Непобедимо лято

9.

Дойде гореща вълна и следващите дни бяха потискащо знойни, а слънцето се превърна в огнена топка в плътното, бяло небе. Бей се опита да сплоти децата, да им помогне да преживяват всеки един ден. Тара й помогна да си спомни и да планира нещата, които те винаги бяха обичали — пикниците на сянка, плажа, пътешествията до „Сладоледения рай“.

Бей се движеше по инерция, давайки всичко от себе си — ако тя се разпаднеше, децата щяха да бъдат по-ужасени, отколкото вече бяха.

Всяка сутрин тя и двете по-малки деца ходеха до плажа, лягаха на одеялото, гмуркаха се във водата. Били и Пиджийн тичаха до сала, сякаш трескавата дейност можеше да засенчи реалността. Ани изобщо не идваше на плажа; тя искаше да спи до късно, а после ставаше и оставаше в къщата да чете. Бей се тревожеше за нея и се опитваше да я наглежда, без да се натрапва.

Франк Алингам се отби с ястия, приготвени от жена му. Марк Боланд се обади два пъти, да види дали Бей се нуждае от помощ, Алис също позвъни. Опитваха се да се държат дружелюбно, но гласовете им я поразиха. Усилията им й напомниха какво е направил Шон.

Във вторник сутринта някой позвъни на вратата. Бей отвори. Беше с бански костюм, а отгоре си беше сложила голяма стара риза. На вратата стоеше Джо Холмс, облечен както винаги в нещо като униформа на ФБР — тъмен костюм, тъмна вратовръзка.

— Бей, може ли да вляза?

— Добре — отвърна тя и отвори вратата по-широко. Почувства се уязвима, полуоблечена, но не искаше да губи време и да се преоблича: искаше всичко това да приключи и той да си тръгне. Тя го въведе в дневната и той седна на стола на Шон. Стомахът й се сви.

— Съжалявам, че се натрапвам така. Но разследването ни откри още няколко неща, които бих искал да узнаеш.

Тя зачака, неспособна да каже нещо.

— Огледахме мястото, където колата на съпруга тя е излязла от пътя. Премерихме спирачния път, радиуса на въртене… и те не ни приличат на произшествие. Мислим, че Шон е бил убит.

— Не… Защо? Не разбирам. Убит… — прошепна тя, шокирана, разстроена от думата.

— Не знаем със сигурност — обясни агентът. Очите му бяха нежни и тя можеше да се закълне, че са изпълнени със състрадание, сякаш наистина се интересуваше от чувствата й. Очите й започнаха да парят. Как ще накара децата си да се сблъскат с това? И как самата тя ще се сблъска с него? Шоковете идваха един след друг.

— Какво ви кара да мислите, че това е възможно? — попита тя, когато успя да събере сили и да проговори.

— Казахте, че е бил ранен на яхтата, че е изгубил много кръв…

— Това е вярно, така е — отговори тихо Джо. — Но въпреки това защо не е тръгнал по-рано? Защо не се е обадил за помощ? Подобни инциденти обикновено не стават на тихи селски пътища с добре поддържана кола. Шон вземаше ли наркотици?

— Не, никога. Защо?

— Открихме кокаин в организма му.

— Шон никога не е взимал кокаин — заяви Бей. — Наистина беше праволинеен — бе толкова против наркотиците. Той беше… безразсъден в други отношения, но не и с наркотиците.

— Може би е променил мнението си за това.

Тя наведе глава. Той бе променил позицията си по отношение на толкова много неща — защо не и за наркотиците? Но инстинктът й подсказваше, че не е.

— Може ли това да го е убило?

— Може да му е попречило да шофира, особено след загубата на кръв. А може и да не е бил сам.

— Какво имате предвид?

— Може да е имало някой с него в колата.

— Когато е излязъл от пътя? Когато е умрял? Кой?

— Това наистина е всичко, което мога да кажа засега. Разследването продължава; много съжалявам за всичко. За теб и за децата.

— О, Шон — въздъхна Бей и наведе глава.

— Сигурен съм, че до края на деня пресата ще разтръби новината — предупреди я агентът. — Просто исках ти да узнаеш първа.

Тя дори не можеше да му благодари за това. Седеше много тихо, слушайки как колата му се отдалечава, втренчена в стълбите, които водеха към стаите на децата и.

Помисли си колко щастливи бяха с Шон в деня, когато купиха къщата. Беше на брега, близо до Тара, близо до всичките им летни спомени. Погледът й се замъгли от сълзи, от скорошната скръб за Шон и от мисълта, че той си е отишъл завинаги, от усещането, че небесата се разцепват на две. Макар бракът им да бе далеч, далеч от съвършенството, тя хранеше най-скъпата, най-безумната надежда, че могат да се оправят.

