Триумфът на червилата

16

Последните тридесет часа преминаха както следва:

Събуждаш се и осъзнаваш, че до есенното модно ревю остават само шестнадесет дена, единадесет часа и тридесет и две минути. Иска ти се да повърнеш, но успяваш да се овладееш. Втурваш се към студиото — не си си измила косата, но не ти пука. Хващаш такси, като по пътя събаряш важен господин с чадъра си. Задължителното сутрешно обаждане до Нико. Паника в гласа.

— Каква е темата?

— Питър Пан — отговаря спокойно Нико.

— Яки в стил „Питър Пан“?! — ахвам аз. — Но това няма да стои добре за есенна колекция!

— Не, имам предвид нас. Жени, които се държат като Питър Пан. Ние отказваме да пораснем!

— Но нали ръководим компании и отглеждаме деца! — възкликвам, макар че лично аз нямам деца, но пък си имам служители, което е почти същото.

— Може. Но пак ни се иска да избягаме от всичко! — казва Нико.

Чудя се какво ли има предвид. Притеснявам се за Нико, но точно в този момент нито тя, нито аз имаме някакъв шанс да избягаме, тъй като и на двете ни звънят по другите линии.

Сутрин: съзерцавам отчаяно платовете, купени на „Премиер Вижън“ в Париж през септември. Какво, за бога, трябва да измисля? Всички останали дизайнери си купиха леопардови десени — за кой ли път — но аз нещо не „усещам“ леопардовата шарка за тази есен. Другите дизайнери купиха също така жълто-зелено кадифе и розова вълна, но аз не „усещам“ цветове за тази есен. Пък и вече е прекалено късно, за каквото и да е. Налага се да работя с платовете, които вече съм купила, иначе компанията ми ще фалира от излишните разходи. Лягам на пода и закривам очи с ръце. Асистентката ми ме открива в тази поза, но изобщо не се изненадва — свикнала е с „налудничавото“ поведение на шефката. Изправям се и отново впивам очи в платовете.

Обед: Втурвам се към ежегодния обяд в сградата на Нюйоркския балет. Не трябва да ходя (всъщност не трябва да правя нищо друго, обаче нямам друг избор), но все пак отивам, търсейки някакво вдъхновение. На този ежегоден обяд присъстват най-влиятелните жени в този град: сенатори от щата Ню Йорк, двама върховни съдии, банкери, адвокати, телевизионни говорителки, новите „светски дами“ (напоследък са на мода тези, които работят — и това ако не е изненада!), пчелите майки, феминистки от старото време (жени над петдесетте, които нито следват модата, нито си правят прически, обаче са толкова властимащи, че въобще не им пука), съпругите тип „Прада“ (жени, които някога са работили, но са се омъжили за богаташи и сега разполагат с бавачки за децата си и по цял ден киснат в козметичните центрове), градски момичета (решени да пробият на всяка цена и разбрали, че този обяд е задължително мероприятие за тези, които държат да бъдат забелязани). И всички наоколо носят кожи и леопардови шарки, и брошките на бабите си (господи, мразя тази мода!), или пък са се направили хубавички, ама много хубавички (което ще рече с роклички в пастелни цветове, спускащи се по тялото с неподшити ръбове, които се разпадат — превъзходна метафора за съвременната мода — и са предназначени за не повече от две-три обличания). И аз не мога да се избавя от мисълта, че нещо не е наред. Но пък дали не греша?

След обеда навън се оказа студено. Валеше. Типичен ден в началото на февруари. Виктори едва сега осъзна, че е забравила да си поръча кола, а всички останали жени вече влизаха в колите си с шофьори, подредени като карети през центъра „Линкълн“. В цялата сцена имаше нещо призрачно бляскаво и вълнуващо — толкова много жени, които изкарват сами парите си и плащат сами за дрехите си (с изключение на съпругите тип „Прада“, които не плащат за абсолютно нищичко) и които си имат собствени коли с шофьори и дори заседават във Върховния съд! Сцената би трябвало да бъде вдъхновяваща, ала Виктори не „усети“ нищо. За щастие Мъфи Уилямс се материализира отнякъде и я съжали, канейки я в колата си. Виктори се вмъкна на задната седалка на луксозния мерцедес „8 000 Седан“, буквално гризейки ноктите си от притеснение за бъдещето. Едва сега си даде сметка, че лакът й се е начупил и че от четири седмици не си е правила свестен маникюр. Зачуди се дали Мъфи е забелязала мръсната й коса.

