Триумфът на червилата

8

Уенди Хийли седеше в задната част на служебния киносалон на четиридесет и третия етаж в сградата на „Сплач-Върнър“.

Киносалонът имаше петдесет места — тъмна кожа, с размерите на клубни фотьойли, а стените му бяха покрити с ламперия от светло дърво. В дръжките на креслата имаше поставки за чаши, а от дясната страна — подвижни дървени плотове за онези, които държаха да си водят бележки. В момента в прожекционната зала имаше дванадесетина човека: Питър и Сюзан — двамата изпълнителни директори, които бяха точно под Уенди в йерархията, Селдън Роуз — шефът на телевизионното подразделение, и той с двамата си помощници, Черил и Шарлийн, началниците на рекламните отдели за Източното и Западното крайбрежие, режисьорът на филма и гаджето му, както и трима от актьорите: Танър Коул, Джени Кадин и „новото попълнение“ Тони Кранли — дребен мъж с мишо изражение, за когото всички предвещаваха, че щял да стане голяма звезда, и който не можеше да направи и една крачка без личния си пиар Майра — яка, внушителна жена с медноруса коса, която приличаше на мамичка.

— Здрасти, миличка! — изрече Майра и целуна Уенди по бузата, но не и преди да бе настанила Тони в едно кресло на първия ред, точно до Танър Коул.

— Заповядай при нас! — покани я Шарлийн.

— Само след минутка! — отвърна Майра и се загледа изпитателно в Тони, който точно в този момент се правеше, че боксира Танър в ушите.

— Как върви? — попита Уенди и бутна нагоре очилата си. В момента беше леко изнервена и затова очилата непрекъснато се плъзгаха по носа й.

Майра пак погледна към Тони, подбели очи и сви рамене — жест, който предизвика усмивките на Шарлийн и Уенди.

— Не бе, сериозно, всичко е страхотно! — запротестира Майра.

— Видяхме онзи параграф на страница шеста — отбеляза Шарлийн. Въпросният параграф разказваше как Тони се опитал да опипва една прочута млада звезда по време на церемония за раздаване на награди и тя го зашлевила.

— Боже, как мразя актьорите! — въздъхна Уенди.

— Глупости! — извика Шарлийн, посочи я с пръст и отсече: — Ти обожаваш актьорите! Всички те знаят като продуцент на актьорите! А те пък обожават теб!

— Шарлийн заминава за Индия — отбеляза ни в клин, ни в ръкав Уенди.

— Ще ми се и аз да можех да замина нанякъде! — простена Майра.

— Че защо не го направиш?! — възкликна с жар Шарлийн. — Така де, има ли нещо, което да те спира? Преди месец просто се събудих една сутрин, огледах се и си казах: „За какво изобщо живея? Какво правя тук?“ И осъзнах, че имам нужда да живея. Истински. Да се махна от всичко това, за да успея да погледна всичко от нова перспектива.

— Да, като че ли всичко се свежда до това — съгласи се Уенди. — До перспективата.

— И ти можеш да дойдеш, ако искаш! — покани я Шарлийн.

— Но как да го направи? — намеси се Майра. — С всичките тези деца и какви ли не още задължения на главата!

— Ако щете вярвайте, но аз също съм мислила по този въпрос — отбеляза Уенди.

— Да бе, сега, като се замисля, можеш да излъжеш, че отиваш на снимки — вметна Шарлийн.

Уенди се усмихна. Знаеше си, че никога няма да може да направи подобно пътешествие. Но все пак самата идея за него… Още от дете си мечтаеше за дълго пътешествие. Да види света. Да се разхожда из екзотични кътчета… Но бързо изхвърли тази мисъл от главата си.

Огледа се и отново намести очилата си.

— Кого още чакаме? — попита Майра.

— Виктор Матрик — отговори Шарлийн и намигна на Уенди.

