Триумфът на червилата

12

— Какво искаш да кажеш с това дали е хубава? Разбира се, че е хубава! Разкошна е! — изрече Лин Бенет и погледна към Виктори, докато продължаваше да говори по телефона.

Седеше на въртящ се стол от кафява кожа и пушеше пура, вдигнал обутия си в шикозни английски обувки крак върху бюрото си, като че ли разполагаше с цялото време на света и тя не го чакаше. Офисът въплъщаваше представата на някакъв вътрешен дизайнер за библиотеката кабинет на типичния джентълмен — ламперия по стените, секции до тавана, ориенталски килим и огромен, емайлиран пепелник за пури с логото на „Дънхил“. Виктори седеше на ръба на малък френски фотьойл, покрит с тапицерия на леопардови шарки. В момента, в който той я погледна, тя се усмихна учтиво.

Докога ще трябва да търпи всичко това? Беше пристъпила прага на офиса на Лин най-малко три минути по-рано от уговореното, а ето че той все още говореше по телефона! Защо просто не стане и не си тръгне?!

— Вече е тук — продължаваше Лин в телефонната слушалка. — Името й е Виктори Форд. Точно така — кимна и намигна на гостенката си. — Модният дизайнер, да. Същата. Наистина красива жена, казвам ти! — После сложи ръка върху слушалката и й заяви: — Танър Коул те познава много добре и одобрява срещата ни! Ето, вземи! — Подаде й телефона. — Кажи му „здрасти“! Окуражи го малко! Горкичкият! Напоследък хич не му върви в романтичната част.

Виктори въздъхна, изправи се и пое слушалката от ръката на Лин. Поведението му беше детинско! Много мразеше да я принуждават да разговаря по телефона с човек, когото не познава. Ако ще и този човек да е филмова звезда.

— Ало! — изрече сега тя в телефонната слушалка.

— Не му позволявай да ти се качва на главата! — изгука великият Танър Коул в ухото й.

— В никакъв случай — отсече тя и погледна към Лин. — Защото ако го направи, ще трябва да започна да излизам с вас!

Лин грабна слушалката от ръката й с престорена ярост изкрещя в нея:

— Чуваш ли я какви ги говори, моля ти се?! — обърна се и й се ухили. Виктори забеляза, че зъбите му са огромни и ослепително бели. — Каза, че май трябва да тръгне с теб, а не с мен! Очевидно само тя не е чувала нищо за размерите на онази ти работа!

Виктори въздъхна и се върна на фотьойла си. Вдигна ръка и погледна демонстративно часовника си. Лин беше такъв шоумен, че човек просто не можеше да не го съжали. Вероятно това негово поведение се дължеше на вътрешната му неувереност. Да, трудно е за вярване, но не и невъзможно. Може би именно неувереността бе в основата на непрестанния му стремеж да прави пари. Огледа се и зърна три чудати графики — на Александър Калдърс, които струваха стотици хиляди долари. Нищо чудно Лин да бе замислил цялата тази сценка, с цел да я впечатли — когато тя влезе, да го завари да говори по телефона с големия си приятел Танър Коул.

Кръстоса крака. Защо пък не! Най-малкото е почувствал необходимостта да положи някакви усилия! Почувства съжаление към него.

— Ясно, мой човек! Добре! Ще се видим утре вечер, при шибаните „Янки“! — извика той и затвори телефона. Бейзболният сезон беше в разгара си. Лин безсъмнено притежаваше запазена ложа на стадиона на „Янките“.

Виктори се замоли да не започне сега да й говори за спорт.

— О, здравей! Как си? — извика възторжено той, като че ли току-що я бе забелязал. Изправи се, заобиколи бюрото си, сграбчи и двете й ръце и се приведе, за да я целуне по бузата. — Изглеждаш страхотно!

— Благодаря! — кимна хладно Виктори.

— Не, говоря ти съвсем сериозно! — каза той, без да пуска ръката й. — Много се радвам, че прие поканата ми!

— Няма проблеми — изрече сковано тя. Чудеше се дали и той се чувства точно толкова неудобно, колкото и тя.

— Елън! — изкрещя най-неочаквано той. — Колата долу ли е?

— Много добре знаете, че е долу — достигна до тях гласът на Елън от другата страна на вратата.

— Да де, ама точно пред входа ли е? Искам просто да изляза от сградата и веднага да вляза в колата! Не ми се виси отпред като прани гащи да чакам Бъмпи!

— Веднага ще го предупредя, че слизате — изчурулика весело асистентката му.

— Кой е Бъмпи? — попита Виктори, докато се питаше за какво ли ще разговарят цяла вечер.

— Моят шофьор — отговори Лин. — Господин Дупка. Ако ще по целия път да има само една-единствена дупка, той със сигурност ще я намери! Нали така, Елън? — извика на излизане той.

Виктори вдигна очи към него, като се чудеше дали говори сериозно или се майтапи.

Елън вече стоеше до бюрото си и държеше черно кашмирено палто. Лин пъхна ръце в ръкавите и попита:

— Балончетата?

— Точно до вас — отговори асистентката му и посочи към бутилката шампанско „Кристал“ на бюрото си.

