Триумфът на червилата

22

Перфектен ден за завладяване на света! Това си каза Нико О’Нийли, докато съзерцаваше гледката през прозореца на огромната си къща.

Беше седем и половина, четвъртък сутрин, и тя си позволи да изгуби няколко секунди над рохко свареното си яйце, за да запомни всеки детайл от този знаменателен ден — денят, в който щеше да се срещне с Виктор Матрик, за да му предостави необходимите сведения за Майк Харнес. Сведенията, които окончателно ще довършат Майк. Веднъж и завинаги.

Постави яйцето в чашката му и с един замах сряза капачето — точно както щеше да направи и с главата на Майк. Всичко щеше да бъде много чисто. Или поне така се надяваше. Майк надали щеше да усети нещо, а дори и да усетеше, щеше да е само за една-ве секунди. Едно… две! Поръси със сол върха на оголеното яйце. После си взе едно парче препечена филийка, изрязано с широчина точно сантиметър и половина, и го натопи в жълтъка. Задъвка замислено и с огромна наслада. Както обикновено и яйцето (варено точно четири минути и половина), и препечените пръчици бяха перфектни, тъй като бяха приготвени от собствената й ръка. Нико закусваше едно и също всеки божи ден — рохко сварено яйце, половин препечена филийка, нарязана на пръчици, и чаша английски чай със захар и лимон. И тъй като всички тези компонента трябваше да бъдат приготвени с неумолима прецизност (например водата за чая трябваше да стои на котлона точно тридесет секунди след завирането), тя държеше да си приготвя закуската собственоръчно. В живота имаше някои неща, които, за да се свършат добре, трябваше да си ги свършиш сам.

Отново извърна глава към френските прозорци и се загледа към малката градина зад къщата. Пролетта беше в разгара си. Черешовите дървета (някакъв специален, селектиран сорт, растящ единствено в столицата Вашингтон, които Сеймор бе купил от съпругата на известен сенатор) вече бяха обилно покрити с огромни пъпки. Само след няколко дена пъпките щяха да се превърнат в цветове. А след две седмици ще отворят и къщата в Ист Хамптън и ще бъде страхотно! Използваха къщата през май, юни и юли, а през август я оставяха на тълпите, но най-красивият месец там беше май, когато морският въздух беше топъл и приспивен, а тревата — яркозелена, като изящни късчета стъкло. Всяка година Нико си повтаряше, че трябва да се заеме с градината, но така и не стигаше до нея. Каза си, че може би тази пролет най-сетне ще успее да засади едно-ве цветя.

— Видя ли това? — попита Сеймор, докато влизаше в трапезарията с вестник „Ню Йорк таймс“ в ръка. Беше облечен като колежанин — с дънки и някакъв скъп пуловер, втъкнал дългата си коса зад ушите. Очите му излъчваха обичайната си проницателност и Нико се усмихна, като си каза, че съпругът й сигурно е излязъл още от утробата на майка си с този поглед и е подплашил всички акушерки наоколо.

— Кое, скъпи? — попита тя.

— Историята за Трент Кулър. Модният дизайнер, който наскоро е фалирал. Надявам се Виктори да е прочела статията — отбеляза, кръжейки около нея.

— И защо? — попита Нико, отпивайки от чая си.

— Ще я накара да се почувства добре, задето прие онази оферта. Защото така ще бъде в безопасност — отбеляза Сеймор.

— Не съм много убедена дали Виктори иска да се чувства в безопасност.

— Всеки иска да се чувства в безопасност! И сега тя може да се оттегли от бизнеса!

Нико се усмихна вътрешно и лапна парченце яйце. Отношението на Сеймор беше типично мъжкарско. Ироничното бе, че когато обелиш повърхността на най-преуспелите мъже в света, намираш все едно и също нещо — желание да се оттеглят, да се пенсионират. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Докато жените бяха тяхна пълна противоположност. Никога не беше чувала преуспяла жена да заяви, че работи само защото иска някой ден да се оттегли на самотен остров или да живее на яхта. Вероятно защото повечето жени бяха убедени, че в този живот винаги трябва да правиш нещо.

— Трябва да поканя Виктори на обяд! — отсече Сеймор и излезе от стаята.

Нико кимна, загледана след него. Виктори вероятно беше прекалено заета, за да излиза на обяд със Сеймор, но това няма значение. Нищо чудно, че съпругът й не схваща напълно нещата.

Благодарение на нея той в известна степен успя да се оттегли — единственото му служебно задължение беше седмичната му лекция в Колумбийския университет.

Но пък иначе уплътняваше добре свободното си време. Ако беше на негово място, сигурно нямаше да може да оползотворява така пълноценно деня си. И при тази мисъл отново усети онази позната болка, задължително придружаваща чувството й за вина.

— Как ти дава сърце да мамиш Сеймор?! — бе изтъкнала веднъж Виктори.

— Аз не съм чак толкова студена, колкото ме мислят хората — отговори Нико. — Имам си своите желания. Какво да правя, да ги потискам цял живот ли?!

Ала Виктори се бе оказала необичайно консервативна.

— И рискуваш да провалиш целия си живот заради малко секс, така ли?! Но това го правят единствено мъжете!

Нико се почувства унизена, но после си каза, че хората, които никога не са се женили, обикновено имат изключително идеалистично отношение към институцията „брак“, докато женените си знаят, че бракът не е съвършен и че всеки, който е влязъл в него, е принуден да оперира в границите на едно несъвършенство. Затова сега запротестира:

— Но аз обичам Сеймор и никога не бих го напуснала! От друга страна, с него не сме правили секс вече от…

— Да, знам! — прекъсна я Виктори. — Но как е възможно?! Просто не мога да го повярвам!

— Ами, понякога просто се случва. Човек се отдава на работата си, после е адски уморен, а накрая свиква да не го прави. Така е значително по-удобно. Защото в семейството има редица други неща, далеч по-важни от секса!

