Триумфът на червилата

25

— Уенди! — възкликна Селдън Роуз. — Уенди, ти ли си?!

„Че кой друг да е?“ — помисли си леко раздразнена тя. Бе забелязала Селдън още когато слезе, за да помоли управителя да й осигури още една стая до нейната — за бавачката Гуинет. Надяваше се да успее да се измъкне от него, но той най-неочаквано бе вдигнал очи от вестника си и лицето му се бе озарило от приятна изненада. Е, вече нямаше как да го подмине. Налагаше се да го поздрави. Ако не го направи, той вероятно ще тръгне да говори пред хората, че тя се големее.

— Здравей, Селдън! — извика Уенди и се приближи към масата му. Но какво, за бога, прави той в лоби бара на хотел „Мърсър“, при това в девет сутринта в неделя и пие… какво? Загледа се в чашата пред него. Стори й се „Блъди Мери“. При това със стрък целина, резенче лимон, три маслинки и сламка, моля ви се!

Селдън Роуз пие „Блъди Мери“ със сламка?! Аха, хванах го!

Той се изправи. Въпреки сламката, която го оприличаваше по-скоро на дванадесетгодишен хлапак, той изглеждаше стряскащо секси — с дългата си кестенява коса и очилата за четене. Очила с костни рамки. Възхитително!

— Ще се присъединиш ли към мен за по едно питие? Или може би мляко? — попита той и я огледа. — Като те гледам, няма да ти се отрази зле.

Тя автоматично се изпъчи и вирна нос.

— Защо, да не би да изглеждам зле?

— Не, Уенди, в никакъв случай, просто аз…

— Нека ти обясня нещо, Селдън! — изрече заплашително тя. — Ако искаш да знаеш нещо много важно за жените, и особено за жените като мен, никога не ни казвай, че едно питие няма да ни се отрази зле! Същото се отнася и за импланти в гърдите, и за проклетото мляко!

— Божичко, Уенди! — дръпна се сащисано той. — Не исках да кажа… Ти си изглеждаш страхотно, както винаги…

— Страхотно ли? — изгледа го подозрително тя.

— Определено нямаш нужда от импланти. Така де… — Сведе сконфузено очи под унищожителния й поглед. — Само ти предложих да пийнеш нещо, за да ти кажа, че ще ми е приятно да поседиш при мен!

И й дръпна един стол на своята маса.

Уенди изгледа стола подозрително. „Какво пък!“ — каза си тя и отметна назад косата си. Не че имаше какво друго да прави. Седна.

— Е, какво става с теб, Селдън?

— Всичко при мен върви страхотно!

— Не си ли забелязал, че на всички в Ню Йорк и Лос Анжелис, и особено на хората от нашия бизнес винаги им върви страхотно?

— Ами аз…

— Това не те ли притеснява, Селдън? Не го ли намираш за… подозрително?

— Погледнато от този ъгъл…

— Да, точно от този!

Селдън започна да върти сламката си. Накрая изрече:

— При теб поне всичко би трябвало да е страхотно, Уенди! Та твоето „Петнисто прасе“ спечели два „Оскара“!

— Но не и за „Най-хубав филм“!

— Все пак беше комедия! — изтъкна търпеливо той. — Последната комедия, която спечели „Оскар“ за „Най-хубав филм“, беше „Да возиш мис Дейзи“. И то още в края на осемдесетте. Знаеш как стават тези неща.

— Да, много добре знам как! — тросна се тя.

После се овладя. Защо се държи така гадно със Селдън? Виж го само! С нежното си лице и дългата си коса прилича по-скоро на колежански професор, отколкото на безмилостен филмов продуцент, което може би е съзнателна поза от негова страна, целяща да заблуди партньорите му относно истинския му характер. От друга страна, би могло и да означава, че Селдън Роуз е просто като всички останали и също иска да изглежда по-млад. Уенди не можеше да повярва, че само преди година го бе считала за много страшен. Но когато най-лошите ти страхове станат реалност, всичко останало придобива съвсем друг смисъл.

„Трябва да звънна на Нико и да й съобщя за тази среща със Селдън!“ — помисли си тя.

— А ти какво правиш тук? — попита, опитвайки се да се усмихне.

— Живея точно зад ъгъла. И идвам тук всяка неделя, за да закуся — отговори той. — По принцип нямам нищо против да бъда сам, с изключение на неделя сутрин. Няма нищо по-депресиращо от това да си приготвяш сам яйцата с бекон!

После й се усмихна мило. Уенди пак се вторачи в косата му. Но как е успял да я изправи толкова? Надали я глади всяка сутрин!