— В „Уитни“ сервират отвратително шампанско — обясни Лин. — Непрекъснато им казвам да си повишат стандарта поне на „Верв“, но те са си стиснати копелета. Та затова си нося от моето.

Елън тръгна след тях, понесла бутилката шампанско и две чаши. Виктори си каза, че една жена никога не би си и помислила да иска от секретарката си подобна услуга. Погледна смръщено към Лин и изсумтя. В този момент той зае мястото си на задната седалка, Елън му подаде бутилката и чашите и заяви:

— Забавлявайте се, деца!

Виктори погледна изумено секретарката, която улови погледа й и само сви рамене.

После се извърна към Лин, който вече разкъсваше с опитни ръце златното фолио на бутилката. Присви очи. Ако ще нищо друго да не излезе от тази вечер, най-малкото ще даде на Лин Бенет един хубав урок.

„Този Лин Бенет е голям кретен!“ — помисли си Нико, като присви очи към заглавната страница на вестник „Ню Йорк поуст“. Водещото заглавие крещеше: „Ред Сокс на върха!“, но в квадрата в горната част се мъдреше снимка на Лин Бенет с надпис: „Прочутият милиардер в кучешка схватка! Виж стр. 3“

„Надявам се някое куче да го е ухапало!“ — каза си Нико и обърна на трета страница. За съжаление обаче историята се оказа пълно разочарование. Разказваше единствено за това, как Лин Бенет не желаел училищният двор зад къщата му след шест вечерта да се превръща в кучкарник. Цитираше се изказването му за „нехигиеничните условия“, на което авторът противопоставяше мнението на съседите, че Лин Бенет е „грубиян и кучемразец“. Нико беше напълно съгласна с тях — на този свят нямаше нищо по-лошо от мъж, който мрази кучетата. Познаваше Лин Бенет от много години и при всяка тяхна среща го бе възприемала като човек, който като дете не е пропускал възможността да срита някое куче, когато никой не го гледа. Темата за мъжете и кучетата й напомни за Кърби и неговото куче. Както и за това, какво бе направила с Кърби два пъти през изминалата седмица. Беше си обещала, че няма да мисли за Кърби, когато си е у дома и когато Сеймор е наблизо, защото смяташе, че това няма да бъде честно спрямо него. Затова сега затвори вестника и го хвърли на пода.

Беше неделя. Минаваше десет сутринта. Нико се намираше в „пещерата“ — залата за фитнес, която Сеймор бе направил в мазето на градската им къща. Залата бе разположена един етаж под приземния, където пък се намираха кухнята, градината и кучешките колибки и който някога бе представлявал лабиринт от малки складове без нито един прозорец. Но за скромната сума от 150 000 долара съпругът й бе покрил пода със сезалов мокет и бе построил баня с душ, сауна и парна стаичка, без да броим високотехнологичните фитнес уреди. В момента Нико се намираше на един от тях — нещо, наречено „обгръщащ тренировъчен уред“. Измишльотината изискваше упражняващият се да бъде обгърнат с кожени каиши — всеки път, когато го използваше, тя се чувстваше като обект на някакъв странен научен експеримент. Което в известен смисъл си беше точно така.

Сведе поглед към дигиталния брояч. Оставаха й още десет минути. Загледа се в отражението си в покритата с огледала стена. Пъшкаше и се потеше, смръщена от концентрация. Знаеше, че трябва да завърши упражнението. Оставаха й… още девет минути. А после ще останат осем, след това седем и така нататък — докато приключи. Много мразеше тези физически мъчения, но си даваше сметка, че не може без тях. И не само заради Сеймор. Добрият й външен вид беше задължителна част от работата й — в най-буквалния смисъл на думата. Виктор Матрик бе постановил, че неговите изпълнителни директори трябва не само да работят здраво, но и да спортуват здраво. Два пъти годишно организираше приключенско сафари за двадесетте си най-висши помощници, част от което се състоеше в трибой: рафтинг в буйните планински потоци, скачане от самолет (страхливците си имаха по един личен инструктор) и планинско колоездене в щата Юта. Съпрузите и съпругите бяха добре дошли, но не бяха задължителни. При все това Сеймор винаги я бе придружавал и винаги се бе отличавал със своята издръжливост. „Никой от вас не би могъл да се подготви специално за някоя от тези спортни дисциплини — обичаше да отбелязва той, — така че номерът е да бъдеш винаги в добра физическа форма. Тренираш ли редовно, първите места в тези състезания са ти гарантирани!“ Ето защо й бе построил и тази фитнес зала.

Мобилният телефон на Нико, поставен на кукичка отстрани на уреда, неочаквано иззвъня. Тя се загледа притеснено в него. При нормални обстоятелства щеше да го остави горе, особено в неделя. Но тъй като сега имаше любовна връзка с Кърби (макар че все още не бе готова да признае дори пред себе си, че е така), предпочиташе да не рискува да бъде разкрита. Беше го предупредила, че при никакви обстоятелства не трябва да й звъни вечер или през уикендите, но Кърби беше силно емоционален тип човек, което означаваше, че под влиянието на страстта лесно би забравил това нейно условие. Сега Нико погледна номера на дисплея и за свое огромно облекчение установи, че е Уенди.