— Тогава защо изобщо го правиш? Имам предвид с Кърби? — попита Виктори и хвана Нико под ръка. Двете вървяха по Западен Бродуей, запътили се на гости на Уенди в новия й дом — апартамент в хотел „Мърсър“. В сравнение с нейното положение техните проблеми изглеждаха нищожни.

— И какво, да не би да очакваш до края на дните си да живея без секс?! — извърна се възмутено Нико.

Не беше в състояние да обясни на приятелката си какво й дава връзката с Кърби или поне какво й даваше в началото. Никога през живота си не бе преживявала подобен секс. Беше като откриване на нова играчка — или по-точно, най-после проумяваш защо хората превъзнасят толкова много секса. Изживяванията, които имаше с Кърби, й помагаха да се чувства по-близка до нормалните хора.

— Някои хора твърдят, че когато съпрузите престанат да правят секс, бракът приключва — отбеляза Виктори.

— Повечето хора предпочитат да гледат в паницата на съседа си, а не в собствената си. Най-лесно от всичко е да съдиш другите! Колко са тези, които знаят какво може да се случи в едно семейство след четиринадесетгодишен брак, а?! Освен това Сеймор няма никаква представа…

— Виж в това никога не можеш да бъдеш сигурна! — прекъсна я Виктори. — Може би знае, обаче не му пука. Или може би ти си права и той няма и понятие. Но не в това е проблемът. Дори и той да не знае, ти си знаеш! Затова съм абсолютно убедена — изрече тя и педантично стисна устни, — че ако възнамеряваш да продължаваш с тази връзка, трябва да му кажеш! Така поне ще му предоставиш някакъв избор. Точно това е и най-несправедливото при подобни извънбрачни връзки — никога не предоставяш избор на другия партньор. Е, мъжете, разбира се, го правят непрекъснато! Но ние сме жени, затова трябва да бъдем по-добри от тях! Не можем да си позволим да толерираме нещо толкова непочтено!

— Да, знам… Права си — съгласи се Нико. — Тази връзка и мен ме плаши. Но просто не мога да…

— Няма нищо лошо в това да пробваш някои нови неща, за да откриваш нови страни у себе си. За всички ни е добре да допускаме грешки, за да си вземаме поука. Но наистина съм убедена, че вече е крайно време да сложиш точка на тази връзка — преди да си разрушила семейството си! — не отстъпваше на ината си Виктори.

— Дори и накрая да… да се разведем, пак ще си останем приятели! — с не по-малка доза инат заяви Нико.

— Но защо?! — възкликна Виктори. — Мъже като Сеймор са един на милион! Да, знам, че понякога е труден, но пък ти е много верен! Сеймор е човек с характер. А подобни мъже се срещат все по-рядко напоследък! Вземи например Шейн — никакъв характер, още от самото начало! — Направи пауза и се загледа някъде пред себе си. — Колкото и да се опитваш, не можеш да накараш един брак да заработи, ако е с мъж, на когото му липсва характер. Накрая всичко пропада. Но ето че ти си направила мъдър избор. Твоят брак работи. Не можеш да позволиш едно… едно чукане — при тази несвойствена за себе си дума Виктори се сви, като че ли й удариха шамар — да разруши нещо, което си градила толкова дълго!

Сега Нико въздъхна и обра последния остатък от белтъка от черупката на яйцето. Виктори бе права, разбира се. Сигурно точно това подсъзнателно я е накарало да сподели с нея — за да може приятелката й да я накара да престане. Самата тя си знаеше, че постъпва неправилно и че трябва да спре, но вече не беше толкова лесно да се измъкне от тази връзка.

Взе чашата и чинията си и ги отнесе в кухнята, като изплакна остатъците от яйцето под силна струя топла вода. Когато се увери, че чинията е чиста, Нико я постави в съдомиялната машина, след което пренареди останалите чинии по-равномерно и икономично. Кухнята им беше огромна — ресторантски тип, с огромни фурни и скари — и като цяло, подредена и чиста. Но сега, когато се огледа, Нико забеляза дълъг конец, стърчащ от една от скарите — вероятно останал от парцала на прислужницата. За момент си помисли да го остави — все пак беше само един конец! — но си знаеше, че ако го направи, ще си мисли за проклетия конец поне два часа. Конецът щеше да придобие невероятни размери и постепенно щеше да се изравни с всички останали проблеми, с които трябваше да се справя. Например с Майк Харнес. Знаеше, че не е здравословно да разсъждава по този начин, да се вманиачава за подобни дреболии, но не можеше да се промени. Хвана конеца, дръпна го и го изхвърли в кошчето. И в мига, в който конецът се настани върху една мръсна хартиена кърпа в боклука, тя веднага се почувства по-добре. Да, Виктори вероятно е права. Превръщаше се в невротичка. И затова имаше голям късмет да е омъжена за Сеймор, който геройски я понасяше. Почти никога не се оплакваше. Ако точно в този момент беше при нея в кухнята и я бе видял как се бори с някакъв си конец, щеше да се изсмее. При това не подло, а приятелски. Незнайно по каква причина, но двамата със Сеймор винаги се бяха харесвали. А в крайна сметка има ли нещо по-важно в един брак?! Харесването бе много по-важно от страстта.

Точно така! И след като достигна сама до този важен извод, Нико се качи на горния етаж, за да каже довиждане на дъщеря си.