Уенди й се усмихна мрачно. Тази част от работата й беше най-неприятна. Миговете на агония преди началото на вътрешната прожекция, когато, независимо колко добър си си мислела, че е филмът, знаеш, че само след два часа може да се окажеш напълно опровергана; че онова, което си възприемала като смешно или съвсем ясно, по някакви неведоми причини не успее да докосне публиката. А после, независимо колко филма си продуцирала, независимо от успехите ти (а тя бе имала предостатъчно, даже може би повече, отколкото й се полагаше), провалите увисват над главата ти като косата на смъртта. Уенди си даваше сметка, че не трябва да допуска никакви емоции относно филмите си (нали мъжете непрекъснато обвиняваха жените, че влагат прекалено много емоции във всичко!), но бе напълно невъзможно да вложиш толкова много енергия в определен проект и да не се обвържеш емоционално с него. Затова, когато някой филм не се приемаше, все едно бе умрял някой добър приятел. Приятелят може и да е бил по принцип гадняр, да е бил истинско куку или пък неудачник, но това изобщо не означава, че не си го харесвал, че не си искал той все пак накрая да успее.

И когато филмите й се проваляха, когато умираха, в продължение на няколко дена след това тя пропадаше в тайната си черна дупка на срама. Защото не филмът се бе провалил — бе се провалила тя. Бе предала не само себе си, но и редица други хора.

— О, Уенди! — изтъкваше в такива моменти Шейн, въздъхвайки отвратено. — Защо изобщо ти пука? Та това е само някакъв си тъп холивудски филм!

А тя винаги се усмихваше и отговаряше:

— Прав си, скъпи!

Но всъщност не беше така. Той грешеше. Разковничето за всичко в този живот се състоеше в това, че трябва да ти пука — наистина да ти пука — за онова, което правиш. Да се отдадеш напълно на страстта си.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го погледна и пошепна на момичетата:

— Това е Шейн!

— Щастливка! — усмихна се Шарлийн и кимна. През последните пет години нито тя, нито Майра бяха имали късмета да се сдобият със сериозна връзка — факт, който като че ли непрекъснато пърхаше на ръба на съзнанието им.

Уенди се изправи и се запъти към коридора, за да приеме обаждането. Подплатените врати на прожекционната зала се притвориха тихо зад гърба й.

— Здрасти! — изрече щастливо в телефона. Това беше първият им разговор през този ден.

— Заета ли си? — попита той, както й се стори — доста хладно.

Не знае ли, че всеки момент ще започне скрийнингът? Може пък да е забравила да му каже.

— Всичко наред ли е, скъпи? — попита тя с топъл, майчински глас.

— Трябва да поговорим.

— Децата добре ли са? Нали с Магда нищо не се е случило?

— Децата са си добре — отговори с нехаен глас той. — Трябва да поговорим. Ние, двамата!

Това не прозвуча никак добре. През главата й запрепускаха десетки сценарии. Някой техен познат е починал; получили са уведомително писмо от данъчните, че трябва да внасят още пари; съдружниците му от ресторанта са го изхвърлили… Уенди вдигна глава. По коридора вървеше с бодра крачка Виктор Матрик. Защо винаги ставаше така, че мъжете и майките като че ли имат някакво шесто чувство, за да тормозят близките си по телефона в най-неудобния момент?!

— Ще ти се обадя по-късно. След вътрешната прожекция — заяви тя с възможно най-нормалния си тон и веднага изключи телефона.

— Здравей, Уенди! — поздрави я Виктор и разтърси ръката й.

— Радвам се да те видя, Виктор! Всички много се радваме, че успя да ни отделиш от ценното си време! — отвърна тя.

