Триумфът на червилата

26

Проклет лъч ярка слънчева светлина заструи през огромните френски прозорци, преплува леглото на Виктори и се озова точно върху лицето й, като я накара да отвори стреснато очи.

Тя седна изплашена, а после автоматично се отпусна назад и простена. Чувстваше главата си като циментен блок, пресован в менгеме.

Толкова ли е пияна наистина?

И защо щорите на прозорците са вдигнати?!

Хммм. Вероятно ги е вдигнала тя, когато снощи се е прибрала в стаята си. Сега, като се замисли, си спомни, че наистина излиза на балкона и наблюдава морето, лунната пътека и вълничките, които се разбиваха в брега. Но най-яркият й спомен беше някаква реплика: „Не е чак толкова по-хубаво от Хамптънс, ако питаш мен! Обаче французите, като типични сноби, си го превъзнасят!“ Кой бе изрекъл това? Не и Пиер… Може би Лин Бенет? Снощи наистина ли видя Лин? Лицето му изплува в съзнанието й, наред с много други лица, като албум от гимназията. Представи си го с официален смокинг, ухилен до уши.

Пак се изправи рязко в леглото си. Не беше Лин. Беше онзи актьор, френската филмова звезда, с която се беше запознала… В хотела… Късно през нощта… Странно, че и французите си имат своите филмови звезди… Този конкретно имаше доста голям нос, въпреки че й се стори млада филмова звезда. Надяваше се да не би по някакъв странен начин да е преспал в стаята й. Подобни неща й се бяха случвали и преди — събужда се и открива разни хора, заспали по фотьойлите или на пода, а веднъж дори бе открила един тип във ваната си. Но това се бе случило в Лос Анжелис — а там такива изпълнения си бяха нещо нормално.

Изпълзя до ръба на леглото и огледа стаята. Доколкото можеше да прецени, не се забелязваше ничие нежелано присъствие. Виктори приседна обратно, като въздъхна облекчено. И все пак около спомена за онзи млад французин имаше нещо неприятно. Да не би да е спала с него? Или пък да го е обидила? Като че ли си спомняше как обсъждаше носа му, че е много по-голям от нормалното, и как, ако бил американски актьор, досега хиляда пъти е трябвало да мине през пластичен хирург, за да го подкъси. Това ли е причината за необичайното й чувство за вина? От друга страна, не беше възможно един французин да се почувства обиден от коментари по повод носа си. Французите като че ли се гордееха с подобните си на хоботи израстъци, като изтъкваха, че те имали много и разнообразни приложения, които американците просто били прекалено задръстени, за да проумеят.

Хмммм. Най-добре да пийне кафе. Кафето може би ще й избистри ума.

Вдигна телефона и поръча на френски:

— Кафе с мляко, ако обичате!

— Добро утро, мадам! Много съжалявам, но рум сервисът ще се забави с около час!

— Един час?! — възкликна ужасено тя. — За чаша кафе?!

— Точно така, мадам. Тази сутрин сме много заети.

— Но какъв е този хотел?! — извика отчаяно тя. — Нямате чак толкова много стаи…

— Ресторантът ни е много хубав за закуска, мадам! Много приятен! С изглед към морето!

— Всичко е с изглед към морето — отбеляза тя и въздъхна раздразнено. — И бихте ли предали на всички, ако обичате, да престанат да ме наричат „мадам“?! Аз не съм омъжена!

И с тези думи тя тресна слушалката и приседна бясна на леглото. За две хиляди долара на нощ човек би предположил, че на сутринта ще може да получи чаша кафе в стаята си!

Господи, главата й! Наистина не се чувстваше добре! И за това си имаше основателна причина. Първо беше партито на яхтата на Пиер, където шампанското със сигурност е било повече от достатъчно (но пък какво от това — имаше достатъчно поводи за празнуване!), а после, когато се бе върнала в хотела, тя бе продължила да си пие, защото… защото внезапно се бе оказало, че няма какво повече да празнува.

