Непобедимо лято

11.

Точно преди дни Бей извади от гаража старото си колело. Забутано в един ъгъл заедно със стиковете за голф и баскетболните топки на Шон, то бе покрито с паяжини и тя го избърса.

Когато мина с него покрай мъжете в тъмната кола, тя се почувства като гангстер от филм, подигравайки се на закона. Те потеглиха и я последваха по пътя, но тя мина напряко през зеленото блато, по редица тесни дъски, положени в калта от сина й, за улеснение на колоезденето и ловенето на раци — пътека, по която никой не би посмял да мине с кола.

Вперила поглед надолу, тя задържаше гумите на велосипеда си върху дъските. Едно неправилно движение и щеше да падне в черната кал. Тялото й бе напрегнато, тъй като не знаеше какво да очаква от срещата с Дани. Какво имаше да й каже той и как щеше да се почувства тя? Вече се разкри толкова много пред него, че желаеше нещата да се върнат назад.

После, като излезе от блатото, тя тръгна нагоре по скрития път „Безмълвният лебед“, един толкова изолиран път, че повечето жители на Хабърдс Пойнт дори не знаеха за съществуването му, мина покрай къщата, където живееше зимният пазач на Хабърдс Пойнт, където сините светлини върху зелената му кола бяха маскирани в сянката на горите, простиращи се наоколо.

Накрая излезе на главния път и стигна до песъчливия паркинг пред магазин „Фолис“ — зелена сграда, която приличаше на хамбар. Погледна към колите и видя камиона на Дани. Пулсът й препусна като луд; след всичките тези години тя все още усещаше вълнение, когато го видеше. Слезе от колелото и после, осъзнавайки намесата на полицията в живота й, го паркира далеч от чужди погледи, под широката веранда на магазина.

Когато влезе в големия, просторен магазин, видя, че трите пътечки са празни — твърде горещо за пазаруване — но откри Дани отзад, седнал край една маса. Забеляза я моментално, стана, махна й и издърпа един стол. Щом седна, тя както винаги прокара ръка по надрасканата маса. Поколения деца от Хабърдс Пойнт бяха гравирали инициалите си в дървото: СП+ДМ, МЛ + ЕИ, ЗМ + РЛ, АЕ + ПС. Ето ги, малко по-встрани, и инициалите на Бей и Шон: БС + ШМ.

— Много отдавна — обади се Бей, след като осъзна, че Дан я наблюдава със сериозно изражение на лицето.

— Знам какво имаш предвид — каза той и се усмихна. — Благодаря, че дойде.

Тя кимна и също се усмихна. Дани Конъли винаги имаше най-хубавата, най-сърдечната усмивка, едно от нещата, които тя харесваше най-много у него. И сега, като го погледна, си спомни защо: това бе една от най-искрените усмивки на света; огряваше цялото му лице. Когато Али Глейсън мина покрай тях, те си поръчаха лимонада.

— Е, какво искаше да ми кажеш? — попита тя.

Усмивката му изчезна.

— Получавам много телефонни обаждания. Досадни, нали разбираш? Първо помислих, че са сгрешили номера. Или че някой се опитва да изпрати факс, но е влязъл в моята телефонна линия. Но накрая вдигнах и човекът от другата страна попита дали съм говорил с Шон Макбий, дали съм го виждал. За около половин секунда помислих, че си ти.

— Аз?

— Беше жена — обясни той.

— Наистина?

— Да. Разбрах, че не си ти, естествено, но не можах да разбера кой друг може да знае, че Шон е идвал при мен. И какво значение можеше да има това.

— Как говореше? — попита Бей.

— Внимателно — отвърна Дан. — Стори ми се много предпазлива, сякаш не искаше да казва много.

— Телефонът ти показва ли номера на отсрещния абонат?

Дан се усмихна отново.

— Не. Не ме бива много в електрониката. Елиза постоянно ми натяква да вляза в модерната епоха — може би е свързано с дървените лодки. Не харесвам нещата, които отнемат мистериите от живота.