Отстъпи крачка встрани, за да го пропусне да влезе първи в киносалона. Настъпи миг на неудобство. Тя беше жена, но пък той беше по-възрастен от нея и имаше по-голяма власт. „Възрастта преди красотата“ — каза си Уенди. И все пак, след толкова години във филмовата индустрия, все още не знаеше как точно да се отнася с мъже като Виктор Матрик — възрастните мъже с авторитет и власт. Тя мразеше мъжкия авторитет. Всеки път, когато й се налагаше да се изправя очи в очи с мъже като Виктор, се чувстваше като малко момиченце, което е принудено да се опълчи на баща си. Отношенията с баща й не бяха никак лесни. Той се държеше хладно и пренебрежително с нея, като че ли изобщо не очакваше от дъщеря му да излезе нещо свястно (и до ден-днешен се удивляваше, че тя не само има работа, а и че изкарва толкова много пари — когато разбра, че Уенди печели повече от три милиона долара годишно, единственият му коментар бе: „Вече не мога да разбера този свят!“). Приятелката й Нико обаче отлично знаеше как да се оправя с мъже като Виктор. Прилагаше метода на тънките ласкателства. Говореше им на тяхното ниво Държеше се така, сякаш бе една от тях. А Уенди никога не можеше да го направи. Знаеше, че изобщо не е „една от тях“, така че бе безпредметно да се преструва.

— Смяташ ли, че ни очаква хит, а, Уенди? — попита я шефът й.

Виктор бе от онези магнати, които обичаха да повтарят имената на подчинените си отново и отново под претекст, че така им помагат да се чувстват значими, но всъщност по-скоро, за да ги сплашат, като им напомнят, че те притежават превъзходна памет, а горките служители — не.

— Виктор — изрече сега тя, — смятам, че филмът е страхотен!

— Ето такова отношение искам от всичките си началници! Ентусиазъм! — възкликна Виктор, сви дясната си ръка в юмрук и удари с нея дланта на лявата. — Хайде да си поиграем на топка!

Уенди последва Виктор в прожекционната зала и се настани в редицата точно зад него. Екранът припука и оживя, белият лъч зад тях освети огромната глава на Виктор и късата му, пожълтяваща коса. Уенди се отпусна назад в креслото си и през главата й премина мисълта как ли би реагирал Виктор, ако тя отиде при него и му заяви: „Хубаво, Виктор! Хайде сега да си поиграем на кукли!“

Точно сто и единадесет минути по-късно Танър Коул се приведе и целуна Джени Кадин в теглената от коне шейна, която се носеше по главната алея на Сентрал парк. Уенди бе виждала този край стотици пъти в монтажната зала, но все още бе в състояние да се изпълни с онова сълзливо задоволство, което може да се постигне само когато публиката действително е убедена, че правдата е възтържествувала благодарение на истинската любов. На пръв поглед това изглеждаше най-лесният край, но всъщност изобщо не беше така. Имаше си строги правила: мъж с високо обществено положение и пари се влюбва в жена с ниско обществено положение, обикновено по-бедничка, но пък иначе почтена и благородна. (Или в момиче. Това беше още по-добре.) Петдесетте години борба за феминизъм, образование и успехи не бяха допринесли почти с нищо за изкореняването на този мит. Имаше моменти, когато Уенди се чувстваше крайно некомфортно от мисълта, че й се налага да продава подобни глупости на съвременните жени. Но пък имаше ли някакъв избор? Тя работеше в развлекателния бизнес, а не в бизнеса на истината, а освен това колко жени с лека ръка биха се подписали под обратното — жена с високо обществено положение (умна, преуспяваща, влиятелна) се влюбва в мъж с далеч по-ниско обществено положение и накрая поема изцяло грижата за него?!

Глупости! Внушението е съвсем различно!

Шарлийн се приведе напред и потупа Уенди по рамото.

— И аз искам да преживея всичко това! — проплака тя, като посочи застиналия кадър на екрана, където Танър Коул бе впил устни в Джени Кадин и върху който вече вървяха надписите.

— На такива като нас подобно нещо никога не може да се случи — изсумтя Майра. — Още ли не си го разбрала?!

— Но аз искам! — изви Шарлийн.