— Какво усещаш за есента? — попита Мъфи.

Въпросът бе зададен от любезност, но все пак Виктори едва не се задави от него. Все още не „усещаше“ нищо за есента, ала въпреки това изрече убедено:

— Усещам панталони!

Мъфи кимна дълбокомислено, като че ли бе очаквала точно такъв отговор, и отбеляза:

— Всички останали усещат леопардови шарки.

— За мен моментът на леопарда отдавна премина.

— Дължина на полите?

— Прекалено много поли! Категорично панталони! Защото никой не може да каже дали икономиката ни ще бъде в спад или в растеж!

— Късмет тогава! — пошепна Мъфи и древната й ръка, обсипана с десет-дванадесеткаратови скъпоценни камъни, се сключи за момент върху ръката на Виктори. Мъфи я стисна, а после слезе от мерцедеса пред бляскавата, богата сграда на „Би & Си“, като остави шофьора си да откара Виктори до нейния офис.

Където всички буквално тръпнеха в очакване тя най-сетне да обяви окончателните модели за есенната колекция. Или най-малкото да предложи някаква визия, та всеки да се заеме с работата си. По младите им лица проблясваха тръпките на притеснението и загрижеността. Виктори си даваше сметка, че те със сигурност са чули клюките, които се носеха за нея — че ще се провали, въпреки че се среща с милиардера Лин Бенет, когото, както мълвата твърдеше, тя е сграбчила от отчаяние, както и да изпроси от него пари, за да закрепи компанията си. „По-скоро ще си прережа вените, отколкото да моля някой мъж за пари!“ — мислеше си Виктори.

— Какво стана с балета? — обади се някой в студиото.

— Имате предвид балетни полички ли? Нали всички пуснаха балетни полички за пролетта!

Да, с изключение на нея. И точно затова сега компанията й беше на ръба. Но пък споменаването на балета й напомни за обяда, а обядът й напомни за един мелодраматичен филм на име „В центъра на сцената“, където учителката казва на ученичката, че е най-добре да се върне зад бара. Или да се върне към корените си.

Сякаш зомбирана, Виктори се запъти към шивачната и се втренчи за кой ли път в платовете. Вдигна топ оригинален плат в оранжево и кафяво, покрит с миниатюрни пайети, и седна пред една от шевните машини. Започна да шие от него чифт панталони ей така, заради самото действие, пък и защото това беше единственото, което можеше да прави добре. Повечето от модните дизайнери изобщо не си правеха труда да седят пред машините си, да се връщат оттам, откъдето са тръгнали, където е най-безопасно, където си още никой и нямаш нищо за губене и си само една смахната тийнейджърка с много мечти…

А после някак си се оказа следващия ден, пак ранен следобед и Виктори стоеше на платформата на метрото при станцията на Западна Четвърта улица.

Не беше влизала в метрото от години. Но сега, след поредната почти безсънна нощ, преминала в притеснения за новата й колекция, тя бе решила да се поразходи пеша по шесто авеню и бе забелязала едно момиче в палто тип наметало, в предизвикателно зелен цвят. Момичето й се стори доста интересно, затова Виктори я последва надолу по мръсните циментови стълби, водещи към метрото, а после и сред обедната тълпа лутащи се като откачени хора. Момичето мина през бариерата и Виктори спря и се загледа след нея, чудейки се какво ли ще е да бъдеш момиче в предизвикателно зелено палто, на двадесет и пет години, напълно безгрижна, без пълната замаяност от мисълта, че, щеш не щеш, трябва да продължиш напред, за пореден път да бръкнеш дълбоко в себе си, да се изправиш отново на крака, да рискуваш…

Смешна е тази нейна професия — моден дизайнер. Две колекции годишно, без почти никакво време да си поемеш въздух между тях, непрекъснато да си длъжен да измисляш нещо „ново“, нещо „свежо“ (когато истината бе, че няма нищо ново под слънцето). И да го правиш отново и отново, година след година. Цяло чудо бе как хората от тяхната порода изобщо успяваха да оцелеят.