— Здрасти! — извика бодро в телефона тя, докато сваляше каишите от тялото си.

— Виктори ходи с Лин Бенет! — обяви веднага Уенди със смесица от ужас и възхищение. — Двамата са във всички вестници!

— Да, знам, че имаше една среща с него, но…

— В събота вечерта ходила с него на бейзболен мач! — отбеляза възмутено Уенди. — Божичко! Надявам се да не заприлича на Сара-Катрин! Нали си спомняш, че Сара-Катрин също излиза с него?!

Нико изтри потта от тила си. Защо, за бога, Уенди изведнъж се е размислила толкова за Сара-Катрин?! Особено след като вече три години никой нито я бе чувал, нито я бе виждал (и слава богу!).

— Не че си падам особено много по Лин Бенет — отбеляза сега Нико, — но Вик изобщо не прилича на Сара-Катрин! Тя си има истински, сериозен бизнес! И огромен талант! — Знаеше, че Уенди се намира в онази кошмарна дупка, в която попадат всички жени, когато личният им живот започва да се разпада. В подобно състояние те си въобразяваха, че и животът на всички останали хора около тях също се разпада. — Искаш ли да обядваме заедно? — попита я сега тя, макар да си даваше сметка, че не трябва да си губи времето, а да работи.

— Искам, но не мога да си го позволя. Имам много работа — отговори унило Уенди.

— Аз също не мога. Какво ще кажеш за „Да Силвано“ в един? Ще звънна и на Виктори!

Затвори и отново вдигна вестника. Прелисти набързо страниците. Да, ето ги и тях, на шеста страница — огромна цветна снимка на Виктори и Лин Бенет, и двамата с бейзболни шапки на „Янките“. Виктори бе изправена и крещеше радостно, а Лин, чието издължено лице Нико винаги свързваше с хапчета за кашлица, бе вдигнал победоносно юмрук.

Е, очевидно нито един от двамата нямаше представа, че „Янките“ скоро ще изгубят.

Отнесе вестника до пейката и приседна. Отдръпна го от очите си, за да прочете надписа под снимката. Зрението й беше започнало да отслабва — неизбежна последица от навлизането в четиридесетте. Сега успя да различи единствено думите „Влюбените гугутки“, а под тях: „Янките може и да загубиха, но това като че ли изобщо не притеснява милиардера Лин Бенет и модната дизайнерка Виктори Форд. Двамата са забелязани заедно из цял Манхатън…“

Как, за бога, се стигна дотук?! Когато за последен път бе говорила с Виктори — което беше в петък сутринта, — тя й беше казала, че си е прекарала страхотно с Лин Бенет, но не и по начина, за който обикновено си мислят хората. После беше добавила, че надали ще отиде на втора среща с него, защото дълбоко се съмнявала, че той ще я потърси. Нико се загледа по-внимателно в снимката. Виктори действително изглеждаше като човек, който се наслаждава на мига. Нико поклати глава. Приятелките й никога нямаше да престанат да я изненадват с решенията и поведението си.

Случи се така, че Лин Бенет като че ли се влюби във Виктори и Виктори се влюби в него.

Добре де, според нея „влюбване“ като че ли бе малко пресилено. Но чувството, което я бе изпълнило, със сигурност би могло да се определи като начало на любов. Топлото, пълзящо нагоре-надолу из тялото ти чувство на превъзбуденост, когато установиш, че харесваш даден мъж, че той е приятен, а може би и нещо повече от приятен — че може би е изключителен за теб. Чувството на новото начало. Чувството на Коледа. Отвътре ти става хубаво, уютно, а отвън всичко ти се струва красиво и бляскаво.

— Ще бъда долу, на две крачки от теб. Така че, ако имаш нужда от нещо, просто слез. Или извикай Робер — каза сега Лин.

Робер беше икономът му — един от петимата членове на постоянния обслужващ персонал на къщата, сред които бяха още двама бодигардове, камериерка и готвачка. Приведе се, за да я целуне. Тя плъзна ръка по тила му и с наслада усети гладко избръснатата му кожа. После отговори:

— И без това трябва да се обадя на няколко места. Така че, не се притеснявай за мене!

— Да, това ми е много добре известно — отговори той и я целуна толкова настойчиво, че тя падна назад в леглото.

След минута обаче Виктори го избута нагоре и промърмори:

— Нали не искаш да закъснееш за срещата си с Джордж?!

— По дяволите! Копелето може и да почака! Нали кортът си е мой! — отбеляза Лин, но само след секунда се изправи. Той беше педант на тема задължения, точно като нея. Държеше да изпълни всички задължения, които бе поел. — Ще се видим след час!

— Приятно прекарване! — подвикна му тя.

Не пропусна да забележи, че тази сутрин Лин изглежда особено добре, облечен в бял костюм и обувки за тенис. Канеше се да играе скуош с друг милиардер — Джордж Пакстън, на корта си за скуош, който, доколкото бе успяла да схване, бе разположен някъде зад къщата. Помаха му, чувствайки се като съпруга, която изпраща съпруга си на работа.

