Триумфът на червилата

2

Уенди Хийли бутна очилата на носа си, излезе от кадилака и огледа ордата папараци, кръжащи около колата. Независимо че се бе намирала стотици пъти в подобна ситуация, никога не преставаше да се удивлява от ефективността, с която подобни навлеци успяваха да надушат филмовите звезди. Сигурно притежаваха обонянието на хрътките или пък се обучаваха на това. И въпреки всичките си години във филмовия бизнес Уенди и до днес не разбираше как самите звезди успяват да се справят с това внимание. Същевременно бе абсолютно убедена, че ако беше на тяхно място, никога нямаше да успее. Добре, че позицията й не го изискваше! Тя беше президент на компанията „Парадор Пикчърс“ и една от най-влиятелните жени във филмовия бизнес, но за фотографите не беше нищо повече от нечия невзрачна секретарка.

Уенди се обърна към вратата на кадилака и несъзнателно изпъна сакото на черния си костюм на „Армани“. Неочаквано си даде сметка, че животът й се състои от черни отрязъци „Армани“ — не си бе купувала нищо ново вече цели две години. Сигурно повечето хора биха счели това за непростим грях, особено като се имаше предвид, че една от най-добрите й приятелки е модната дизайнерка Виктори Форд. Поне за това велико събитие можеше да облече нещо друго, но сега идваше направо от офиса, а и с тази работа и трите деца, плюс съпруг, който спокойно можеше да мине за четвърто, все от нещо трябваше да се откаже. И това беше модата. Както и фитнесът. Както и здравословното хранене. Една жена не може да огрее навсякъде. Няма значение. Най-важното сега бе, че тя е тук и че, точно както бе обещала на Виктори още преди месеци, водеше Джени Кадин.

Тълпата фотографи стесни кръга около кадилака. Няколко души от охраната се намесиха, опитвайки се да удържат побеснялата орда, която с всяка следваща секунда като че ли нарастваше все повече и повече. От колата се материализира личната пиарка на Джени — намръщена млада жена, позната на всички само с едно име — Домино. Домино беше само на двадесет и шест години, обаче имаше онова специфично излъчване от типа „внимавай да не се ебаваш с мен, щото лошо ти се пише!“, което хората обикновено асоциират с по-яки във врата и гърдите типове от мъжки пол. Към това излъчване се добавяше и гробовен глас, подсказващ, че младата жена сигурно консумира за закуска пирони без мляко.

— Каза ви се назад! — изрева тя, стряскайки тълпата не на шега.

И тогава се появи самата Джени Кадин. Уенди си каза, че наяве тя е още по-красива, отколкото по снимките — ако подобно нещо изобщо бе възможно. Снимките винаги улавяха леко асиметричните й черти, както и факта, че към връхчето носът й леко се разширява. Ала при среща очи в очи тези дребни недостатъци биваха бързо изтривани от неповторимото й излъчване, което просто не позволяваше на хората да отлепят погледи от нея. Тази жена сякаш притежаваше някакъв собствен енергиен източник, който я осветяваше отвътре, а сто и осемдесетте й сантиметра височина и бледата й, златисточервеникава коса, подобна на недоузрели ягоди, също не бяха за подценяване.

Джени се усмихна на фотографите, а Уенди отстъпи, без да сваля поглед от нея. Хората извън филмовия бизнес изгаряха да разберат какво е да познаваш подобно създание и автоматично приемаха, че завистта би направила приятелството между тях невъзможно. Но Уенди познаваше Джени вече близо петнадесет години, когато и двете едва прохождаха в своя бизнес, и въпреки всичките й пари и славата, никога не би си и помислила да си смени мястото с нея. У Джени имаше нещо нечовешко — тя никога не си позволяваше да бъде нито ексцентрична или арогантна, нито пък груба егоистка. Към това се добавяше и друго, неуловимо, като че ли тази жена не притежаваше душа. Но Джени бе една от нейните звезди и Уенди бе сигурна, че близостта между тях е максималната, която звездата можеше да даде. И все пак не можеше да я нарече истинска приятелка — както приятелките й Виктори Форд и Нико О’Нийли, които в своите области бяха точно толкова преуспели, колкото и Джени в киноиндустрията.

