Триумфът на червилата

24

Телефонът в апартамента ицдаде две кратки позвънявания, подсказвайки пристигането на вътрешен посетител. Уенди грабна слушалката и сложи ръка на другото си ухо. Магда беше надула звука на телевизора почти докрай, за да заглуши прахосмукачката, която камериерката влачеше отегчено по килима наоколо, като от време на време хвърляше неодобрителни погледи към хаоса около себе си.

— Ало? — извика в телефона Уенди.

— При мен е Неса Хоуп. Да я изпратя ли горе? — попита жената от рецепцията.

— Разбира се — отговори Уенди.

Погледна си часовника. Беше два и половина — Шейн закъсняваше вече с петнадесет минути, факт, върху който със сигурност ще обърне внимание пред госпожица Хоуп като поредното доказателство за родителска небрежност от страна на бащата. Запъти се към малкото фоайе и мина през вратата, която водеше към помещенията на децата. Те се състояха от две малки стаи плюс отделна баня и бяха разположени точно срещу нейната спалня и дневната от другата страна. Тайлър и малката Клоуи оцветяваха картинки. Тайлър грабна молива на Клоуи и извика:

— Не се прави така, глупачке!

— Тайлър, не говори така! — изрече търпеливо Уенди, измъкна молива от ръката на сина си и го връчи на дъщеря си.

— Ама тя излиза от очертанията! — запротестира Тайлър.

— Тя е само на две годинки! — изтъкна майка му. — И й е позволено да излиза от очертанията.

— Тогава и аз ще излизам! — извика сърдито Тайлър.

— Щом толкова настояваш — отбеляза Уенди и го погледна тъжно. Горкото дете! Разбираше го перфектно! Чувстваше се като в клетка в това тясно пространство! Но това беше само временно. Приведе се към него и прошепна: — Съвсем скоро ще се сдобием с нов апартамент! Надявам се, че ще останеш доволен, нали?

— Ами… не знам — сви рамене детето. — Нали вече си имаме един?!

— Мамо, ще видим ли Гуинет? — попита Клоуи.

— Ще я видите в понеделник сутринта, когато се върнете тук. Сега ще постоите малко с татко, а после, в неделя вечерта, ще се върнете тук.

— И защо трябва да се връщаме тук? — попита Тайлър и изгледа вбесено моливите си. — Защо да не си стоим у дома?

— А не искаш ли да стоиш при мама?

— Ти защо не се върнеш у дома? — попита синът й.

Уенди се усмихна и сигурно за хиляден път отговори:

— Защото мама и татко вече не живеят заедно. Мама скоро ще намери нов апартамент и тогава всички ще се съберем да живеем там!

— А татко ще дойде ли? — попита Клоуи.

— Не, татко ще си остане в неговия апартамент.

— Имаш предвид нашия апартамент, нали, мамо? — извърна се към нея Тайлър. — Там, където живеем ние! А ти живееш в този хотел!

— Ти също живееш тук — отговори търпеливо Уенди.

— Искам у дома! — извика Клоуи и се разплака.

На вратата се позвъни. Уенди вдигна Клоуи, постави я на леглото и извика:

— Магда, би ли отворила?

— Защо? — изкрещя в отговор Магда.

— Защото се звъни… — започна майка и, но после въздъхна, взе на ръце Клоуи и тръгна към антрето.

Точно в този момент Магда внезапно реши да се прояви и се втурна да отвори. После само изрече: — О!

— Татко ли е? — извика Тайлър и се втурна след тях.

Неса Хоуп, адвокатката, стоеше несигурно на прага и оглеждаше картината пред себе си с неприкрит ужас. Тя беше на тридесет и пет години, неомъжена и доста привлекателна — поне по стандартите на Горен Истсайд. Беше облечена с щампирана блузка на Роберто Кавали, дънки и високи обувки на Мери Джейн от черна кожа. Освен това бе прочута като най-добрият бракоразводен адвокат в кантората „Бърчел & Дингли“ и заемаше четиридесет и трето място в списъка на петдесетте най-влиятелни жени в града.

— Много съжалявам — усмихна се Уенди. — Шейн трябваше да вземе децата в два и половина, но закъснява. Заповядай, седни! — Наоколо нямаше никакво свободно място за сядане, разбира се, защото всички налични повърхности бяха заети с листи, книги, сценарии, дивидита, една гъба, четка за коса, дистанционно управляемо самолетче и всякакви дрехи.

— Няма нищо. Ако искаш, мога да сляза долу и да изчакам — изрече предпазливо Неса.

— О, не, заповядай! — покани я Уенди. — Камериерките тъкмо си тръгваха. — Освободи малко пространство от дивана и адвокатката приседна. — Обикновено не е чак толкова зле — добави като извинение Уенди.

— Няма нищо — усмихна се сковано Неса. — Децата ти са прекрасни.

— Благодаря! — усмихна се гордо майката. Точно в този момент забеляза косата на Магда и попита: — Магда, скъпа, не каза ли, че възнамеряваш да си измиеш косата?

— Вече го направих, мамо.

— Не си!

— Тази баня тук не ми харесва! — изтъкна наежено Магда.

— Ти коя си? — обърна се Тайлър към Неса.

— Това е адвокатката на мама — обясни му Уенди.

— Не обичам адвокати — заяви Тайлър.

Уенди сложи ръка върху главичката му и побърза да го защити:

— Той просто е малко срамежлив. Нали така, приятелче?

— Изобщо не ми прилича на срамежлив — заяви игриво Неса и кръстоса крака.

— Не обичам адвокати — повтори момчето, притиснало се в крака на майка си.

— Неса е много добра — обясни Уенди. — Тя ще направи всичко възможно да можете да останете при мама завинаги!

— Но сега се прибираме вкъщи! — обяви Клоуи.

На вратата пак се позвъни.

— Татко! — извика Магда и скочи.

След малко при тях се появи Шейн. С не малко задоволство Уенди установи, че той изглежда доста излинял. Вдигна глава към него и заяви:

— Закъсня.

— Трябваше да се отбия в аптеката. Не се чувствам много добре.

— В такъв случай не вземай децата.

Той я изгледа с омраза и отсече:

— Не съм чак толкова зле. Само едно главоболие. Ще се оправя. — А после погледна доста притеснено към Неса.

— Надявам се си спомняш адвокатката ми, Неса Хоуп — кимна Уенди към гостенката си.

— Аха — отговори неопределено Шейн.

— Как си, Шейн? — попита Неса, като стана.

— Страхотно — промърмори Шейн и вдигна Клоуи. — Да не би да работиш и в събота, а?

— Аз работя всеки ден от седмицата!

— Значи двете с Уенди ще си паснете великолепно — изсъска Шейн. После се обърна към Магда и Тайлър и попита: — Готови ли сте, хора?

— Утре вечер ще бъдете тук, нали? — поиска да уточни Уенди. — В пет!

— Разбира се! — промърмори ядосано той. И за да не остане назад, попита: — Кога ще заминаваш пак за Кан?

— В понеделник вечер — отговори Уенди. Той отлично знаеше кога заминава, а тя пък отлично знаеше какво следва.

— Не мога да разбера защо просто не ги оставиш при мен, докато се върнеш. Това местене напред-назад е много глупаво!