— Сигурна съм, че безпроблемно ще си намериш приятелка, Селдън — отсече твърдо тя, като му даде да разбере, че не възнамерява да се поддава на тази негова история за самотния ерген. — Ти си преуспял мъж, нямаш деца, освен това си… — тук направи пауза, — привлекателен.

— Така ли смяташ? — възкликна той, очевидно искрено зарадван от комплимента. После й подаде менюто си и предложи: — Трябва да опиташ суфлето със сирене! Много е добро! Както и да е. Иначе не е толкова лесно — заяви небрежно и се отпусна назад в стола си.

Уенди кимна и се вторачи в менюто. По едно време попита:

— Кое не е лесно — суфлето или връзката? — Надяваше се да е суфлето. — Не смяташ ли, че е твърде рано сутринта, за да говорим за връзки? — добави и му върна менюто.

— Права си. Да поговорим за теб! Ти какво правиш тук, между другото? — попита невинно той. — Не живееше ли някъде по-нагоре?

— Сега вече определено говорим за връзки.

— Така ли?

— Да. Е, сега живея тук. Това е всичко — отговори и извърна поглед.

Огледа се притеснено, усетила у себе си надигането на сексуалната възбуда. По някаква много странна причина Селдън Роуз я привличаше — и тя просто не бе в състояние да го превъзмогне. Кръстоса крака, а после разклати горния, като че ли с този жест й се искаше да му предаде неприличното си желание.

— Сериозно? — възкликна Селдън. Радост ли долови в тона му или просто си въобразяваше? Като че ли опитвайки се да овладее чувствата си, той се смръщи и отбеляза: — Значи все пак със съпруга ти не се получи нищо.

— Точно така — кимна тя. — Мисля, че в крайна сметка ти се оказа прав. Помниш ли как ми каза, че ако някой те предаде веднъж трябва да бъдеш готов да те предаде и втори път?

— Много съжалявам за теб, Уенди, ако това те прави нещастна — Замълча, а после изрече най-неочакваното нещо на света: — Но пък се радвам за себе си!

Тя го изгледа шокирано. Наистина ли бе казал това? Изчерви се и усети, че главата й се замайва. Надали мисли онова, което току-що каза. Най-добре е да не му обръща внимание…

Като че ли разчел мислите й, той добави:

— Говоря ти съвсем сериозно! Сега вероятно ще ми откажеш, но ми се иска някоя вечер да излезем заедно.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа като на среща! — изрече храбро Селдън. — Доколкото ми е известно, и до днес продължават да го наричат така. Макар да изглежда малко смешно хора на нашата възраст да ходят на среща.

— Ние двамата?! — извика ужасено тя.

Не го мислеше точно по този начин, но изненадата й беше толкова голяма, че изобщо не бе в състояние да се овладее. Кога за последен път мъж я беше канил на среща? Случвало ли й се е въобще някога?

— Ще те разбера, ако ми откажеш — изтъкна Селдън. — Така де… нали работим заедно…

Ако излязат на среща, дали това означава, че и ще спят заедно? От тази мисъл й се зави свят. Но не, това идваше по-късно. Точно така. Нормалните хора не спят заедно още на първата си среща.

Замайването й се усили.

— О, не, Селдън! — възкликна тя. — Искам да кажа, разбира се, съгласна съм! За мен ще бъде удоволствие да вечеряме заедно! Смятам, че вече не би имало никакви пречки. В крайна сметка децата не са при мен всеки ден!

— Така ли? — изненада се той.

Тя сви рамене, като й се прииска да смени темата. Едно е да приеме поканата му за среща, но съвсем друго — да му разказва отчайващото си положение. И сега го попита:

— Имаш ли деца?

— Бих искал, но… — започна той и я погледна сконфузено, — но не мога.

— Не можеш ли? — изгледа го невярващо тя.

— С първата ми жена опитвахме Направихме си всички необходими тестове и накрая се оказа, че проблемът е в мен. Тя не го прие много добре. Изневери ми, а после аз разбрах и реших също да й изневеря.

— Но това е ужасно! — ахна Уенди.

— Да, беше истински хаос — съгласи се Селдън. — А после втората ми съпруга… Е, нека просто кажем, че се ожених за жена, която беше пълна противоположност на първата ми съпруга. Не бяхме женени достатъчно дълго, за да разбера дали тя иска деца, но нещо ми подсказваше, че не иска. И без това тогава не бях достатъчно богат за нея.

— Все още ли съществуват подобни жени? — почти извика Уенди, неспособна да повярва.