Хората от охраната успяха да им отворят достатъчно пространство, за да изминат краткото разстояние към страничния вход на палатката. Джени беше облечена в кафяв панталон с леко разширени в долната част крачоли и неоново сако. Уенди си помисли, че това е един от най-страхотните тоалети, които бе виждала. Беше от новата колекция на Виктори и Уенди знаеше, че приятелката й го бе изработила специално за Джени, заради което звездата бе посетила няколко пъти студиото на Виктори за проби. Но през последните три седмици прочутата дизайнерка бе толкова заета, че Уенди не бе успяла да поговори с нея по този въпрос, нито да сподели мнението си за Джени. Въпреки това спокойно можеше да си представи какво би казала Виктори. Тя би сбърчила нос като малко дете и би отсякла: „Знаеш ли, Уенди, Джени е страхотно момиче! Но надали бих я нарекла точно «приятно». Като я гледам, е далеч по-пресметлива, от която и да е от нас, дори и от Нико!“ А после двете биха се засмели, защото си знаеха, че приятелката им Нико сигурно е най-пресметливата жена в целия град. Обаче тя беше истински майстор в тази работа, а най-брилянтното от всичко бе, че никой никога не разбираше за машинациите й. Единственото, което разбираш, бе, че най-неочаквано се оказваш труп.

Идеята Уенди да доведе Джени на шоуто бе, разбира се, на Нико. Което си беше толкова очевидно, че Уенди се сконфузи как сама не се е досетила. „Това е напълно естествено — бе отбелязала Нико с прословутия си безупречен, хладен маниер на говорене, който превръщаше всичко, излязло от устата й, в безспорна истина. — Джени Кадин е най-важната филмова звезда в този момент, а Виктори е най-важният дизайнер! Освен това Джени носи тоалети предимно на мъже дизайнери. И въпреки това имам усещането, че дълбоко под всичкия този блясък тя си е феминистка, особено след раздялата й с Кайл Ънгър. — Тук тя имаше предвид прочутата звезда от екшъни и приключенски филми, който публично бе скъсал с Джени по време на едно късно токшоу по телевизията. — Затова бих се опитала да се позова на феминистката й страна, макар дълбоко да се съмнявам, че ще бъде толкова трудно. Тя няма никакъв вкус за мъжете, за разлика от вкуса й за обличане, който е превъзходен!“

Както винаги Нико се бе оказала права. Джени бе приела с отворени обятия възможността да бъде облечена от Виктори и да се появи на нейното модно ревю, където присъствието й щеше да гарантира на Виктори още повече публичност. И сега, докато наблюдаваше как Джени се провира ловко сред подредените от двете й страни фотографи (притежаваше неповторим маниер да отбелязва с вниманието си присъствието им, който беше напълно естествен, сякаш въобще не я снимаха), Уенди се изпълни с надежда, че присъствието на звезда от такъв ранг ще бъде недвусмислен знак за успеха на новата модна линия на Виктори. Въпреки че никога и пред никого не бе признавала, дълбоко в душата си Уенди бе изключително суеверна и сега, дори и само заради Виктори, носеше късметлийските си бикини — смущаващо протрит образец на дамското бельо от бял памук, който съвсем случайно бе носила вечерта, когато преди пет години един от филмите й бе номиниран за „Оскар“.

Джени влезе в палатката, следвана плътно от Уенди. Уенди бързо свали ръката си и тайничко стисна палци. Надяваше се шоуто на Виктори да бъде грандиозен успех. Никой не го заслужаваше повече от приятелката й.