— Имаш късмет, че изобщо можеш да ги виждаш, Шейн! — изтъкна тя.

— Е, ще видим — изрече през стиснати зъби той, като погледна зверски Неса и Уенди.

После подбра децата и излезе.

Уенди подаде глава на прага и подвикна след тях:

— И само органична храна, ясно ли е?! И стриктно спазване на времето за лягане!

Шейн кимна, но не си направи труда да се обърне. Тя се загледа след малката си циркова трупа, докато вървяха по бежовия коридор, наподобяващ вътрешността на кашон. Накрая всички се заковаха пред асансьора.

— Чао, мамо! — извика весело Тайлър, като се обърна и й помаха.

— Чао! — махна му и тя. — До утре!

И остана да ги наблюдава, докато не се качиха в асансьора, изпълнена със смесица от гняв и безсилие, но най-вече — тревога. Ставаше й все по-ясно, че децата й нямат нужда от нея. Даже не изгаряха от желание да останат при нея!

Но това е само защото все още живее в хотел. Да, така трябва да е! Когато си купи нов апартамент, всичко ще се промени и животът им отново може да стане нормален. Веднага щом се бе върнала от Палм Бийч, тя бе наела Неса, а Неса пък веднага бе уредила децата да прекарват еднакво време с майка си и баща си. Но това беше само временно. Уенди се надяваше да успее да изтрие Шейн от картината веднъж завинаги.

Затвори вратата и се обърна към Неса.

— Никога не можех да си представя, че двама души могат да се мразят толкова много! А ти? — Въпросът беше по-скоро риторичен и тя не очакваше отговор.

Но адвокатката все пак отговори:

— Да, той определено те мрази. И, както го гледам, няма да се предаде много лесно!

Най-големият ни проблем е адвокатът на Шейн — изтъкна Неса петнадесет минути по-късно, докато двете седяха на масичка в лоби бара на хотела. Дантеленото перде близо до тях се издуваше от вятъра. Уенди се загледа през прозореца към минувачите навън — беше краят на април и Сохо беше пълен с туристи.

— Не се страхувам от адвоката му — отбеляза тя и разбърка еспресото си с металната лъжичка. — Той би трябвало да е наясно, че Шейн не разполага с никакви права!

— Да, от традиционна гледна точка е точно така — кимна Неса. — Обаче Хуан Перек е мъж, който е прекарал по-голямата част от кариерата си в измъкване на огромни издръжки от богати мъже за техните бивши съпруги и деца. От години чака случай като нашия. За него това е прекрасна възможност да докаже, че законът действително е сляп, тоест нито расистки, нито сексистки. С други думи — добави, отпивайки от черното си кафе, — той иска да те използва за назидание!

— Но нали вече си постигна своето! — изтъкна Уенди, като кръстоса ръце пред гърди. — Отстъпвам апартамента на Шейн. Само той струва два милиона долара! Това са много пари за мъж, който десет години не си е помръдвал пръста!

— Да, знам — кимна съчувствено адвокатката. — Но това също е проблем. Ако Шейн беше работил поне малко, това значително щеше да улесни нещата. Защото щеше да означава, че е в състояние да се издържа сам. Съдът обикновено гледа на подобен тип ситуации като подсказващи, че от другия съпруг не може да се очаква да работи, след като е отсъствал от пазара на работната сила в продължение на десет години.

— Но това е абсурдно! — възкликна Уенди. — Шейн е напълно здрав четиридесетгодишен мъж! Може да си намери работа като всеки нормален мъж на този свят! Ако трябва, може да бъде дори сервитьор!

— Не бих се изразила така пред съдията — отбеляза предпазливо Неса. — Няма да се приеме добре.

— И защо? Та това е самата истина! Какво му пречи за разнообразие да си поразмърда малко задника, а?!

— Налага се да се опиташ да погледнеш на този въпрос от друг ъгъл — изрече с успокояващ тон адвокатката. — Шейн твърди, че вече си има работа — същата работа, която е работил през последните десет години! И тя е да бъде баща на децата ти!

— О, я стига! — махна презрително с ръка Уенди.

— Не мога да знам колко точно се е грижил за децата, но важното е, че в случая това няма никакво значение. В очите на съда грижата за децата се счита за нормална работа. И ако ролите бяха разменени, ако Шейн беше жената, а ти — мъжът, да заявиш на съдията, че той трябва да излезе навън и да си потърси работа като сервитьор е равнозначно на преуспяващ мъж да каже на жена си, която цял живот е била домакиня, че трябва да излезе навън и да се хване на работа в местната автомивка!

Уенди присви очи и просъска:

— Сигурно ще иска още пари, нали?

— Не точно пари — отбеляза Неса. — Той иска редовна издръжка! Както и издръжка за децата! Той настоява да вземе децата, Уенди!

Уенди се изсмя и отсече:

— Никакъв шанс! Това са си моите деца! Аз ги обичам и те искат да бъдат с мен! Децата трябва да живеят с майките си и точка! А Шейн може да получи онова, което всеки разведен мъж получава — тоест, да ги вижда през седмица!

— Да, точно това и можеше да се очаква, ако ситуацията беше от нормалните. Ала тя не е! — изтъкна адвокатката и пак отпи от кафето си. — Ти си една от най-преуспелите жени в тази страна, така че нормалните правила не важат за теб!

Уенди остави чашата си и каза:

— Неса, напоследък преживях какво ли не! Бях в самия ад! Ако трябва да бъда честна, изобщо не съм искала да се развеждам. Идеята е изцяло на Шейн. Той е този, който иска да напусне семейството си! Значи той е този, който трябва да бъде наказан! Ако мразиш съпругата си толкова много, че не можеш да изтърпиш дори да стоиш в една стая с нея, знаеш ли какво трябва да направиш? Да се простиш и с децата си!

— Какво ще кажеш да си представим обратната ситуация, а? — отбеляза дипломатично Неса. Тази жена никога не си позволяваше да демонстрира каквато и да било емоция — черта, която Уенди като че ли започваше да ненавижда. — Да си представим, че една жена с не толкова успешна кариера се омъжва за преуспяващ банкер и тъй като той и без това изкарва предостатъчно пари, тя спира да работи. После започват да се раждат децата. Жената си стои вкъщи и се грижи за тях. Мъжът се издига все повече и повече и поради характера на работата си прекарва все по-малко време вкъщи. Жената започва да се чувства изоставена, в душата й се надига негодувание. Тя си седи вкъщи, с децата, докато съпругът й обикаля света и се кичи с награди. Един прекрасен ден тя се събужда и решава, че заслужава нещо по-добро — и иска развод!

— Но аз не съм искала да изоставям Шейн! — запротестира Уенди. — Даже ходих с него на някакъв проклет брачен консултант!

— Аха! — изтъкна Неса, сякаш всичко се разбираше от само себе си. — Но вече е било твърде късно! Негодуванието е станало прекалено силно, двойката се е отдалечила прекалено много! И какво става тогава? Жената получава къщата. Получава също така издръжка за себе си и за децата си. И ако настоява, вероятно ще може да получи и пълно попечителство върху децата! И никой дори и не си помисля да й оспори това право! Можеш ли да си представиш възмущението на всички онези жени, които се развеждат, ако им заявим, че не могат да получат децата си и че трябва да си потърсят работа?!