Олеле! Онази сцена на яхтата! Внезапно бе залята от твърде обезкуражителен спомен за изражението на Пиер Бертьой — разкривено от гняв, нали? Какво ли е казала, че го е ядосала толкова много? Може пък да не е бил ядосан на нея. Може да се е ядосал на някого другиго. Едва сега започваше да осъзнава, че Пиер е от онези богаташи, които понякога изпадат в доста гадни състояния. Но пък бе много възможно той също да не си спомня нищо от снощи.

Звънецът на вратата иззвъня и тя подскочи стреснато. Стана и отиде да отвори. Вероятно рум сервисът в крайна сметка се е раздвижил. Отвори вратата с надежда, но се оказа, че е само някаква камериерка, държаща вестниците и купчина хавлиени кърпи и гледаща я доста неодобрително.

— Мадам! — изрече тя, вирна надменно нос и подаде вестника на Виктори.

„Какъв й е проблемът на тази?! — помисли си Виктори. — Тези френски старици са много странни!“ Камериерката се запъти към банята и веднага пусна водата. Виктори се върна на леглото си и започна да преглежда вестниците. Във Франция към модните дизайнери се отнасяха така, както към филмовите звезди, така че вестниците бяха отразили достойно партито в чест на Виктори, провело се на яхтата на Пиер, омесвайки детайлите в бляскав декадентски стил. Роби Уилямс бил пял (но само две песни, които не бяха хитове), гостите били пили „Дом Периньон“ и консумирали хайвер от белуга (това беше вярно), Джени Кадин също присъствала (но си тръгнала само след половин час, като заявила, че била уморена), както и принцовете Уилям и Хари (които би трябвало да са на училище според Виктори). „Да живее Виктори!“ — гърмеше водещото заглавие на един от вестниците, точно над снимката й как танцува на една маса.

„О, господи!“ — помисли си тя и се вторачи в снимката. Беше вирнала единия си крак във въздуха и като че ли бе изгубила обувката си. Нищо чудно, че камериерката я гледаше толкова неодобрително. Да, не е особено професионално да танцуваш без една обувка, особено върху маса. Но нали все пак някой трябваше да го направи! И от онова, което успя да схване с лошия си френски, Виктори разбра, че партито е било феноменален успех. Може би в крайна сметка няма за какво да се притеснява.

Но после в съзнанието й отново изплува Пиер и неговото бясно изражение. Задната част на яхтата бе превърната в дискотека, включително с бляскавите диско лампи, и на някакъв етап тя си спомни, че зърна Пиер да се измъква тайно върху мека възглавничка, но попада под обстрела на фотографите. Пиер беше хубав мъж, но не и когато е бесен. Лицето му се бе свило като преварен картоф. Може би някой ще трябва да му обърне внимание на този факт.

Главата й започна да пулсира. Нямаше никакъв друг избор, освен да слезе в ресторанта, където цените бяха ужасно надути — нищо чудно да й искат двадесет долара за чаша кафе. Приближи се нестабилно към гардероба, откъдето измъкна бельо и панталони. После отиде в банята да си измие зъбите и започна да се усмихва многозначително на камериерката, която най-сетне схвана посланието и излезе. После Виктори се погледна в огледалото. Маската й за сън бе пропълзяла върху главата й като гъсеница и сега косата й стърчеше като грозна перука.

Намокри я, но тя отново щръкна. Върна се в спалнята и върху един стол зърна захвърлено дълго бяло копринено шалче. На кого пък е това нещо? Очевидно бе мъжко — от онези, които някои мъже обичат да носят със смокинга си. Вдигна го и й се стори, че долови аромата на френски одеколон. Погледна се в огледалото и се смръщи, докато завързваше шала около главата си. Най-важното в случая бе, че този мистериозен мъж бе имал приличието да се измъкне много преди тя да се събуди, като по този начин е спестил и на двама им сутрешното неудобство.

