Триумфът на червилата

3

Великолепието на седмицата на модата дойде и отмина, палатките бяха прибрани и натъпкани някъде по складовете за дрехи и градът се отдаде на обичайното си ежедневие от работа, работа и пак работа.

В един бивш склад в Манхатън, на Двадесет и шеста улица, съвсем близо до Пето авеню, семейство Хийли се намираше в обичайното си състояние на пълен хаос. В някогашния плевник, който от три години изпълняваше ролята на дом за Уенди Хийли, съпруга й Шейн, трите им деца, както и цяла менажерия рибки, костенурки и хамстери, от тавана на голямата зала все още висяха разноцветните панделки от последния рожден ден. По пода се въргаляха спаружените останки от балоните, пълни преди с хелий. Червенобузест прощъпалник, с все още неразличим отдалече пол, седеше на дивана и пищеше. Долу до него бе приклекнало тъмнокосо момченце, опитващо се да извади вътрешностите на червено метално камионче пожарна чрез неотклонни млатения по изтърканите до блясък дъски.

Вратата на банята се отвори с трясък и оттам изскочи Уенди Хийли с килнати на носа очила, сграбчила двата края на японското кимоно, наметнато на гърба й, и се втурна в стаята. С една ръка грабна бебето, а с другата измъкна камиончето от ръцете на момченцето.

— Тайлър! — извика му тя. — Веднага се приготвяй за училище! Тайлър се излегна по корем на пода и покри главата си с ръце.

— Тайлър! — повтори заплашително Уенди.

Никакъв отговор. Уенди сграбчи детето за горнището на пижамката и го вдигна.

— Кажи „моля“ — изрече невъзмутимо Тайлър.

Уенди започна да подрусва в ръце бебето, като същевременно се опита да измисли как да се справи с поредното своенравие на баткото. Той беше едва на шест годинки и тя изобщо не искаше да му се дава, но прецени, че ако това ще го накара да се върне в стаята си и да се преоблече за училище, унижението си струваше.

— Окей — въздъхна примирено. — Моля ти се!

— Моля ти се какво? — изрече самоуверено Тайлър.

Уенди подбели очи и рече:

— Моля ти се, върви си в стаята и се преоблечи за училище!

Момченцето я изгледа хитро и отсече:

— Плати ми!

— Какво?! — зяпна майка му.

— Плати ми! — повтори авторитарно то и поднесе длан.

— Колко? — смръщи се Уенди.

— Пет кинта.

— Три!

— Става!

Стиснаха си ръцете и Тайлър побягна към стаята си доволен, че е отбелязал поредната точка срещу майка си.

— „Пали“ — обади се бебето, имайки предвид „пари“. То беше всъщност момиченце, на седемнадесет месеца, и Уенди вече знаеше, че първата дума на третото й дете бе „пари“, а не „мама“. Но какво можеше да направи тя?!

— Пари. Точно така, миличка. Пари. Хубаво нещо. — Насочи се към спалнята. Подобно на останалата част от плевнята, спалнята също беше мебелирана оскъдно — само най-основните неща. Въпреки това по някакъв незнаен начин успяваше да внуши усещане за задушаваща теснотия. — Парите са хубаво нещо, нали така, миличка? — продължи Уенди, като хвърли кръвнишки поглед на съпруга си Шейн, който продължаваше да се излежава.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? — извиси глас той.

Господи! Веднага й стана ясно, че пак нещо не му е наред, че пак ще омърмори света. Нямаше представа докога ще може да го издържи. Още от миналата Коледа, което ще рече вече близо година, настроението на съпруга й варираше от пълно пренебрежение до тотална враждебност, като че ли се бе превърнал в заложник на собствения си живот.

— Би ли ми помогнал, скъпи? — попита колкото й бе възможно по-спокойно, едва сдържайки раздразнението си.

После се пресегна и вдигна рязко щорите — като пират, който вдига корабния флаг. Искаше й се да му се развика, да се разкрещи, но след дванадесет години брак с него бе наясно, че Шейн не реагира никак добре на женската агресия — ако тя започнеше да крещи, той щеше да се нацупи и заинати още повече.