— Но аз си искам децата! — запротестира Уенди. Колкото по-спокойна ставаше Неса, толкова повече се ядосваше тя. — По дяволите! — извика и стовари със звън чашата си върху масичката. — Няма да позволя да ме наказват само защото съм преуспяваща жена!

Неса предпочете да замълчи, като че ли изчакваше Уенди да овладее емоциите си. После започна:

— Ако искаме да минем през всичко това с минимални наранявания, ще се наложи да погледнеш на ситуацията от по-широка перспектива. Знам, че за теб това е изключително лично, но на някакъв етап, за да постигнем правилното решение, ще трябва да оставиш гнева си за малко настрани. Защото неоспоримият факт е, че както от логическа, така и от емоционална точка мъжете непрекъснато биват наказвани затова, че са преуспели в живота. Почти всеки втори разведен преуспяващ мъж не получава достъп до децата си. На децата се разрешава изключително рядко да прекарват известно време при него, и то само ако майката няма нищо против.

— Но подобни мъже просто не искат децата си!

— Вероятно ще бъдеш изненадана в колко много от случаите не е точно така! — изрече Неса и направи знак на сервитьора да й донесе още една чаша кафе. Всъщност, това й беше третата. Уенди си каза, че тази жена сигурно има нерви от желязо, за да пие толкова много кафе. — Практиката ми показва, че повечето мъже всъщност искат да живеят с децата си! Сърцата им се късат при мисълта, че няма да могат да ги виждат всеки ден. Но си знаят, че почти никога няма да успеят в съда, затова просто решават, че не си струва да се борят.

— Да, но аз ще се боря! — не се предаваше Уенди. — Настоявам за пълно попечителство върху децата. И искам ти да ми го спечелиш!

За първи път, откакто бяха седнали на масичката, Неса се притесни. Попи ъгълчетата на устата си със салфетката, постави я обратно на масичката и извърна поглед. После каза:

— Като твой адвокат имам моралното задължение да ти кажа истината. Бих могла и да те излъжа и да се влачим още две години по съдилищата и така да ти измъкна толкова много пари, че после да си отворя собствена адвокатска кантора. И ако бях от онзи тип адвокати, каквито са повечето мъже в моя бизнес, вероятно не бих се поколебала да постъпя с теб точно така! Това е един от случаите, за които всеки адвокат се облизва — преуспяващ клиент с много пари, който иска да си отмъсти! Но трябва да знаеш, че отмъщението е скъпо удоволствие! И както сочи моят опит, дори и накрая да спечелиш, впоследствие ще установиш, че удовлетворението изобщо не е чак толкова голямо, колкото си се надявала. Ще прекараш с мен много повече време, отколкото би желала — време, което спокойно би могла да посветиш например на децата си или на работата си. И в крайна сметка, Уенди… — Тук тя замълча и я изгледа съчувствено. — Никога няма да можеш да получиш пълно попечителство върху децата! Не и на фона на настоящия ти начин на живот!

— Защото работя, да, знам — изсмя се сухо Уенди. — Чудничко! Страхотно послание към младите жени на Америка! Ако се трудиш като вол и накрая успееш, обществото задължително ще те накаже — по един или друг начин!

— Обществото открай време наказва жените. По всякакви начини — изрече с равен тон Неса. — Независимо какво правиш, няма никаква гаранция, че ще успееш. Можеш да посветиш двадесет години от живота си в грижи за дома, семейството и децата, а когато те пораснат и отидат в колеж, мъжът ти да те напусне заради по-млада жена и накрая ти да останеш без нищо!

Уенди се втренчи ядосано в кафето си и просъска:

— Остава ти къщата.

— Голяма работа, къщата! — отбеляза адвокатката и поклати глава. — Хуан Перек пое този случай единствено заради публичността, която може да получи! Това е идеалният пример за размяна на ролите. И когато една жена поеме мъжката роля, нищо не й гарантира, че няма да й извъртят същите номера, които въртят и на мъжете! Шейн му е връчил документи, в които се указва всяка минута, която си прекарала с децата за последната година, и всяка минута от твоите командировки! И ако решиш да искаш пълно попечителство, те също ще поискат пълно попечителство! А после, зависи откъде ще задуха вятърът, нищо чудно и да спечелят!

Уенди усети как пребледнява. Да не спечели… Това изобщо не беше алтернатива.

— Никой не би допуснал децата да бъдат отнети от майките си!

— Да, в обичайния случай е точно така. Само в обичайния — повтори и въздъхна.

— Но аз не съм лоша майка! — извика Уенди отчаяно. — Нали ме видя с децата ми…

— Никой не твърди, че си лоша майка! — отбеляза успокоително Неса. — Според буквата на закона съдът позволява децата да бъдат отделени от майка им само в случаите, когато тя ги малтретира, когато е доказано, че е нестабилна психически, когато е наркоманка или алкохоличка. Но тази алинея става валидна само тогава, когато майката е основният човек, който полага грижи за децата. Докато във вашия случай с Шейн Хуан Перек ще се опита да докаже, че Шейн е основният човек, който полага грижи за децата. Откъдето следва, че освен ако не можем да докажем, че Шейн ги малтретира, че е доказано нестабилен психически, че е наркоман или алкохолик, съдът няма да види никаква причина да не отсъди най-малкото равни попечителски права.

— Най-малкото ли? — изуми се Уенди.

— Той малтретира ли децата, доказано нестабилен ли е психически, наркоман ли е или алкохолик? — попита делово Неса.

— Днес закъсня с петнадесет минути! Ти сама видя! — контрира я Уенди.

— Да, веднъж е закъснял — сви рамене адвокатката. — Но пък води децата на училище.

— И аз ги водя! — извика Уенди. — Е, понякога.

— Освен това ги чака и след училище, и ги води на лекар — продължи Неса. — Бъди убедена, че няма да има нищо по-лесно от това да докажат, че именно Шейн е човекът, който основно полага грижи за децата! А историята сочи, че съдът не обича да отделя децата от човека, който до момента се е грижил основно за тях! Ответната страна веднага ще изтъкне, че ако децата останат при теб за постоянно, ще бъдат отгледани от бавачки! Ситуация, която не е чак толкова добра, колкото тази да бъдеш отгледан от биологичния си родител. Съжалявам, Уенди, но законът стои точно така — завърши Неса.

— Няма нужда! — извика Уенди. — Разрешението е лесно. Ще напусна работата си! И аз ще стана човекът, основно полагащ грижи за децата!

Неса се усмихна търпеливо и отбеляза:

— Да, по филмите обикновено става така. Преуспяващата жена се прощава с кариерата си заради децата и всички са щастливи. Но в реалния живот решението не е особено практично, не мислиш ли? Особено в твоя случай, освен ако Шейн внезапно не реши да си помръдне задника и да започне някъде работа — нещо, което той упорито отказва да направи, защото изтъква, че вече си имал работа и тя е отглеждането на децата.

— Значи както и да го погледнеш, аз съм прецакана! Отвсякъде! — отбеляза тихо Уенди.

— Аз не бих се изразила точно така — каза също тихо Неса. — Убедена съм, че ще можем да постигнем някакво споразумение с Шейн. Моето усещане е, че той веднага ще стане разбран, когато усети, че ти също подхождаш разбрано.