Бей вдигна рамене объркана.

— Нямам представа кой може да е бил. Обади ли се на полицията?

Али донесе лимонадите и той я изчака да се отдалечи. Прокара пръст по влажната чаша. После погледна Бей.

— Не — отвърна. — Не съм, заради теб.

— Заради мен? Какво имаш предвид?

Той присви леко очи, после се усмихна:

— Защото, колкото и да се старая, не мога да престана да се отнасям покровителствено към теб.

— Благодаря ти — кимна тя. — Мога да се възползвам от това.

— Радвам се, че възприемаш нещата така. Знам, че сега си вече голяма, страхотна майка, много компетентна… Само че… — Той се усмихна. — Само че в моето съзнание ти все още си онова кльощаво хлапе, което постоянно ме следваше, докато строях дъсчената пътека.

— Не бях хлапе! Бях на петнайсет.

— Е, Гелъуей, може да си права — отвърна той и в този момент спомените нахлуха като поток. Той я наричаше свой помощник; даде й да си сложи онзи колан, за да може да му подава пирони, докато той се придвижваше по пътеката, заковавайки дъските. Наричаше я Гелъуей Бей или просто „Гелъуей“, на името на известния залив в Ирландия, грубовато и подигравателно, толкова дразнещо и очарователно, че тя пламваше всеки път, когато го чуеше — както и сега.

— Бях добър помощник — възрази тя. — Дъсчената пътека нямаше да издържи толкова дълго, ако не бях толкова добра, докато ти помагах.

— Не беше зле — отвърна строго той. — За аматьор.

— Който ти подаваше пироните?

— И въртеше чука. Ако си спомням правилно, ти беше доста добра.

— Точно така — усмихна се тя. — Ти ме научи. До ден-днешен, когато окачвам картина, отпускам чука и не откъсвам очи от пирона — все едно че удрям бейзболна топка — много Зен — и никога не се удрям по палеца. След като се научих по трудния начин…

— Когато го удари и аз изгубих цял ден с теб, докато го шиеха в клиниката — усмихна се той. — Притесних се, че не съм те научил добре.

— Но ти ме научи и аз още помня. Когато децата бяха малки, на бейзболните им тренировки — сподели тя — аз си мислех за това как ми казваше да отпускам ръка, да оставя чука сам да намери пирона, да не мисля за това… и казвах на децата да отпуснат бухалката, да я оставят да намери топката сама. Това вбесяваше Шон… — Тя замълча и сведе поглед.

— Защо го вбесяваше? — попита Дан.

— Защото не разбираше. Той имаше такъв непосредствен подход към нещата. Казваше на децата да удрят топката с все сила, да я изпращат към слънцето.

— Разстройваш ли се, като мислиш за това?

— Мислите за Шон ме разстройват — обясни тя. Вдигна поглед. — И не заради това, което ти казах онзи ден, след погребението му. Не говорех сериозно, нали разбираш? Не мразя съпруга си.

— Не съм си и помислил, че е така, Бей.

— Просто е сложно. Ядосана съм му. Заради онова, което направи, и заради това, че умря. Че остави децата. Че ме излъга.

— Знам. И аз бях ядосан на Чарли за същите неща.

Бей кимна, макар да бе изненадана да чуе, че той се е сърдил за нещо на Чарли. Дали тя го беше излъгала? Или просто имаше предвид празнината, която смъртта на един човек оставя в живота на семейството?

— След като заговорихме за Шон — продължи тя. — Има нещо, за което исках да си поговоря с теб. Знаеш писмата ни?

— Разбира се, Гелъуей. Онези, които ми изпращаше непрестанно през зимата след онова лято край дъсчената пътека.

— Ти отговори на няколко, доколкото си спомням.