— Аз пък искам яхта и частен самолет. Но няма да имам нито едното, нито другото — просъска Майра.

Хората започнаха да стават от местата си.

— Беше фантастично! — извика Танър Коул от първия ред.

— Страхотна работа сте свършили, хора! — изрече високо Виктор Матрик. — Наистина първокласна! Селдън, ти какво ще кажеш? Хит, нали?

Уенди се усмихна. В стомаха й се претърколи топка тревожност, примесена със страх и гняв. Този филм си беше неин, а не на Селдън! Селдън нямаше нищо общо с него, освен дето прочете сценария и звънна тук-там, за да им осигури за режисьор Питър Саймънсън. А ето че сега Селдън се беше приближил до Виктор и му разтърсваше ръката, подмазваше му се и го засипваше с поздравления, сякаш всичко това беше негово дело. Шибаният подлизурко Селдън Роуз със сплъстената си коса и глуповатата си усмивка (странното е, че някои жени в компанията го намираха за привлекателен, но Уенди изобщо не бе съгласна с тях) се опитваше да си присвои всички заслуги на неин гръб!

Уенди излезе на пътеката и се настани точно пред погледите на Виктор и Селдън. Беше от решаващо значение да наложи присъствието си. Не всеки ден й се отдаваше да бъде в една стая с Виктор Матрик, така че сега трябваше да използва всяка възможна секунда. Приведе глава и се усмихна на Селдън, все едно че го слуша задълбочено. Познаваше Селдън Роуз от години, всъщност — от цяла вечност, още от Лос Анжелис. Той бе известен сред техните среди като безогледно амбициозен тип. Може, но и тя беше такава. За тази игра винаги са нужни двама.

— Виктор — измърка нагаждачески Уенди (направо й призляваше, но знаеше, че така трябва да се държи), — искам да те поздравя за твоята всеотдайност към качеството! Този филм е пропит отвсякъде с интелигентността на „Сплач-Върнър“!

Очите на големия шеф заблестяха, макар че не стана ясно дали от лудост, дали от старост или по малко и от двете. И той отговори:

— Моята интелигентност, Уенди, се състои в това, че наемам най-добрите хора в света, за да ръководят компаниите ми! И двамата вършите страхотна работа!

Уенди се усмихна. С периферното си зрение забеляза, че Джени Кадин и Танър Коул се насочват по пътеката към нея. Само след тридесетина секунди Джени щеше да я обсеби и оттам нататък разговорът със Селдън и Виктор ще стане невъзможен. Джени веднага щеше да поиска тяхното внимание. Нали си беше филмова звезда — значи беше най-важна от всички!

— Благодаря ти, Виктор! — отвърна Селдън и улови погледа на Уенди. — Двамата с Уенди работим отлично заедно!

Уенди едва не ахна, но успя да задържи лицето си в измъчена усмивка. Значи такава му била играта на Селдън! Внезапно пред очите й изникна цялата картина — Селдън иска да придърпа „Парадор“ към собственото си подразделение, „Муви тайм“. Стреми се да управлява едновременно „Муви тайм“ и „Парадор“ и да се прави на неин шеф. Възмутително! Преди пет години, когато „Сплач-Върнър“ купи „Парадор“ и направиха Уенди президент, Селдън Роуз не бе искал да има нищо общо с филмовата компания. Говореше се, че си имал големи разправии с бившата съпруга, както и дори, че тайно подготвял почвата за провала на „Парадор“. Но после Уенди бе вдигнала „Парадор“ на крак, като през последните две години направи пет хитови ленти, докато „Муви тайм“ продължаваше все така да си куцука отзад. В такъв случай нищо чудно, че Селдън Роуз е решил да й обяви война.