— Не можеш да бъдеш просто разбран, когато става въпрос за децата ти! — отбеляза Уенди и направи знак на сервитьора.

— Да, знам, че е много трудно — отбеляза адвокатката и взе чантата си. — Но ти предлагам да помислиш малко. Повярвай ми, виждала съм и далеч по-неприятни ситуации!

— Така ли? Някой ден с радост ще те изслушам! — опита се да се усмихне Уенди, докато изпращаше Неса към въртящите се врати на хотела. Но внезапно спря и заяви: — Кажи ми само едно — била ли си някога влюбена?

— Не вярвам в подобно чувство — отговори Неса.

— Сериозно? Значи си късметлийка!

— Ако работиш в моя бизнес, и ти никога не би повярвала в истинската любов — усмихна се адвокатката. — Всеки ден се сблъсквам с какви ли не доказателства в полза на противното. Любовта не съществува, това е повече от ясно! Но иначе планирам в най-скоро време да родя дете. От банката за сперма. Това е единственият разумен начин за всяка жена!

— Късметлийка си, да! — кимна замислено Уенди.

Но подобна реакция изобщо не беше в неин стил! Нямаше нищо по-лошо от това да се отнасяш към живота толкова черногледо.

Черният мерцедес се движеше бавно по отсечката от пътя, известна като „Кроазет“, в крайморския град Кан. Вляво се виждаше равна и не чак толкова интересна ивица море, с тясна лента пясък вместо плаж, върху който на равни интервали се извисяваха палми. От другата страна се възправяха величествени хотели. Движението по булеварда замря и Виктори се раздвижи нервно на мястото си. Нюйоркчани непрекъснато се оплакваха от трафика в Хамптънс, но това е само защото не са се сблъсквали с този в Южна франция. Тук в най-буквалния смисъл на думата пътят беше само един и всички минаваха по него, а вече беше десет вечерта. Беше първият ден от филмовия фестивал в Кан, което ще рече, че коктейлите щяха да продължат през цялата нощ.

— Почти стигнахме, мадам! — обади се шофьорът, като се обърна назад. — Остават ни още три светофара и стигаме до пристанището.

— Благодаря! — кимна Виктори, подразнена за пореден път от тази дума — „мадам“.

Сякаш един ден се бе събудила и най-неочаквано всички продавачи и шофьори бяха започнали да се обръщат към нея с „мадам“ вместо с „госпожице“, като че ли изведнъж целият свят беше забелязал, че е на средна възраст. Отначало се бе ядосвала, особено като се има предвид, че не е омъжена. И все пак, да бъдеш неомъжена и да си прехвърлила четиридесет е състояние, което светът още не бе готов да възприеме, особено в Европа и Англия, където жените едва на тридесет започнаха да се притесняват, че биологичният им часовник цъка. Но, от друга страна, ако си преуспяла жена, можеш да си въведеш собствени правила за това, как би желала да си живееш живота.

„А каква радост е да живееш така!“ — помисли си тя, загледана в прожекторите, изпращащи лъчите си към черното нощно небе. Да бъдеш съвсем сама на този свят, да бъдеш свободна! Защо светът никога не казва на жените за този вид щастие? Чувството може и да не продължи много дълго, но това няма никакво значение. Най-важното бе да изпиташ всичко в този живот, борбите и тъгата и замайващия триумф. И ако работиш наистина упорито, и ако вярваш в себе си, и ако нямаш нищо против да преживееш и болка, и страх (клишета, разбира се, но иначе напълно верни), накрая наистина може да ти излезе късметът и да преживееш нощ като тази сега. На този свят всичко бе възможно! А понякога онова, което ти се случва, е много хубаво. Просто трябва да вярваш, че хубавото ще се случи точно на теб!

Колата напредна още няколко метра и пак спря, защото точно в този момент една тълпа реши да пресече улицата. Движението не я притесняваше — партито беше в нейна чест, така че можеше да си позволи да закъснее. Вдиша дълбоко, наслаждавайки се на аромата на чисто новата кожена тапицерия на мерцедеса. Нищо не можеше да се сравни с аромата на нова кола и ако имаш късмет да го преживееш, няма начин да не му се насладиш. Колко мило от страна на Пиер Бертьой да й изпрати чисто нов мерцедес (модел, който все още не можеше да се намери в Съединените щати), който да я разкарва напред-назад през целия уикенд!

— Това е господин Юло, твоят шофьор — бе изтъкнал Пиер тази сутрин, когато на терасата, където Виктори закусваше, се бе появил мъж с шофьорска шапка и сива униформа. — Господин Юло е също и бодигард, така че можеш да бъдеш напълно спокойна за себе си!

— Защо, тук да не би да е опасно? — озърна се Виктори, предъвквайки втория си кроасан, намазан с онова неповторимо, кремовидно краве масло с леко солен вкус, каквото можеш да вкусиш единствено във франция.

— Фестивалът е привлекателно място и за някои особняци — отбеляза Пиер. — Не че е особено опасно, но човек трябва да внимава. А ние не искаме да те изгубим! — добави с леко похотлива усмивка.

И така сега, в допълнение към апартамента в „Отел дю Кап“ (един от най-хубавите на хотела, с изглед към градините, басейна и морето и с малко, приятно балконче), тя разполагаше с кола и собствен шофьор и бодигард.

Кръстоса крака и приглади гънките на синята си копринена вечерна рокля. Тази рокля бе една от любимите й. Възнамеряваше да я пусне по пътеката още на следващото си модно ревю. Но дали това ревю ще бъде в Париж или в Ню Йорк7 Не трябва да забравя да пита Пиер. Той държеше тя да прекарва по две седмици месечно в Париж, но пък компанията държеше да я разработи като американски дизайнер на висша мода с някоя не толкова скъпа линия. И именно тази възможност да се прояви в областта на висшата мода се бе оказала решаваща за съгласието й относно тяхната оферта — просто беше прекалено изкушаващо, за да го откаже.

Знаеше, че поема огромен риск, разбира се. Но животът е пълен с рискове. Отначало се притесняваше, че „Би & Си“ тайно планират да й отнемат марката и личното й участие. Подобни неща се случваха непрекъснато в модната индустрия — десетки легенди разказваха за дизайнери, изгубили компаниите си, когато се осмелили да продадат марката си на някой конгломерат. Сделката беше потенциално фаустовска — накрая се оказваш с торба, пълна със злато, обаче губиш правата над собствената си марка, както и способността си да изкарваш нови пари. Едно от условията в договора й с „Би & Си“ гласеше, че щом се подпише и стане една от тях, няма право да основава друга компания. От друга страна, само от мисълта, че ще прави висша мода, очите й засветиха като коледни лампички. Висшата мода беше мечтата на всеки дизайнер, но само шепа от тях получаваха шанса да опитат, а какво остава — да се развият в нея. Висшата мода беше върховната точка, мястото, където модата се срещаше с изкуството и се разделяше с търговията. И така, след седмици наред срещи и разговори с Уенди и Нико, Виктори реши, че си струва да поеме този риск. Логиката й на разсъждение гласеше, че щом от „Би & Си“ искат от нея да работи висша мода, значи се нуждаят от нея.

