Триумфът на червилата

4

Седнала с изпънат гръб на задната седалка на лимузината, на път за летището за хеликоптери в Истсайд, Нико О’Нийли бе убедена, че напълно владее положението. Бе облечена с черна блуза на къдрички, която подчертаваше златистия й тен, а тъмносиният й костюм бе изработен в Париж от една от личните шивачки на Виктори. Костюмът беше измамно семпъл, но красотата му се коренеше в кройката. Беше ушит специално за нея, за да приляга перфектно на тялото й. Нико притежаваше най-малко петдесет подобни костюма (някои от тях с панталони), а материята им варираше от бяла коприна до кафяв туид. Това означаваше едновременно, че тя никога няма да напълнее и че нямаше нужда да се притеснява какво да облече сутринта за работа. Прословутата й последователност създаваше у екипа й и у нейните колеги усещане за предсказуемост — бяха наясно какво могат да очакват от нея, както и спокойствие на духа, — защото знаеха как точно ще започне всеки работен ден.

„Няма що!“ — въздъхна тихо тя.

Колата вече се носеше по магистралата „Рузвелт“. Нико извърна глава и обгърна с поглед безрадостните кафяви сгради, които се простираха една след друга покрай пътя. При гледката на толкова много еднаквост нещо в нея се скъса и я налегна усещане за поражение.

Нико се помести неловко на мястото си. От година насам все по-често й се случваше да преживява подобни моменти на отчайваща празнота, като че ли нищо нямаше значение, нищо нямаше да се промени, нищо ново нямаше да се случи. И пред очите й се ширваше безкрайната магистрала на живота — ден след ден, безкрайни дни и нищо по-различно в следващия. А междувременно времето отлиташе и единственото, което й се случваше, бе това, че остарява и се смалява, и знаеше, че някой ден ще се събуди не по-голяма от точица и накрая просто ще изчезне. Пуф! Като дребен листец, изгорен под увеличителното стъкло на слънцето. Тези чувства бяха започнали да я задушават, защото никога досега не бе изпитвала подобна мирова скръб. Никога не бе имала време да й се отдава. През целия си живот се бе борила и борила, и пак борила, за да се превърне в това, което бе сега — целостта, която представляваше Нико О’Нийли. И после, една сутрин, времето най-сетне я бе настигнало и тя се бе събудила, осъзнавайки, че е тук, че е жива. Бе пристигнала на крайната си гара и имаше всичко, за което бе работила толкова упорито — зашеметяваща кариера, любящ (така де!) съпруг, когото уважаваше, както и красива десетгодишна дъщеря, която обожаваше.

И би трябвало да се зарадва. Вместо това обаче тя се чувстваше уморена. Като че ли всички тези неща принадлежаха не на нея, а на някой друг, напълно непознат.

Нико повдигна тока на едната си обувка и натисна силно с него пръстите на другата. Никакви такива мисли! Нямаше да позволи на подобно случайно, необяснимо чувство да я съсипе!

Не и тази сутрин. Особено тази сутрин, която, както й се наложи да си напомни, бе толкова важна за бъдещата й кариера. През последните три месеца тя бе подработвала почвата, за да си осигури среща с Питър Борш, новия изпълнителен директор на „Хъкабийс“ — огромната верига магазини за продажби на дребно, които като че ли завладяха целия свят. „Хъкабийс“ никога не пускаха реклами в списанията, но Нико не виждаше никаква причина нещата да не се променят. Струваше й се напълно очевидно, но си остана и единствената в издателското подразделение, която положи усилия да се свърже с „Хъкабийс“ — компания, която повечето хора в „Сплач-Върнър“ смятаха за „долнопробна“. Но тя не беше сноб. Публикациите в „Уолстрийт джърнъл“ й помагаха да следи кариерата на Питър Борш вече години наред. Питър обичаше да се изживява като „човек от народа“, но не трябваше да се забравя, че освен това бе завършил и „Харвард бизнес скул“, при това с пълна стипендия. Сега, след като точно той бе назначен за изпълнителен директор на „Хъкабийс“, Нико бе убедена, че ще направи огромни промени, а тя държеше да бъде в първите линии още от самото начало. Но дори уреждането само на една среща й бе отнело седмици наред, през които й се наложи да ухажва Питър, като му изпраща ръкописни бележки, както и списания и книги, които според нея биха събудили неговия интерес — в това число и рядък екземпляр от първото издание на „Изкуството на войната“. И накрая, само преди пет дена, Питър Борш й се бе обадил лично и най-сетне се бе съгласил на среща.