Стаята на Катрина си беше неин личен оазис. Разполагаше дори със собствена баня — лукс, който малко деца могат да си представят. Странно е как са живели хората през шестдесетте и седемдесетте — цели семейства, споделящи само една баня! Когато беше малка, Нико не бе разполагала дори със собствена стая. Бе живяла заедно със сестра си, която беше две години по-малка от нея и която беше на седмото небе, когато Нико замина в колежа и най-сетне остави стаята на нейно разположение. Двете се обичаха, разбира се, но когато бяха малки, непрекъснато се караха. Всичките й познати на нейната възраст бяха израснали с някакъв проблем в семейството — било то пияни бащи, депресирани майки, ежедневен присмех, нещастни деца. В онези години за бащите беше нещо напълно нормално, прибирайки се вкъщи, да набият децата си със сваления от панталоните си колан. Тогава никой не уважаваше децата, не ги считаше за хора — или поне не по начина, по който се отнасяха към тях сега, — а съботите и неделите обикновено бяха пълни с какви ли не домашни задължения. Например тя трябваше да коси моравата и да събира вестниците, а когато поизрасна, беше първото момиче в квартала, което разнасяше сутрешните вестници — нещо, което бе за предпочитане пред гледането на съседските бебета. Не че детството й беше много лошо, но сега никой родител на нейната възраст не би искал то да се повтори и затова държеше да осигури на децата си нещо по-добро — да се чувстват много по-обичани, много по-желани и много по-ценени, за разлика от начина, по който техните родители се бяха отнасяли към тях. Когато се замислеше за детството си, най-ярко си спомняше безкрайната литания от оплаквания на родителите от децата им, за това колко били лоши и как нямало да постигнат нищо в този живот. В резултат на това бе израснало цяло поколение възрастни без никакво себеуважение — например като сестра й, която живееше в малко провинциално градче, бе откачила на тема християнство и работеше като сервитьорка в местната пицария (и в момента водеше трети съпруг — някакъв бояджия), а на другата крайност бяха вманиачените на тема кариера, като нея самата. Решени на всяка цена да избегнат нещастието, като непрекъснато постигат нещо. Е, вероятно това не бе най-доброто разрешение на проблема, особено ако в крайна сметка не успееха да постигнат нищо. Но ако човек се трудеше достатъчно много и достатъчно добре, обикновено успяваше. А на някакъв етап от живота си си даваше сметка, че идеално разрешение няма и че най-важното е просто да оползотвориш добре времето, по възможност с нещо, което ти доставя удоволствие.

Но сега, докато изминаваше краткия път до стаята на Катрина, Нико внезапно усети страх. Ами ако стане така, че като получи поста на Майк установи, че това няма никакво значение?

Ами ако нищо няма никакво значение?

И точно в това се състоеше най-голямата загадка в живота — че нищо няма значение. Защото по отношение на щастието нямаше никакво значение дали ще получи поста на Майк или не. Да, вероятно за момент ще се почувства щастлива. Тогава защо го прави? Защо си прави целия този труд? В крайна сметка никой не я задължава. Но тя си знаеше, че, така или иначе, ще го направи, и щом седне в креслото на Майк, ще започне да драпа за още по-висок пост. Понякога това бе единственото важно в живота — ежедневното желание да вървиш напред, да преодоляваш следващото стъпало. Така да бъде.

Почука на вратата и влезе в стаята на дъщеря си.

Катрина беше облечена в училищната си униформа и гледаше някаква японска анимация на компютъра си.

— Здрасти, мамо! — подвикна тя, без да откъсва очи от монитора. — Тръгваш ли?

— След минутка — отвърна Нико. Искаше й се да каже нещо на дъщеря си, нещо вдъхновяващо или смислено, но какво?

Погледна към монитора. Катрина и приятелите й бяха вманиачени на тема японска анимация. И сега, докато наблюдаваше хиперболизираните женски образи, я осени мисълта, че японците са се придвижили един сантиметър напред в отношението си към жените, което би могло да се обобщи като мания по трансформацията на жената в същество с незаплашително сексуално подчинение. Идеалната жена според тях беше или гейша, или, както в анимацията им, кукличка, подобна на клоун, чийто външен вид е единствената й разменна валута. Нико мразеше подобно послание, при все това част от нея разбираше причината, поради която то се нравеше на толкова много хора. Да се скриеш зад външния си вид е далеч по-лесно, а за едно младо момиче подобна възможност очевидно бе примамлива.

— Нали знаеш, че има и по-добър начин на живот, а? — отбеляза Нико, като приседна зад дъщеря си.

Катрина вдигна очи от монитора и възкликна:

— Но това е само анимационно филмче, мамо! И не означава абсолютно нищо!

Ето я пак тази дума — значение, смисъл.

— Напротив, означава нещо! — натърти тя.

И за сетен път се запита защо, независимо колко крачки напред са направили жените, когато се стигне до следващото поколение, човек има чувството, че изобщо не са напреднали. Хвърляйки поглед към анимационното филмче, Нико осъзна, че дъщеря й ще бъде принудена да се бори със същите проблеми, с които се бе борила и тя — за мъжете, живота и работата. А когато стане на нейната възраст, дали ще установи, че жените са напреднали още повече? Или са се върнали назад и са позволили да живеят в свят, в който хората отново са се подчинили на канона, че мястото на жената е вкъщи?

Като че ли доловила неодобрението на майка си, Катрина спря компютъра. После попита:

— Какво ще правиш днес? Нещо специално ли?

— Долу-горе. Днес ще уредя уволнението на един човек.

Катрина, която бе почнала да си събира нещата за училище, я изгледа неодобрително и попита:

— О, мамо, смяташ ли, че това е хубаво?

Как да й го обясни? Все пак трябваше да опита. Нико открай време вярваше, че е от изключителна важност да държи дъщеря си в течение на развоя на своята кариера, защото бе убедена, че това ще й помогне за бъдещата ориентация. И сега отговори:

— Не, не е хубаво, но е необходимо. Този човек не е сторил нищо значимо, за да подобри представянето на издателския отдел, и печалбите не са мръднали години наред. — Дали детето ще го разбере? — Освен това е шовинист. И ако аз не го уволня, много скоро той ще ме уволни! Когато става въпрос за бизнес, човек не може да си позволи винаги да бъде любезен. Когато станеш зрял човек, разбираш, че за да постигнеш успех, има някои неща, които просто си длъжен да приемеш. И всеки, който е в бизнеса, го разбира. Всички играят една и съща игра. Иначе се стараеш да постъпваш честно и почтено, но понякога… — Не довърши. Чудеше се как да продължи. А Катрина вече я наблюдаваше с търпеливо отегчение — сигурно вече си мислеше за нещо друго.