Само след няколко минути, точно в седем и петнадесет, пред входа, отвеждащ към палатките на Шесто авеню, спря чисто нова лимузина с матирани стъкла. Отвътре излезе шофьор в костюм на тънки райета и пригладена черна коса, заобиколи и отвори задната врата.

Появи се Нико О’Нийли. Облечена със сребристи панталони, блуза на къдрички и златисточервеникаво сако от норка, което почти се преливаше с цвета на косата й, тя отдалече подсказваше, че не е случаен човек. Още от най-ранна възраст Нико излъчваше онова специфично сияние на важните клечки, което караше околните да се питат кои са и защо въобще са тук, а при първи поглед към зашеметяващата й коса и бляскави тоалети всеки би могъл да я сбърка с филмова звезда. При по-задълбочено вглеждане обаче се виждаше, че в действителност тя не е красива. Обаче бе използвала максимално всички свои дадености, което, в съчетание със самоувереността и успеха й, известни като най-доброто средство за разхубавяване на всяка жена, бе довело до всеобщото мнение, че Нико О’Нийли е страхотна дама.

Точността на Нико бе пословична. Тъй като знаеше, че модното дефиле на моделите на Виктори няма да започне по-рано от седем и половина, тя бе изчислила пристигането си така, че едновременно и да не закъснее, и да не й се налага да прекарва огромно количество време в очакване на началото на шоуто. Като главен редактор на списание „Бонфайър“ (и според „Тайм“ една от най-прочутите жени в издателския бранш), Нико О’Нийли имаше гарантирано място на първия ред на всяко модно ревю, което избереше да удостои с присъствието си. Но да седиш на тези места, които се намираха само на сантиметри от пътеката, означаваше да се превърнеш в най-лесната мишена на света. Фотографите и операторите пълзяха около пътеката като свине в търсене на трюфели, да не говорим пък за неизброимата върволица от хора, които спокойно можеха да те хванат натясно с всякакви словоизлияния — от покани за партита до молби за делови срещи или просто водени от желание да се отъркат о светския блясък и току-виж, прихванали мъничко от него. Нико ненавиждаше подобни ситуации просто защото никак не я биваше в празните приказки — за разлика например от Виктори, която само за две минути бе в състояние да слезе на нивото дори и на автомонтьора и да започне разговор с него за децата му. В резултат на всичко това хората доста често я вземаха за надут сноб или просто за кучка, а тъй като самата Нико не притежаваше способността да отвръща на подобни удари, не можеше да им обясни, че подобно впечатление е само илюзорно. Когато се сблъскваше с нетърпеливото, молещо лице на непознат (та дори и на познат), Нико се вкаменяваше, несигурна какво точно искат от нея и напълно убедена, че каквото и да е то, тя няма да бъде в състояние да го даде. При все това, когато се стигнеше до работата й и до изправяне пред безличната и напълно безлика публика, тя беше брилянтна. Нико отлично знаеше какво точно се харесва на публиката. Само личните срещи бяха в състояние да я сконфузят.

Тази черта на характера й със сигурност бе една от големите й грешки, но като жена на четиридесет и две бе стигнала до извода, че е напълно безполезно да се самобичуваш за недостатъците си и е далеч по-лесно да приемеш, че не си съвършен. Най-добрият подход бе да сведеш до минимум всички конфузни ситуации и да продължиш напред. И така, като погледна часовника си и видя, че вече е седем и двадесет, което означаваше, че ще бъде принудена да седи на горещия стол само десет минути, след което погледите на всички ще се насочат към пътеката, Нико тръгна нагоре по стълбите.