Засега все още не бе подписала официално договора, но се готвеше да го направи — в края на седмицата, когато се върне в Париж. В сряда сутринта трябваше да лети за Флоренция, където щеше да посети три семейни текстилни фабрики, които бяха толкова ексклузивни, че само за да влезеш, ти бяха необходими много специални връзки. А в петък сутринта трябваше да се върне в Париж.

Междувременно Пиер бе настоял да отскочат до Кан за уикенда на откриването на филмовия фестивал. Бе организирал парти в нейна чест на своята тристафутова яхта, към която в момента тя пътуваше, и където се надяваше в крайна сметка да пристигне — стига да успеят да се измъкнат от проклетото задръстване.

Булевард „Кроазет“ беше пълен с петнадесетметрови билбордове, възхваляващи различните филми, участници във фестивала. Точно над главата си Виктори зърна билборда на летния блокбастър на Уенди — някакъв футуристичен трилър на име „Умирай трудно“. Веднага се изпълни с чувство на гордост за приятелката си — Уенди се справяше страхотно. Или поне в кариерата. „Петнистото прасе“ току-що бе получил два „Оскара“, а после Уенди й бе споделила, че всичко щяло да бъде страхотно, ако мензисът й не бил тръгнал точно в момента, в който стъпила на червения килим, та после трябвало да прекара цялата вечер в натъпкване на тоалетна хартия в бикините си. На Нико и Виктори тази картинка се стори доста смешна и сигурно и самата Уенди щеше да я възприеме като такава, ако не бяха проблемите й с Шейн. Стореното от него беше отвъд всякаква човешка логика, но хубавото бе, че Уенди се справяше удивително добре. Беше натъпкала цялото си котило в хотел „Мърсър“, а след като зърна с очите си какво става там, Виктори реши, че приятелката й няма начин да не полудее. Но тя така и не се оплака. Нито веднъж. Не се разкрещя дори когато Тайлър изля сока си на килима, при това нарочно — защото искал боровинков сок, а не портокалов.

— Хей, какъв е проблемът, миличък? — бе извикала Уенди и го бе прегърнала. — Уплашен ли си?

Тайлър беше кимнал, а майка му му беше казала, че всеки човек се плаши от време на време, и че това било напълно нормално. После лично бе попила петното от килима и се бе обадила на рум сървис за чаша боровинков сок.

— Извинявай, Уенди — й бе прошепнала тогава Виктори, — но ако бях на твое място, сигурно щях да се разкрещя!

— Дълбоко се съмнявам — бе отговорила Уенди. — Когато става въпрос за собствените ти деца, нещата стоят съвсем различно, повярвай ми!

Всички й го повтаряха и Виктори понякога си казваше, че може би е точно така. Но все още не държеше да го изпита на собствен гръб.

Отново вдигна очи към билборда на Уенди. Приятелката й трябваше да пристигне в Кан във вторник сутринта за премиерата на филма си, която щеше да бъде същата вечер. Тя също щеше да отседне в „Отел дю Кап“ и си бе запазила апартамента точно до този на Виктори. Двете смятаха да отворят свързващата врата и да си изкарат два дена почивка заедно. Скъпичка почивка, вярно, но както самата Уенди бе изтъкнала, тези дни били единственото хубаво нещо, което й предстояло за седмици напред.

Да, ще се забавляват добре, бе се съгласила Виктори. Сега тя извади мобилния си телефон и изпрати на Уенди текстово съобщение:

Натисна бутона за изпращане и точно в този момент бе стресната от потропване по прозореца на колата й. Опърпано момиче — малко дете е руса коса, която висеше от двете страни на лицето му като слама — удряше прозореца й с букет от червени рози. Виктори я изгледа тъжно. Тези жалки деца бяха навсякъде — по улиците, в ресторантите и магазините, опитващи се да продават рози на туристите. Някои от тях бяха на не повече от пет-шест години. Ужасно! Откакто дойде тук, Виктори не престана да се пита каква ще да е тази страна, която позволява на толкова малки деца да продават разни неща по улиците — особено такава, чиито жители непрекъснато твърдяха, че обичат децата. „Типичното френско лицемерие!“ — помисли си тя и отвори прозореца. Отвън я заля силната музика от някакво парти, което очевидно се провеждаше отсреща.

— Искате ли да си купите една роза? — попита детето, а после се втренчи с благоговение във вътрешността на колата, премествайки погледа си върху разкошната рокля и огърлицата на Виктори — петнадесеткаратова диамантена огърлица, която Пиер бе уредил да й дадат назаем за вечерта.

— Разбира се! Благодаря! — кимна Виктори. После отвори миниатюрната си вечерта чанта, в която имаше петстотин евро, черната й карта „Американ експрес“, червило и компактна пудра, и подаде на детето една банкнота от сто евро.

— О, мадам! Вие сте много любезна! — възкликна момиченцето. — И сте много хубава! Вие филмова звезда?

— Не, моден дизайнер — отговори с усмивка Виктори. Колата дръпна напред и момиченцето, което се бе хванало за прозореца, хукна след нея. — Внимавай с колите! — подвикна ужасена Виктори.

Момиченцето й се усмихна — повечето от предните му зъби липсваха. А на следващия светофар вече бе изчезнало сред колите зад тях.

— Мадам — обади се господин Юло, клатейки неодобрително глава, — не трябва да правите така! Това им вдъхва кураж! Сега всички ще обкръжат колата като гълъби!

— Но те са само деца! — възкликна Виктори.

— Те са едни… как казвате вие… малки пирати? Започнат да опипват колата с мръсните си ръце, а на господин Бертьой това никак не му харесва!

Някакви петна?

— Глупости! — махна с ръка Виктори.

Ако на Пиер Бертьой не му допада, че е помогнала на едно малко момиченце, толкова по-зле за него! Тя не е негова собственост, а фактът, че е богат, не означава, че винаги трябва да става на неговото. Веднага щом си помисли това, Виктори се усмихна мрачно, спомняйки си, че точно тези думи бе използвала преди две седмици, когато скъса с Лин Бенет. „Ех, Лин… — помисли си Виктори и се загледа смръщено през прозореца. — Не беше чак толкова лош!“

И за момент й се прииска той да е тук, с нея. Да отиват заедно на голямото парти в нейна чест. Щеше да бъде приятно…

Откъде-накъде сега пък се сети за него?! Отвори чантичката си и започна да я пренарежда. Оттогава насам почти не се беше сещала за Лин. В мига, в който скъса с него, той бе изчезнал от съзнанието й, което би трябвало да бъде знак, че е постъпила правилно. И все пак защо винаги ставаше така между нея и мъжете, с които ходеше? В началото на връзката винаги й беше много приятно, интересът й беше много голям и дори на моменти си мислеше, че най-сетне е срещнала подходящия — докато един прекрасен ден не се събудеше с усещането, че се отегчава с него. Дали тя е единствената жена, която намира връзките с мъже за чиста загуба на време? Или пък причината е в това, че когато се стигне до взаимоотношения с другия пол, тя се държи по-скоро като типичен мъж, а не като жена? Загриза ядосана ноктите си. Истината бе, че точно този, последният мъж, й се бе сторил накрая малко… притеснителен.