Нико извади компактната си пудра и огледа критично състоянието на грима си. Уреждането на тази среща не беше част от нейните задължения (технически погледнато, спадаше към задълженията на шефа й, Майк Харнес), ала преди шест месеца Нико бе стигнала до заключението, че неприятното чувство, което я спохождаше напоследък, е ни повече, ни по-малко последица от усещането, че буксува. Не че й бе неприятно да бъде главен редактор на „Бонфайър“, даже напротив! Беше вълнуващо и крайно стимулиращо. Но заемаше тази длъжност вече цели шест години — откакто бе на тридесет и шест, с което се превърна в най-младия главен редактор на списанието в петдесетгодишната му история. За съжаление обаче успехът е като красотата — след пет дена разходки из къщата с миризливи чорапи вече не е толкова вълнуващ. Затова тя бе взела решение, че ще изкачи следващото стъпало в йерархията на компанията. Най-високият пост бе изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“, но за да го заеме, първо трябваше да атакува позицията точно под него, което означаваше, че трябва да стане шеф на издателското подразделение. Единствената потенциална пречка беше нейният пряк шеф — Майк Харнес, който я бе наел преди шест години. Вярно, беше му задължена, но тук нещата стояха на принципна основа — досега нито една жена не бе успяла да заеме поста изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“, така че беше крайно време някоя да го направи.

И Нико възнамеряваше тази жена да бъде точно тя.

Лимузината премина през отвора във веригите, които ограждаха летището за хеликоптери, и закова спирачки на няколко метра от зеления „Сикорски“, който се бе разположил спокойно на площадката. Нико излезе от колата и се запъти бързо към машината. На две крачки от него обаче спря и се ослуша, изненадана от шума на друга кола, идваща зад нея. Обърна се и видя тъмносин мерцедес, който точно в този момент трополеше през портала.

„Невъзможно!“ — помисли си тя със смесица от гняв, шок и тревога. Мерцедесът принадлежеше на Майк Харнес — изпълнителен директор и президент на „Върнър пъбликейшънс“. Тя, разбира се, го бе уведомила за тази среща с Питър, при това няколко пъти, като дори го бе поканила да я придружи. Ала Майк бе отхвърлил пренебрежително идеята й, изтъквайки, че трябва да пренасочи вниманието си към Флорида, където има по-важни дела. Фактът, че днес той не бе заминал за Флорида и вместо това бе решил да се появи на хеликоптерната площадка, можеше да означава само едно — че ще се опита да си присвои заслугите за тази среща!

Нико се загледа в излизащия от колата Майк с присвити очи. В началото на петдесетте, той поддържаше високата си фигура все така в безупречна форма, макар да попрекаляваше с бронзиращите кремове — очевидно харесваше този свой неестествено златист тен. Сега той я погледна глуповато и закрачи към хеликоптера. Безсъмнено си даваше сметка за настроението й. Ала в корпорация като „Сплач-Върнър“, където всичко, което човек казваше, правеше, та дори обличаше, бе потенциална храна за акулите, сдържането на емоциите бе императив номер едно. Затова, ако сега се конфронтираше с Майк, веднага щеше да бъде нарочена за кучка. Ако повиши глас, ще я нарекат истеричка. И из всички офиси ще плъзнат слухове за пълната й загуба на контрол. Съзнавайки всичко това, Нико си сложи леко озадачена усмивка на лицето и се загледа в шефа си. Когато той приближи, тя възкликна:

— Много съжалявам, Майк! Очевидно някой е объркал графиците ни! Моята асистентка резервира хеликоптера още преди пет дена за срещата ми в „Хъкабийс“!

Нико перфектно разбираше, че по този начин автоматично прехвърля топката в неговото поле. Сега шефът й щеше да бъде принуден да си признае, че се натяга да присъства на тази среща. И ето как реагира той:

— След всичката работа, която свършихме заедно по тази среща, реших, че няма да е зле да видя въпросния Борш със собствените си очи!

„Да, бе, а после да цъфнеш самодоволно пред Виктор Матрик и да му разкажеш какви усилия ти е струвало със собствени ръце да уредиш тази среща!“ — кипеше вътрешно Нико.