Автоматично бе пресрещната от двама фотографи, които изскочиха като духове от лампите си, за да я снимат. Откакто преди шест години бе станала главен редактор на уважаваното (и леко прашасало) списание „Бонфайър“ и го бе преправила в лъскава библия на попкултурата за развлечение, информация и политика, тя се бе превърнала във фотографски обект на всяко събитие, на което присъстваше. Отначало, неуверена как точно да се държи, тя бе позирала нарочно, но съвсем скоро си даде сметка, че стоенето пред баражния огън на светкавиците, опитвайки се да изглеждаш поне минимално естествен (като че ли се наслаждаваш на преживяването), никога няма да се превърне в нейна силна страна. Отгоре на всичко подобно поведение подсказваше за помпане на самочувствието, а Нико не желаеше да бъде впримчвана в онова опасно и напълно погрешно схващане, от което боледуваше този град — че само ако бъдеш удостоен от вниманието на фотографите, се превръщаш в някой. Беше виждала подобна трансформация у прекалено много хора в нейния бизнес. Започваха да си мислят, че самите те са знаменитости и преди да разберат какво става, се концентрираха много повече върху битието си на звезди, отколкото върху работата си. Така постепенно губеха концентрацията си и биваха изхвърлени от работата си. Съвсем същото се бе случило наскоро с един неин познат, който бе принуден да се премести в дивия щат Монтана.

Оттогава насам никой никога не чу нищо повече за него.

И така, Нико бе стигнала до извода, че макар да не може да избегне фотографите, не е длъжна да им позира. Затова просто си вървеше и си гледаше работата, като се държеше така, сякаш фотографите около нея не съществуваха. В резултат от този подход на всички снимки Нико О’Нийли излизаше в крачка. Как върви от лимузината си към театъра, как преминава бързо по червения килим — и лицето й обикновено бе хванато в профил. Това, естествено, направи отношенията й с пресата твърде неловки и трудни — известно време всички бяха започнали да я наричат кучка. Ала годините последователност в поведението („Последователността — изтъкваше винаги Нико — е камериерка на успеха!“) й се бяха отплатили. И сега отказът й да позира се възприемаше просто като очарователна ексцентричност, специфична черта на нейната многообразна личност.

Нико се стрелна покрай двамата фотографи, а после премина през френските врати, където зад кадифеното въже я очакваше ятото на папараците.

— Ето я Нико! — извика възбудено някой. — Нико! Нико О’Нийли!

„Смешна история! — каза си Нико. — Но не и съвсем неприятна!“ Всъщност сърцето й се стопляше, че все още предизвиква такава радост сред техния бранш. Познаваше ги от години — „Бонфайър“ беше купувал снимки почти от всеки от тях. Затова тази вечер тя се обърна лекичко, усмихна им се, помаха с ръка и поздрави:

— Здравейте, момчета!

— Хей, Нико, с кого си облечена? — провикна се мощна жена с къса руса коса, която се подвизаваше в бранша от двадесетина години.

— Виктори Форд! — извика в отговор Нико.

— Така си и знаех! — възкликна със задоволство жената. — Тя винаги носи Форд!

По-голямата част от хората вече бяха влезли в Павилиона — огромната палатка, където щеше да се проведе модното ревю на Виктори, така че Нико успя да се промъкне през кадифеното въже без никакви проблеми. Ала вътре я очакваше нещо съвсем различно. Местата се издигаха на осем етажа, извисявайки се почти до върха на палатката, а точно пред пътеката имаше още столове, оградени с нисък метален парапет, зад които стотици репортери и фотографи водеха истинска битка на лакти за по-добра позиция. Сцената върху самата пътека, която в момента бе все още покрита с найлон, наподобяваше коктейлна маса. Атмосферата бе наелектризирана от празничната възбуда, напомняща за първия учебен ден след ваканцията, само дето в случая хората не се бяха виждали чак от последното голямо парти в Хамптънс през уикенда преди Деня на труда и сега се прегръщаха и разтърсваха радостно ръцете си, сякаш са били разделени с години. Настроението определено беше заразително, обаче Нико огледа стълпотворението около себе си с неподправен ужас. Как въобще ще се добере до мястото си?!