Огледа стаята. Върху бюрото забеляза чифт огромни черни слънчеви очила. И те не бяха нейните. Сложи ги, обърна се към прозореца и погледна слънцето, а после излезе. „Добре де, каквото ще да се е случило снощи, поне днес денят е прекрасен!“ — помисли си тя. Беше неделя и тя нямаше никакви планове. Може пък просто да поседи край басейна. Там със сигурност ще срещне някой познат, така че накрая може и да се окаже с покана за обяд. Сложи ръце на ушите си. Тези мраморни стълби бяха прекалено шумни! Защо не вземат да ги застелят с килими?! Звукът от съприкосновението на обувките й с мрамора отекваше като изстрели от пистолет. И ето че портиерът вече я гледа намръщено. Излезе иззад бюрото си и се приближи.

— Мадам, имам нещо за вас! — каза той и й подаде часовника. Тя го погледна объркано, питайки се как е възможно ръчният й часовник да се окаже при портиера. Той се приведе и заговори тихо: — Доколкото знам, изгубили сте го снощи. На покер! Джентълменът, който го спечели, държеше да се увери, че часовникът ще ви бъде върнат!

Покер ли?!

— Благодаря — отвърна тя. Сложи си часовника и се усмихна накриво.

— Добре ли сте, мадам?

— О, да! Напълно! Не бих могла да бъда по-добре — отговори Виктори и след кратка пауза добави: — А мъжът…

— Остави го тази сутрин, преди около половин час. Каза, че се връщал на яхтата си и не бил сигурен кога ще може да ви види пак.

Това като че ли не звучеше особено ласкаво, но Виктори реши да не задълбава. Затова само повтори:

— Благодаря!

После тръгна през фоайето. Навсякъде имаше канапета с копринена тапицерия и малки мраморни масички и фотьойли. Истинско минно поле според нея! Накъдето се обърнеш, все се сблъскваш с нещо!

Излезе през вратите в другия край на фоайето. Те водеха към поредната порция мраморни стъпала, по които трябваше да се върви особено внимателно, а оттам се стигаше в градината. Виктори застана в горната им част и вдигна нагоре слънчевите си очила. Покер! За съжаление това вече се връзваше. Никога досега не е била в състояние да устои на предложение за покер. И по някакви неясни причини покерът задължително биваше придружен с огромни количества уиски. Тръгна предпазливо надолу, сграбчила перилата на стълбите, движейки се така, сякаш бе направена от стъкло и всеки момент можеше да се потроши.

Към ресторанта се стигаше по тухлена пътечка, оградена от двете страни с висок жив плет. Иззад един от храстите внезапно изскочи бебешка количка и едва не я сгази. Виктори отскочи в последната секунда и буквално се строполи върху плета.

— Много съжалявам! — изрече приятен английски женски глас, последван от: — О, божичко! Но това си ти! Не можах да те позная с тези слънчеви очила! Рано си станала, както виждам!

— Така ли? — обади се Виктори, докато се измъкваше от захвата на плета.

Жената бе едно от онези приятни английски момичета, с които се бе запознала на снощното парти. Но как й беше името? Нещо необичайно, може би Грани? Не, Грейни! Струваше й се, че бе прекарала часове наред с тези английски момичета. Те бяха доста забавни, но и с изключително лоши обноски. Съпрузите им бяха бизнес съдружници на Пиер и затова жените прекарваха цялото си време в пазаруване, ходене по купони и обикаляне на света с частни самолети. Най-важното им занимание обаче беше, по техните собствени думи, „да бъдат непослушни“. Доколкото успя да схване, те като че ли се бяха представили като непослушни във всяка точка на света.

— Просто защото снощи беше мъничко пияна, скъпа — добави тази персона, наречена Грейни, с многозначително намигване. — Не че ние не бяхме. Но за едно си абсолютно права — добави, като кимна по посока на малкото дете, прикрепено с колан за количката — бебетата са адски тъпо занимание!

— Така ли съм казала? — ахна Виктори. — Определено не съм го мислила! Нямах представа, че ти имаш…

— Ти беше адски забавна, скъпа! Всички те харесаха! А съпругът ми казва, че изобщо не трябва да се притесняваш за Пиер. Той си е дърт смръдльо! Майка му е швейцарка, така че той, естествено, е адски праволинеен…

— Пиер… — изграчи Виктори.