Шейн се изправи в леглото, нацупи се, протегна се и се прозя преднамерено широко. Въпреки всеизвестния факт, че се бе омъжила за един мръсник и че му беше бясна, Уенди почувства болезнена любов към него. Просто Шейн беше прекалено красив и секси и ако сега не държеше в ръце бебето, тя със сигурност щеше да се опита да прави секс с него. Обаче веднага си даде сметка, че редовните свирки надали са най-подходящата награда за отвратителното му поведение.

— Тайлър се държи идиотски — обяви Уенди. — А Магда изобщо не съм я виждала…

— Сигурно си е в стаята и пак реве — махна небрежно с ръка съпругът й.

— И всички ще закъснеем — добави Уенди.

— Къде е дъртата госпожа… Как й беше името?

— Госпожа Минивър — поправи го Уенди. — Нямам представа. Очевидно и тя закъснява. Времето отвън е гадно. Би ли поддържал за малко бебето, ако обичаш? Да мога поне да си взема един душ!

И без да чака отговора му, тя му тръсна бебето. То веднага сграбчи стърчащата му, метросексуална коса (преди седем години Шейн бе ходил на козметичен хирург за вграждане на коса, за което бе платила, разбира се, Уенди) и я дръпна радостно, а Шейн, точно толкова радостно, потри носа си в този на момиченцето. Уенди се спря за миг на прага, разнежена от сцената между баща и дъщеря (възможно ли е на света да има по-добър баща от Шейн?!), ала Шейн побърза да вгорчи удоволствието от момента с думите:

— Ще се наложи днес ти да закараш децата на училище. Аз имам среща.

— Каква среща? — попита недоумяващо Уенди. — Среща в девет сутринта?!

— В девет и половина. Обаче е в ресторанта. Така че няма да имам никакво време да ги закарам на училище, а после да измина целия път до другия край на града и да бъда навреме.

— Не можеш ли да я отложиш за по-късничко?

— Не, Уенди — отвърна той с нарочно престорено търпение, сякаш й бе обяснявал това стотици пъти. — Срещата е с предприемача. И със строителния инспектор. Знаеш ли колко трудно е в наши дни да си уредиш среща с тези типове?! Но ако толкова много държиш да я отменя, няма проблеми! И тогава ще изминат още два месеца, докато ресторантът отвори врати. Какво пък, нали парите са си твои!

„Господи! — въздъхна за кой ли път вътрешно тя. — Пак се започва!“

— Парите ми са общи, Шейн — изрече търпеливо. — Казвала съм ти го милион пъти. Парите, които аз изкарвам, са за цялото ни семейство. За нас. За теб и за мен! — Уенди знаеше, че ако ролите бяха разменени, че ако той беше човекът, който изкарва всички пари в къщата, а тя не печели и цент, никога не би искала той да си ги стиска и да твърди, че са изцяло негови. — Просто си мисля… може би не си много щастлив с този ресторант. Може би трябва да се върнеш към сценариите…

За съжаление това се оказа червеното платно, развято под носа на бика.

— Мамка му, Уенди! — извика той. — Какво си ме зачесала тази сутрин?!

Тя се закова на място и стисна челюсти. Първата й мисъл бе, че иска да си вземе почивка и да замине някъде далече от съпруга и децата си, обаче бързо се съвзе и си даде сметка, че иска не почивка, а да прави още повече филми. И ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, искаше някой от филмите й да спечели „Оскар“ за най-добър филм (досега пет от лентите й бяха номинирани, но нито един не беше спечелил). Искаше да тръгне по червения килим, да се качи на сцената и да се изправи пред публиката, за да благодари на всички („Специални благодарности към моя любящ съпруг Шейн, без чиято помощ и подкрепа никога нямаше да постигна всичко това!“), а после да се наслаждава на нестихващите аплодисменти. Вместо всичко това обаче тя каза единствено:

— Просто искам да си щастлив, Шейн. — Добре премерена пауза. — Така че всички покрай теб да сме щастливи!

Запъти се към банята, завъртя крановете и се пъхна под душа. Боже! Какво, за бога, щеше да прави с Шейн?!