Мина й през ума, че може и да си тръгне, ала знаеше, че това е невъзможно. Част от служебните й задължения включваше присъствие на най-малко шест модни ревюта през сезона, а и Виктори бе най-добрата й приятелка. Просто ще трябва да си проправи път със зъби и нокти, пък дано всичко се нареди както трябва.

Като че ли доловила ужаса й, до нея неочаквано се материализира някаква млада жена и възкликна възторжено, сякаш среща стар приятел:

— Здрасти, Нико! Да те отведа ли до мястото ти?

Нико веднага си сложи най-добрата маска за социални събития — скована, неловка усмивка — и подаде поканата си на момичето. То веднага тръгна уверено сред жужащото море от хора. Някакъв фотограф вдигна високо апарата си и я снима, неколцина познати помахаха весело, а други успяха да проврат ръцете си и дори телата си, за да се здрависат с нея и да я целунат по бузата. Лаейки прегракнало, охраната напразно се опитваше да въведе някакъв ред и да накара гостите да заемат местата си. След няколко дълги минути Нико и нейната придружителка най-сетне успяха да се доберат до средата на пътеката, където главната редакторка зърна мястото си. Върху розово картонче с характерната за Виктори Форд причудлива рамка бе отпечатано нейното име: „Нико О’Нийли“. Нико се отпусна на мястото си с доволна въздишка. В следващата секунда обаче пред нея кацна рояк фотографи, които веднага защракаха с апаратите си. Тя се вторачи напред, към отсрещната страна на пътеката, която като че ли бе много по-организирана от нейната част на палатката. Местата и от двете й страни бяха все още празни. Погледът й неволно падна върху козметичния магнат Лин Бенет. Лицето му я накара да се усмихне вътрешно. Не че Лин нямаше основателна причина да се намира на модно ревю, особено като се знаеше, че козметиката, парфюмите и модата са неразривно свързани. Просто Лин бе пословичен мъжкар в бизнеса и Нико изобщо не си го представяше като човек, проявяващ някакъв интерес към дамското облекло. Вероятно бе дошъл, за да си оплакне очите с манекенките — начин за прекарване на свободното време, на който малцина нюйоркски бизнесмени бяха в състояние да устоят. Лин й помаха. Тя вдигна програмата си и учтиво отвърна на поздрава му.

Въздъхна и погледна нетърпеливо часовника си. Беше почти седем и половина, а ето че помощният персонал все още не беше вдигнал найлона от пътеката — сигналът, че шоуто всеки момент започва. Нико се извърна надясно, за да види кой ще седи до нея, и с радост констатира, че на картончето пишеше „Уенди Хийли“. Това беше втората й най-добра приятелка. Страхотна възможност! Не се бяха виждали с Уенди поне от месец, може би някъде от средата на лятото, преди семействата им да се отправят на почивка. Уенди бе ходила в Мейн, който понастоящем изпълняваше ролята на най-модерното място за прекарване на летните отпуски сред хората от филмовата индустрия — основната идея бе, че там няма какво да правиш друго, освен да се наслаждаваш на природата. При все това Нико бе убедена, че всеки уважаващ себе си представител на Холивуд би предпочел по-скоро да го видят мъртъв, отколкото да го изловят в лятна вила с по-малко от шест стаи и най-малко един-двама души персонал, та било то и сред дивата пустош в североизточните части на страната! А Нико бе завела своето семейство на ски в Куинстаун, Нова Зеландия. Съпругът й Сеймор бе изтъкнал, че това е мястото, което те отдалечава най-много от цивилизацията, без да те принуждава напълно да я напускаш. Въпреки това обаче успяха да се сблъскат с неколцина познати, което за пореден път доказваше, че независимо колко далече се опиташ да избягаш, Ню Йорк винаги ще те преследва.

С все по-нарастващо нетърпение Нико започна да разлиства нервно програмата. Предполагаше, че закъснението на шоуто се дължи на Джени Кадин, която бе определена да седне от другата страна на Уенди. Уви, филмовите звезди се бяха превърнали в необходимо зло на съвременния живот. Нико въздъхна и погледна небрежно вляво от себе си, плъзгайки поглед по надписа върху картончето. И замръзна.