Иначе кимна, запазвайки обичайното си, напълно непроницаемо изражение. Предателството на Майк беше непростимо, но не и неочаквано — както обикновено, това си беше просто бизнес за шефовете в „Сплач-Върнър“, където по принцип можеш да правиш всичко, стига да ти се размине.

— Тогава да тръгваме! — подкани го тя и тръгна по стълбичката на хеликоптера.

Докато се настаняваше в луксозната кожена седалка, тя си помисли как й трябваха цели три месеца, за да уреди тази среща с Питър Борш, а на Майк му стигнаха три минути, за да провали всичко. Шефът й се настани до нея с невъзмутимо спокойствие, сякаш всичко си беше наред, и възкликна:

— Между другото, получи ли последната паметна бележка на Виктор? Дъската на този човек май наистина се е разхлопала здраво, не мислиш ли?

— Мммм… — отговори неопределено Нико.

Въпросната паметна бележка представляваше имейл, който Виктор Матрик бе разпратил до всички свои служители и касаеше щорите на прозорците. В нея се казваше: „Всички щори трябва да бъдат вдигнати до средата на всеки прозорец, или точно 101.66 сантиметра от перваза!“ Като повечето изпълнителни директори на подобна висока позиция, Виктор, който вече бе преполовил седемдесетте, беше пословично ексцентричен. През месец-два предприемаше внезапни разходки из коридорите на подопечната му корпорация и в резултат на обиколките му хората се сдобиваха с подобни бележки в компютрите си. Така вследствие на напредналата му възраст и на странностите в поведението му почти всички бяха убедени, че Виктор вече е напълно откачил и че надали ще изкара още дълго на поста си. От друга страна обаче, тези слухове се носеха вече пет години, а що се отнася до Нико, тя не бе изцяло съгласна с тях. Вярно е, че Виктор Матрик си беше откачалка, ала не и в смисъла, който служителите му влагаха в тази дума.

Нико взе броя на „Уолстрийт джърнъл“, който лежеше на близката масичка, и рязко го отвори. Почти всеки голям шеф в „Сплач-Върнър“ си точеше зъбите за поста на Виктор, в това число и Майк, както и още един твърде опасен изпълнителен директор — Селдън Роуз. Селдън Роуз бе президент на телевизионното подразделение и въпреки че двамата с Уенди бяха на едно ниво, Уенди открай време се притесняваше, че Селдън Роуз се опитва да разшири територията си и да грабне и нейната работа. Самата Нико още нямаше категорично мнение за този човек, но в компания като „Сплач-Върнър“ всеки, заемащ някаква властова позиция, бе в състояние само за секунди да се обърне и срещу най-добрия си приятел. Не беше достатъчно само да си вършиш добре работата и да поддържаш темпото всеки божи ден — налагаше се да посвещаваш голяма част от времето си и в охраняване на поста си, и в кроене на тайни планове за превземането на следващия подстъп към върха.

Нико се втренчи в отворения в скута й вестник, преструвайки се на крайно заинтересована от някаква статия за търговията със стоки на дребно. Вероятно Майк дори и не си представяше, че тя би могла да се стреми към най-върховния пост в „Сплач-Върнър“ — или поне тя така предполагаше. Мястото се характеризираше с невероятни византийски интриги и огромно напрежение, така че малцина жени, та дори и мъже се натискаха да го заемат. Ала Нико въобще не се срамуваше от амбициите си, пък и двадесетте години корпоративен живот я бяха убедили, че е в състояние да върши всяка една работа не по-зле, от който и да е мъж — та дори и по-добре.

„Да вземем за пример Майк!“ — помисли си тя и крадешком го погледна. В момента той се бе привел напред в седалката си и се опитваше да надвика рева на току-що включените двигатели, за да говори с пилота за спорт. Корпорациите навсякъде по света бяха пълни с мъже като Майк — мъже, които не изглеждат нито изключително умни, нито особено интересни, но които много добре владеят всички правила на играта. Този род мъже прекрасно знаеха как да се наредят до останалите влиятелни хора — винаги бяха искрени и лоялни, винаги демонстрираха отлични умения за „екипна работа“ и винаги успяваха да се изкачат по корпоративната стълбица, защото бяха наясно чии задници да целуват и кога. Нико открай време подозираше, че Майк е станал изпълнителен директор и президент на „Върнър пъбликейшънс“ само защото се е сетил как да гъделичка Виктор Матрик по слабото място — Виктор бе всеизвестен маниак на тема спорт, а Майк му е осигурявал билети за всяко важно спортно събитие, на което и самият той е присъствал.