Качи се по стълбите и тръгна по коридора. Точно сега й се стори много важно да бъде спокойна. Сякаш за да неутрализира насилието, извършено срещу Шон, тя знаеше, че трябва да стъпва много леко, да говори много мило с децата си. Щом влезе в стаята на Ани, тя попита:

— Можеш ли да излезеш от там?

Ани се измъкна от леглото.

Същото се повтори при Били, който искаше да знае:

— Какво правеше той тук?

— Господин Холмс? Ще ти кажа след минута. Ела за малко в стаята на Пеги.

Тя се придвижи бавно, сякаш вървеше по вода. Гласът й бе прегракнал от сълзите още преди да проговори.

Децата седнаха на леглото на Пеги и насочиха погледи към изтерзаните й очи. Всеки път, когато Джо Холмс посещаваше къщата им, те се разстройваха.

— За татко е — заяви Били.

Те я гледаха. Вече им беше казала най-лошото: че той е мъртъв. В очите им виждаше, че са преминали шока и са отлетели в ново царство. Искаше само да ги притисне към себе си, да ги превърне отново в бебета, да започнат всичко отначало.

— Какво има? — попита Били. — Какво искаше онзи тип от ФБР?

Бей погледна в очите на трите си деца, толкова предпазливи и наранени, и не можа да събере сили да им каже.

— Нека поседна с вас — предложи, настанявайки се на леглото между Ани и Пеги. Пресегна се край Пеги и хвана ръката на Били. Сърцето й биеше толкова бързо. Помисли си, че ще припадне. Пег започна да хленчи, преди още да е казала и дума.

— За татко е — каза тя и думите прозвучаха толкова сладко, тя чу как те ги казват на Шон, видя удоволствието в очите му — колко щастлив ставаше от това. Очите й се просълзиха и тя не можеше да продължи.

— Кажи ни, мамо — помоли я Ани. — Не ни карай да чакаме.

— Неприятно е — обясни тя, усещайки напрежението им. — Ще ви кажа, а вие ще трябва да бъдете много смели. Всички ние. Нали?

Децата кимнаха.

— Ани, Били, Пеги. Господин Холмс каза, тоест мисли, че татко вероятно е бил… убит.

— Убит — повтори Пеги.

— Не — възкликна Били. — Не и татко.

— Защо някой би направил това? — попита Ани. — Не. Никой не би му причинил това.

— Случва се по телевизията — извика Пеги и се разплака. — Така е постоянно. Защо не и татко?

— Това не ти е телевизия — възрази Били. — Това е нашият татко.

— Не би било честно някой да направи това — проплака Пег. — Ако колата му е излязла от пътя, това е едно. Но не мога да го понеса, ако друг човек му е причинил това.

— Аз не мога да понеса нито едното, нито другото — въздъхна Ани, стиснала здраво ръце в скута си.

— Дори не вярвам, че си е отишъл — каза Били, накъсвайки думите. Разрида се, търкайки очи с юмруци. — Не може да бъде — той е толкова страхотен и истински. Как така изведнъж ще си отиде? Трябва да е тук, с нас.

— Никой не може да ни го отнеме — проплака Пеги.

— Ние сме семейство — заяви Ани. — А той е нашият баща.

— Ненавиждам онова, което казват за него — извика Били. — А така става още по-зле. Искам той да е тук и да се защити.

Бей седеше сред децата и ги притискаше до себе си. Чувстваше същото като тях — че Шон бе много силен, за да изчезне просто така. Не можеше да отговори на Били. Може би Шон не е могъл да се защити, защото бе направил всичко, за което хората говореха.

Това бе първият урок на семейството по смърт и той попарваше сърцата им, обгаряше вените им. Бей знаеше, че това е все едно да са в колата с Шон, че онзи, който го е убил, е убил и част от тях. И тази мисъл й помагаше да стане по-решителна.

— Ще преодолеем това — заяви тя.

— Как? — изстена Пеги.

— Заедно — отвърна Бей. — Ние сме заедно.

— Но без татко — каза Били. — Него вече го няма.

— Това не е вярно — отговори Бей. — Има го. Имате неговата любов.

— Какво имаш предвид? Той си отиде. Току-що каза, че е бил убит.

— Любовта никога не умира — заяви майка им. — Баща ви ви обичаше прекалено много и това не може да стане. Повярвайте ми, че той все още ви обича. Повярвайте ми. — Тя изрече това толкова свирепо, че децата се изправиха и се втренчиха в широко отворените й очи. — Повярвайте ми — повтори тя.