Направи няколко крачки напред. Хората се блъскаха в нея, оглеждаха я подозрително — жена без посока, без цел. Тук, в метрото това бе равносилно на смърт — защото тук начинът за оцеляване е винаги да изглеждаш така, сякаш си тръгнал за някъде, някъде, където е по-хубаво, отколкото това място. Мобилният телефон в ръката й се включи на вибрация. Даде си сметка, че неволно го е стиснала, като че ли той бе единствената й връзка с живота. Слава богу, имаше връзка!

„Къде си?“ — гласеше текстовото съобщение. Беше Уенди.

„В метрото.“

„Ти, в метрото?!“

„Търся вдъхновение.“

„Вдъхновение при «Майкълс»? 13 ч.? Страхотни новини!“

„Какви са?“

„Май отивам в Румъния + прибрах обратно Шейн!“ Виктори едва не изпусна телефона си от изненада. „Там ли си? Ще успееш ли?“ „Да!!!“ — отговори Виктори и изключи.

Какви са тези глупости — че Уенди си е прибрала Шейн обратно? Не можеше да допусне, че… Но пък иначе сега вече имаше нещо по-важно, за което да мисли, вместо проклетата си есенна колекция. Уенди се нуждаеше от нея, а най-хубавото е, че и Виктори можеше да се опре на нейното рамо. Застана нетърпеливо на опашката и си купи карта за метрото. После я пъхна бързо в отвора на бариерата, за да премине. Откъм релсите на метрото я лъхна влажен, застоял въздух, а веднага след това се появи поредната мотриса и разтърси перона. Виктори усети, че се изпълва с усещания, едновременно тревожни и успокояващи — преди да стане знаменитост, години наред бе пътувала с метрото, бе ходила с него навсякъде. И сега никак не й беше трудно да си спомни старите номерца, като например да се придвижиш бързо встрани от тълпата, застанала пред вратата, за да се вмъкнеш по-бързо, а после да застанеш точно по средата и да се хванеш за някой стълб. Внезапно я осени прозрението, че критиците са били напълно прави относно предишната й колекция. В метрото не могат да се носят дълги поли. За там ти трябват панталони и ботуши. И подходящото излъчване. Огледа лицата в претъпканата мотриса — безизразни и неангажиращи, непознати, притиснати прекалено близо един до друг, за да се чувстват удобно, и единственото разрешение на тази дилема е да се преструващ, че около теб няма никой, че никой друг, освен теб не съществува.

И тогава се случи немислимото. Някой я потупа по рамото.

Виктори се скова и не обърна внимание на потупването. Вероятно бе грешка. С малко повече късмет натрапникът ще слезе още на следващата спирка. Притисна се още повече до стълба, с което даде знак, че, ако се налага, има намерение да тръгне напред.

Второ потупване по рамото. Вече се вбеси. Сега вече се налагаше да предприеме нещо. Извърна рязко глава, готова да отвърне на удара с удар.

— Хей, момиче! — Натрапничката се оказа тъмнокожа млада жена с очила.

— Да? — извиси глас Виктори. Жената се приведе към нея и пошепна:

— Панталоните ти са много готини! Пайети през деня! Жестоко!

Виктори сведе глава. Боже, панталоните! Напълно беше забравила, че е облечена с панталоните, които бе ушила вчера. Думите „Панталоните ти са готини“ отекнаха в мозъка й като неочакван, но изключително жизнерадостен лозунг. Това си беше Модата с главно „М“ — международният момичешки език, думите, които стопяваха автоматично ледовете, най-великият комплимент и най-успокоителните фрази, автоматичното членство в елитния женски клуб.

— Благодаря! — усмихна се Виктори, изпълнена с неочаквана топлота към тази жена, която не познаваше, но с която вече бяха близки, защото имаха едно общо нещо — и двете харесваха панталоните й. А после извика: — Господи! — И едва не падна, озарена от внезапно нахлулото у нея вдъхновение. Мотрисата спря и тя буквално побягна навън, втурна се като обезумяла по стъпалата и се изстреля като ракета от станцията на шесто авеню.