— Независимо какво ще стане отсега нататък, на всяка цена трябва да ни дойдеш на гости в Гщаад през февруари! — изчурулика весело Грейни, като я потупа по ръката. — Ще ти оставя номера на мобилния си телефон при портиера. Чао, скъпа! Обаждай се! — подвикна през рамо и бързо се изстреля напред с количката.

Виктори се втурна напред. Веднага трябва да пийне малко кафе! Обзе я крайно неприятното чувство, че се е случило нещо непростимо. При това с Пиер.

До терасата на ресторанта водеха няколко дървени стъпала. Тя оправи шалчето си така, че да закрива горната част на ушите й, и тръгна решително по стълбите, за да се покаже колкото бе възможно по-нормална и безгрижна. Ако снощи наистина се е случило нещо гадно с Пиер, тя бе длъжна да се държи естествено, като че ли всичко е наред. Все още бе възможно много малко хора да бяха запознати с въпросния инцидент. Ако изобщо е имало такъв.

— Добро утро, мадам! — посрещна я управителят на ресторанта с лек поклон.

Виктори кимна и го последва през целия ресторант към малка масичка до парапета. Почти цялата част на ресторанта под тентата на зелени и бели ивици беше пълна. Тя си погледна часовника — нищо чудно, беше девет сутринта.

Да, наистина е раничко, особено като се има предвид, че сигурно си е легнала доста късно снощи. Нищо чудно, че светът й се струва леко нереален, като че ли все още сънува. Вдигна поглед и й се стори, че на друга масичка до парапета вижда Лин Бенет, който чете вестник и държи върху носа си кърпа с лед. Когато се приближи, разбра, че това наистина е Лин и че не изглежда никак в добро настроение. „Но какво, за бога, прави той тук?“ — помисли си раздразнено тя. Не бе готова да се среща с него, особено в сегашното си състояние…

За неин ужас управителят я отведе на масичката точно до тази на Лин. Издърпа противоположния на неговия стол, така че двамата да седят с гръб един към друг. Лин вдигна глава, изрече едно неутрално „Добро утро!“ и се върна към вестника си. Това определено си беше странен поздрав за човек, с когото си излизал шест месеца. Но Лин по принцип си беше доста странен. Е, и тя я може тази игра! И с най-безгрижния тон, на който беше способна, му отвърна: „Добро утро“, след което седна.

Разгъна розовата платнена салфетка и я разстла в скута си. Чу как зад гърба й Лин обръща страниците на вестника. Първо гадно пукане, последвано от дразнещо изглаждане на страниците.

Виктори отпи от водата си и промърмори:

— Толкова ли се налага да го правиш?

— Кое? — попита той.

— Да изглаждаш страниците на вестника си. Все едно някой стърже с нокти по черна дъска!

— Много съжалявам! — отбеляза той с надменна учтивост. — Но в случай, че не си забелязала, тази сутрин съм малко контузен!

— Че аз каква вина имам за това?! — изписка превзето тя и направи знак на сервитьора. — Какво е станало с носа ти, между другото?

— Моля?! — извиси изумено глас той.

— С носа ти. Какво си му направил?

— Лично аз нищо — отвърна той възмутено. — Както вероятно си спомняш, беше твоят приятел, френският актьор с дългия хобот, който реши, че иска да увеличи моя нос до размерите на своя!

Божичко, сутринта ставаше все по-лоша и по-лоша! Очевидно снощи се бе случило нещо гадно не само с Пиер Бертьой, ами и Лин бе пострадал от крошето на френския актьор! И в съзнанието й изплува смътна картина как Лин се бие с французина в коридора.

— Значи снощи сме се срещнали — заяви тя, но по-скоро като въпрос.

— Да, срещнахме се — отвърна търпеливо той.

— Хммммм — кимна Виктори. — Разбирам. — Към масата й се приближи сервитьорът с кана кафе. — И ти също си в този хотел, така ли?

— Нали аз те доведох тук?!. След партито. Ти обаче настоя да играеш покер, френският актьор се опита да избяга с часовника ти, а когато аз възнегодувах, той реши да ме цапардоса с юмрук!