— Ясно, мамо — кимна тя, но не особено убедено.

— Виждаш ли — опита отново майка й, — никой не знае как ще постъпи, докато не се изправи очи в очи с конкретната ситуация. Това е едно от най-важните неща в живота — да се поставяш в позиции, които изискват от теб да приемаш предизвикателства, и да не се страхуваш от избора си. Именно това прави живота толкова интересен и накрая ти помага да дадеш най-доброто от себе си. — „И това е най-важният ти урок за днес, стига да си го разбрала“ — помисли си Нико. — Стана ли ти ясно?

— Долу-горе — сви рамене Катрина. После вдигна розовата си кожена папка на ярки светкавици и чантичката си във форма на котенце със сини сенки. — Късмет, мамо! — извика тя и я прегърна.

И докато Катрина излизаше от стаята, Нико си даде сметка, че се бе опитала да убеди не дъщеря си, а самата себе си.

Кърби й звънна точно в момента, в който влизаше в офиса си.

— Здравей, красавице! — започна той с типичното си обръщение, с което тя така и не успя да свикне.

Изобщо не би трябвало да й се обажда, но вече беше прекалено късно да иска това от него. Беше го позволила веднъж, а след това бавно, но сигурно си бяха установили традиция да разговарят поне един път на ден, а понякога дори три-четири пъти — недвусмислено доказателство за дълбочината на връзката й с Кърби и нещо, което не бе признала дори пред Виктори.

— Сега не мога да говоря — каза тя.

Една от асистентките й вдигна глава и й кимна. През последните няколко месеца вероятно всички наоколо се чудеха с кого разговаря шефката по този начин. Вече бе крайно време да сложи край на тази работа.

— Ще те видя ли по-късно?

— Не мога. Очаква ме изключително важен ден.

Влезе в офиса си и само притвори вратата — остави я достатъчно открехната, колкото да не събужда подозрения. Хората, работещи в офиси, нямаха вяра на затворени врати — в една затворена врата винаги имаше нещо подозрително, което караше останалите да интригантстват, чудейки се какво ли става вътре. А от появата на онзи списък в „Ню Йорк поуст“ Нико бе станала още по-внимателна по този въпрос. В понеделника след фаталната неделя Майк бе разпратил еднообразен имейл на няколко от изпълнителните директори под себе си, който гласеше: „Радвам се да знам, че точно ти ще застанеш на поста ми!“ На което тя бе отговорила хитро: „Ще ти се!“ Замисълът бе той да си помисли, че тя не приема написаното насериозно, а следователно и той не би трябвало да го приема така.

— Обаче си мислиш за това, нали?

— За кое? — попита тя, макар отлично да знаеше какво има предвид.

— За секс.

Допреди един месец само тази единствена думичка, излязла от устата му, бе напълно достатъчна, за да я възбуди. Но сега я изпълваше единствено с раздразнение. Но какво й става, за бога? Възможно ли е нищо повече да не бе в състояние да я задоволи?

— Ще ти се обадя по-късно! — отсече безпрекословно тя и затвори телефона.

Седна пред компютъра си. Беше осем и половина сутринта. Оставаше й един час до срещата с Виктор Матрик. Време, достатъчно, за да подреди задачите си за деня. Отвори електронната си поща и установи, че е пълна с междуведомствена кореспонденция (всеки изпращаше на всички останали еднообразни имейли по рутинни въпроси, само и само да докаже, че държи нещата под контрол и да се увери, че никой няма да успее да се измъкне от примката — и следователно не трябва да бъде обвиняван, ако нещо внезапно се обърка). Освен нея имаше прикрепени файлове с варианти за кориците на списанието и за различни статии. Помоли асистентката си да й принтира две от статиите, а после се обади на Ричард — художникът, като го помоли да промени една от кориците. Той го направи на световен въпрос, като стигна дотам, че дори се появи лично, за да поспори с нея. Тя му даде две минути да изложи случая си, а после с хладен тон повтори искането си да промени корицата, като заяви, че очаква новото предложение до обяд. Той излезе нацупен от кабинета й, а тя тръсна ядосано глава. Ричард бе считан за най-добър в своята работа, но беше изключително емоционален и приемаше всяка критика прекалено лично, защитавайки творенията си така, сякаш бе нарисувал Сикстинската капела. Нико бе наясно, че зад гърба й той я нарича „Никотинова бомба“, и на няколко пъти й бе идвало да го уволни. Не че не го бе правила и преди — бе уволнявала служители, позволили си прекалено често да говорят зад гърба й. Логиката й гласеше, че щом нещо е стигнало чак до нея, значи трябва да е голямо, а щом те имат толкова голям проблем с нея, вероятно ще бъдат много по-щастливи някъде другаде.

Вдигна една от статиите и започна да я чете, но само след няколко секунди я остави. Не бе в състояние да се концентрира. Стана и се приближи до прозореца, обгръщайки с поглед изгледа пред себе си, който съдържаше малко парченце от Сентрал парк. Офисът на Майк, който бе два етажа по-нагоре и в предната част на сградата, гледаше изцяло към Сентрал парк, както и офисът на Уенди. Главните редактори не бяха чак толкова високо в тотемския стълб, колкото президентите на отдели, поради което дори само фактът, че Виктор обмисля кандидатурата й за поста на Майк, бе достатъчно необичаен. Обикновено главните редактори не растяха — веднъж станал главен редактор, можеш да вървиш само хоризонтално, като станеш главен редактор на друго списание. Но на Нико изобщо не й пукаше, че ще бъде прецедент. Нейното мото беше, че щом някой твърди, че нещо не може да стане, значи си струва да се опита. Освен това бе достатъчно умна за подобен пост. Защо да се оставя да гние в някаква задънена улица?