Осъзна, че продължава да стиска мобилния си телефон в ръка и веднага набра номера на офиса си.

— Зоуи! — извика, когато чу гласа на асистентката си. После направи пауза и тържествено обяви: — Най-сетне усещам есенната колекция!

Тръгна бързо по тротоара, като продължаваше да нарежда:

— Усещам Уенди като Питър Пан. Пораснали жени като Уенди Хийли — жени, които имат всичко и сами си плащат за него. Изпълнителни директори. Жени, които се грижат за всичко: пътувания, деца, може би дори кърмят. Виждам мили мъжкарани: очила и не особено изискана прическа. Костюми в грахов цвят и бели ризи с миниатюрни кристални копчета и нови форми, леко торбести, нищо, закопчаващо се на кръста, защото свободната талия е безспорен сигнал за сила и власт! Блузи с широки ръкави и панталони с дребни, деликатни пайети, а обувките… обувките… мек сатен и десетсантиметрови токчета, в стил „Луи XIV“, навързани с кристалните копчета…

И, продължаваща в този стил още шест пресечки, Виктори Форд стигна до ресторант „Майкълс“, където най-сетне изключи мобилния си телефон. Пренареди чертите на лицето си и отвори вратата. Обгърна я вълна от топъл въздух и усещане за облекчение и триумф.

Цялата тази драма във връзка с Шейн била най-интересното нещо, което се е случило в брака им. Или поне така обясни Уенди на седналата срещу нея Виктори. На нея се случвали множество интересни неща, защото излизала навън, но на Шейн може би не. Не че тя има вина, разбира се! И защо да се оплаква?! Та той си има децата! И е голям късметлия, че може да прекарва с тях толкова време, колкото му се иска! Не знае ли колко безценни са тези мигове? И най-важното от всичко било, че разполагал с подобна неподозирана възможност единствено благодарение на нея, Уенди.

Виктори кимна разбиращо и попита:

— Между другото, виждала ли си скоро Селдън Роуз? На влизане се засякохме на вратата. Стори ми се, че е направил нещо невероятно с косата си. Като че ли я е изправил. Чувала ли си за тази нова японска техника? Налага се да седиш във фризьорския салон часове наред!

При споменаването на името на Селдън Роуз и особено на косата му Уенди се изчерви.

— Да, виждала съм го, отива му. И беше много мил с мен относно Шейн.

— Смяташ ли, че… е проявил интерес към теб?

Уенди започна да клати отривисто главата си, с уста, пълна с марулята от салата си. Накрая преглътна и отговори:

— Сигурна съм, че си има приятелка. Освен това Шейн се свърза с брачен консултант.

— А какво става с Румъния?

— Все още не се знае дали ще заминавам. Обаче ще разбера съвсем скоро — само след час-два. Стига онзи проклет режисьор все пак да ми се обади! — Взе телефона си, погледна го подозрително, а после го постави точно до чинията си, като че ли се страхуваше да не пропусне обаждането. — А семейната терапия си я бива, честна дума! Първо се джафкаме за какво ли не, а после се чувствам така, сякаш нищо не е станало и съм заредена със сили поне за седмица. — Телефонът иззвъня и тя го включи: — Да?

Направи пауза и погледна към Виктори, като с изражението на лицето си й подсказа, че не това обаждане чака.

— Да, ангелче! — изрече по едно време малко по-ентусиазирано от обичайното. — Звучи прекрасно. На нея много ще й хареса… Не, все още не знам… Само за няколко дена, да. До събота на обяд сигурно ще си бъда у дома. — Тук направи гримаса. — И още нещо, ангелче! Благодаря ти, че си организирал всичко това! Обичам те!

— Шейн ли беше? — попита Виктори.

Уенди кимна и очите й едва сега се разшириха, като че ли не можеше да повярва на онова, което току-що беше чула.

Планирал е пътуване до Пенсилвания. За уикенда. За да търсят пони за Магда. Тук направи пауза и огледа лицето на Виктори, очаквайки реакцията й. После добави: — Така е много по-добре, повярвай ми! Миналата седмица Тайлър се изпусна в гащичките си, а не го беше правил вече от три години!

