Триумфът на червилата

1

Септември е великолепен в Манхатън. И този септември не правеше изключение от предишните. Идеална температура — двадесет и пет градуса, съвсем лека влажност и безоблачно синьо небе. Когато се върнеш в града след бурното лято, времето сякаш ти нашепва, че ти е подготвило забележителни преживявания и че славата те очаква съвсем наблизо, точно зад следващия ъгъл. Въздухът жужи от въодушевление и само за един-единствен ден градът преминава от заспало в превъзбудено състояние. Шесто авеню и Парк авеню се изпълват с пълзящи гъсто една след друга коли, атмосферата се насища с шума на нескончаемите разговори по мобилните телефони, а ресторантите се пръскат по шевовете от гости. За цялата останала част от страната Денят на труда1 бележи края на лятото и началото на новата учебна година. Ала тук, в Ню Йорк, истинската година започва с няколко дена по-късно — с онази достолепна традиция, известна повече като Седмицата на модата.

На Шесто авеню, точно зад Обществената библиотека, паркът „Брайънт“ бе трансформиран в истинска страна на чудесата, изпъстрена с огромни бели палатки, където щяха да се състоят десетки модни дефилета. Черни стъпала, покрити с килим, водеха към френските прозорци и през цялата седмица по тях се тълпяха студенти и почитатели, надяващи се да зърнат любимите си дизайнери или филмови звезди. Заедно с тях бяха и задължителните японски фотографи (които всеобщото мнение определяше като по-учтиви от останалите), папараците, хората от охраната с техните слушалки и радиостанции, младите момичета, отговарящи за връзките с обществеността (неизменно в черно, с неизменното загрижено изражение на лицето), както и помощници от всякакви раси и калибри, крещящи в мобилните си телефони на шофьорите да докарат колите им. Покрай тротоара бяха строени черни лимузини, всяка с размерите на три нормални коли, като че ли всеки момент тук щеше се проведе някакво ужасно важно държавно погребение. Ала вътре, в палатките, животът се намираше в своята най-бляскава и най-вълнуваща фаза.

Сред всичките модни изяви задължително имаше пет-шест, на които всеки, който държи да утвърди мястото си в кокошарника на обществото (или просто да напомни на останалите, че все още пълзи по земята), беше длъжен да присъства. И първото сред тези велики събития бе шоуто на Виктори Форд, което щеше да се проведе в седем вечерта в първия четвъртък от Седмицата на модата. Към седем без петнадесет сцената във вътрешността на палатката представляваше добре контролирана лудница — имаше шест телевизионни екипа, около стотина фотографи, както и гъмжило от поклонници на модата, кандидати за светско признание, купувачи и всякакви по-дребни звездички, зажаднели за началото на шоуто и заредени с типичното нетърпение на тълпата, удостоена с присъствие на галавечер. Млада кандидат-светска персона, гушнала малко кученце, беше ударена по главата от видеокамера. Дамска чанта, изработена от Джими Чу, беше стъпкана от една от пиарките, която едва не съсипа скъпия аксесоар, само и само да се добере до по-важна клечка. Но онези, които се бяха надявали да зърнат някоя прочута филмова звезда, бяха принудени да преживеят огромно разочарование, защото филмовите звезди (както и именитите политици, като например кметът) никога не минаваха през парадния вход. Тях охраната ескортираше до един таен страничен вход, който отвеждаше право зад сцената. А в този свят, където животът се състои от все по-стесняващи се ексклузивни кръгове (или просто Дантевите кръгове на ада, в зависимост от гледната точка), мотаенето зад кулисите преди началото на шоуто бе единственото подходящо място за всяка уважаваща себе си персона.