„Чуй се само! — каза си тя и се усмихна. — Задънена улица!“ Та тя вече разполагаше с работа, за която другите хора биха убили. Жените все си повтаряха, че трябва да бъдат доволни и от онова, което имат, че най-важните неща в този живот са дребните неща. Тя също ги ценеше, разбира се, но това не означаваше, че големите неща не са важни за нея. Не означаваше, че трябва да си кротува и да не опитва да се бори за големите неща в света навън. Въодушевление, енергия, успех — все неща, способни да се превърнат в подтик и за една жена. Те й създаваха гравитацията — тежестта в света. Как би могла една жена да бъде напълно доволна от себе си, освен ако не е сигурна, че е достигнала истинския си потенциал, или най-малкото, че е дала всичко от себе си, за да го постигне?!

Обърна се и погледна към часовника на бюрото си — до срещата й с Виктор оставаха тридесет минути. Отиде до вратата на кабинета си и надникна навън.

— През следващите няколко минути ще бъда заета — съобщи на асистентите си. — Имате ли нещо против да не ме свързвате с никого?

— Няма проблеми — кимнаха те. Всичките бяха приятни момичета, чистоплътни и много трудолюбиви. Нико бе въвела една хубава традиция — веднъж месечно ги извеждаше на обяд. Когато тя тръгне нагоре, те също биха могли да тръгнат. Ще ги вземе със себе си.

И сега наистина затвори вратата си. Имаше нужда от спокойствие, за да помисли. Отпусна се на фотьойла, покрит с агнешка кожа — хрумване на Виктори. Преди много години Виктори й бе помогнала в обзавеждането на офиса й, дори бе намерила някаква специална работилница, където направиха мебелите й по поръчка — бюрото и двата фотьойла. Странното бе, че отново трябваше да благодари на Виктори, защото именно тя й бе осигурила онази информация, така необходима й за пускането в ход на отдавна обмисления заговор — бе я научила от Глини Рурк. Но така ставаха нещата в този свят. Преди много години тя бе помогнала на Виктори да си стъпи на крака, като й бе дала назаем пари. А сега бе ред на Виктори да й помогне, като уреди онази тайна среща с Глини, която се проведе в демонстрационната зала във фирмата на Виктори.

Но дали постъпва правилно? В онова, което се канеше да направи, имаше нещо детинско и изключително жалко. Но може би това е просто нейната съвест. Напоследък вестниците разпространяваха история за един политик, който като че ли нямаше да спечели така жадувания правителствен пост заради нещо, което хората отначало са мислели за „проблеми с прислугата“, но впоследствие се оказало сериозна връзка с именита адвокатка от важна кантора. Нико така и не можеше да проумее защо тази жена (името й беше Мариана) си бе позволила да започне връзка с този политик (на име Бърт). Бърт беше стар, плешив и стиснат. Но Мариана, която бе в средата на петдесетте, представляваше класически модел на жена с власт — жена, която е станала преуспяваща, защото много е обичала да бъде единствената жена в стая, пълна с преуспели мъже. Тя бе от жените, които нито харесваха, нито се доверяваха на други жени, от онези, които все още вярваха, че единственият начин жената да успее, е като бъде кучка. Ала жените като Уенди, Виктори и самата Нико представляваха новият тип жени с власт. Те не бяха кучки, а освен това не бяха обладани от онази старовремска идея, че единственият начин да те забележат, е като се движиш сред преуспели мъже. Новата жена с власт държеше да бъде в компанията на други жени с власт. Защото те искаха светът да се управлява от жени, а не от мъже!

Нико разсеяно започна да търка парченце от кожата между палеца и показалеца си. Успехът в живота можеше да се сведе до две основни неща: да обладаваш куража да отстояваш докрай страстните си убеждения и да поемеш ангажимента да го направиш. Нейното най-страстно убеждение беше, че жените трябва да стигнат до самия връх на пирамидата, и бе поела ангажимента лично тя да го направи. Но трудното бе в пътя, който ще избереш, за да стигнеш дотам. И тъй като тя по принцип беше жена с кураж, не можеше да не се запита — отново и отново — дали е избрала правилния път.

Стратегията беше простичка. Виктори й бе предоставила идеята абсолютно наготово — през онзи следобед, когато Сеймор печелеше наградата за „Най-добро куче в своята порода“. Докато Сеймор обикаляше в лек тръс ринга в тъмносиньото си кадифено сако с подскачащата весело до него Туни, Нико бе получила текстово съобщение от Виктори: „Важна информация — работата! Свръхсекретно! Веднага се свържи с мен!“ И след като Сеймор се бе изпъчил гордо със своя медал и тя го бе поздравила, успя да се измъкне до тоалетната и да звънне на Виктори. Кратката версия на информацията гласеше, че Глини Рурк, която била подписала договор с Майк Харнес да издава списание паралелно на шоуто си, се кани да съди Майк Харнес и „Сплач-Върнър“ за нарушение на договора. Нико бе подочула нещо за този проект, но първият брой на списанието продължаваше да се бави, а Майк продължаваше да държи всичко в пълна тайна.

— Той е един сексистки задник! — бе възкликнала Глини по време на първата им среща с Нико. — Човек изобщо не може да говори с него нормално! Казах му, че идеите му са пълен боклук, а той само се нацупи и излезе от стаята. Много съжалявам, но кажете ми, не съм ли права?! Та това е бизнес, за бога! Освен това на списанието е моето име, а не неговото! Защо трябва да дундуркам мъжкото му его?! Така де, ехо! Нали вече е голямо момче!

— По този въпрос може да се поспори — бе промърморила Нико.

И постепенно се оказа, че макар договорът да го задължавал да консултира Глини по въпроси, касаещи съдържанието на списанието й, той не си е направил този труд. Отказвал да приеме телефонните й обаждания, както и да се срещне лично с нея, криейки се единствено зад имейли. Глини неколкократно го молила да анулира проекта, но той отказвал, като изтъквал, че те „притежавали“ името й и че можели да си правят с него каквото си поискат. Тази размяна на писмени реплики продължила около два месеца, затова тя преценила, че ще го съди за 50 милиона долара. („Знам, че няма да ги получа — бе обяснила Глини, — но за да сплашиш подобен род идиоти, ти трябват големи цифри!“) освен това възнамерявала да подаде иска си всеки момент. Корпорации от рода на „Сплач-Върнър“ непрекъснато трябваше да се борят с всякакви дела срещу себе си, но точно в този случай ситуацията беше малко по-различна — Глини беше не само публична личност, но и словесно надарена. И вестниците веднага ще гръмнат.