Виктори кимна разбиращо. За Уенди сигурно беше по-добре, че Шейн се е върнал, въпреки че иначе беше презряна версия на богатата, разглезена домакиня. Единствените му интереси (освен собствената му персона) се въртяха около прочутите хора, с които се срещаше покрай Уенди, бляскавите купони и модни курорти, на които ходеха на почивка, както и колко точно са стрували. А най-дразнещ от всичко беше фактът, че той водеше този приказен живот, без изобщо да си помръдне пръста за нещо. Даже и когато ходеха на ресторант, сметките се поемаха от съпругата му. Из техните среди като легенда се носеше онзи случай, когато някой помолил Шейн да сложи пет долара за бакшиш, а той само свил рамене и отговорил надменно: „Съжалявам, но не разполагам с никакви пари!“

— Не е имал дори пет долара?! — бе възкликнала невярващо Нико, когато разбра. — Че кой е той? Да не би да е английската кралица?!

Двете бяха единодушни, че най-възмутителният случай от репертоара на Шейн е от миналогодишното парти по случай рождения му ден. Уенди му беше купила скутер „Веспа“ и бе уредила да го докарат пред „Да Силвано“, където бе организирала тържество по случай рождения му ден. Сигурно е изгубила часове наред да планира това мероприятие, защото всичко вървеше като по часовник. Веднага след пристигането на тортата се появи бял камион, с логото на компанията „Веспа“ и спря пред ресторанта. Задницата му се отвори и оттам излезе моторът на Шейн, превързан е червена панделка. Всички в ресторанта започнаха да ръкопляскат и да викат от радост, но за Шейн очевидно това не беше достатъчно. Скутерът беше в бешешко синьо, а рожденикът имаше наглостта да заяви нацупено на съпругата си: „За бога, Уен, исках червен скутер!“

Но, от друга страна, тя винаги бе твърдяла, че Шейн е страхотен баща (понякога се бе оплаквала, че е даже прекалено добър, защото децата все питали за него, а не за нея, което я караше да се чувства ужасно) и че за тях било много добре баща им да си бъде вкъщи. Затова сега Виктори бе принудена да изрече:

— Мисля, че си постъпила много добре, като си го приела обратно, Уен! Просто си била длъжна да го направиш.

Уенди кимна нервно. Нервността беше задължителна нейна характеристика, когато се намираше в разгара на снимките на голям филм, но точно сега състоянието й беше още по-лошо.

— Той е започнал да се поправя — изрече на глас, като че ли се опитваше сама себе си да убеди. — Може би психоаналитикът действително помага с нещо.

Виктори си умираше да чуе още нещо за тази история с брачния консултант, но точно в този момент телефонът й иззвъня.

— Забавляваш ли се? — измърка в ухото й Лин Бенет.

Виктори веднага се обърна. Лин седеше през две маси от нейната, заедно с милиардера със свинско туловище Джордж Пакстън. Двамата се обърнаха едновременно и й помахаха.

— Здрасти! — извика радостно тя, действително щастлива да го види. Не се бяха виждали близо седмица, по вина на натоварените си графици.

— Джордж иска да знае дали можем да му отидем на гости в къщата му в Сен Тропе — изрече Лин с обработения си, басов глас.

— И ти не можа просто да станеш, да дойдеш дотук и да ме попиташ, така ли?

— Така е по-секси!

Виктори се изкиска и затвори. Изпрати му текстово съобщение: „Малко съм заета, ехо! Модно шоу?“ После пренасочи вниманието си отново към Уенди. Двете поговориха още няколко минути, а после телефонът на Виктори отново иззвъня.

— Просто искам да те уведомя, че не отговарям на текстови съобщения! — измърка отново Лин.

— Аха, технологично обременен, така ли?! Радвам се да разбера, че все пак на този свят има неща, които не можеш да правиш!

— Просто не искам. Различно е.

— Защо тогава не накараш Елън да отговаря на текстовите ти съобщения? — отбеляза Виктори и се извърна, така че Уенди да не забележи усмивката й. После затвори.

В този момент иззвъня мобилният телефон на Уенди. Тя го вдигна, погледна дисплея и се смръщи. Търсеха я от офиса й.

— Това е! — изрече мрачно.