— Щом казваш — прошепна Ани, — тогава ние ти вярваме.

Бей прегърна децата. Насилието бе дошло в дома им. Тя щеше да бъде нежна и щеше да изпълни дома им с любов.

Думите на Ани направиха това за Бей. „Щом казваш, тогава ние ти вярваме.“

На следващия ден, сряда, се появи нов слух. Случилото се с Шон може да е било убийство. Вероятно е било убийство. И той е смъркал кокаин. Някой може да му е помагал, докато е присвоявал от банката. След като всички служители бяха оправдани, според вестниците властите все още разпитваха касиерите. „Младите касиерки“, носеше се слух.

Или може би е някой извън банката, някой, който е искал Шон да извърши престъпление: разказваше се за съпруга в Далас, която накарала съпруга си — банкер, да краде от сметките, за да може тя да си купи петролен кладенец.

Седнала на плажния си стол, Бей огледа съседите си, чудейки се кои от тях си мислят, че тя го е накарала. Извади сутрешния вестник от сламената кошница. Опитвайки да се престори, че съпругът й не е на първа страница, тя положи усилия да успокои ръцете си, когато се зачете в обявите за работа.

Тара слезе при нея и двете приятелки тръгнаха заедно по твърдия пясък. Стъпките им оставяха отпечатъци. Те вървяха бавно и по навик се взираха надолу за съкровища: черупки, стъкла от морето, изгубени диамантени пръстени. Когато бяха едва на шест, чуха една жена да вика, че годежната й халка се изплъзнала, докато излизала от водата. Те никога не престанаха да я търсят.

— Как се справяш? — попита Тара.

— Страхотно — отвърна Бей с тон, с който знаеше, че най-добрата й приятелка ще си преведе като „много гадно“.

— Ясно.

— Досетих се, че ще ти стане ясно. Франк Алингам се обади отново. Опитваше се да бъде мил, но аз се чувствах твърде ужасно, за да разговарям с него… Търся си работа.

— Намери ли нещо?

— Още не. Не разбирам много от компютри, а, изглежда, всички търсят хора с компютърни умения…

— Компютърната неграмотност е много подценена в днешното ни общество — успокои я Тара. — Но аз се оправям, както и ти. Какво още?

— Чувала ли си хората да говорят? — попита Бей и в очите й блеснаха сърдити искри. Носеше сламена шапка и трябваше да надзърта, за да види лицето на Тара.

Приятелката й поклати глава.

— Никой не злослови за Шон пред мен.

— Аз ще злословя за Шон пред теб — заяви Бей. — Току-що изгубих съпруга си, той вероятно е бил убит, но аз съм толкова ядосана, Тара. Не можеш да повярваш. Ако беше пред очите ми… — Поклати глава, сякаш искаше да прогони ожесточението от мислите си. — Започнах да пресмятам ипотеката, застраховката, уредите, ежедневните разходи… Тревожа се, че ще се наложи да продадем къщата.

— Никога — възкликна Тара. — Ще умра, преди да позволя това да се случи.

— О, Тара. Благодаря. Как можа да направи това? Какво си е мислел? Ако не си намеря работа веднага… и то добре платена… — Прилошаваше й при мисълта за нови загуби, които и без това вече бяха твърде много.

— Ще намериш нещо. Продължавай да четеш обявите, а и аз ще поразпитам. Ти си толкова добра в много неща.

Тя винаги обичаше да работи упорито, колкото по-усилено, толкова по-добре.

— Казах на Дан Конъли, че мразя Шон — сподели тя.

— Точно сега за теб е добре да го мразиш. Щеше да ти е непосилно, ако не беше така. Ще накараш ли Дан да построи лодката за Ани?

— Не виждам как.

— Парите?

Тя кимна.

— Лятото почти свърши. Ще се нуждаем от всеки цент, който имаме, за да изкараме, докато си намеря работа. Бих заложила годежния си пръстен, за да платя за лодката, но от нея няма да има никаква полза — ще стои в двора до следващото лято… — каза Бей. Всичко я болеше, като си помислеше колко щастлива щеше да е Ани, ако баща й бе построил лодката й.

Тя погледна към пясъчното хълмче, обрасло със сребърно зелена плажна трева, гъсталак от къпини и прещип, към острата скала, към тясната пътечка под падналото дърво. Знаеше, че ако тръгне по пътеката, накрая ще стигне до отклонение, водещо към гъстата гора… Почти си представяше сечището, мястото, където Дани окачи люлката.