— И още как! — кимна Селдън и отметна назад косата си. — Но с втората ми съпруга грешката си беше изцяло моя. Тя беше супермодел, а аз позволих на егото си да потуши гласа на здравия ми разум.

— Е, поне си стигнал до определени изводи за себе си — отбеляза окуражително Уенди, много доволна, че говорят за неговите проблеми, а не за нейните, нито пък за евентуалната им среща. — Повечето мъже продължават да се заблуждават, че ако успеят да си хванат някоя манекенка или супермодел, ще си решат всичките проблеми.

— О, нищо подобно! Точно тогава започват проблемите! — отбеляза загадъчно Селдън.

Уенди кимна и се отпусна назад в стола си. Беше много впечатлена. Няма нищо по-добро за самочувствието на една жена от мъж, който е бил с манекенка и я е изхвърлил! В тази мисъл имаше нещо особено успокояващо. Означаваше, че мъжът срещу теб има здрави, устойчиви ценности. Загледа се в него за момент. Наистина ли Селдън е толкова свестен? Или тя отново допуска грешка и всичките тези… глупости са просто… номер, целящ какво? Ако той действително се опитва да я вкара в леглото си, какво толкова лошо има в това?

— Какво мислиш да правиш сега? — попита внезапно той. — Тъкмо се канех да се поразходя из Сохо. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо не?! — възкликна усмихнато Уенди. Най-неочаквано и за нея самата идеята да прекара сутринта в разходка със Селдън й се понрави. Така поне няма да бъде сама.

Селдън плати сметката и двамата се изправиха.

— Хей, забравих да те питам! Защо ти си тук в „Мърсър“, а не съпругът ти?

Уенди отново се почувства като пълен боклук, припомняйки си разговора с Неса Хоуп от предишния ден.

— Да, би трябвало да е така, обаче… положението е твърде необичайно. Наложи се да отстъпя апартамента на съпруга си.

— Господи, Уенди! — възкликна Селдън. — Очевидно напоследък ти се е събрало много! — Отвори й вратата, даде й път и добави: — Ако имаш нужда от апартамент, може би ще успея да ти помогна! Познавам един страхотен агент по недвижимите имоти!

— Благодаря! — кимна тя. — Може би този път ще се възползвам от предложението ти!

И докато излизаше на тротоара, тя си каза, че Селдън е много мил човек. „Колко приятно е за разнообразие да бъдеш с приятен и мил човек! — помисли си тя. — Приятен и мил!“

Кой би могъл да допусне, че накрая това ще се окаже най-ценното качество у един мъж, което човек би могъл да си пожелае?!

Три часа по-късно двамата със Селдън пътуваха с товарния асансьор към неговия таван, след като се бяха разходили до река Хъдсън и обратно. За първи път от седмици наред тя бе успяла да се поотпусне мъничко и да забрави за Шейн и неговите страховити искания. Толкова бе странно и вълнуващо да се разхождаш в неделя сутрин с мъж, който не ти е съпруг, и да се държите като двойка — да се отбивате по магазините и да спирате за още една чашка кафе! Уенди бе купила рокличка за Клоуи, плюшен динозавър за Тайлър (който, между другото, бе избран от Селдън) и ново яке за Магда. И през цялото това време те не престанаха да разговарят, като че ли и двамата си даваха сметка, че когато млъкнат, ще трябва да се разделят. И когато пак стигнаха Западен Бродуей, тя сведе поглед, защото не й се искаше да си тръгва, но не знаеше какво да направи, а той беше казал: „Искаш ли да разгледаш моя таван? Тъкмо ще ти дам номера на моя агент по недвижимите имоти!“

— Прекрасна идея! — кимна тя облекчено и настроението й отново се върна.

— Трябва обаче да те предупредя, че не ме бива много по вътрешното обзавеждане…

— Мен също — отговори тя и го погледна крадешком.

Той също я гледаше и двамата побързаха да отвърнат погледи, крайно притеснени. Всичко, което искаха да знаят, беше в тези разменени погледи. И то гласеше: „Искам да правя секс с теб, веднага! И се надявам, че ти също го желаеш!“ Не й се беше случвало да преживее подобна размяна на погледи години наред — откакто все още не беше омъжена, което ще рече, преди повече от дванадесет години. Странно как всичко се връщаше отново — пресъхването на устните, топката в стомаха, омекналите колене… Страхът и възбудата от перспективата да попаднеш в непозната територия… Ново тяло, нов пенис, както и надеждата, че актът няма да се превърне в разочарование…

Направи гримаса.

— Нещо не е наред ли? — попита Селдън.