После се мушна отново под завивките и се огледа. Знаеше, че след малко трябва да стане. Но това легло на Лин Бенет беше адски удобно! Чаршафите бяха меки, а трите огромни възглавници зад гърба й бяха като облаци, в които пропадаш с наслада. Цялото спално бельо беше, естествено, в бяло. Както и килимите, и тежките копринени завеси, и мебелите „Бидемайер“ — обаче истински „Бидемайер“, като онзи, който се намира само в Европа или на някой аукцион в „Сотбис“, а не простите имитации, с които подлъгваха снобите в старата част на Гринич Вилидж. Само мебелите тук струваха най-малко половин милион долара. Но пък чаршафите… те бяха божествени!

Защо светът е устроен така, че само много богатите могат да си позволят подобни чаршафи? Тя беше отишла в най-скъпия магазин за спално бельо на Медисън авеню — „Пратези“, където бе платила хиляда долара за един комплект чаршафи (всъщност петстотин, защото бяха на разпродажба). И те пак не бяха така меки като тези. Чаршафите на Лин символизираха разликата между милионера и милиардера. Напомняха ти, че независимо колко си богат, винаги ще има някой, който е по-богат от тебе.

Но на кого му пукаше?! Лин може и да има много повече пари от нея, но тя пък бе светска дама, която си бе създала съвсем сама както името, така и бизнеса, и интересния си живот и в този смисъл нямаше никаква нужда нито от Лин, нито от неговите чаршафи. От друга страна, точно това бе и интересното на връзката с Лин. Вярно е, че беше истински задник, но пък забавен задник. И сега, отпускайки глава върху меката възглавница (която я обгърна от двете страни така, че едва не я задуши), тя се върна мислено към събитията от последните няколко дена…

Онази вечер на първата им, почти катастрофална първа среща тя бе подхванала Лин още в мига, когато колата се бе отделила от тротоара.

— Наистина ли се налага да принуждаваш асистентката си (съзнателно бе избегнала думата „секретарка“) да ти носи шампанското чак до колата? — бе попитала Виктори.

— Че тя няма нищо против! — бе отбелязал спокойно той, докато отваряше шампанското. — Тя е най-добре платената секретарка в цял Ню Йорк. Освен това ме обича.

— Само защото е длъжна да го прави. И от къде на къде ще я караш да ти урежда личните срещи?! Защо не се обади сам? — продължи Виктори.

Много добре знаеше, че се държи изключително грубо, но точно в този момент изобщо не й пукаше. Лин я бе накарал да го чака, докато довърши разговора си с Танър Коул — постъпка, която изобщо не отстъпваше по грубост на нейната.

— Ами… — започна Лин, докато наливаше шампанското в чашите, сложени в специалната поставка от полирано дърво в средата на задната седалка, — минута от моето време струва около пет хиляди долара. Не че твърдя, че ти не ги заслужаваш, но ако ти се бях обадил и ти ми беше отказала, щеше да ми струва близо двадесет хиляди долара!

— Убедена съм, че можеш да си позволиш подобна дребна сума! — бе изтъкнала тя с тон, изпълнен с презрение.

Въпросът не е дали мога да си ги позволя или не, а дали искам — бе натъртил, ухилен самодоволно, той.

Тя му бе отвърнала с цинична усмивка. Не можеше да се отрече, че е красив мъж. Обаче усмивката му беше като на акула.

— Това е най-жалкото извинение за страх от отказ, което някога съм чувала — бе заявила тогава Виктори. И бе взела решение, че ще се покаже с него в музея „Уитни“, а след това ще се прибере вкъщи. За нищо на света няма да позволи на този човек да я принуди да вечеря с него.

— Да де, обаче не получих отказ! — изтъкна Лин.

— Ще имаш тази възможност!

— Наистина ли толкова ми се сърдиш, че накарах Елън да уреди срещата ни тази вечер? — обърна се изумено към нея той. Е, поне имаше благоприличието да се престори на объркан.

— Сърдя се, но не заради това! Сърдя се, защото ме накара да вися в кабинета ти като идиотка, докато ти благоволиш да си довършиш разговора с Танър Коул!

— Да не би да твърдиш, че всеки път, когато се появиш в стаята, аз трябва да ти скачам на крака и да прекъсвам всички разговори?

— Точно така! — натърти Виктори. — Освен ако аз самата не разговарям по телефона. Тогава е друго.

След тези думи тя го изгледа внимателно, питайки се как ще ги приеме. Дали пък няма да я изхвърли от колата си? И да го направи, голяма работа! Но както скоро стана ясно, той изобщо не я възприемаше на сериозно. Телефонът му внезапно иззвъня. Той го погледна, присви очи, за да види номера, и заяви:

— Е, ще ми разрешиш ли да приема обаждането на президента на Бразилия?

Тя се усмихна хладно и отсече:

— Когато си с мен, дори и президентът на Бразилия може да почака!

— Както кажеш! — кимна спокойно той и изключи.

