Триумфът на червилата

27

Нико О’Нийли се приведе напред и се вторачи с присвити очи в приближаващото огледало. Разделила косата си точно по средата, тя започна да търси издайнически следи от побеляване. Корените й бяха пораснали с около четвърт сантиметър, но ето че точно до скалпа й, примесени с малко по-тъмните и неопределени на цвят косми, които символизираха естествения й цвят, стърчаха предизвикателно ярките, сребристи косъмчета, блестящи като коледна елха. Те бяха различни по форма и характер от естествената й коса — стърчаха като иглички, създавайки ореол, който вече не можеше да бъде обуздан от сешоара. И най-лошото бе, че дори и в момента на растежа си не се поддаваха на опитомяването на боята. Нико продължи да разглежда косата си и откри все повече косми, приличащи на потъмняло сребро. Майка й бе надала вой до небесата, когато на тридесет и осем години бе открила първия си бял косъм. Нико никога нямаше да забрави онзи следобед, когато се бе прибрала след училище и бе заварила майка си, обляна в сълзи, вторачена в белия косъм, който бе изтръгнала от главата си.

— Аз съм старааааа! — ревеше тя. — Остаряяяях!

— Какво означава това, мамо?

— Означава, че татко ти повече няма да ме обича!

Дори и тогава, едва на петнадесет, Нико бе възприела подобно негативно твърдение за абсурдно. И си каза: „Никога няма да допусна да стана такава! Никога няма да бъда като нея!“

Отстъпи назад от огледалото и въздъхна. Започна да си мие ръцете. Въпреки всичките й усилия през последните шест месеца бе остаряла. Или поне така се чувстваше. Знаеше, че не е в състояние да стори нищо, за да спре този процес, и че някой ден ще побелее напълно и ще влезе в менопауза. Но напоследък се улавяше, че се пита как ли ще изглежда всъщност без козметиката, инжекциите, лифтинга и боята за коса. От време на време си даваше сметка, че някъде дълбоко под всичките тези подобрения на съвременната медицина тя се е превърнала в старица, която не се разпада само благодарение на малко лепило и боички.

Дърта овца, облечена като агне.

От друга страна, ако човек се замисли, овцете са далеч по-интересни от агнетата — ако ще дори само заради самия факт, че са оцелели достатъчно дълго, за да се превърнат в овце. Агнетата обикновено ги изяждат, а на дъртите овце никой не им обръща внимание.

И въоръжена с тази весела мисъл, тя слезе долу.

Сеймор се намираше в трапезарията и разглеждаше скъпи брошури за недвижими имоти в Уест Вилидж.

— Наистина ли искаш по-голяма къща? — попита го тя.

— Да, наистина — кимна той и огради нещо в една от брошурите. — Недвижимият имот в Манхатън е най-доброто капиталовложение в наши дни! Ако купим къща за пет милиона и й направим пълен ремонт, след десет години ще струва най-малко петнадесет милиона! — Вдигна очи към нея и попита: — Ти закуси ли вече?

— Да.

— Лъжкиня! — отсече той.

— Напротив, изядох си яйцето! Честна дума! Ако не ми вярваш, върви да провериш чиниите в съдомиялната машина!

— Няма смисъл — отбеляза той, облегна се назад и я загледа с обич. — Дори и да си яла, пак ще оставиш чинията си без нито едно петънце от яйце!

— Хапнах, скъпи, повярвай ми! — повтори тя, приведе се над него и погледна към брошурата. — Нещо интересно?

— Има една къща на Западна Единадесета улица в доста западнало състояние. Била е собственост на някакъв музикант — водещ китарист в хеви метъл банда. На пет етажа е и обхваща доста голяма площ.

— За какво ни е толкова пространство? — попита Нико.

— Смятам, че освен нея трябва да си купим и още една къща — продължи невъзмутимо Сеймор. — Например в Аспен.

Боже, за какво е целият този шум около новите къщи? Да не би да е отегчен?

— Все пак не си закусвала, нали? — изрече многозначително той.

Тя поклати глава. Той се изправи и каза:

— Тогава ще ти приготвя едно яйце.

Тя го докосна по ръката и прошепна:

— Само не рохко, моля те! Писнало ми е от тях!

— Затова ли от няколко дена не закусваш? — обърна се изненадано към нея той. — Не можеш да измислиш какво друго да хапваш, така ли?

— Да — кимна тя. Сега вече наистина го лъжеше.

— В такъв случай да ти приготвя бъркани. И препечена филийка! — предложи Сеймор. — Или и от филийките ти е писнало?

— Мъничко — призна си тя. А после с напълно неочакван за нея плам добави: — Просто напоследък животът ни е… толкова регламентиран…

— Сериозно? Аз не мисля така. Непрекъснато ни се случват нови неща. Ти си имаш нова работа, а скоро ще си имаме и нова градска къща! Ще организираме по-големи партита! Не бих се изненадал, ако някой ден ни посети и самият президент! Или най-малкото предишният!