Стана и излезе навън, за да говори спокойно. Ако от другата страна наистина е режисьорът Боб Уейбърн, разговорът със сигурност ще бъде разгорещен.

— Да? — каза тя, когато включи телефона. Беше асистентът й Джош.

— Имам едно обаждане за теб.

— От Боб ли?

— Не, от Ханк!

— По дяволите! — Ханк беше нейният отговорник продукция. Това означаваше, че режисьорът Боб Уейбърн отказва да разговаря с нея, използвайки този свой ход като начин да я докара в Румъния, при себе си. — Свържи ме!

— Уенди? — връзката не беше особено добра, но тя веднага долови страха в гласа на Ханк. Това също не беше добър знак. — В момента стоя точно пред неговата каравана.

Сигурно има предвид караваната на Боб Уейбърн.

— И? — подкани го тя.

— Той ми тръшна вратата под носа. Заяви, че е прекалено зает, за да си губи времето с разговори по телефона.

— Ето сега какво искам от теб да направиш! — изрече Уенди точно в момента, в който излизаше от ресторанта на тротоара. — Искам да влезеш в караваната му, да насочиш към него телефона и да му заявиш, че от другата страна съм аз! И за него ще бъде много по-добре да приеме обаждането!

— Не мога да го направя! — изхленчи Ханк. — Той ще ме изхвърли от снимките!

Уенди си пое дълбоко дъх и се въоръжи с търпение.

— Не ми хленчи, Ханк! Много добре знаеш, че това си върви с територията!

— Но той може да превърне живота ми във вонящ ад!

— Аз също го мога! — изтъкна Уенди. — Просто се качи по стълбите и отвори вратата! И не чукай! Крайно време е този човек да разбере, че няма да толерираме подобно поведение! Хайде, чакам! — подкани го пак.

Потри ръце, за да се стопли във февруарския студ, а после се приближи до стената на ресторанта, като че ли това би могло някак си да я стопли. По шесто авеню профучаха две полицейски коли с включени сирени, а на шестнадесет хиляди километра оттук тя долови тихото потропване на ботушите на Ханк, докато се качваше по металните стълби, отвеждащи до вратата на караваната в румънските планини.

А после задъханият му глас.

— Е? — попита тя.

— Вратата е заключена — отговори той. — Не мога да вляза!

Светът неочаквано се обърна с краката нагоре и Уенди се почувства така, сякаш надникна в дълбока, черна дупка. Пое си дълбоко дъх, като си напомни, че не трябва да избухва. Ханк нямаше никаква вина, че Боб отказва да му говори, но все пак й се искаше асистентът да може да се оправи и сам. Накрая изрече мрачно:

— Предай на Боб, че още утре ще има щастието да ме види! Лично!

Ханк затвори.

— Джош? — изрече Уенди в телефона. — Как са полетите?

— Има един на „Ер Франс“ в пет часа, с прекачване в Париж за Букурещ. Стига там в десет сутринта, а оттам си имаме наш хеликоптер, който отвежда хората ни право в Брашов. Пътят е около час. Освен него, за онези, на които не им допада да се возят в тридесетгодишен руски хеликоптер, предлагаме влак. Но с него се стига за около четири часа.

— Резервирай хеликоптера и прати колата ми да ме чака пред ресторанта след две минути. После звънни на „Ер Франс“ и помоли някого от Специални услуги да ме чака на тротоара там. — Погледна си часовника. Беше почти два следобед. — Няма да мога да стигна до летището преди четири!

— Разбрано, шефе! — изрече нагло Джош и затвори.

— Румъния те зове, така ли? — попита Виктори, когато Уенди се появи задъхано на масата.

— Много съжалявам. Но в пет трябва да летя за Париж!

— Не се тревожи, сладурче! Всички си имаме работа. Просто тръгвай! — подкани я Виктори. — Аз ще оправя сметката. А ти ми се обади, щом стигнеш в Румъния!

— Благодаря ти! — кимна Уенди и прегърна приятелката си. „Де да можеше и Шейн да е така разбран като приятелките ми!“ — помисли си с горчивина, грабна чантата си и хукна навън.