В далечния ъгъл на тази площ, скрита зад дълга закачалка с дрехи, стоеше самата Виктори Форд, тайно дърпаща от цигарата си. Виктори се бе отказала от пушенето преди много години, но точно сега цигарата беше превъзходно извинение да остане сама със себе си. По този начин в продължение на три минути никой не смееше да я закачи, което й предоставяше няколко секунди да се концентрира и да се подготви за следващите шестдесет минути, през които бе длъжна да следи и за най-малката подробност по ревюто, да се отърка около именитите си клиенти, както и да даде няколко интервюта за пресата и телевизионните канали. Виктори дръпна силно от цигарата си, наслаждавайки се на този рядък момент на спокойствие преди всяко шоу. През последните четири седмици бе работила по осемнадесет часа на ден и въпреки всичко следващият съдбовен час — часът, за който се бе трудила месеци наред, щеше да мине като една секунда. Смръщи се и пусна фаса в близката чаша, пълна наполовина с шампанско.

Погледна часовника на ръката си — елегантно творение на „Баум & Мерсие“ от неръждаема стомана, с изящен наниз от миниатюрни диаманти около циферблата — и си пое дълбоко дъх. Беше седем без десет. Към осем часа, когато и последната манекенка завърши своята обиколка по пътеката и Виктори се появи, за да приеме аплодисментите на публиката, тя вече щеше да е наясно със съдбата, която я очакваше през следващата година. Щеше да бъде или на върха на играта, или в средата, но все пак оцеляваща, или на дъното, опитваща се да възстанови изгубените позиции. Виктори бе наясно, че с това шоу поема огромен риск, както и че не бе длъжна да го прави. Всеки друг дизайнер на нейно място би продължил да следва същата линия, която го бе направила прочут и продаваем през последните три години. Но не и Виктори. Защото това бе прекалено лесно. Като собственичка на своята малка модна компания, тя не бе длъжна да отговаря пред никакви инвеститори или акционери. Надяваше се, че тази вечер ще демонстрира пред целия дизайнерски бранш една нова страна от своя талант — нов поглед към начина, по който биха могли да се обличат жените. Не без известна ирония тя си каза, че е или герой, или пълен глупак.

Виктори се измъкна иззад дългата закачалка и веднага бе обградена от три от своите верни помощнички — млади жени в разцвета на двадесетте, които бяха работили за това шоу почти толкова всеотдайно и неуморно, колкото и самата тя. И трите бяха облечени в дрехи от новата й колекция, и трите държаха в ръце папки и носеха в ушите си слушалки, и трите излъчваха истинска и неподправена паника.

Виктори се усмихна успокояващо и се обърна към едно от момичетата с думите:

— Лила, тимпанистите заеха ли местата си?

— Да, обаче Синди Бийчек, онази с клюкарската колонка, се е побъркала! Твърди, че има някакъв проблем със слуха и трябва да си смени мястото!

Виктори кимна разбиращо. Синди Бийчек се подвизаваше из света поне от хиляда години и беше същинска зла вещица от приказка на братя Грим — никой не я харесваше, но ако не я поканиш, значи си гарантираш злословията на пресата за цялата следваща година.

— Размени ги с Мов Бинчли. Мов толкова много държи да я виждат сред изисканото общество, че няма да има нищо против къде е седнала. Обаче го направи бързо, преди другите да забележат!

Лила кимна и се втурна да изпълнява задачата, така че Виктори насочи вниманието си към останалите две млади жени.

— От „Екстра“ искат интервю…

— Кийт Ричардс пристига, а не сме предвидили за него място…

— Липсват четири чифта обувки…

Виктори се зае с разрешаването на проблемите ред по ред:

— „Екстра“ ще получат две минути, придружете Кийт зад кулисите и го дръжте там до последния момент, а обувките са в кутия под масичката на гримьора.

След тези думи тя подреди чертите на лицето си в подходящата физиономия и се насочи към екипа на „Екстра“, който седеше сред вихрушка от доброжелатели, всички до един настояващи да я поздравят. Тя се придвижваше сред тълпата с добре обиграна грация, чувствайки се така, сякаш се носеше над тялото си. От време на време спираше, за да целуне някого, за да размени някоя и друга дума с друг или за да се ръкува с нечия слисана и замаяна от блясъка десетгодишна дъщеря, чиято майка настояваше, че вече й е страстна почитателка.