В продължение на няколко минути в колата се възцари упорито мълчание. Виктори се запита как така, щом като изобщо не го познава, двамата се карат като двойка, проживяла години и години заедно. Душата й се изпълни с чувство за вина. Не бе в стила й да се държи като кучка. Вярно е, че мъже като Лин Бенет са в състояние да извадят наяве и най-лошите качества на всяка жена, но тя реши, че в никакъв случай няма да му се поддаде. Затова накрая се обади:

— Наистина ли беше президентът на Бразилия?

— Не, беше Елън — засмя се той. — Едно на нула за мен!

Стегна се, стараейки се да скрие усмивката си. После изрече с равен тон:

— Засега!

— В интерес на истината, резултатът е в твоя полза. Едно на нула за теб. Защото наистина беше президентът на Бразилия.

„Господи, този човек е луд!“ — помисли си тя.

Лимузината зави на ъгъла на Медисън авеню. Пред музея „Уитни“ имаше истинско стълпотворение на коли, но Лин най-неочаквано реши, че Бъмпи трябва да спре точно пред входа и никъде другаде.

— Вмъкни се между тях, Бъмп! — започна да го подканя той.

— Опитвам се, господин Бенет! Но точно пред нас има една лимузина…

— Мамка й на лимузината! — извика Лин. — Това е каручката на стареца Шайнър! Или, по-точно казано, на Шибаняка! — добави вече към Виктори. — Когато бях млад и едва прохождах в бизнеса, той ми заяви, че никога няма да мога да изкарам и петак. Да знаеш, че никога няма да му позволя да забрави тези свои думи! — После се обърна към шофьора и отсече: — Бъмпи, ако след пет секунди лимузината на Шибаняка не се е изпарила, удари я!

— Ама тогава ще дойде полицията и ще изгубим още повече време! — запротестира нещастният шофьор.

— Че какво толкова?! Нали знаеш как да се оправяш с полицията?! — изтъкна Лин.

На Виктори й писна. Обърна се към Лин и извика:

— Няма ли най-сетне да престанеш?! Държиш се като смахнат и това никак не ми е приятно! Ако не можеш да изминеш пешком петте крачки до тротоара, значи имаш голям проблем!

Лин се разсмя, цапна шофьора по рамото и извика:

— Чу ли това, Бъмп? Заедно сме само от десет минути, но тя вече ме познава! Хайде, идвай! — обърна се той към нея и й подаде ръка. — Знаех си, че с теб ще ми бъде много забавно!

Тя се смръщи. Този Лин Бенет определено не се обиждаше лесно. И тогава стигна до извода, че като че ли започва да го харесва. Макар и мъничко.

Което беше добре. Защото дори и да искаше още сега да се отърве от него, нямаше начин да го направи. Веднага щом двамата се показаха от колата, бяха обкръжени от фотографи. Биеналето „Уитни“ беше най-важната изложба за един изключително полемичен, тесен кръг художници, подбрани от комитета. Това беше едно от най-дебатираните събития в областта на изкуството, но Виктори непрекъснато забравяше и за социалната му значимост. И сега си даде сметка, че всички ще решат, че двамата с Лин ходят от доста време — никой няма да повярва, че са заедно само от няколко минути. Показването на биеналето „Уитни“ бе изключително удобен ход за всички двойки, чрез който те официално обявяваха връзката си.

И ето го сега Лин, хванал ръката й и хилещ се към фотографите така, сякаш наистина бяха любовници. Не че Виктори имаше нещо против хората да я видят с него — напротив. Просто не й допадаше мисълта да си помислят, че двамата действително правят секс. Опита се да си измъкне ръката, но той я хвана още по-здраво.

— Хрумвало ли ти е някога, че вероятно страдаш от синдрома на липса на достатъчно внимание? — попита го тихо тя, спомняйки си за поведението му в колата.

— Щом казваш! — кимна той и я погледна пренебрежително. — Хайде, хлапе! Ако смяташ, че отделихме достатъчно време на папараците, нека да влизаме вътре! — И я дръпна така, като че ли беше малко момиченце.

И макар че Виктори беше на високи токове, той пак се извисяваше най-малко с петнадесет сантиметра над нея. Така че физическата й съпротива надали би дала някакви резултати. И това добави още една точка в негова полза. Но после тя му върна при „Вагините“. „А истинското отмъщение — помисли си сега самодоволно тя — Беше онзи красив момент в ресторант «Чиприани».“

— Гигантски вагини в „Уитни“? — обърна се Уенди към Виктори. — Нищо особено!

Изобщо не беше шокирана. Вече нищо не бе в състояние да я изненада или шокира. Имаше проблеми единствено с концентрацията. Тази сутрин Шейн й се беше обадил, за да я помоли да вземе децата и да ги заведе на гости при майка си, която живееше в Горен Истсайд. И от мисълта как Шейн се забавлява с децата и техните баба и дядо, но без нея, й прилошаваше.

Седеше на мечтаната от всички ъглова предна масичка в „Да Силвано“ заедно с Нико и Виктори. Ресторантът беше препълнен, но хората продължаваха да прииждат само за да им бъде казано, че места няма. Непрекъснатото отваряне и затваряне на вратата причиняваше течение, което удряше Уенди точно в гърба. Тя вдигаше смъкващия се по раменете й копринен шал, но той отказваше да стои мирно. Шаловете очевидно бяха излезли от мода, но това бе най-доброто, което успя да измисли за неделен обяд.