Но кой би допуснал, че Лин Бенет може да се превърне в лепка? Та той беше един от най-преуспелите мъже на тази планета! А ето че към края бе започнала да се пита защо той не може да заприлича малко повече на Нико или Уенди, които също бяха невероятно преуспяващи, но които знаеха как да оставят другите около тях да си поемат въздух и да си гледат работата. Откакто бе напуснала най-неочаквано къщата му на Бахамите, за да отиде на срещата в Париж, Лин не я бе оставил на мира — непрекъснато й звънеше по телефона и се появяваше изневиделица в демонстрационната й зала, а после се настаняваше в офиса й, където четеше вестници и ръководеше бизнеса си по мобилния си телефон.

— Лин — бе принудена да възроптае накрая тя, когато веднъж се бе появил към четири следобед, — няма ли къде да отидеш? Нямаш ли срещи? Нямаш ли какво друго да правиш?

— Аз си го правя, скъпа! — отбеляза той, като вдигна мобилния си телефон. — Мобилен офис, забрави ли? Последна дума на техниката! Вече никой не е принуден да стои по цял ден на бюрото си!

— Модерната технология не е чак толкова полезна, колкото я превъзнасят — заяви Виктори и му отправи поглед, с който му подсказваше, че би предпочела в момента той да е на собственото си бюро.

— Здрасти, Лин! — извика весело асистентката й Клеър, влизайки в офиса.

— Здрасти, хлапе! — поздрави я и той. — Как вървят нещата с онзи новия?

Ама че работа!

— Вие с Лин май си говорите доста неща — обърна се тя по-късно към Клеър.

— Ами, той обича да бъбри — сви рамене момичето. — Понякога се обажда да те търси и теб те няма, и ние…

— Обажда се лично, така ли?

— Разбира се! Че как иначе?! Много е мил! Или поне се старае да бъде мил!

— Думата „мил“ някак ми се връзва малко трудничко с човек като Лин Бенет! — отбеляза Виктори.

— Добре де, забавен е! Поне това не можеш да не му го признаеш! Даже на моменти е много смешен! И изглежда буквално луд по теб! Непрекъснато те наблюдава, а когато не си тук, все пита какво правиш.

Странна работа, определено!

А после дойде и инцидентът с хип-хоп изпълнителката Венеша, която играеше главната роля в новата козметична кампания на Лин. Един следобед Лин, Венеша и още четирима души от нейния антураж цъфнаха най-неочаквано в офиса на Виктори. При обичайни обстоятелства тя не би имала нищо против, тъй като предпочиташе политиката на отворените врати, което ще рече, че клиентите и приятелите са винаги добре дошли. При обикновени обстоятелства даже щеше да бъде доволна, че може лично да покаже на Венеша своята колекция, както и да й заеме всичко, което момичето пожелае. Но точно този следобед в офиса й бе пристигнала Мъфи Уилямс, от „Би & Си“ — направо нечувано благоволение! — и двете се намираха в разгорещена дискусия относно бъдещата линия на пролетната й колекция. Виктори не можеше да накара Мъфи да отстъпи мястото си на една хип-хоп звезда — знак на уважение, който Лин очевидно не схвана.

— Скъпа, покажи на Венеша онази зелена рокля! — настояваше Лин. — Нали се сещаш — онази, дето много я харесвам!

Мъфи впи очи в Лин с такова изражение, сякаш току-що бе сгазил котката й, и когато той не схвана посланието, тя просто се изправи и започна бързо да си прибира нещата. А на Виктори каза:

— Ще продължим някой друг път, скъпа!

— Мъфи, много съжалявам! — прошепна безпомощно Виктори и изгледа свирепо Лин.

— Какво? — извика веднага той. — Къде сбърках?! Защото харесвам роклята ли, какво?!

— Как можа да ми причиниш това?! — разкрещя му се по-късно Виктори. Намираха се на задната седалка на неговата лимузина, облечени официално, и отиваха на благотворителна галавечеря в музея „Метрополитън“. — Имах важна делова среща с Мъфи Уилямс, която съвсем случайно е една от най-важните личности в областта на модата!

— Хей, ама аз просто се опитвах да помогна! Помислих си, че няма да имаш нищо против да обличаш Венеша! Та тя е буквално навсякъде! Може да облече някои от твоите рокли и за раздаването на „Грами“!

— О, Лин! — въздъхна отчаяно Виктори. — Нямам предвид това! Имам предвид очевидния факт, че ти не уважаваш работата ми!

— Не я уважавам ли? — възкликна с негодувание Лин. — Че аз буквално обожавам работата ти, скъпа! Ти си най-добрата!

— Ами ако аз започна да се появявам най-неочаквано в офиса ти? — извика тя и извърна поглед. — Много съжалявам, Лин, но от този момент нататък ти забранявам да идваш в моя офис!

— Аха, ясно! Всичко е заради парите, нали?

— Парите ли?!

— Ами, да! Сега, когато ще изкараш двадесет и пет милиона долара, вече не съм ти нужен, нали?

— Никога не си ми бил нужен! Имам предвид, заради парите ти! Честно да ти кажа. Лин, парите ти изобщо не са интересни!

— Така ли? А твоите са? — не се предаваше Лин, като отказваше да я приеме на сериозно. — Да не би да искаш да кажеш, че твоите пари са по-интересни от моите?

— За мен — да! — нацупи се Виктори и се помести на мястото си. — Добре де, прав си. Всичко е заради парите. Не желая да бъда с мъж, който има толкова много пари като теб! Защото ти винаги си на първо място! Непрекъснато се опитваш да ме завлечеш в твоя свят, когато аз съм си напълно доволна и в света, който сама съм си създала!

— Честно да ти кажа, нямам представа как да ти отговоря на това!

— Ето как стоят нещата — опита се да му обясни тя. — Твоят живот е като голямо шоу на Бродуей. А моят живот е като по-малко шоу, извън Бродуей. Може да не е чак толкова голямо, но то си е моето шоу и е не по-малко интересно от твоето! И опитът ни да бъдем заедно е равнозначен на опит да съберем голямото и малкото шоу. Резултатът може да бъде само един — малкото шоу ще бъде погълнато и унищожено от голямото. И голямото може и да остане доволно, но малкото ще бъде нещастно. Малкото шоу няма да бъде в състояние да живее със самото себе си…

— А аз те мислех за моден дизайнер! — ухили се Лин.

Тя се усмихна саркастично. Този човек очевидно не се предаваше лесно.

— Знам, че отлично разбираш какво искам да ти кажа!

— Онова, което чувам, е, че ти като че ли ме мислиш за шоу на Бродуей. Ако искаш да ми кажеш нещо, трябва да ми говориш по-простичко, скъпа! Знаеш, че не разбирам много от намеци и деликатни подмятания!

И с тези думи той потупа победоносно ръката й. Упоритият му отказ да си даде сметка за чувствата на останалите хора бе нещо, за което тя му беше мърморила едва миналата седмица, а ето че сега се опитваше да се прави на умник и да й го върне.

— Добре де, проблемът е следният: как бих могла да бъда преуспяваща жена, когато съм с още по-преуспял от мен мъж?! Ясно е, че не мога! На твоя фон моят успех определено не се брои.