А сега погледна зад себе си, към дъсчената пътека. Той строи неща, които траят вечно, каза дъщеря му. И колко вярно беше това. Дъсчената пътека — повече от сто дебели дъски, заковани, посивели от бурите, удряни от приливите и от жестоките вълни по време на ураганите — бе свидетелство за трайността на направеното от него. Представи си Дан: висок, строен, загорял, усмихнат.

Мъжът, който строеше вечни неща.

„Лодка за Ани“, помисли си Бей.

Но за какво? Каква полза щеше да има от нея, какво щастие щеше да донесе тя на дъщерята, чийто баща бе уредил да й построят дървена лодка, класическа лодка — дори, да речем, да бе от най-силното, най-здравото дърво? Каква полза щеше да има от нея, след като той току-що бе изчезнал от живота им?

Просто така?

— Видя ли какво пише във вестника за Огъста Ренуик? — попита Тара.

Бей се сви, спомняйки си историята. От ФБР разпитвали всички клиенти на Шон и открили, че голям процент от лошите му заеми идвали от сметките на Ренуик — пари, оставени на Огъста от покойния й съпруг, известния художник Хю Ренуик.

— Можеше да е и по-зле — продължи внимателно приятелката й. — Можеше да е от някого, който наистина щеше да усети липсата на около петдесет хиляди долара. Той вероятно я е избрал, защото има толкова много.

— Тя каза ли нещо?

— Още не. Утре ще чистя къщата й.

— Сподели с мен всичко, което тя каже. Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна разтревожено Тара.

Те продължиха да вървят мълчаливо и да събират черупки. Бей слагаше нейните в джоба на ризата си. Беше облякла една от старите ризи на Шон, тъмносиня с оръфана яка и маншети. Тя винаги прибираше най-меките му стари ризи, за да ги носи над банския; докато играеше с децата, с неговите деца. Ризата му й напомняше за него, как работеше упорито за тях в банката.

Работеше упорито, крадеше и бе убит…

Тя случайно погледна назад. Тръгнал сам по дъсчената пътека, без да откъсва очи от нея, се виждаше мъж в тъмна риза. Панталонът му бе току-що изгладен, маратонките — чисто нови, а слънчевите му очила — толкова готини. Но именно ризата го издаде.

Някой трябва да каже на ФБР, че никой няма да облече тъмна риза в такава горещина. Тя попива слънцето и направо изпича човека, който я носи. Поглеждайки към мъжа, който я наблюдаваше, Бей почти го съжали.

Ани лежеше, притиснала дрехите до тялото си. Чувстваше се като голямо, увехнало цвете с тениската, прилепнала към кожата й, с влажната коса, прилепнала към главата й. Дори при отворени прозорци горещината беше непоносима.

Убит. Може би.

Майка й и Тара заведоха другите деца на плажа. Както винаги поканиха и Ани:

— Хей, Ани, хайде да се потопим заедно… да се намокрим, да се охладим… едно бързо плуване…

Ани се надигна от леглото, прекоси тъмния коридор, слезе надолу по стълбите и отиде в кухнята.

Татко — убит? Възможно ли е…

Отвори вратата на хладилника.

Шокиращо убийство, дрога… кокаин! Баща й не би могъл, не би вземал кокаин… той винаги казваше на Ани, че наркотиците са нещо лошо, че могат да увредят мозъка, че няма да й позволят да бъде добър атлет, че ще й попречат да победи противника си на баскетболното игрище. Но той също така й казваше никога да не краде. А хората твърдяха, че той е крал.

Ани прогони тези мисли и се втренчи в хладилника. Кухня за отслабване — благодаря ти, мамо, че си купила това само за мен. Половин литър лимонов шербет, още половин с нискомаслено ванилово кисело мляко. А там, отзад, имаше половин галон прасковен сладолед, купен за боровинковия пай, който майка й щеше да приготви по-късно.

Не мисли за „убийство“. Може би не е било така, може би все още е произшествие — и може да е нямало кокаин. Не е възможно. Ани посегна към сладоледа точно когато телефонът иззвъня.

Тя спря. Стисна пластмасовата кутия с прасковен сладолед, колебаейки се дали да се обади. Върна сладоледа в хладилника, остави вратата му отворена и се наведе към телефона.

— Ало? — обади се тя.

— Не мога да повярвам, че открих номера ви. Повярвай ми, не беше лесно. Не че ви няма в указателя, защото ви има, а защото: а) не знаех как точно се пише фамилията ви и б) сгреших името на града ви.