— Само защото не исках да забравиш основните неща… и да те информирам, че все още обръщам внимание на луната. — Той се усмихна отново, някак по-меко. — Но го направих, нали? Отговорих на няколко…

— Толкова отдавна — въздъхна Бей, чувствайки се неудобно, защото не искаше той да остане с погрешна представа. — Аз ги запазих.

В очите му проблесна изненада; разбира се, той сигурно бе изхвърлил нейните преди години.

— Пазя всичко — обясни тя. — Имам цяла ракла, пълна с писма, снимки, годишници… кичури от косите на децата…

— Значи казваш да не си мисля, че съм твърде специален. Не се безпокой за това — не си го мисля. Вероятно си искала да запазиш обясненията ми за редките дървесини, за свойствата на махагона и тиковото дърво — нали?

— Нещо такова — отговори тя, зарадвана, че се шегува, но изведнъж усети, че не може да се засмее.

— Какво тогава? Какво има?

— Те наистина бяха на дъното на раклата; не съм ги поглеждала от години. Но открих едно на яхтата на Шон.

— Ти ли си го оставила там? — попита той, изглеждаше объркан.

— Не. Сигурно е Шон. Дори не знаех, че той знае за тях. И наистина не мога да си представя защо го е интересувало. А ако го е безпокояло, защо не е поговорил с мен за това. Изглежда, сякаш ги е намерил и е решил да те проследи сам.

— Ами, сигурен съм, че Шон просто е решил, че иска лодка за дъщеря ви. А той знаеше с какво се занимавам, че строя лодки.

— Но наоколо трябва да има много други корабостроители — отвърна Бей. — С всички тези пристанища по брега…

Дан не каза нищо, но Бей усети, че той се чувства неудобно да говори за това.

— Ти си най-добрият, нали? — попита тя, чудейки се дали просто не проявява скромност.

— Не знам — отговори той.

— Ето защо Шон е дошъл при теб. Защото той винаги трябваше да има най-доброто.

— Човекът очевидно е имал страхотен вкус за някои неща — съгласи се Дан. — Но той не разбира от дървени лодки. Сега, като ме питаш, наистина се чудя какво го с подтикнало. Има такава разлика между хората, които харесват пластмаса — големи лъскави моторни лодки и тези, които харесват дърво.

— Да, знам — отговори тихо Бей. За нея дървените лодки бяха като луната: фини, хладни, отразяващи. Докато моторните лодки бяха огромни слънца, атакуващи всеки с твърде много горещина и светлина. Но тя се въздържа и не каза това на Дан.

— Е, когато той се появи в работилницата, аз не можах да го разбера добре. Задаваше много въпроси, беше готов да плати сумата, която поисках, но не беше… — Той замълча, търсейки подходящата дума. — Страстен. Хората, които купуват дървени лодки, са много влюбени във всичко това.

— Какъв беше Шон?

Дан отпи от лимонадата си, сякаш искаше да отложи отговора си възможно най-дълго.

— Не знам — отвърна и погледна встрани. — Може би просто не му е харесвало това, че сме си писали.

— Може и да ме е дразнел за теб тогава, но не мисля, че някога се е чувствал застрашен — замисли се Бей. — За мен с някой друг… — Просълзи се, като си помисли, че бе точно обратното.

— Съжалявам — изрече Дан. — Казах ли нещо неприятно?

Бей поклати глава и се овладя. Не искаше да разказва на Дани Конъли за бедите си, да споделя: с него семейните си проблеми.

— Писмото ме притесняваше — обясни тя. — Не съм казала на полицията за него.

— Защо да им казваш? — попита той и леко се намръщи.

— Защото го открих в една папка на яхтата на Шон. Знам, че са ровили във всичко, което беше в тази папка — извлечения от сметки, някои бележки, които Шон беше оставил. Чудех се какво прави там писмото?

— Добре, защо тогава не им го покажеш?

— Защото е лично — отвърна тя. — Толкова е лично, а аз не обичам непознати да се ровят в живота ми. Не желая да знаят за нас — а сега какъв е смисълът? Шон го няма.