— За това ли било всичко? — подсмихна се Лин. — А аз си мислех, че всички жени искат да бъдат с милиардер! Да бъдат с мъж, който е много по-успял от тях. Нали за това са всичките ви вопли през последните двадесет години? Че преуспелите жени не можели да си намерят мъже, тъй като нямало достатъчно такива, които да са по-успели от тях, а малцината, които все пак са, не желаели да бъдат с тях? Нали голямата ви болка е, че всички преуспели мъже искат да бъдат само с куклички Барби? Та значи, на фона на всичко това, ти би трябвало да се чувстваш доволна, хлапе! Ти просто успя да грабнеш голямата печалба, а голямата ти печалба се казва Лин Бенет!

„Ама че наглост!“ — помисли си тя и го изгледа възмутено.

— Този начин на мислене е отдавна остарял, Лин! Мирише на деветдесетте години! Не познавам нито една преуспяла жена, която разсъждава по този начин! Повечето от преуспелите жени искат да бъдат с мъже, които не са чак толкова успели…

— Та да могат да си ги командват, нали?

— Нищо подобно! Защото те самите не желаят да бъдат командвани! — изтъкна тя и се облегна назад. — Неоспорим факт е, че в една връзка контролът се упражнява от онзи, който печели повече пари!

— Може и да си права — кимна Лин. — Но ако си свестен човек, никога няма да позволиш на човека, който печели по-малко, да се почувства принизен!

Тя го погледна изумено. Въпреки цялата му помпозност Лин си имаше моменти, когато буквално я удивляваше със своята порядъчност. Може би го е осъдила прибързано. В крайна сметка какво е виновен човекът, че е толкова богат?! Това не е недостатък на характера, нали така?

— Много добре те чух какво ми казваш — продължи той. — Искаш от мен да дойда в твоя свят. Тогава защо не ме отведеш в онази къщичка в провинцията, за която непрекъснато ми говориш?

— Няма проблеми! — кимна тя. — Но цялата къща е с размерите на твоята дневна. А може би и по-малка.

— Да не би да твърдиш, че аз съм сноб? — извика Лин с престорен ужас.

— Твърдя, че сигурно ще се отегчиш много бързо. Там няма нищо свястно — нямат дори нормално сирене.

— Смешна работа — поклати глава той. — Аз изобщо не мислех за сиренето.

Виктори открай време се опитваше да избегне този сценарий — да заведе Лин в своята вила в провинцията. Малката й къщурка, с размери не повече от 1 500 квадратни фута, бе нейното убежище.

Намираше се в малка паланка в северните части на щата Кънектикът, където имаше само хлебопекарна, поща, смесен магазин и бензиностанция. Въобще не беше бляскаво — не можеше да отидеш на никакви купони, нито пък на ресторант. Такива наоколо нямаше. Но именно в това беше и чарът на местенцето — по нейно мнение. Когато ходеше там, носеше стари дрехи и очила, а понякога не си миеше косата дни наред. Разглеждаше буболечките и птиците с бинокъла си и изучаваше различните видове кълвачи в околността. Къщичката се намираше в средата на имот с размери девет акра, а освен това си имаше малък басейн и езерце. Нощите се озвучаваха от квакането на жабите. За повечето хора преживяването би било адски отегчително, но не и за нея. И как да се отегчи с толкова много природа наоколо?! Но дали Лин Бенет би го разбрал? Надали. Ще пристигне, натруфен с някой от своите кашмирени пуловери за по хиляда долара, и ще развали всичко.

Но може пък точно в това да е разковничето — да види истинската Виктори и да прецени, че тя изобщо не е за него. И да я остави на мира.

Лин държеше Бъмпи да ги откара там още в петък вечер, но Виктори се възпротиви.

— Ще отидем с моята кола и освен това ще карам аз!

Лин я изгледа с едва сдържано изумление, когато тя паркира пред неговата къща своя „Пи Ти“ крузър, но не каза нищо. Иначе направи цяло шоу, докато си слагаше колана и дърпаше назад седалката си, като че ли събирайки кураж за предстоящото. А после изрече:

— Е, сигурно сега, като продадеш компанията си, ще можеш да си купиш нова кола, нали?

— Мислила съм по този въпрос — отбеляза тя и навлезе в колоната по булеварда. — Но дълбоко в себе си съм доста практичен човек. Искам да кажа, че колата е храна по-скоро за суетата, не мислиш ли? Не е никаква инвестиция, даже точно обратното — покараш я малко, и тя губи стойността си. Никога не можеш да продадеш една кола за парите, за които си я купил, за разлика например от бижутата или килимите.

— О, моят малък магнат! — ухили се Лин и се хвана за таблото пред себе си, докато тя лавираше между другите коли.

— Обичам да бъда в крачка с важните неща!

— Това е присъщо на всички жени, не мислиш ли? Едно от онези досадни правила на битието ви на жени! Защо, за разнообразие, не бъдеш в крачка с лекомислените неща?

— Нали затова се хванах с теб?! — не му остана длъжна тя.

Лин протегна ръка и започна да върти копчетата върху средната конзола.

— Какво правиш? — намеси се по едно време тя.

— Просто се питах дали има климатик в тази кола.

— Да, има, но го ненавиждам! Ако ще навън да е тридесет и пет градуса, аз си карам на отворени прозорци!

И за да докаже тезата си, тя смъкна прозорците и заля Лин с мощна вълна топъл въздух.

Уикендът не премина чак толкова лошо. До събота вечер. Дотогава Лин полагаше максимални усилия да докаже, че той също може да се отпуска, но това отчасти се дължеше на факта, че мобилните телефони нямаха никакъв обхват не само тук, но и в радиус от петдесет километра. В събота сутринта отидоха на местния земеделски панаир, но вместо да разглежда зайци и петли, Лин непрекъснато поглеждаше дисплея на телефона си.

— Как е възможно да няма никакъв обхват?! — не преставаше да се вайка той. — Използвал съм този телефон и на островче отвъд бреговете на Турция, а в Кънектикът да няма обхват!

— Скъпи, ставаш отегчителен! Престани да се оплакваш от липсата на връзка! Забрави за телефона!

— Окей — кимна той и за да покаже интерес, пъхна пръст в клетката на един петел. Петелът автоматично го клъвна. — Господи! — извика Лин и дръпна пръста си. — Какво е това място?! Не стига, че нямат обхват, ами и разнасят пилета — убийци!

— Хайде да погледаме как дърпат трактори! — предложи Виктори.

— С тези обувки?! — изуми се той и вдигна единия си крак. Носеше скъпи италиански мокасини.

— Хей, пазете се! — извика някаква жена с дълга рокля, седнала странично на кон. Лин отскочи встрани и стъпи в купчина животински изпражнения, които Виктори веднага позна, че са от крава. Лин обаче се усмихна и остана загледан в обувката си само за петнадесет секунди.

— А сега нека приветстваме Джон, който ще направи първия си опит да издърпа двеста килограма! — обяви водещият на панаира по високоговорителя.

— Това ми е любимата част, а на теб? — попита Виктори и се обърна за потвърждение към Лин, но той като че ли най-внезапно беше изчезнал.