Сега тя се приведе напред, опитвайки се да си придаде заинтересован вид. Дали Шейн е казал на родителите си за раздялата им? Дали в момента не разговарят за нея? Майката му и без това никога не я бе харесвала. Сигурно сега казва на сина си, че Уенди изобщо не става за майка…

— Вече им стана навик на всяко биенале да показват нещо шокиращо — тъкмо казваше Нико. — Спомням си, че преди няколко години беше видеозапис на един тип, целият боядисан в синьо, който си играе с пениса си.

— Шокът е задължителен за биеналето — отбеляза Виктори, докато топеше гризината си в каничката с течно краве масло. — Тази година кулминацията са тези гигантски вагини, в чиито отвори са поставени пластмасови кукли.

— При това не особено добре изработени — добави Нико.

— Виждала ли си ги? — попита Уенди.

— Наложи се — отговори Нико. — Ще ги сложим в декемврийския ни брой.

Уенди само кимна, усещайки се като аутсайдер. Единственото, с което се занимаваше, бе да прави филми и да се грижи за семейството си. Не разполагаше с никакъв културен или социален живот, не пристъпваше нито крачка отвъд тясната си клетка. И напоследък й се налагаше да впряга цялата си налична енергия, за да продължава напред. Обърна се и погледна към Виктори, която излъчваше сиянието на двадесет и пет годишна жена. Двете бяха на една и съща възраст, но Виктори ходеше навсякъде и правеше каквото си поиска. Даже все още ходеше на срещи. Внезапно я осени мисълта, че не е ходила на среща вече повече от петнадесет години. При тази мисъл усещането за световъртеж се върна отново, при това с още по-голяма сила. Ами ако пак й се наложи да тръгне по срещи? Та тя вече бе изгубила представа какво трябва да прави!

В този момент Виктори казваше:

— Както стана ясно, художничката е някаква млада жена от Бруклин, която току-що е родила и е била ужасена от преживяното. Разправяше наляво и надясно, че никой никога не предупреждава жените какво ги очаква, когато раждат.

— О, я стига! — махна с ръка Уенди. — Защо всяка жена, която е родила, се държи така, сякаш е единствената майка на този свят?!

— Според мен творбата й е просто реакция на факта, че единствено жените са тези, които трябва да раждат деца — отговори Нико.

— Както и да е — продължи Виктори. — Лин буквално се побърка. Заяви, че сигурно ще повърне.

— И ти се срещаш с подобен мъж?! — изуми се Уенди.

— Уен, тези вагини са действително ужасни! — изтъкна Виктори. — Нямам предвид темата, а начина, по който са направени. Та точно заради това реших да му скроя номер, един вид да му върна заради това, че се държи като говедо! Убедих го, че скулптурата на гигантските вагини някой ден ще бъде значима точно толкова, колкото и Венерата от Вилендорф — нали се сещате, онази праисторическа статуетка на плодородието? И най-готиното е, че той ми повярва! Купи вагините за двадесет хиляди долара.

При тези думи тя се облегна самодоволно на стола, припомняйки си момента. Бе дръпнала мърморещия като ученик Лин настрани и му бе пошепнала:

— Да знаеш, че това нещо ще завърши в някой голям музей! Едно време не вземаха на сериозно и консервните кутии на Анди Уорхол, ама виж какво стана!

— Ти си луда! — бе извикал той.

— Аз може и да съм, но дълбоко се съмнявам, че същото се отнася и за Брандън Уинтърс. — Брандън Уинтърс бе уредникът на музея „Уитни“. Виктори го познаваше, макар и бегло, но бе решила да спретне на Лин цяло шоу, като проведе с него пространен разговор. — Нали чу какво каза Брандън? Музеят за съвременно изкуство в Чикаго вече е проявил огромен интерес към тази творба, както и два музея от Германия. Казва, че сравнявали скулптурата на вагините с Венерата от Вилендорф.

Брандън не беше казвал нищо такова, но подобни глупости бяха напълно в неговия стил и Виктори го знаеше много добре.

— Венерата от какво? — погледна я неразбиращо Лин.

Тя го погледна и се престори на объркана.

— Венерата от Вилендорф. Господи, Лин, при твоя интерес към изкуството бих си помислила, че… Не може да не си чувал за нея! Е, от друга страна, тя е само на двадесет и пет хиляди години, така че може и да не си обърнал внимание…

И точно тогава върху лицето на Лин се бе появило онова странно изражение и той бе разбутал тълпата, застанала пред скулптурата с вагините. Бе разменил няколко думи с Брандън Уинтърс, чието изражение на свой ред премина през фазите на изненада, после задоволство и накрая сервилност. Лин му беше подал визитката си.

— Е? — бе го попитала Виктори, когато се върна при нея.

Той я хвана за ръка, отведе я настрани и с конспиративен тон прошепна:

— Купих една.

— Колко?