На картончето пишеше: „Кърби Атууд“.

Нико бързо извърна глава — замаяна, смутена, възбудена и напълно объркана. И всичко това едновременно. Случайност ли е това, или някой го е направил нарочно? Възможно ли е да са разбрали за нея и Кърби Атууд? Абсурд! Тя определено не бе споделила с никого, а и Кърби надали го е направил. Но нали не бе мислила за него вече близо месец?! А сега името му неочаквано я върна към онзи миг в тоалетната на нощния клуб „Бунгало 8“.

Случи се преди най-малко три месеца и оттогава насам тя нито го беше виждала, нито го беше чувала. Кърби Атууд бе много прочут манекен и фотомодел, с когото се бе запознала на едно парти, спонсорирано от „Бонфайър“ и новото телевизионно шоу на компанията „Муви тайм“. Съвсем за кратко Нико бе останала сама край бара. Тогава към нея се бе приближил Кърби, усмихвайки се. Беше толкова красив, че тя автоматично го изхвърли от съзнанието си. Предположи, че моделът се е припознал — взел я е за някоя важна дама, която би подпомогнала кариерата му. А после, докато все още седеше на масата за официалните гости, поглеждаше тайничко часовника си и се чудеше кога може да си тръгне, без да обиди никого, Кърби се бе настанил точно до нея. Беше се държал изключително мило — донесе й питие, опита се да я забавлява. И ето че само пет минути след този миг тя вече си мислеше какво ли е да прави секс с него. Разумът веднага й подсказа, че младежът надали ще прояви интерес към нея, но същевременно си даде сметка, че на този свят едва ли ще се намери жена, която да види Кърби и да не го пожелае. Съзнаваше, че навлиза в твърде опасна територия. И тъй като не искаше да рискува хората да я помислят за пълна глупачка, тя се изправи и се запъти към тоалетната. Обаче Кърби я последва. Последва я право в тоалетната, та чак в кабинката!

Жалка история, разбира се. Ала онези няколко минути в кабинката на тоалетната се бяха превърнали в един от най-прекрасните мигове в нейния живот. Седмици след това тя продължи да живее със спомена. Споменът за начина, по който черната коса падаше върху челото му, за цвета на сочните му устни (бежово черешови, с по-тъмна линийка точно там, където започваше кожата, все едно си бе сложил молив за устни), за усещането на тези устни върху нейните. Меко и гладко, и влажно. (Нейният съпруг Сеймор винаги стискаше устните си и лепваше върху нея сухи, кратки целувчици.) Тогава Нико имаше чувството, че устните му обгръщат цялото й лице. Краката й омекнаха — в най-буквалния смисъл на думата. Не можеше да повярва, че все още е в състояние да изпита подобно вълнение. На четиридесет и две, моля ви се! А като тийнейджърка!

Слава богу нещата спряха дотук. Кърби й бе дал телефонния си номер, но тя така и не му се обади. Той също — вероятно изпитваше прекалено голям страх от влиятелната й позиция в обществото, за да се осмели да го стори. И така беше по-добре. Да започне връзка с фотомодел на мъжко бельо би било просто абсурдно! Особено на фона на отвращението, което тя съвсем явно демонстрираше относно извънбрачните връзки на колегите си в „Сплач-Върнър“, които на всичко отгоре даже не си правеха труда да ги прикриват.

Но какво щеше да прави сега, на публично място, пред очите на половината от елита на Ню Йорк?! Дали да не се направи, че не го познава? Ами ако той първи повдигне въпроса? Или пък още по-лошо — ако въобще не я помнеше?! Виктори със сигурност веднага щеше да измисли нещо — нали не беше омъжена и непрекъснато попадаше в подобни ситуации! Обаче Нико бе живяла с един и същи мъж в продължение на четиринадесет години, а когато проживееш толкова дълго в подобен затворен свят, напълно изгубваш способността си да навигираш в романтични ситуации с други мъже.