Примигна под горещата вода, заопипва около себе си за шампоана, а после вдигна шишето близо до очите си, за да види има ли нещо. Слава богу, поне й беше оставил малко. Докато сапунисваше косата си, Уенди се зачуди какво още би могла да стори, за да помогне на съпруга си. В крайна сметка той беше голям човек. Беше на тридесет и девет години. (Макар че обикновено изглеждаше много по-млад. Много, много по-млад. Уенди обичаше да казва на шега, че той е четвъртото й дете.) Да не би да преживява криза на четиридесетте? Или нещата отново опираха до пари и до факта, че през последните десет години Шейн не бе изкарал със собствен труд и цент?

Нищо ново под слънцето. И без това тя го издържаше още от мига, в който се бяха запознали преди цели петнадесет години.

Тогава проявяваше филми в едно филмово студио, а той се готвеше да стане велик творец на филми. Не режисьор — творец на филми! Беше с три години по-малък от нея, което в онези години си беше доста смело — двадесет и седем годишна жена с двадесет и четири годишен мъж. На всичко отгоре беше толкова красив, че спокойно можеше да стане актьор. Но за него актьорската професия не била достатъчно интелигентна. Била много под него. Тогава живееше с още трима младежи в една съборетина на пешеходната улица в Санта Моника, което не беше никак благодатно за развитие на любовна връзка, така се само след две седмици той се премести да живее при нея. Тогава твърдеше, че е истински творчески гений. А тя е практичната. Уенди нямаше нищо против. Той беше толкова неустоим! И сладък. Но винаги на нокти с живота. Пишеше сценарий и се опитваше да събере пари за независим филм. И тя му помогна, филмът й отне две години и 300 000 долара, а после се превърна в нещо като хит, така че двамата се ожениха.

Но после, типично по холивудски, всичко замря. Шейн получи няколко поръчки за сценарии, но нито един от тях не стигна до реализация. Истината беше, че те не бяха особено добри — нещо, което Уенди предпочиташе да пази за себе си. Казваше си, че това няма значение — той я подкрепяше, беше добър баща, двамата се забавляваха, така че на нея не й пукаше особено. И по причини, които тя и до днес не можеше да проумее, нейната кариера летеше стремглаво нагоре. Сега вече заемаше изключително влиятелен пост, макар че се стараеше да не обръща много внимание на този факт. За нея този пост бе важен единствено заради финансовото спокойствие, което им осигуряваше — не се налагаше да се тревожат за пари, въпреки че дълбоко в себе си тя непрекъснато се тревожеше. Тревожеше се, че може да я уволнят или че парите й могат да свършат — какво щяха да правят тогава?! И ето, че сега Шейн, който бе преминал от писане на сценарии към писане на роман (непубликуван), искаше да отваря ресторант! Уенди бе вложила вече 250 000 долара в този ресторант. Не знаеше почти нищо за проекта, защото нямаше време да му обърне внимание. Но знаеше, че сигурно и той ще бъде пълен провал. От друга страна, може пък да впише тези пари като разходи…

Излезе изпод душа и точно в този момент в банята се появи Шейн и й подаде мобилния телефон. Уенди го погледна въпросително и той прошепна:

— Джош е! — И сбърчи нос.

Уенди въздъхна. Джош бе един от тримата й асистенти — арогантен двадесет и три годишен младеж, който изобщо не се стараеше да прикрие факта, че по негово мнение нейната работа би трябвало да се падне на него. На няколко пъти се бе опитала да му изясни, че ранните часове на деня са време за семейството и че не трябва да я свързва с никого преди девет часа, освен ако не е нещо спешно. Но Джош изобщо не я слушаше и обикновено й звънеше поне три пъти между седем и половина и девет и петнадесет, когато тя пристигаше в офиса.

— Ранна птичка, както винаги рано пее, а, Джош? — изрече в телефона тя, докато изтриваше краката си.

Настъпи миг тишина, сякаш Джош възприе думите й като обвинение. За него бе напълно непонятно как е възможно хората да имат живот извън работата си. Той бе напълно убеден, че подобни хора изобщо не трябва да заемат властови позиции — особено над човек като него.