— Двадесет хиляди долара.

Това беше приблизително същата сума пари, която той щеше да изгуби, ако си бе направил труда да й се обади лично, а тя бе отхвърлила поканата му. Сърцето й се изпълни със задоволство. Каза си, че в крайна сметка може да отиде и на вечеря с него — ако не за друго, то поне за да провери какви нови номерца би могла да му спретне.

Двамата седяха на романтична маса в ъгъла на ресторант „Чиприани“, а в камината пред тях играеха отблясъците на огъня. Първото нещо, което Лин направи, бе да поръча бутилка шампанско „Кристал“, което, както тя вече бе имала възможността да установи, той пиеше вместо вода. Подозрението й, че Лин страда от синдрома на липса на достатъчно внимание започна да се затвърждава. Той не бе в състояние да седи на едно място — непрекъснато ставаше, за да говори с хората от другите маси. Точно тогава Виктори реши да не казва нищо, защото бе наясно, че единственият начин да накараш един мъж да проумее, че поведението му е било отвратително, е да му го върнеш. И когато той се върна на масата им за трети път, тя стана и се запъти към бара. Заговори се с една двойка, която познаваше. Обсъдиха надълго и нашироко ремонта на апартамента им, докато тя положи максимални усилия да удължи поръчката си на джинджифилова бира. Накрая се върна при Лин.

— Доста се забави — отбеляза той, очевидно обиден.

— О, просто едни важни хора, които нямаше как да не поздравя! — махна пренебрежително с ръка тя.

Пристигна сервитьорът, за да приеме поръчката им.

— За мен три унции хайвер от белуга, ако обичате — изрече кокетно тя, сякаш подобна поръчка бе за нея напълно естествена.

Лин положи максимални усилия да не издаде гнева си — нали все пак всички знаеха, че е милиардер. И все пак бе пределно ясно, че е вбесен. Което пролича и от коментара му:

— Повечето хора биха се задоволили и с една унция!

— О, аз не съм като повечето — отвърна весело тя. — Освен това съм много гладна!

После си поръча омар, а за десерт — шоколадово суфле. Накара го да говори за детството си — как баща му е напуснал семейството, когато Лин е бил само на четиринадесет, и как има двама по-малки братя, и как е трябвало да започне работа в заведение за бързо хранене, и как е трябвало да излъже, че е по-голям, за да получи работата. И постепенно започна да го харесва малко повече. Усети, че дълбоко — под маската на абсурдната показност той всъщност е свестен човек. Единственото неприятно у него бе, че като че ли се чувства длъжен непрекъснато да се прави на кретен.

Когато пристигна десертът, тя стана и се запъти към тоалетната. Да, отби се и там, но първо откри управителя и му връчи своята черна карта „Американ експрес“. Заяви, че вечерята е за нейна сметка. Още от самото начало бе решила да го направи, но от друга страна, знаеше, че ако човек държи да плати нещо, никога не чака пристигането на сметката. Прави го предварително, леко и неусетно. По този начин си спестява споровете, които иначе задължително биха последвали.

Когато излезе от тоалетната, подписа чека. Сметката надвишаваше хиляда долара, но на нея изобщо не й пукаше. Може и да имаше проблеми в бизнеса, но Лин не беше длъжен да знае. Освен това си струваше да зърне изражението на лицето му, когато разбере, че тя вече се е погрижила за всичко.

Върна се на масата и продължи да разговаря с него за различни общи приятели и познати. Колкото и незряло да изглеждаше отстрани, самият факт да грабнеш сметката и да я платиш те поставя веднага в позицията на човека с власт и въпреки че повечето жени не биха схванали посланието, за бизнесмени като Лин това беше най-важният жест на контрол. И сега Виктори установи, че в мига, в който пое властта в свои ръце, поведението на Лин престана да я притеснява.

— Може ли сметката, ако обичате? — извика Лин и направи знак на управителя.

Виктори сгъна салфетката си с елегантен жест и се усмихна, когато зърна управителя как хуква към тях и хвърля притеснени погледи тук към нея, тук към нейния кавалер. Когато се озова до масата им, се поклони и промърмори:

— Сметката вече е оправена, господине.

— Така ли? И от кой?! — извиси глас Лин и се огледа яростно наоколо.

— Казва се „от кого“, скъпи — поправи го Виктори. — Дателен падеж.

— Въобще не ми пука дали е дателен или искателен! — отсече Лин. — Държа да знам кой ми е пипнал шибаната сметка!

Изражението на лицето му определено придоби заплашителен вид, като че ли се канеше всеки момент да ступа някого.

Управителят, който без съмнение бе свикнал да се справя с прищевките на влиятелните си клиенти, притисна длани, сведе глава и изрече тихо:

— От младата дама. Госпожица Форд.

— Кой?! — изуми се Лин и продължи да оглежда ресторанта, сякаш бе забравил, че вечеря именно с нея. Накрая му просветна. — О, ясно!

Виктори се усмихна и издиша. Най-сетне бе успяла да му затвори устата.

Мълчанието му продължи още няколко минути, докато се обличаха и слизаха по стълбите. Когато излязоха навън, той изсумтя:

— Нямаше нужда да го правиш, ако питаш мен!