Точно тук й се наложи да си напомни, че в случая въобще не става въпрос за романтична ситуация. Ще поздрави Кърби, сякаш го познава съвсем бегло (което си беше точно така), после ще се съсредоточи върху шоуто и накрая ще се прибере вкъщи по живо по здраво. Всичко ще протече съвсем нормално и невинно.

Точно тогава пред нея изникна Кърби.

— Здрасти! — извика той толкова високо и ентусиазирано, сякаш бе на седмото небе, че я вижда.

Нико вдигна глава, възнамеряваща да съхрани хладната си, незаинтересована фасада, но веднага щом го зърна, сърцето й се разтуптя бясно и тя си даде сметка, че усмивката й наподобява напълно глупашкото задоволство на гимназистка.

— Какво правиш тук? — попита той и се отпусна в стола до нея. Седалките бяха поставени толкова близо една до друга, че бе напълно невъзможно да седиш до него и да не го докоснеш. Нико усети, че й се завива свят.

— Виктори Форд е една от най-добрите ми приятелки — отговори тя.

Кърби кимна и отбеляза:

— Защо не го бях разбрал по-рано?! И все пак не мога да повярвам, че сега седя до теб! Къде ли не те търсих!

Това изявление беше толкова шокиращо, че Нико се видя в чудо какво да отговори. Огледа се, за да види дали някой не ги наблюдава, а после реши, че при създалите се обстоятелства най-добрата реакция бе да не отвръща нищо.

— Така ли? — бе единственото, което отрони, а после плъзна небрежно поглед към лицето му. Голяма грешка! В главата й автоматично нахлу споменът за тяхната целувка. Нико прехвърли крак върху крак и усети, че започва да се възбужда.

— Ти изобщо не ми се обади — отбеляза очевидния факт Кърби. Тонът на гласа му предполагаше, че е обиден.

— Ами, виж какво, Кърби… — започна тя.

— Аз също не можах да ти се обадя.

Тя извърна глава на другата страна, така че ако някой ги гледаше, да възприеме разговора им като размяна на празни приказки, и изрече:

— Защо?

Той се приведе към нея и докосна крака й.

— Направо няма да повярваш! Знаех много добре коя си — така де, знаех, че си прочута и всичко останало — обаче не можах да си спомня къде точно работиш! Глупава работа!

Нико го стрелна с поглед. Изражението му подсказваше абсолютна искреност — отчасти смутено и отчасти самоиронизиращо се, като че ли младежът нямаше никакъв друг избор, освен да се смее на собствената си глупост, както и да се надява, че тя също ще възприеме нещата откъм смешната им страна. Нико се усмихна. Ако беше излязло от устата, на който и да е друг човек, признанието му би било крайно обидно — но от устата на Кърби то звучеше очарователно. Душата й се изпълни с трепета на надеждата. Ако Кърби наистина няма представа коя точно е тя, то тогава интересът му към нея вероятно е напълно непреднамерен и искрен.

— Работя в списание „Бонфайър“ — прошепна едва чуто главната редакторка.

— Аха! Знаех си! — отсече Кърби. — Обаче не успях да си спомня. И ако трябва да ти призная, не исках да питам никого, защото хората щяха да ме вземат за пълен тъпанар!

Нико си даде сметка, че кима съчувствено — като че ли всеки ден попадаше в сходни ситуации и напълно разбираше чувствата му.

Пред тях най-ненадейно се материализира някакъв фотограф и щракна с апарата си. Нико бързо извърна глава. Само това й трябваше — да я изтъпанчат на първа страница в сладък разговор с Кърби Атууд! Веднага трябва да престане с този неуместен флирт! Обаче Кърби не бе от младежите, които умеят да прикриват чувствата си особено умело. Докосна крака й, за да й привлече вниманието.