Виктори стана и се отправи с бавна походка към сепарето на Лин. Фактът, че Лин обядва с Джордж Пакстън, й предоставяше идеална възможност да извърши тайно разследване в полза на приятелката си Уенди — шанс, който бе прекалено изкусителен, за да бъде пренебрегнат. Всички знаеха историята за това, как преди четири години Джордж Пакстън се бе опитал да купи „Парадор“, но бе надхитрен от „Сплач-Върнър“. Но малцина бяха наясно с друга, вътрешна информация — как уж „най-добрият“ приятел на Джордж, Селдън Роуз, се е заел с организирането на сделката зад гърба му, мислейки си, че ще може да задържи „Парадор“ лично за себе си. Е, нещата не се бяха развили точно така. Виктор Матрик, главен изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“ и шеф на Селдън, бе дочул за двойните игрички на своя подчинен и макар че нямаше нищо против да купи „Парадор“, той ненавиждаше липсата на лоялност, та след като разбра, че Селдън е действал зад гърба на най-добрия си приятел, предположи, че накрая ще му скрои същия номер и на него. Именно затова, и като намек към Селдън да не опитва да му прилага подобни тактически ходове, той бе довел за изпълнителен директор на „Парадор“ външен човек — Уенди Хийли. Тази информация й беше известна от Нико, която пък я е чула от самия Виктор Матрик, когато двамата със Сеймор са били поканени на тайна среща в къщата му в Сейнт Бартс. После, естествено, Нико я бе предала веднага на Виктори и Уенди. И докато Джордж и Селдън уж вече се бяха помирили (очевидно и двамата бяха на мнение, че в любовта и бизнеса всичко е позволено), Виктори изобщо не би се изненадала да разбере, че Джордж все още не е забравил за този „инцидент“. Защото, въпреки всичките им хитри ходове и игри, нито той, нито Селдън не бяха успели да докопат „Парадор“. И сякаш това не им беше достатъчно, ами и бяха надхитрени от една жена!

— Здрасти, хлапе! — извика Лин и я дръпна към себе си, за да я целуне.

— Харесва ли ви обядът? — попита тя.

— Няма начин. Но на Джордж като че ли му харесва повече. Като го гледам, доста тлъстинки е натрупал, не мислиш ли?

— О, я стига! — сряза го Джордж Пакстън с глас, който сякаш излизаше от дъното на бездънна яма.

— С кого обядва ти? — попита Лин, с което буквално й пъхна темата в ръцете.

— С Уенди Хийли — изрече небрежно тя, наблюдавайки невинно Джордж Пакстън и питайки се как ли ще реагира той на тази информация. — Нали я знаеш — шефката на „Парадор“!

Джордж дари Виктори с най-доброто си покерджийско лице, което за нея беше недвусмислен знак, за темата все още го вълнува.

Ха, на някакъв етап тази информация може да се окаже особено ценна!

— Джордж, ти нали познаваш Уенди Хийли? — обърна се към него Лин Бенет и двамата с Виктори си размениха конспиративни погледи. Ставаше ясно, че Лин се наслаждава на тази игра не по-малко от нея самата, защото му предоставяше възможност да се посмее за сметка на Джордж, който беше по-богатият от двамата.

— О, да! — кимна Джордж Пакстън, сякаш най-сетне бе благоволил да признае съществуването на Уенди. — И как е нашата Уенди?

— Много е добре! — отговори Виктори с онзи характерен за жените ентусиазъм, който подсказваше, че друга алтернатива просто не е възможна! — Носят се слухове, че тази година „Парадор“ ще обере няколко „Оскара“!

Е, подобни слухове изобщо не се носеха, но Виктори знаеше, че при подобни ситуации и пред подобен род мъже се налага да рисуваш картините в максимално розови краски. А освен това изказването й не беше чиста лъжа, защото Уенди й бе споменала, че вероятно ще получат няколко номинации за „Оскар“. Да не говорим пък за удоволствието да станеш свидетел на изненадата, изписана по самодоволното свинско лице на Джордж Пакстън. Очевидно се е надявал Уенди да се провали.

— Е, браво! Предай й моите поздрави! — смотолеви той.

— На всяка цена! — отвърна кокетно Виктори.

А после, давайки си сметка, че повече от дадената ситуация не би могла да изстиска, тя се извини и се отправи към дамската тоалетна.