— Аз не правя онова, от което има нужда. Правя само това, което искам! — сряза го Виктори.

— Тъкмо си мислех да те поканя за по едно питие преди лягане, но доколкото схващам, имаш други планове.

„Господи, този могъщ човек е голямо дете!“ — каза си тя. А на глас изрече:

— Не, нямам никакви други планове. Но наистина трябва да се прибирам. Лека нощ, Лин! — Подаде му ръка. — Беше ми много приятно да се запознаем.

— И на мен ми беше приятно — промърмори той и се отправи към колата си.

Застаналият до вратата на лимузината Бъмпи я изгледа невярващо.

Тя вдигна ръка и си спря такси. Да, сега вече беше научила всичко, което искаше да знае за този магнат. Вярно е, че имаше и няколко забавни момента с него, ала той в никакъв случай не можеше да се определи като джентълмен. Въобще не се сети да я изчака да си вземе такси, нито пък й благодари за вечерята. Вероятно се чувстваше твърде голям мъжкар, за да я изпрати, но дори и да беше така, истинският кавалер никога не забравя добрите си маниери.

„Толкова ли крехко е наистина егото му?“ — зачуди се тя. Нямаше никаква логика. В ранните години на своя бизнес Лин Бенет бе купувал компания след компания, за да може после безмилостно да ги разпокъса на парчета. Може да е било от чиста злоба. В този момент един тъничък гласец дълбоко в нея пошепна: „Играеш си с огъня!“

Ала в същия миг си спомни изражението му, когато й бе казал, че е мислел да я покани за по едно питие. За частица от секундата върху лицето му се бе изписало поражение — като че ли за сетен път си бе дал сметка, че в Ню Йорк е напълно безпредметно да каниш, когото и да било на лична среща и че няма никакъв смисъл да се опитваш. И този спомен я натъжи.

— Но той, разбира се, ти се е обадил повторно! — намеси се сега Нико. — Просто е нямал друг избор, нали?

Да, той наистина се бе обадил. Виктори се приведе напред на масата, за да предотврати възможността някой да ги подслушва, и продължи да разказва на приятелките си. Обадил се е в седем и половина в събота сутринта. Дотогава тя вече почти била забравила за него. Знайно е, че на всеки в Ню Йорк от време на време се случва и по някоя абсурдна среща, та затова Виктори си казваше, че дори и някой ден случайно да се срещнат, всеки от двамата ще се прави, че не познава другия. Ала ето че Лин все още не бе готов да се откаже от тази битка.

— Ало? — изрече тя сънливо в телефонната слушалка, мислейки си, че в подобен безбожно ранен час може да е само Уенди.

— Държа да знаеш, че в момента губя потенциално двадесет хиляди долара, като ти се обаждам лично — избоботи от другата страна на жицата гласът на Лин.

За своя голяма изненада тя се разсмя и за още по-голямо изумление установи, че се радва да го чуе отново.

— Виж ти! — обади се накрая. — Значи дори и през уикендите продължаваш да правиш по пет хиляди долара на минута! Какво си ти? Да не би да си самата телефонна компания?

— Ха, ще им се! Че аз съм много по-богат от телефонната компания! — изкиска се той.

— Ще се постарая да запомня.

— Както и да е. Бъди уверена, че дори и ти да ме отхвърлиш, аз продължавам да се котирам добре! — отсече той. — Помниш ли онази кошмарна скулптура, която ме накара да купя? Просто исках да ти кажа, че се оказа напълно права. Продадох я на онзи музей в Чикаго за четиридесет бона. Та си казах, че в такъв случай заслужаваш двадесет хиляди долара от моето време. Което ти оставя — тук направи кратка пауза, очевидно за да си погледне часовника, — точно деветдесет и две секунди!

— Какво имаш предвид? — попита Виктори.

— Мачът между „Янките“ и „Ред Сокс“. Последен от Националните квалификации. Довечера. Точно в седем.

— Става.

Каза си, че този човек не би могъл да бъде чак толкова лош, щом не само държи отново да я изведе на среща, но и да се опита да промени поведението си.

Е, Лин Бенет винаги щеше да си остане кретен. Ала онази вечер, по време на бейзболния мач, се държа като сладък кретен. Когато Бъмпи пристигна, той вече я чакаше в колата, което означаваше, че е нямал нищо против да изгуби от ценното си време, за да отиде лично да я вземе. А после се върнаха през почти половин Манхатън, чак до хеликоптерната площадка на Източна Петдесет и четвърта улица.

— Наясно съм, че си много богат — бе изтъкнала Виктори, докато двамата вървяха към сребристия хеликоптер, очакващ ги върху понтоните на Ист Ривър. — Но не смяташ ли, че е малко прекалено да ходиш до Бронкс с хеликоптер?!

— Напълно си права — кимна той, докато й помагаше да се качи. — Само дето мачът е в Бостън.

— О! — бе единственото, което успя да каже Виктори.

И по обичайните причини, стари колкото мъжа и жената, от този момент нататък вечерта им се разви прекрасно.