— Колко… необичайно — промърмори Виктори.

— Аз се появих на партито доста късно — поясни Лин. — Точно навреме обаче, за да чуя как казваш на Пиер Бертьой, че някой ден ще имаш яхта, по-голяма от неговата.

Виктори изпусна лъжичката си и тя се приземи със звън под стола на Лин. Как е могла да каже подобно нещо на Пиер Бертьой?! Да, от друга страна, това бе напълно в неин стил. Наведе се да си вземе лъжичката в същия момент, в който се наведе и Лин. Той й я подаде и тя промърмори:

— Съжалявам!

— Няма проблеми. — Да, наистина не изглеждаше особено добре. Особено с тази издутина на носа си. — Радвам се да видя, че си намерила шалчето и очилата ми.

— О, твои ли са? — изненада се тя. — Открих ги тази сутрин в стаята си. — Ставаше още по-лошо! Внезапно си спомни как Лин влиза в стаята й, открива французина при нея и го измъква в коридора. Прочисти гърлото си и попита тихо: — Ти… хммм, в хотела ли прекара нощта?

Чу как Лин разбърква кафето си, после отпива, а накрая отговаря:

— Технически погледнато, да. Събудих се на пода в твоята стая. Напълно облечен.

— Да, усетих, че в стаята ми има някакъв мъж — заяви с престорено нехайство тя.

После вдигна менюто. Изтече цяла минута.

— Лин? Наистина ли казах на Пиер, че някой ден ще имам яхта, по-голяма от неговата?

— Дори няколко пъти! — отговори Лин.

Виктори кимна. Нищо чудно, че непрекъснато вижда пред очите си сбръчканото като преварен картоф лице на Пиер.

— Толкова ли беше… грозно? — продължи предпазливо.

— Точно тази част, не — обясни Лин. — Да, Пиер беше изненадан, вярно. Но не беше ядосан. Все още.

— Господи! — изписка тя и се облегна назад в стола си.

— Доколкото успях да преценя, ти бе решила да му сервираш „Специалитетът на Виктори Форд“! — продължи Лин, като сгъна вестника си.

— Ясно. И коя част по-точно го ядоса?

— Не съм много сигурен — отговори Лин и точно в този момент сервитьорът му донесе чиния с пържени яйца. — Може би онази част, когато му заяви, че жените ще завладеят света на модата и че само след десетина години той вече ще бъде архаизъм!

— Но това не е чак толкова лошо…

— Права си, не е. И, както изтъкнах по-късно, ти имаше основателна причина да се защитиш!

— Няма начин! — прошепна тя и започна да разтрива слепоочията си. — Сигурно съм имала.

— Защото онзи тип ти заяви, че щом вземеш парите му, би трябвало да спреш да работиш, да си намериш свестен мъж и да започнеш да раждаш деца!

— Божичко, колко гадно!

— Именно! Та аз се опитах да му обясня, че жените от Ню Йорк никак не обичат да им се говори по този начин!

— Обаче той не го прие добре, нали?

— Никак — отсече Лин. — Заяви, че му било писнало от бизнес дами и че целият свят бил вдигнал ръце от жени, преструващи се на мъже, и жени, носещи дипломатически куфарчета, и че жените всъщност трябва да си стоят вкъщи и да се оставят мъжете да се грижат за тях! — След тази тирада Лин направи кратка пауза и допълни: — Тези галски типове се държат понякога като истински селяни! Независимо какво твърди светът, французите са си такива!

— Е, много мило от твоя страна, че си ме защитил толкова всеотдайно! — обади се тихо Виктори.

— Не че ти имаше нужда от моята защита! Ти се представи доста добре и сама!

— Като тигрица ли? — попита тя, като пусна три бучки захар в чашата си.

— Направо го разкъса! И когато приключи с него, от този французин не беше останало нищо друго, освен локвичка шампанско!

— Но не съм го искала. Наистина!

— Не и според него. Стана и напусна празненството. Нацупен!