„Надявам се, че ще продължи да ми бъде почитателка и след шоуто“ — каза си мрачно Виктори, позволявайки си този кратък момент на вътрешна неувереност.

Ала в следващата секунда беше буквално връхлетяна от екипа на „Екстра“ и някаква млада жена с накъдрена червена коса бутна микрофон под носа й. Виктори погледна физиономията на момичето и се приготви за изпитанието. Шестте години на нескончаеми интервюта я бяха научили автоматично да определя репортера като приятел или враг и макар преобладаващата част от пресата да бе по принцип благосклонна и добронамерена към нея, от време на време се случваше и някоя развалена ябълка. По изкуствената усмивка и презрително стиснатите устни на това момиче Виктори веднага разбра, че има пред себе си жена на нож с целия свят. Понякога ставаше въпрос просто на скорошно скъсване с приятеля, но в повечето случаи причината беше далеч по-дълбока — всепроникващо недоволство от всичко на този свят, защото да пробиеш в Ню Йорк изобщо не е толкова лесно, колкото хората често биват подвеждани да вярват.

— Виктори — заяви надменно младата жена, като добави — нали нямаш нищо против да ти викам Виктори? — Съзнателно култивираният акцент подсказа на Виктори, че това момиче вероятно се мисли за отдавна надраснало капризите на модата. — Ти си на четиридесет и две години…

— На четиридесет и три — поправи я Виктори. — Все още празнувам рождените си дни. — Да, оказа се права. Започването на интервю с въпрос за възрастта, си е акт на неприкрита враждебност.

— Освен това не си омъжена и нямаш деца. Струва ли си наистина да се простиш с брака и мисълта да имаш деца, само и само да правиш кариера?!

Виктори се засмя. Защо винаги ставаше така, че независимо от постиженията на една жена в този свят, ако не е омъжена и няма деца, всички продължават да я смятат за пълен провал?! Предвид обстоятелствата, въпросът на младата журналистка бе изключително нетактичен, както и крайно възмутителен. Та какво би могло да знае това момиче за прищевките на съдбата, за това колко се е борила и от какво се е лишила, за да стигне дотук, да стане международно призната дизайнерка със собствена компания — постижение, което със сигурност бе далеч по-велико от всичко, което тази пренеприятна млада жена би извоювала някога! Ала Виктори бе прекалено добре запозната с протокола, за да си позволи да изгуби самообладание пред нея. Ако го направеше, със сигурност още утре щеше да се озове в клюкарските вестници.

— Всяка сутрин, когато отворя очи — започна Виктори Форд, разказвайки история, която бе споделяла в стотици интервюта досега (но като че ли никой журналист не бе успял да проумее), — аз се оглеждам и се заслушвам. Сама съм и чувам… тишина. — Тук тя погледна съчувствено момичето. — Но почакай малко! — вдигна драматично пръст. — Чувам… тишина. И бавно, но сигурно, из тялото ми се разлива чувство на щастие! На радост. И винаги благодаря на Бога, че по някакъв невероятен начин съм успяла да остана свободна! Свободна да се наслаждавам на своя живот и на своята кариера!

Момичето се изхили нервно. После дръпна един кичур от косата си.

— Огромна част от битието на всяка жена се състои в изричане на лъжи, не мислиш ли?! — продължи Виктори. — Непрекъснато ни се налага да повтаряме, че искаме онези неща, които обществото ни казва, че трябва да искаме. Жените смятат, че оцеляването им зависи от съблюдаването на правилата. Ала за някои от нас конформизмът означава смърт. Смърт на душата. А душата — повиши тон тя — е безценна! Така че, когато живееш в лъжа, нанасяш непоправими вреди на душата си!

Момичето вдигна изненадано поглед към Виктори, после се смръщи в знак на съгласие, а накрая закима одобрително. Точно тогава бяха прекъснати от една от асистентките на Виктори, която нареждаше възбудено в слушалката:

— Джени Кадин пристига! Време за реагиране — три минути!