По дяволите! Този човек беше като дете, което непрекъснато бяга и се губи. Кръстоса ръце пред гърди. Няма да ходи да го търси! Той е вече голям човек, а тя не му е майка!

Загледа се в играта, но раздразнението и паниката й какво може да се е случило с Лин нарастваше с всяка следваща минута. А после чу следното по високоговорителя:

— А ето го сега Лайн, или Лин, не знам как да му произнеса името, който ще направи първия си опит да издърпа двеста килограма!

Не може да бъде истина! Ама беше! Ето го Лин, обкрачил трактора и форсиращ двигателя му, опитвайки се да издърпа тежестта по калната писта. Успя да стигне до финиша и тя започна да крещи радостно, като си мислеше, че този човек има толкова силен състезателен дух, че не може да не се включи в каквото и да било съревнование.

Лин успя да стигне до полуфиналите, но накрая беше елиминиран, когато при опита с четиристотин килограма от двигателя на трактора му започна да излиза пушек.

— Хей, видя ли това, скъпа?! — извика той, останал без дъх, но предоволен от себе си. — Определено успях да покажа на местните фермери едно-две нещица!

— Откъде взе трактора? — попита тя.

— Купих го от някакъв фермер за десет хиляди долара.

— И какво, за бога, ще правиш сега с него?

— А ти какво мислиш? — ухили й се той. — Върнах му го! Той е моят нов най-добър приятел! Казах му, че когато дойда пак тук, ще се отбия във фермата му да го покарам!

Тази вечер тя приготви за вечеря печено пиле. Лин не можеше да спре да говори за състезанието с тракторите и как е поотупал прахта на няколко местни величия. Виктори намираше разговора за забавен, докато не започна да приготвя соса. Лин, все още превъзбуден от изпълнението си, настояваше да се включи, като твърдеше, че знаел някаква страхотна рецепта от майка си. Наля червено вино, а после и сос „Уорчестър“. Накрая на Виктори й писна.

Развика му се, а той просто зяпна, нищо неразбиращ. После хвърли лъжицата в мивката.

— Как смееш?! — изкрещя тя и вдигна виновния прибор. Размаха лъжицата под носа му и продължи: — Нямаш право да се държиш така в моята къща!

— Хубаво — отвърна накрая той. — И без това предпочиташ да бъдеш сама, така че май е по-добре да си тръгна. Ще звънна на Бъмпи и ще го помоля да дойде да ме вземе.

— Няма да направиш зле — отсече тя.

На Бъмпи му трябваха два часа и половина, докато стигне при тях — време, през което двамата почти не си говориха. Тя се опита да яде от пилето, но то се оказа сухо и се закачи на гърлото й. Точно това беше моментът, когато трябваше да се сдобрят и един от тях трябваше да се извини на другия, но като че ли и двамата решиха, че това е под достойнството им.

— Вероятно така е по-добре — обади се накрая тя, когато той излизаше.

— Както кажеш — изрече хладно Лин. Беше се скрил обратно в своята милиардерска черупка, където го бе поставила точно тя.

— Скарахте се заради някакъв сос?! — бе възкликнала Уенди по-късно по телефона.

— Винаги е заради нещо дребно, нали така? — рече Виктори. Огледа малката си къщичка — след като най-сетне си върна стария ред, би трябвало да чувства блажен покой, но вместо това всичко наоколо й се струваше депресиращо. — О, Уенди, аз съм непоправима! Държах се като пълна идиотка! Нямам представа какво ми стана! Просто изключих! Изведнъж осъзнах, че повече не мога да понасям да нарушава личното ми пространство!

— Тогава защо просто не му се обадиш?

— Не мисля, че си струва. Пък и вече е твърде късно. Сигурна съм, че той ме е намразил. Или ме смята за пълна откачалка. И ако трябва да бъда честна, напълно основателно!

И въпреки това се бе надявала, че Лин ще й се обади. Винаги го бе правил досега. Но този път не се обади. Минаха два дена, после четири. А дотогава тя вече бе взела твърдото решение да го забрави. Бе стигнала до извода, че няма никакво значение.

И все пак я плашеше — плашеше я тази нейна нечовешка способност автоматично да се отдръпва от даден мъж и от чувствата си към него. Далеч от очите, далеч от сърцето — нали така казваха хората? Най-лесното нещо на света за нея!

Дали и другите жени са такива? Уенди например не е, както и Нико. Ето, Нико си имаше извънбрачна връзка, но продължаваше да обича и Сеймор. И все пак, когато си имала множество връзки, а следователно и множество раздели, нещо у теб се прекършва. Отначало боли, при това много, и си мислиш, че никога няма да можеш да го преживееш. Но после се научаваш да подхождаш по-повърхностно. Казваш си, че те е боляло само защото онзи тип ти е отнел мечтата за трайна човешка връзка. Започваш да проумяваш, че болката се дължи най-вече на твоето его, на тоталната ти самовлюбеност, която настоява, че всеки, с когото си, е длъжен да те обича — защото вселената ти го дължи, нали така?! Но става ясно, че любовта не е неотменимо човешко право. И някои жени проживяват целия си път без нито веднъж да срещнат мъж, който да ги обича истински. Същото важи и за някои мъже. И тя вероятно е сред тази група хора. Това е истина, която трябваше да приеме, независимо колко я боли. Никой никога не е твърдял, че животът е лесна работа. Тя е в състояние да поеме всичко, в състояние е да го преживее. А освен това си има и кариерата!

Отново погледна през прозореца на мерцедеса. Колата като че ли беше напреднала с още една пресечка — най-малко. И ето че накрая господин Юло вече включваше левия си мигач, за да завие наляво към пристанището. Това е! Партито беше най-яркото признание на нея и нейния талант, на всичко, за което се бе трудила толкова дълго и упорито!

Колата се спусна бавно по тясната циментова алея, като накрая спря пред бляскава бяла яхта, осветена в ярки светлинки. В двата края на трапа стояха двама яки мъже с папки и се оглеждаха заплашително. Малко по-встрани се виждаше цяла тълпа охранители с уоки-токита, а отпред — задължителните папараци, но зад оранжевото полицейско заграждение. Светкавиците им бяха заслепяващи, но все пак през ярката светлина Виктори успя да зърне прочута двойка филмови звезди, които се държаха за ръце и махаха професионално.

Виктори се измъкна грациозно от колата и се приведе, за да прихване роклята си. Внезапно всички папараци насочиха вниманието си към нея. Тя се усмихна и се спря, за да позира пред няколко, които познаваше още от Ню Йорк.

— Хей, Виктори! — подвикна един от тях. — Къде е Лин?

Тя просто сви рамене.

— Чух, че бил в Кан! — подвикна втори папарак.

— Яхтата му е тук! — добави трети.

Лин, тук? В Кан?! Сърцето й претупа. О, не, невъзможно! А дори и да е тук, вероятно е с някой друг… Всъщност вече няма никакво значение. „Де да можех да стана още съвсем мъничко по-преуспяла!“ — помисли си тя, докато вървеше по трапа. Когато стигна горе, се обърна, за да позира за последен път на папараците, които не преставаха да я молят да го направи. Може би ако работи още по-упорито и направи още повече пари, и компанията й стане още по-голяма… Може би тогава най-сетне ще се появи мъжът, който ще я обича истински!