Джени Кадин щеше да кацне при тях всеки момент. Уенди си пое дълбоко дъх през носа, надявайки се да захрани мозъка си с малко по-голяма доза кислород. Ако сега позволи на Селдън да отбележи точка пред Виктор, той ще пъхне пухкавите си пръстчета в пукнатината и ще започне да разтваря ли, разтваря, докато не сътвори пропаст.

Налагаше се веднага да го перне през пръстите!

— Помощта на Селдън бе неоценима, Виктор — изрече тя, като кимна, уж признавайки качествата на колегата си. — Имахме само две срещи по повод „Петнистото прасе“, но пък Селдън ни свърза с нашия режисьор, Питър Саймънсън. — И после се усмихна така, сякаш целият успех на филма се дължи на това единствено телефонно обаждане. — Който свърши превъзходна работа! — заключи триумфално.

Тук направи пауза, като вътрешно се поздрави за успешния удар. Беше напълно достатъчен, за да напомни на Селдън, че ако възнамерява да пресича забранената линия, Уенди ще го принуди да извади тежката артилерия, както и да подскаже на Виктор, че докато продължава да я държи на тази ръководна позиция, тя няма нищо против да работи и в екип. Моментът за това изказване също бе избран перфектно. Защото точно в следващата секунда при тях се появи Джени Кадин и обгърна с ръка раменете на Уенди, което означаваше, че всички разговори, които не се отнасят до великата звезда, трябва да приключат.

— Уен — пошепна й Джени с тон на съблазнителка, — уморена съм! Искам довечера да ти дойда на гости за вечеря! Ще ми приготвиш ли твоята прочута лазаня?

Уенди само я потупа по ръката и попита:

— Нали познаваш вече Виктор Матрик?

Джени, която беше висока 176 сантиметра и тежеше около 56 килограма (от които най-малко два за силиконовите импланти в гърдите й), се разгъна с грацията на змия и подаде дългата си бяла ръка на големия шеф.

— Здравей, татенце! — Пое ръката му, а после се приведе напред, за да го дари с шумна целувка по бузата. Лицето на Виктор светна. „Господ на благослови Джени!“ — помисли си Уенди. Винаги знаеше от коя страна е намазана филията. — Харесва ми това голямо, страхотно татенце! — изгука актрисата.

Виктор се изчерви още повече. Групата се насочи към асансьорите.

— Уенди вече работи по един страхотен нов сценарий за мен! — похвали се Джени на Виктор. Сините й очи бяха огромни, а когато ги разтвореше широко, за да подчертае нещо, за останалите беше просто невъзможно да отлепят поглед от нея. — Но този път е сериозен! Всички смятаме, че има огромен потенциал за няколко „Оскара“!

— По този въпрос говори само с Уенди — отбеляза Виктор, като я потупа бащински по рамото. — Никога не поставям под съмнение решенията на моите изпълнителни директори!

При тези думи се усмихна на цялата група и тръгна надолу по коридора към офиса си.

Селдън Роуз натисна копчето на асансьора. Киносалонът се намираше на предпоследния етаж, където беше и тайният асансьор, отвеждащ към личните помещения на Виктор и трапезарията му, под които следваха различните офиси и подразделения на „Сплач-Върнър“. Точно под него, където бе прожекционната зала, беше и етажът на Уенди. Тя целуна Джени по бузата и я покани в дома си на вечеря към осем часа. Селдън стоеше пред вратата на асансьора и въртеше в ръка мобилния си телефон, с което я накара да се запита дали не й е ядосан. Не че това имаше някакво значение. Сега, след като вече го погреба, можеше да си позволи най-малкото да бъде благородна.

— Поздравления, Селдън! — изрече, а после добави без доза ирония: — Свърши страхотна работа!

Селдън вдигна очи към нея, сви рамене и отвърна:

— Е, проектът си беше твой.