— Кой е? — попита Ани, макар че усети тръпки по кожата си, защото, разбира се, знаеше кой е — Елиза и обаждането не беше от някой треньор за Били или Пиджийн, или от банката, или пък от някой адвокат за майка й — това беше обаждане за Ани.

— Хм, познай до три пъти, но ако не успееш от първия, наистина ще се разстроя.

— Елиза?

Ани чу смеха й.

— Добре. Значи, първо обърках името, а после попитах за Силвър Бей вместо за Блек Хол… но най-накрая ви открих! Добре ли си?

— Хм… — започна Ани. Погледът й се насочи към хладилника. Обикновено даже не се замисляше дали да каже истината. Но нещо й пречеше да каже на Елиза: „Мисля, че баща ми е бил убит и се каня да се натъпча с половин галон прасковен сладолед.“ Така би казала тя и имаше усещането, че Елиза щеше да разбере. Вместо това отговори само: — Предполагам.

— Не мисля, че си. Знам какво разправят за баща ти.

— Така ли?

— Да. Не е нужно да ми говориш за това, знам колко ти е тежко. Наистина.

Настъпи мълчание.

— Съжалявам — прошепна Елиза. — Все още е много скоро.

— Липсва ми — прошепна Ани и очите й се просълзиха. — Толкова много ми липсва, че ако беше тук, даже щях да искам да играя баскетбол с него. А така мразя баскетбола…

— Когато се почувстваш по-добре… след като мине още време — започна Елиза.

Ани едва не затвори; не искаше да чува, че някога ще се почувства по-добре; че болката от липсата на баща й ще се притъпи. Но внезапното доверие, което изпита към Елиза, й помогна да преодолее момента и тя се запита какво ще последва.

— Когато се почувстваш по-добре — продължи Елиза, — ще можеш да си помислиш за него, за това къде е сега.

— Къде е сега? — попита тъпо Ани, мислейки си за гробището, за камъка с името му, гравирано върху него: Шон Томас Макбий, за датите на раждането и смъртта, за стиха от стихотворението, което Ани прочете в църквата: „Да спазваш обещанията“…

— Да — каза Елиза. — Някъде, където е толкова чудесно…

— Как ми се иска да беше вярно — отговори Ани и сълзите й отново потекоха.

— О, но това е така! — увери я Елиза. — Знам го със сигурност!

— Как така?

Сега бе ред на Елиза да замълчи. Тя задиша тежко, а Ани чу ритъма и го улови, сякаш устните на момичето бяха на телефона. Ани затвори очи, дишайки заедно с Елиза.

— Ще ти кажа следващия път, като се видим — прошепна Елиза.

— Но кога…

— Кога ще стане това? Това е въпросът. Ако живеехме по-наблизо, щях да дойда с колелото. Имаш ли лодка?

— Татко има… имаше… защо?

— Защото Мистик е край вода, а твоята къща също е край вода… — Тя се засмя. — Можем да пътуваме.

Ани се засмя, като си помисли как те двете профучават нагоре-надолу през пролива Лонг Айлънд, за да се видят.

— Ти имаш ли лодка? — попита тя.

— Смяташ, че имам — отвърна Елиза. — Като се има предвид, че моят баща е корабостроител и че компанията му е кръстена на мен… имам предвид на баба ми… но ние имаме едно и също име… това е дълга история.

— И аз искам да я чуя.

— И можеше, ако някоя от нас имаше лодка! Ще ти разкажа тази история, а мога да ти разкажа и за другите ни родители…

Ани отново изпита болка, но не като преди. Сякаш започваше да свиква с идеята, че баща й е заминал. Думата убийство вече не препускаше в главата й толкова свирепо.

— Скоро ще се видим — обеща Елиза. — Ще намерим начин. Ще помоля баща ми да ме докара. Или пък майка ти ще те докара дотук.

— Да! — възкликна Ани, почти развълнувана.

— Ще бъда обсебена от това!

— Обсебена?

— Това е дума, която научих в кошчето. Означава „да мислиш постоянно“.

— О — Значи да „мислиш постоянно“, а не да те изхвърлят в „кошчето“. Помисли си за баща си, за семейството си преди. Помисли си за малката си лодка, която той трябваше да носи винаги със себе си.

Елиза сигурно бе продължила да слуша, макар че единственият звук, който се чуваше, бе как Ани преглъща сълзите си. Ани плачеше, тъй като всичките неща, за които си мислеше постоянно, изпълваха главата й, цялата любов, която изпитваше към семейството си, цялата болка. Обаче мисълта, че Елиза е там и я слуша, я накара да се почувства по-добре.