А на Виктор Матрик това изобщо няма да се хареса.

Нико се изправи, приближи се отново до прозореца и започна да барабани с пръсти по радиатора под него. Виктор бе бизнесмен от старата генерация. За него би било непростимо негов висш служител да бъде замесен в публичен скандал с известна личност. Преди две години, когато Селдън Роуз беше женен за онзи модел на „Виктория Сикрет“ — Джейни Уилкокс, и Джейни се бе забъркала в скандал, появил се на първа страница по всички вестници, Виктор Матрик бе заявил на Селдън, че му предоставя избор: или да се разведе с жена си, или да напусне компанията. Нико бе научила тази история от Виктори Форд, която пък я бе чула от Лин Бенет, който пък я бе разбрал от Джордж Пакстън, който пък бил един от най-добрите приятели на Селдън. Селдън бе забъркан в скандала по единствената причина, че по нещастно стечение на обстоятелствата се е оженил за първопричината. И като сравняваше този случай с настоящия проблем с Майк, на Нико изобщо не й беше трудно да си представи как би реагирал Виктор. От друга страна, самата мисъл, че трябва да отиде при големия шеф, за да му предостави тази информация, й се струваше като клюкарстване. Напомняше й училищните портаджии, които докладваха всичко на учителите.

Присви очи и кръстоса ръце пред гърди. Е, това не беше точно клюка, а важна информация. Знаеше, че ако на нейно място беше някой мъж, той изобщо не би имал угризения на съвестта дали да отиде или не при друг мъж с подобна тайна. Никой не обичаше служебната политика, но ако държиш да се издигнеш до върха на корпорацията, участието в нея е неизбежно. Затова тя просто трябваше да го направи. Майк бе допуснал изключително сериозен гаф, а Виктор отдавна я бе предупредил да му намери нещо.

Отиде в личната си баня и отвори аптечката си. Извади оттам червило и пудра. Сега й предстоеше да стане един от личните адютанти на Виктор. Това си мислеше Нико, докато нанасяше внимателно червилото по устните си. Вероятно над нея винаги щеше да има по някой мъж, пред когото да се отчита, така че защо да не е той — поне до деня, в който вземе и неговата работа. И тогава, и само тогава няма да отговаря пред никой друг, освен пред себе си. Но всичко по реда си. Нещата трябва да стават едно по едно. Щракна капачката на червилото си и се запъти нагоре.

Тази сутрин бюрото на Виктор Матрик беше покрито с дамски чанти.

— Виж, Нико! — посочи й гордо той, когато тя пристъпи прага на кабинета му. — Купих всичките тези чанти от улицата, за по-малко от триста долара! Страхотна сделка, не мислиш ли?!

Нико се усмихна и се отпусна във фотьойла пред бюрото му. Очевидно големият шеф пак е започнал да обикаля улиците. Обикновено го разкарваха в дървен фургон с кристален орнамент във формата на конска глава отгоре, но от време на време той слизаше и се разхождаше, връщайки се с поредната „нова“ изгодна сделка, която бил открил по тротоарите.

— Морийн (това бе секретарката му) казва, че чантите са имитация, но според мен никой не би усетил разликата, а? Ти как мислиш? — добави той сега.

Нико се поколеба. Това бе или искрен въпрос, или някакъв особен вид тест. Виктор обичаше да се прави на неориентиран, благ старец, но ако действително беше неориентиран и благ, надали щеше да встъпи в осемдесетата си година като президент и главен изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“. Първата реакция на всеки от подчинените му беше да заиграе по свирката му, да се съгласи с понякога абсурдните му твърдения, както и да се престори на изключително заинтересуван от любимите му теми — най-предпочитаната, от които беше „обикновеният човек“. Което си беше чиста ирония, като се има предвид фактът, че Виктор притежаваше два частни самолета и няколко къщи, включително имение за тридесет милиона долара в Гринич, щата Кънектикът. Години наред Виктор се бе вманиачил по шоуто на Джери Спрингър, докато не го закриха. Сега бе обладан от доктор Фил и всички възможни реалити шоу, които показваха по телевизията. За преките му подчинени не беше необичайно да се явят при него на заседание, през което така и да не успеят да стигнат до главния въпрос, защото Виктор в продължение на цял час разказваше за поредния епизод от шоуто „Среща с непознат — без цензура“. После излизаха от заседанието напълно убедени, че Старецът е на ръба на лудостта, но Нико никога не допускаше грешката да го подценява. Той винаги бе в течение на ставащото в корпорацията, а тези чудновати разговори използваше или да накара подчинените си да млъкнат, или да ги извади от равновесие. Точно днес Нико се бе надявала, че срещата няма да протече точно по този начин, но като се имаха предвид чантите върху бюрото му, шансовете големият шеф да измести темата бяха доста значителни.

Затова сега тя реши, че честността е най-добрият отговор. И заяви:

— Смятам, че веднага бих усетила разликата, Виктор!

— Така ли? — цъкна той и вдигна една имитация на чанта на Луи Вюитон. — А аз си мислех да ги раздам като коледни подаръци! — Нико повдигна изумено вежди и Виктор побърза да добави: — На съпругите на някои от момчетата.

— Аз не бих го направила — отговори Нико. — Те веднага ще разберат, че си ги купил на улицата. И после всички ще започнат да говорят. Ще ти пуснат приказка, че си много стиснат. — Тук вече затвори устата си, като си каза: „Може и да ме уволнят за тези думи, но надали!“

— Хо, хо, хо! — избоботи весело Виктор. Жълтеникавата му, побеляла коса се издигаше над челото му като износена грива. И на обичайното коледно парти, което се провеждаше задължително на някое шикозно място, като например балната зала „Рокси“, и включваше близо две хиляди служители. Виктор обичаше да се облича като Дядо Коледа. — Значи не смяташ, че подаряването им е много добра идея, а? — поиска да се увери той сега.