— Току-що се обади Виктор Матрик! — изрече той, отделяйки нарочно сричките. — Реших, че това вероятно влиза в графата на спешните неща.

„Мамка му!“ — прииска й се да изпищи. Мамка му! Мамка му! Мамка му! Виктор Матрик бе изпълнителният директор на „Сплач-Върнър“, която сега притежаваше „Парадор Пикчърс“ — компанията, на която пък тя беше президент.

— Какво му каза?

— Казах му, че в момента не си на линия, но че ще се опитам да се свържа с теб. — Пауза. — Да се опитам ли да го открия още сега?

— Само секунда, става ли?! — извика тя, уви се с една хавлия и се изстреля от банята. Докато минаваше покрай кухнята, видя, че госпожа Минивър вече е пристигнала и нацупено храни децата с багети и кремообразно сирене. По някакво чудо Тайлър и Магда се оказаха облечени и готови за училище.

— Добро утро! — изрече студено госпожа Минивър с изискания си британски акцент.

Заплатата й беше 150 000 долара годишно. По този повод Уенди често се шегуваше, че докато повечето бавачки получават по 100 000, акцентът на госпожа Минивър й струва допълнителни 50 000. Сега тя й помаха притеснено и забързано нахълта в малката задна стаичка, които наричаха кабинет. Вътре имаше метално бюро, чисто нов компютър, няколко неразпечатани кашона, играчки, разнообразни дивидита, спортна пътечка (използвана само веднъж) и три чифта ски. Уенди се отпусна върху мекия офис стол и изрече в телефона:

— Вече можеш да ме свържеш с Виктор!

Хавлиената кърпа се плъзна по тялото й и тя сведе поглед към гърдите си. Господи, започнали са да увисват! Някога те бяха нейната радост и гордост, а сега приличаха на две сплескани круши! Очевидно сериозно ще трябва да се замисли дали да не се подложи на козметична операция!

— Свързвам те с Виктор Матрик! — обяви от другия край на линията Джош с полупрезрителен и полуподмазвачески тон.

— Здравей, Виктор! — изчурулика бодро Уенди.

— Надявам се, че не те притеснявам — изрече с мазен глас шефът й.

— Ни най-малко!

— Хубаво. За онзи филм, дето ще му правим вътрешна прожекция. „Петнистото прасе.“ Да разбирам ли, че мога да заведа на него и внуците си?

Но какво, по дяволите… Какви ги дърдори този човек, за бога?!

— Ами… това зависи от възрастта на внуците ти, Виктор — изрече предпазливо Уенди. Възможно ли е шефът й да няма никаква представа за съдържанието на филма? — Това е нашата голяма романтична комедия за декември.

— Значи не е детско филмче — констатира Виктор.

— О, не! — отговори любезно тя. — Това е романтична комедия, която се върти около един шикозен ресторант в Уест Вилидж. В главните роли са Джени Кадин и Танър Коул.

— Да, знам, че играе Джени Кадин, та по този повод все се чудех защо е приела да играе прасето — възкликна Виктор и за огромно облекчение на Уенди се разсмя гръмогласно.

— Убедена съм, че Америка няма нищо против да я гледа и в такава роля, но точно в нашия случай, Виктор, „Петнистото прасе“ е името на ресторанта.

— Ясно — обади се шефът й, най-сетне поемайки си дъх след пристъпа на смях. — Е, Уенди, очаквам с нетърпение да те видя в пет.

— Точно така, Виктор. В пет часа — изрече спокойно тя, макар да й идваше да се разпищи. От две седмици насам бяха пуснали съобщение, че вътрешната прожекция ще бъде в четири.

— Мислех, че вътрешната прожекция е в четири! — изсъска Джош веднага щом Виктор затвори. За асистентите беше стандартна практика да остават на линия, за да си водят записки за разговора, ако се налага.

— Беше! — отбеляза саркастично Уенди. — Но сега, както разбирам, ще бъде в пет. Следователно ще се наложи да се свържеш с всички и да им съобщиш за промяната в часа.