Браво! Похвално! Обаче Майк Харнес не бе единственият, който владее правилата на играта. Само преди две години Нико би се почувствала крайно неудобно дори само от мисълта да заеме поста на шефа си, особено на такъв шеф като Майк, който по принцип бе доста свестен и разбран. Ала през последната година поведението му към нея се беше променило коренно. Отначало неуловимо, учтиво затваряйки й устата по време на служебните брифинги, постепенно все по-явно и неприкрито, а накрая съвсем целенасочено бе пропуснал да включи името й в списъка на докладчиците за редовното корпоративно събрание, което се провеждаше на всеки две години. А сега и това — да се опитва да обсеби срещата й в „Хъкабийс“, среща, за която сам никога не би се сетил, а дори и да се беше сетил, не би успял да организира.

Хеликоптерът се отлепи от земята и залепи Майк на облегалката. Той се обърна към Нико и небрежно отбеляза:

— Скоро ми попадна една статия в „Джърнъл“ за Питър Борш и „Хъкабийс“. И, честно да ти кажа, смятам, че срещата идва напълно навреме.

Нико го дари с хладна усмивка. Въпросната статия се бе появила преди два дена, а фактът, че Майк се кани да обърне нещата така, сякаш идеята е била изцяло негова, я накара да закипи от гняв. Даже и да искаше, вече не можеше да си позволи да игнорира явната решимост на шефа й да й подреже крилата — нищо чудно след няколко месена да се пробва и да я уволни! Ненадейната му поява тази сутрин бе ни повече, ни по-малко официално обявяване на война. Отсега нататък въпросът стоеше така: или тя, или той. Но годините корпоративен опит я бяха научили да сдържа чувствата си, никога да не показва на опонента си какво мисли, а още по-малко пък — какво е решила да стори. Сега Нико сгъна вестника и приглади полата си. Онова, за което Майк изобщо нямаше представа, бе, че вече бе предприела необходимите стъпки ла му подлее вода.

Само преди месец, когато нейната асистентка бе успяла да издири онзи екземпляр от първото издание на „Изкуството на войната“, Нико бе отишла при Виктор Матрик, за да поиска от него специално разрешение да запише разходите за книгата като служебни, тъй като тя не беше никак евтина — повече от хиляда долара. И при така създалите се обстоятелства тя, естествено, беше длъжна да му обясни с най-големи подробности защо й е трябвала тази книга и в какво са се състояли усилията й досега в тази насока. Накрая Виктор я бе похвалил за „творческия подход“. Иронията във всичко обаче бе, че ако Майк я бе включил в списъка на докладчиците за корпоративното събрание, на нея вероятно никога не би й хрумнало да започне да действа зад гърба му. Ала случаят бе непростима обида, да не говорим пък, че хората го бяха коментирали седмици наред — както преди, така и след събранието. Така че, ако Майк толкова държеше да я смаже, можеше да го стори по-дипломатично.

Но ето, че той бе допуснал грешка и сега единственото, което й оставаше, бе да заиграе в неговата лига. Ако срещата с „Хъкабийс“ не оправдаеше очакванията им, грешката щеше да бъде изцяло негова. Но ако минеше добре и Майк отиде при Виктор, последният веднага ще схване какво точно става. Нищо не беше в състояние да мине незабелязано покрай смразяващите синьо-жълтеникави очи на Виктор Матрик, а фактът, че Майк си е позволил да падне толкова ниско, със сигурност щеше да заслужи презрението му.

Всички тези мисли, в комбинация с все по-разширяващия се пред очите й хоризонт на града, я накараха да се почувства отново като старото си „аз“. И докато хеликоптерът се снишаваше покрай гората отворени червила на високите сгради, Нико усети вълнение, доста наподобяващо сексуална възбуда. Такова усещане я обхващаше при всеки досег с познатата стоманобетонна панорама. Град Ню Йорк си оставаше и до днес най-прекрасното място на този свят, както и едно от малкото, където жените като нея могат не само да оцеляват, но и да властват. А когато под краката им се появи мостът „Уилямсбърг“, тя не можа да не си каже: „Аз притежавам този град!“

Или във всеки случай възнамеряваше да го притежава. При това скоро.