— О, не! — побърза да го успокои тя. — Всичко си е наред!

— Да не би да се притесняваш за децата си?

Боже, това изкачване с асансьора нямаше край! Беше забравила старите асансьори.

— За тях винаги се притеснявам — отвърна тя. — Но знам, че са добре. Шейн ще ги доведе чак в пет следобед.

Ето че го бе направила! Практически го бе уведомила, че разполага с още четири часа, за да му се отдаде.

— Какво прави Шейн с тях по цял ден? — попита Селдън.

— Води ги до конюшните — голямата ми дъщеря си има пони… Понякога ги води в парка или на рожден ден на някое хлапе.

— И може да се грижи съвсем сам за тях? — възкликна удивено Селдън.

Уенди кимна и отбеляза:

— Като човек е голям гадняр, но като баща е ненадминат. За съжаление!

Вратите на асансьора най-сетне се отвориха и двамата излязоха в голямо фоайе със стъклена стена, изградена от зелени блокчета. На пода имаше бежов ориенталски килим.

— Много е приятно — заяви предпазливо Уенди.

— Още не си видяла нищо — каза той и бутна една врата, скрита в стената, зад която се откри огромно празно пространство. Таванът на Селдън беше доста по-голям от нейния, но иначе не я беше излъгал — не го биваше много по вътрешното обзавеждане. В средата на голямата стая имаше дълга дървена маса с осем стола. До остъклената стена се виждаше самотен диван, пред който бе поставена стъклена масичка за кафе. И това бе всичко. Уенди не знаеше какво да каже.

— Доста е…

— Самотно, нали? — отбеляза Селдън, като се запъти към кухнята. — Непрекъснато си казвам, че трябва да си купя някои мебели или най-малкото да си наема вътрешен дизайнер. Но нали знаеш как става? Непрекъснато си зает с нещо по-важно и все отлагаш и без да се усетиш, са минали две години!

— А легло имаш ли? — попита Уенди.

— Виж легло имам. Както и широкоекранен телевизор. Всичко е в спалнята. Гледам всичките си програми в леглото.

Тя го последва в кухнята. Стъпките й отекваха по голия дървен под. Никога не си беше представяла, че Селдън Роуз — агресивният, преуспяващ директор от развлекателния бизнес — живее по този начин. Но човек никога не може да бъде сигурен, че познава някого, докато не го опознае наистина. Вероятно сега той смята, че е поел огромен риск, като й показва апартамента си. И сигурно й вярва достатъчно, че няма още утре да започне да разнася клюки из целия „Сплач-Върнър“ за необзаведения му апартамент. Представи си го как лежи в леглото си съвсем сам, облечен само по халат, стиснал дистанционното в ръка, и гледа новите кадри от своите ежедневни телевизионни програми. В тази мисъл имаше нещо много тъжно и мило. Но странното е, че тя го разбираше перфектно.

— Тук имам една бутилка шампанско — подвикна той, докато отваряше вратата на хладилника. — „Кристал“. Виктор ми го подари миналата година.

— И още не си го изпил? — попита тя, като се приближи зад него.

— Вероятно съм чакал някой специален случай — отговори той и се обърна с бутилката в ръка, но толкова рязко, че двамата се сблъскаха.

— Съжалявам — изчерви се тя.

— А аз — не! — отсече той и най-неочаквано се приведе и започна да я целува страстно.

Беше един от онези моменти, когато бентът на дълго сдържаните емоции най-сетне се пропуква и всичко започва да се излива на талази. Двамата не бяха в състояние да се откъснат един от друг. Селдън спря само толкова, колкото да остави бутилката. Като продължаваха да се целуват, те започнаха да се събличат, а Селдън я избутваше през стаята към дивана.

— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три деца…

— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три!

— Изобщо не ми пука — прошепна възбудено той.

Час по-късно все още правеха любов, когато тя чу, че телефонът й звъни. Неочакваният звук отекна като камбана в празното пространство.

— Телефонът ми… — прошепна тя.

— Трябва ли да го вдигаш?

— Не знам…

Телефонът спря да звъни, а след няколко секунди се появи знакът за текстово съобщение.

— Може би е добре да го провериш — отбеляза Селдън и се претърколи настрани. — Няма смисъл да се изнервяш излишно.

Тя стана от леглото му, където в крайна сметка се бяха оказали, и тръгна гола към дневната, където бе оставила чантата си на масата. Извади го и го включи.

— Мамо, къде си?! — чу тя дрезгавият, обвинителен шепот на Магда, който я накара да изтръпне от ужас. — Къде си, за бога?! Всички имаме пъпки! Всички сме болни!