— Все пак не се отчаях. Знаех си, че някъде ще попадна на теб! — продължи той. — И после с теб бихме могли да… Сещаш се, де… — Тук впи очи в нея по крайно съблазнителен начин. — Искам да кажа, че… че те срещнах и много те харесах и… Да знаеш, че по принцип не харесвам много хора! Да, вярно е, познавам много, но почти никого от тях не харесвам!

Нико погледна крадешком към Лин Бенет, който ги зяпаше с любопитство. Вероятно се чудеше какво толкова имаше да говори тя с някакъв фотомодел! Крайно време е да сложи точка на всичко това!

— Прекрасно разбирам какво имаш предвид — отвърна тя, продължавайки да гледа точно пред себе си.

— А ето, че сега съм тук и седя точно до теб на някакво модно ревю! — възкликна Кърби. — Каква беше думата… Комат?

— Не, късмет — отвърна Нико.

Помести се неловко на седалката си. Тази чужда дума внезапно я накара да осъзнае неизбежното — щеше да преспи с Кърби Атууд. Нямаше представа точно кога или точно къде. Само бе сигурна, че това ще се случи. Ще го направи само веднъж и няма да каже на абсолютно никого! Само веднъж!

— Точно така, късмет — повтори младежът до нея. Усмихна й се.

Тя пак се помести сконфузено. Боже, наистина ли бе започнала да се възбужда?! Та подобно нещо не бе преживявала със съпруга си вече години наред! Възможно ли е Сеймор да я е привличал някога? Сигурно. Определено имаха доста активен сексуален живот. Или поне в началото.

— Точно това харесвам в теб — продължаваше упорито Кърби. — Ти си умна. Знаеш разни думи. Повечето хора вече не знаят много думи. Забелязала ли си?

Тя кимна и усети, че се изчервява. Надяваше се никой да не им обръща внимание. За щастие в палатката бе много горещо, така че червенината й би се възприела като напълно нормална реакция на кожата. Искаше й се да си направи вятър с програмата, както повечето хора около себе си — показно, за да демонстрират раздразнението си от закъснението на шоуто, — обаче се отказа. Щеше да изглежда крайно просташко.

Сякаш усетил нарастващото недоволство, един от тимпанистите удари инструмента си. Сигналът бе подет от останалите му колеги, разположени от двете страни на пътеката. Последва кратко раздвижване и иззад завесата, която отделяше пътеката от кулисите, се появи Джени Кадин, обградена плътно от бодигардове. Отведоха я до мястото й. Веднага след нея се появи и Уенди.

Звукът от тимпаните ставаше все по-силен и по-силен. Уенди се настани на мястото си и започна да разказва на Нико за комарите в Мейн. Двама сценични работници бързо навиха опънатия върху пътеката найлон. Прожекторите се включиха и заслепиха гостите. Веднага след това се появи и първата манекенка.

Беше облечена в късо сако с остра яка в наситено сиво-кафяво и дълга зелена пола, която завършваше точно над глезена. Първата мисъл на Нико бе, че съчетанието на тези два цвята би трябвало да бъде дразнещо. Вместо това обаче те си изглеждаха перфектно заедно — предизвикателно, но с вкус, — като че ли събирането им бе напълно естествено. След това обаче усети, че главата й се замайва. Винаги се бе гордяла със способността си да анализира, да подрежда нещата, да фокусира вниманието си и да извлича същността било на въпроса, било на човека срещу себе си. Ала ето, че прословутата й концентрация я бе напуснала. Вторачи се в модела, който мина бавно покрай нея, опитвайки се да запомни до последната подробност елементите на тоалета, за да може после да ги обсъди с Виктори, обаче мозъкът й демонстративно отказа съдействие. Ритъмът на тимпаните отми и последните петна съпротива, застояли се в разума й, и единственото, за което вече можеше да мисли, бе Кърби. И да се наслаждава на онова велико чувство да бъдеш завладяна.