— Не знаеш ли защо е направил всичко това?

— Не съм сигурна — отговори тя. — Просто искам да върна семейството си към нормалния живот.

— Аз също ти го желая, Бей. Ще ти помогна както мога.

— Ани харесва Елиза — обясни Бей. — Много. Иска да я закарам до Мистик, за да се видят. А и ние искаме Елиза да идва у нас.

— Е, със сигурност ще й хареса. Имаш ли предвид някой конкретен ден?

— Ще ги накараме да проверят календара си. — Тя се усмихна. — Не искам да обещавам, но какво ще кажеш за събота?

— Добре. Ами за другото — за жената, която се обади?

— Предполагам, че полицията ще трябва да узнае. Толкова съжалявам, че познанството ти с Шон те въвлича в разследването.

Забеляза реакцията му: той трепна, сякаш не бе мислил за това. Разтревожи се. Тя го чакаше да каже нещо, но той не го направи. Секундите отлитаха.

— Дани? — попита тя.

— Точно същото, което каза преди, че нещата са лични. Странно е, като си помисля да се обадя в полицията или те да ми се обадят.

Бей затвори очи. Искаше й се полицията просто да изчезне от живота им.

— Знам — успокои го тя. — Поне ти не си част от главното разследване. Кажи им каквото сметнеш за необходимо, за обаждането. А аз вероятно ще им кажа за писмото.

— Добре — съгласи се той. — Радвам се да чуя това.

Тя отпи от лимонадата си.

— Защо имам чувството, че приличаме на конспиратори?

— Също като в доброто старо време. Когато бордът на управителите искаше зелени кепенци за къщата на пазача, а аз ги направих сини, защото синьото беше любимият ти цвят.

— Вярно, че го направи. — Опита се да се усмихне. — Бях забравила. Понякога ме черпеше с лимонада… казваше, че благодарение на мен си свършил половината си работа.

— Не исках да си мислиш, че се измъквам евтино. И освен това тук наистина имаха най-добрата лимонада. Все още я имат — каза и пресуши чашата си. — Какво я прави толкова различна?

Лимонадата във „Фолис“ беше знаменита, приготвена от пресни лимони и две тайни съставки. Никой, освен семейство Фоли — нито дори хлапетата, които работеха тук всеки сезон — не знаеше какви са те. Още когато бяха тийнейджърки, Тара получи работата на Али и се закле, че няма да напусне, докато не научи рецептата. „Прясна мента!“ обяви. Или, „Кора от лимон!“ или „Лют пипер!“ Но независимо от всичките им опити никой в Хабърдс Пойнт не успя да повтори вкуса извън магазина.

— Никой не знае — отвърна тя.

— Дори ти, Гелъуей? — попита той. — След всичките лета, прекарани тук?

Тя го погледна и си помисли колко бързо се изнизаха тези лета. Лицето му беше почерняло, косата му беше прошарена на слепоочията, но сините му очи все още бяха толкова живи, толкова готови да се усмихнат.

— Дори аз — отговори тя.

— Старият господин Фоли се опита да ме наеме да поправя тези маси — спомни си Дан. — Искаше да дойда с шлайфмашина и да махна всички тези драсканици…

— Хлапетата просто щяха да ги издълбаят отново — отбеляза Бей.

— Мисля, че той знаеше това — отговори Дан.

— Традиция… такова просто нещо — въздъхна тя и проследи с пръсти дълбоко изрязаните инициали на Шон.

— Е, как ми се иска да направя живота ти добър и това да е все още толкова лесно, Бей Макбий — въздъхна той, — просто да боядисам кепенците в синьо. Или да те доведа тук на лимонада.

Тя наистина не можеше да каже нищо след това. Допи лимонадата си и продължи да седи там, край изподрасканата стара маса, хванала хладната, празна чаша в ръцете си.