер управлява делата й. Разговарят. Тя му разказва за артистичните хитрини на съпруга си Хю, малко контрабанда, боя с Пикасо — и те изведнъж се превръщат в Бони и Клайд.

— Ще си спомня за това, когато я разпитвам.

— Късмет. В какъв град си се озовал!

— Да. Блек Хол. Градината на Източното крайбрежие. Само не влагай парите си в банките тук — каза Джо и си погледна часовника. Анди беше затворил, докато той разговаряше с Ник и преглеждаше информацията за чашата.

Е, тази вечер нямаше да се срещне с Тара.

От друга страна, се чувстваше добре, че е решил част от проблема в сейфа. Оставаха му още две неща и възможността да се срещне с неподражаемата госпожа Ренуик.