— Ами ако не им е удобно?

— Ще им бъде удобно и още как! Просто им съобщи, че промяната е наложена от Виктор Матрик!

С тези думи тя затвори. Отпусна се назад в стола си и простена. Вече години наред хората разправяха, че Виктор Матрик, когото всички наричаха просто Стареца, постепенно полудява, а разговорът от тази сутрин определено го доказваше. Само това й трябваше! Ако Виктор откачи и го принудят да отстъпи мястото си на изпълнителен директор, компанията ще сложи някой друг и тя вероятно ще бъде първият в списъка на уволнените. Винаги се започваше от хората на нейната позиция. Независимо от добрите й резултати президентът на „Парадор Пикчърс“ би бил прекалено скъпа прищявка за новия изпълнителен директор. И тогава какво ще прави? Какво ще стане с децата й? Ами с Шейн?

„По дяволите!“ — рече си наум тя и вдигна хавлиената кърпа от пода. Това означаваше, че ще й се наложи да работи още по-упорито и на всичко отгоре да подходи хитро. Най-вероятно щяха да заменят Виктор с някой вътрешен човек, което означаваше, че тя трябва да започне да култивира близки познанства с всички президенти на отдели, както и с изпълнителните директори, които се отчитаха пред Виктор. Надали можеха да изберат по-лош момент от този! „Парадор Пикчърс“ произвеждаше по шестнадесет филма на година и тя надзираваше лично всеки един от тях — от закупуването на авторските права на основния материал до наемането на сценаристите и режисьорите, и актьорите, и операторския екип, до одобряването на бюджетите, до посещение на евентуалните места за снимките, до съблюдаването на ежедневните дреболии и пускането на бележки до редакторите, а после до вземането на решенията за рекламния бюджет, и за промоциите, и накрая — присъствието на премиерите. И на всичко отгоре точно сега се намираше в подготвителната фаза на един филм, който лично тя считаше за най-важен в своята кариера, филмът се наричаше „Парцаливите пилигрими“ и снимките му трябваше да започнат след два месеца. „Парцаливите пилигрими“ беше филмът с главно „ф“ — филмът, който всеки във филмовата индустрия си мечтаеше да направи някой ден, от онези филми, за които хората в нейните среди живееха, от филмите, заради които човек изобщо се решаваше да влезе в бизнеса. Но точно сега „Парцаливите пилигрими“ приличаше на малко бебе. За да оцелее до следващата фаза от живота си, той се нуждаеше от непрестанно внимание и грижи — къпане, хранене, смяна на пелените. И последното нещо, което й трябваше точно сега, бе да обикаля офисите и да се натяга на шефове и колеги.

Телефонът й отново иззвъня. Уенди погледна дисплея и видя, че е отново от сградата на „Сплач-Върнър“. Да не би Виктор пак да е решил да си поговори с нея?

— Ало? — изрече бодро тя.

— Уенди? — долови тихичък гласец от другия край на линията. — Обажда се Миранда. Миранда Дилейни, асистентката на Нико О’Нийли. — Звучеше така, сякаш разполага със свободно време за разговори по цял ден (което вероятно беше точно така).

— Да, Миранда, как си? — побърза да я прекъсне Уенди.

— Добре съм — отговори бавно момичето. После си прочисти гърлото и добави — Нико ми поръча да проверя дали остава уговорката ви днес за обяд. В „Майкълс“.

— О, да. Обядът — кимна Уенди.

Напълно беше забравила за този обяд и вероятно при други обстоятелства щеше да го отмени заради вътрешната прожекция на новия филм. Но бързо размисли. Ако Виктор е решил да се самоунищожи, подкрепата на Нико би била неоценима. Особено като се имаше предвид, че приятелката й растеше бързо в йерархията на „Сплач-Върнър“ и вече тайничко беше пуснала пипалата си, за да стане президент на цялото издателско подразделение, което би я поставило точно под Виктор по отношение на властта. На Уенди й оставаше само да се надява, че Нико ще успее да получи този престижен пост преди Виктор окончателно да е загубил разсъдъка си.