Тази негова реакция определено я изненада. Уенди бе работила достатъчно с мъже като Селдън Роуз (такива като него в киноиндустрията с лопата да ги ринеш), та знаеше, че това привидно смъкване на знамената обикновено предвещава негласно обявяване на война. Но, от друга страна, Селдън може да не е чак толкова безмилостен, колкото го определяше мълвата — или може би тя просто го бе натъпкала достатъчно дълбоко в кутийката му, за да я остави на мира поне през следващите два месеца. Това напълно я устройваше — и без това имаше предостатъчно проблеми. Докато вървеше по коридора към офиса си, който се намираше точно на ъгъла на етажа, мобилният й телефон иззвъня. Оказа се, че през последните два часа е събрал петнадесет нови съобщения, в това число пет от Джош, едно от дъщеря й и три от Шейн. Но какво му ставаше на този човек?! Сигурно пак ще й иска пари. Да, може би е прав. Трябва да поговорят. Тя да не би да е банка!

Първият номер, който Уенди набра, бе този на дъщеря си.

— Здрасти, мамоооу — провлачи с престорен аристократизъм Магда.

— Здравейте, графиньо, ваше сиятелство!

— Мисля, че ще се наложи да купите мен пони!

— О, така ли, не знаех! — възкликна Уенди, не без известно задоволство.

Вероятно това означаваше, че уроците по езда, които дъщеря й Магда вземаше с дъщерята на Нико — Катрина, вървят добре. Точно на това се беше и надявала. Магда бе страхотно човече. Щеше да й се отрази много добре да си хване нови приятелчета, да се вълнува от нещо смислено. Освен това колко би могло да струва едно пони? Та то е само миниатюрен кон, нали така?! Сигурно две-три хиляди долара?

— Защо не вземеш да се поразровиш в интернет и да разгледаш рекламите на понитата, а после да поговорим, става ли? — каза Уенди.

Магда въздъхна раздразнено и отвърна:

— Мамоооу, понитата не се намират така! Не и по интернет! — Отвращението в гласа й беше почти осезаемо. — Трябва да отлетиш до Палм Бийч с частния си самолет и там да се срещнеш с човека, който развъжда най-добрите понита в тази страна!

Господи! Един урок по езда и тя вече говори така, сякаш ще ходи на олимпиадата! Откъде ги научава всичките тези глупости?!

— Скъпа, ние няма да търсим пони от Палм Бийч! — изрече търпеливо майка й. — Сигурна съм, че можем да намерим много хубаво пони и тук, в Ню Йорк! — Всъщност, възможно ли е? Откъде идват тези понита все пак? Е, все някъде из града трябва да има. В крайна сметка Ню Йорк бе средище на всякакви паразити — както човешки, така и всякакви други. Колко ли видове животни и насекоми има по света, за които не знаем? — Ще говорим по този въпрос довечера, когато се върна. Джени К. ще ни гостува за вечеря.

— Джени коя? — изписка наперено Магда.

Уенди въздъхна и отговори:

— Актрисата. Магда! Не си ли спомняш? Тя е една от любимките ти! Играеше принцеса Дългоноска в онзи филм, дето много ти хареса!

— Но този филм беше анимационен, мамоооу!

— Е, тя беше гласът на принцесата — отговори Уенди, а после се отказа да спори с дъщеря си. — Татко вкъщи ли е?

— Не, не е.

Телефонът на Уенди отново иззвъня. Беше Шейн.

— Тъкмо ме търси по другата линия. Пак ще ти се обадя. Включи мобифона си. Шейн й изпращаше писмено съобщение. Там се казваше: „Искам развод.“

Това беше толкова очеваден вик за внимание, че Уенди едва не се разсмя. Шейн никога не би поискал развод. Къде ще отиде? Как ще се храни? Как ще си позволява скъпите ризи на „Долче & Кабана“, които толкова много обича?!

„Не бъди глупак — написа тя. — Обичам те!“

„Говоря съвсем сериозно!“

„Отложи развода за някой друг ден — отговори му Уенди. — Джени идва на вечеря! — И като послепис добави: — Нали ще се върнеш навреме?“