— Господи! — изрече пак Виктори. Довърши кафето си и си наля втора чаша. — Смяташ ли, че е бил… непоправимо ядосан? Така де, би трябвало да е бил наясно, че просто си спорим и че сме много пияни! Дали е чувствителен тип?

— Какво имаш предвид?

— Ами, само един много чувствителен мъж, все още не простил се с детството си, би напуснал демонстративно нормален, разгорещен спор! Обикновено подобно поведение значи само едно — че е разглезено дете и че изобщо не му харесва онова, което чува за себе си!

— Мисля, че точно това му каза и ти, долу-горе дума по дума — отбеляза кисело Лин.

Виктори простена. Идваше й да се скрие под масичката. Лин е прав. Да каже подобно нещо бе напълно в неин стил.

— Според мен той изобщо не остана доволен от чутото. Аз обаче се разсмях от сърце. Пиер Бертьой наистина е разглезено дете, та беше крайно време някой да му го каже в очите!

— Значи просто съм била права — отбеляза Виктори. — И мисля, че вече съм напълно готова да хапна и малко пържени яйца.

Мина още една минута. А после тя се извъртя рязко към него и с паника в гласа прошепна:

— Лин, той нали не беше… чак толкова ядосан? Така де, не чак толкова, че да откаже сделката?

— Мисля, че трябва да го попиташ лично — отвърна Лин и й се усмихна съчувствено.

Виктори стана от масичката, грабна телефона си и се втурна надолу по стълбите. Върна се само след няколко минути, но влачеща краката си едва-едва. Приседна на стола си. Лицето й изразяваше истински шок.

— Е? — обади се по едно време Лин.

— Каза ми, че било много добре, дето още не съм подписала договора, защото тази сделка била нещо, за което и двамата трябвало да си помислим повече.

— Много съжалявам — промърмори Лин.

Виктори се втренчи в морето. Усети, че очите й се насълзяват.

— Няма нищо — изрече с дрезгав глас. Сълзите закапаха под слънчевите й очила. Тя ги избърса със салфетката и промърмори: — Аз провалям всичко! Това е! И сега вероятно провалих и бизнеса си!

— О, я стига! — обади се Лин. — Изобщо не си провалила бизнеса си! Нали все още го имаш, а?

— Не е само това — промърмори тя, като въртеше салфетката в ръката си. — Току-що осъзнах нещо адски гадно за себе си. Че с Пиер Бертьой съм се държала точно толкова отвратително, колкото и с всеки друг мъж, с когото се запозная! Независимо дали отношенията ни са делови или романтични. На някакъв етап аз просто се побърквам. И не се чувам какво приказвам. И после… както ти би се изразил… им правя нова дупка на задника. И те побягват, разбира се.

„И с пълно право! Нали сторих същото и с теб, и с Пиер?! А с него дори не бях спала!“

— Е, нали знаеш какво казват хората — деловото партньорство е нещо като брак! — отбеляза дълбокомислено Лин. — А ако нещо се развали, се разваля още по-бързо, отколкото в брака. Но в тази ситуация има и нещо положително, защото ти помогна да идентифицираш проблема. Както ти самата обичаш да казваш, не можеш да разрешиш проблема, докато първо не го идентифицираш!

— Така ли казвам наистина? — вдигна глава тя. — Господи! Понякога говоря големи глупости!

— Е, но понякога си напълно права — заяви Лин и се изправи.

— Къде отиваш? — вдигна глава към него тя.

— С теб отиваме по магазините — отсече той и й подаде ръка.

Тя поклати глава.

— Не мога да си позволя да пазарувам! Разорена съм!

— Аз черпя, хлапе! — настоя той, хвана я и я изправи на крака. — Приеми го като заем. Когато следващия път пропадне моя сделка, ти пък ще ме заведеш на пазар!

— Доста скъпичко предложение!

— Е, убеден съм, че дотогава ти ще можеш да си го позволиш! — усмихна се той и я прегърна. Измъкна нехайно очилата й и ги сложи върху собствения си нос. — Ако бях на твое място, щях да погледна на нещата от тази страна: не всеки ден човек губи двадесет и пет милиона долара! Така де, колко хора могат да се похвалят с подобно нещо, а?!