— Не, не смятам — отговори Нико.

Виктор се приведе над бюрото си и натисна бутона на интеркома.

— Морийн — изрече близо във високоговорителя, като че ли не му имаше доверие дали работи, — Нико О’Нийли казва, че чантите са истински боклук. Имаш ли нещо против да дойдеш при мен и да ги махнеш от бюрото ми?

Нико заклати нетърпеливо кръстосания си крак. За пореден път се запита дали Виктор успява да свърши изобщо някаква работа през целия ден — въпрос, който служителите му си задаваха вече години наред. И най-неочаквано изтърси:

— Майк ще бъде даден под съд!

— Виж ти! — отбеляза Виктор. — Какво, според теб, би трябвало да сторя с тези чанти, а?

— Дай ги за благотворителност. Например на Армията на спасението.

Морийн, чиято възраст никой не бе в състояние да определи, влезе в кабинета. Беше секретарка на Виктор сякаш от цяла вечност. Хората понякога се питаха дали двамата едно време не са имали любовна връзка.

— Аха, значи в крайна сметка решихте, че не ви трябват! — изрече с укорителен тон тя.

— Нико реши. Очевидно днес тя ще е този, който ще взема решенията — отбеляза Виктор.

Нико се усмихна учтиво. Дали Виктор щеше да я посрещне с тази сценка с чантите, ако беше мъж? Дълбоко се съмняваше в това.

— А Майк наясно ли е, че ще бъде даден под съд? — попита той, след като секретарката бе взела чантите и бе напуснала кабинета му.

— Все още не.

— Хмммм — промърмори Виктор и потри брадичка. — И защо аз не знам нищо по този въпрос?

— Защото вестниците все още не са усетили скандала.

— А ще го усетят ли?

— И още как! — отбеляза мрачно Нико.

— Чрез кого?

— Чрез Глини Рурк. Тя възнамерява да съди Майк Харнес и „Сплач-Върнър“ за неизпълнение на договора си.

— О, да! — кимна Виктор. — Глини Рурк, познавам я. Америка я обожава. Така си е!

— Напълно вярно — кимна Нико. — И вероятно ще спечели „Оскар“ за „Най-добра поддържаща роля“ във филма на Уенди Хийли „Петнистото прасе“!

— Уенди Хийли, а? — погледна я весело Виктор. — Чух, че се развежда.

Нико се скова. Това бе един от проблемите с Виктор — човек никога не знаеше накъде ще поеме мисълта му.

— И аз дочух същото — изрече сега тя, но не пожела да навлиза в подробности.

— Дочула ли си? — вдигна леко агресивно глава шефът. — По-скоро би трябвало да знаеш!

— Е, информацията не може да се нарече точно публично достояние — отвърна предпазливо тя.

— А ще стане ли? — попита Виктор и вдигна от бюрото си стъклено преспапие — туристически боклук, съдържащ изглед от Ню Йорк. Разклати го, обърна го и върху сградите се посипаха сребърни снежинки.

— Не мисля — отговори Нико. Налагаше се да върне Виктор на темата за Майк, но ако подходи прекалено настойчиво, той можеше и да я отреже.

— Какво иска съпругът? — попита Виктор. Остави преспапието и се приведе напред, втренчен в лицето й. Бялото в очите му също беше пожълтяло от старостта, като древен пергамент. Но ирисите му бяха тъмни — тъмнокафяво, почти черно. — Доколкото ми е известно, съпругът не работи, нали? И ще иска пари! При това много!

— Наистина не знам нищо по този въпрос, Виктор — промърмори тя и неочаквано се запита дали не е допуснала огромна грешка.

— Не знаеш значи — изрече замислено той и се облегна назад в стола си.

Нико се почувства така, все едно доброволно бе влязла в клетката на лъва. Никога до този момент не бе ставала свидетел на тази страна от характера на Виктор. Налудничавите отклонения си му бяха присъщи, но тази подмолна жестокост бе напълно нова за нея. От друга страна обаче, беше напълно логично да е такъв.

И сега Нико направи нещо, на което се бе научила още преди много години и към което прибягваше всеки път, когато й се налагаше да се справя с бизнесмен на ръба на яростта. Тя просто се вторачи в него, без да казва нищо, и отвори очите си максимално широко.

Повечето хора не издържат на подобен поглед. Виктор Матрик не се оказа изключение. Започна да говори.

— Ако наистина държиш да се изкачиш на върха на тази компания, трябва да знаеш всичко за всекиго тук!

— В такъв случай държа да изтъкна — отбеляза Нико, колкото й бе възможно по-безизразно, — че знам всичко по този въпрос. Просто не желая да говоря по него.

— Но нямаш нищо против да злословиш против Майк — отбеляза невъзмутимо Виктор.

Усети, че се изчервява. Значи това е. Бе избрала погрешен подход — както по отношение на Уенди, така и по отношение на Майк, и сега ще я уволнят. Може би трябваше да му каже за Уенди и за това как Шейн иска апартамента и попечителството над децата. Но не можеше да причини подобно нещо на Уенди — Виктор като нищо би могъл да го използва срещу нея. Не трябва да позволява Виктор да я притиска.

— Просто реших, че ще искаш да знаеш — заяви тя.

— Защото Уенди ти е приятелка, а Майк — не е.

— Само за миналата година компанията на Уенди е донесла печалби на „Сплач-Върнър“ на стойност двеста милиона долара. А издателският отдел — само седемдесет и три милиона. А двадесет и три от тези седемдесет и три милиона идват от „Бонфайър“! — Добре че знаеше тези цифри! Не че Виктор също не ги знаеше. И какво, за бога, смята да прави?!

— Значи искаш поста на Майк — заяви спокойно той.

— Да, така е. Обсъждаме този въпрос вече месеци наред — отвърна хладнокръвно тя. Ако успее да продължи да използва обичайната си тактика, може би ще успее да излезе жива оттук.

— Така ли? — вдигна очи Виктор. — Не си спомням да сме говорили подобни работи.

Тя се скова и отвърна очи от него. Не очакваше подобна реакция, а би трябвало. Хората често я предупреждаваха, че той е способен на подобно нещо — напълно да отрече, че е сторил или казал нещо в миналото, което автоматично принуждава другия срещу него да се пита дали той не е откачил. От друга страна, той си беше човек на години. Може би наистина не помни. „С мен е свършено! — помисли си Нико. — Сеймор ще бъде много разочарован! Как ще живея със себе си отсега нататък? Значи хората се оказаха прави. Виктор Матрик е шибано копеле! Той е луд!“

И неочаквано я осени мисълта, че може би Виктор нарочно я е вкарал в този капан, за да изхвърли нея. Но как е възможно? Тази информация й бе дадена от самата Глини чрез Виктори! Та Виктори изобщо не се познаваше с Виктор Матрик, макар че на него безсъмнено му бе известно, че двете са приятелки. Ами ако Глини Рурк е била подставено лице на Виктор? Ако е така, значи той оперира на ниво предателство, което е далеч извън нейния обсег на действие. Той бе способен на всичко. От друга страна, може пък големият шеф просто да е правил същото, което тя правеше с Майк — наблюдавал я е и е чакал, чакал я е да се издъни.

— Е? — подкани я сега той.

Тя му отвърна на погледа. Бузите му бяха покрити с мрежа от спукани миниатюрни кръвоносни съдове, покриващи кожата му като паяжина. Толкова бе стар! Би трябвало отдавна да е мъртъв. А вероятно наистина бе мъртъв, само дето никой още не го е разбрал. „Двадесет и пет години! — мислеше си Нико. — Двадесет и пет години по седемдесет часови работни седмици на упорит труд, саможертви и победи и всичко това да бъде хвърлено на боклука, благодарение на този призрачен старец, който вече бе дотолкова разделен с реалния свят, че искаше да даде на съпругите на своите служители фалшиви дизайнерски чанти за Коледа! Той е живото въплъщение на всичко гнило и погрешно в света на бизнеса. Но някой ден аз ще те изместя, да знаеш!“

Нико се отпусна назад във фотьойла си и кръстоса крака, печелейки време. В наръчника за добрия служител нямаше нищо, което да й подскаже как да се държи в подобна ситуация, но каквото и да се случи, не трябва нито да моли, нито да показва страх! Налагаше се да обърне тази конфузна ситуация в своя полза. Ако успее да го направи, значи ще постигне всичко! Сви рамене и заяви:

— Виктор, не се опитвай да ме пързаляш! И двамата много добре знаем, че Майк просто трябва да си замине.

Това като че ли беше най-доброто, на което беше способна. Звучеше твърдо, но без нито капка агресия.

— Но Майк не мисли така — отбеляза Виктор и се усмихна. Усмивката му беше като елемент от анимационно филмче — преувеличена и нереална. Нико предположи, че подобна реакция би трябвало да означава, че Виктор вече е разговарял с Майк по този въпрос. Това беше най-големият й страх — Майк да привлече Виктор на своя страна.

— Подобна реакция е напълно нормална — отговори тя. Внезапно си спомни са рохко свареното си яйце и за ножа, с който му бе клъцнала главата. Само преди три часа беше напълно убедена в своя успех. Как можа да допусне подобна фатална грешка?!

Неочаквано за себе си чу дишането си. Беше прекалено силно. Виктор сигурно също го чуваше от десетте крачки, които ги деляха, и разбираше, че тя е уплашена. Задържа за момент дъха си и тихо изпусна излишния въздух през носа си.

— Така е, да. Друго не можем да очакваме.

Виктор вдигна ръка и докосна един от предните си зъби, а после го разклати. Бе използвал множествено число. Нико го загледа едновременно с ужас и облекчение. Това може би означаваше, че тя е все още в играта. Ако е така, налагаше се да довърши този ход бързо, преди Виктор отново да се е разсеял или преди сам да си е извадил зъба.

— Скоро съдебният иск ще бъде по всички вестници — каза тя. — Глини е публична личност, при това умее да говори. Всички медии ще лапнат новината като топъл хляб, а и тя няма да се поколебае да им предложи своята версия.

— Сама да си бие тъпана — отбеляза Виктор, като продължаваше да си клати зъба. — Нали така правят знаменитостите? Това при тях е като болест. Пристрастяват се към общественото внимание. Същото се забелязва и при децата, ако се вярва на доктор Фил. Би трябвало да измислят стая за отпускане на звезди, както правят и при децата.

Нико се усмихна и поразклати крак. Значи в крайна сметка всичко ще бъде наред. Имаше чувството, че светът постепенно бе възвърнал цвета си. Всички знаеха, че когато Виктор започне да говори за любимите си телевизионни програми, всичко е наред.

— Кога да го направим — преди или след завеждането на делото? — попита той.

— Трябва да го направим веднага — отсече Нико. — Тъй като Майк ще бъде основният ответник по делото, ако се окаже, че вече не е служител на „Сплач-Върнър“, искът им ще стане безпредметен. Освен това вероятно ще можем да спасим отношенията си с Глини, без да изглеждаме така, сякаш се прекланяме пред исканията й. Ако действаме бързо, всички ще останат доволни.

Тази малка реч Нико си бе подготвяла от няколко дена насам.

— В такъв случай решихме! — отсече Виктор и се изправи, с което подсказа, че срещата е приключила. Подпря се върху кривите кокалчета на лявата си ръка и добави: — Ще го направим днес следобед. В четири часа!

— Благодаря, Виктор! — кимна тя и се изправи.

— Надявам се да се навъртащ наоколо — отбеляза Виктор с обичайното си злорадо задоволство. — Държа да бъдеш вътре в нещата. Всъщност държа именно ти да съобщиш добрата новина!