Запъти се към кухнята, но внезапно спря и отсече:

— Трябваше да ми кажеш, ако толкова много си искала да видиш бившия президент у дома! Мога да ти го доведа само с едно обаждане!

Да, би трябвало да му каже. Бившият президент на някой от техните коктейли. Идеята не е чак толкова невъзможна. Тогава из целия „Сплач-Върнър“, та и из Ню Йорк ще плъзне мълвата: „Бившият президент е бил на вечеря у Нико О’Нийли!“ Но необяснимо защо от тази мисъл не й стана по-добре. Ала как да каже на съпруга си, че въобще не й пука дали бившият президент ще дойде, или няма да дойде у тях? Не можеше. Затова изрече на глас:

— Сеймор, ти си чудесен!

— Да, чувал съм го и от други хора — кимна той. — Какво ще кажеш за кифличка вместо препечена филийка? Готвачката донесе едни дребни, с боровинково сладко. Катрина ги обожава!

— Много мило от твоя страна — промърмори тя и погледът й се плъзна към брошурите.

Всъщност изобщо не беше гладна. Напоследък се чувстваше необичайно изнервена. Вероятно бе от напрежението на новата й работа. Някои сутрини се събуждаше, изпълнена със страхотни идеи, а други се надигаше със звънене в главата си, сякаш към мозъка й са прикрепили електрически жици. Напоследък наистина избягваше да закусва и Сеймор очевидно го беше забелязал. Само след няколко минути той се върна с едно бъркано яйце, малка кифличка, парченце краве масло и чаена лъжичка сладко, поставени в порцеланова чинийка. Тя вдигна очи към него и си помисли: „О, Сеймор!

Аз ти изневерих. Дали ти пука? Очевидно забелязваш всичко друго, само не и това!“ Защото тя все още продължаваше връзката си с Кърби, макар че честотата на срещите им беше спаднала. Но ако сложи точка, надали повече ще помирише секс.

Сеймор се загледа в нея и след няколко секунди промърмори:

— Изглеждаш страхотно с този тоалет!

— На Виктори е. Довечера е премиерата на Уенди, нали не си забравил? Къде ще ме чакате с Катрина — в офиса или направо в киното?

— Може би в киното — отговори той.

— Ще облечеш ли костюм?

— Налага ли се?

— Препоръчително е. Събитието е много важно! Особено за нашата Уенди. Работи по този филм вече десет години! — Направи пауза, за да постави в устата си малко от бърканото яйце, след което се концентрира върху процеса на дъвченето и гълтането. Накрая допълни: — Ако „Парцаливите пилигрими“ бъде номиниран за „Най-добър филм“ и спечели, на Уенди няма да й се налага да се притеснява за пари най-малко няколко години!

— А какво става със Селдън Роуз? — попита Сеймор, който отново бе седнал и разтворил любимите си брошури.

— Неутрализиран е — отсече Нико. Погледна към темето на съпруга си и внезапно долови у себе си някакво топло чувство, наподобяващо любов. — Днес ще ти купя нова вратовръзка. Да си я сложиш довечера!

— Благодаря, но си имам предостатъчно. Не е необходимо.

— Но аз искам да ти купя! — изтъкна тя, като си мислеше: „Сеймор, много те обичам, но не съм влюбена в теб!“ За момент се опита да си представи, че е влюбена в съпруга си, но картината някак си й се разми. Нещо липсваше. Внезапно изрече: — Днес аз ще заведа Катрина на училище! И тъй като след премиерата може да ми се наложи да се върна в офиса, ще ти изпратя кола, която можеш да задържиш за цялата вечер! — Изправи се и си взе чинията.

Сеймор вдигна очи и й се усмихна разсеяно.

— Приятен ден! А аз трябва да се обадя на няколко места, за да разгледаме част от тези къщи още този уикенд! Ще можеш ли да вмъкнеш тази задача за събота следобед?

— Разбира се — кимна тя.

И когато излезе от стаята, осъзна, че ако действително беше влюбена в Сеймор, животът им щеше да бъде далеч по-хаотичен и неясен.

Навън беше доста студено — минус пет градуса, а бе едва първи декември! Във въздуха се носеше някакво бяло очакване, като че ли всеки момент ще се случи нещо прекрасно. В подножието на стълбите, до тротоара я очакваха новата й кола и шофьорът. Когато беше главен редактор на „Бонфайър“, използваше общи коли с другите директори от нейния ранг. Но сега, когато беше изпълнителен директор и президент на „Върнър пъбликейшънс“, компанията бе закупила кола специално за нея (по неин избор, стига да е чисто нова — заради застраховката) и й бе осигурила личен шофьор, който бе на нейно разположение двадесет и четири часа в денонощието. Когато остарее, когато стане на седемдесет-осемдесет години — след десетилетия, макар че напоследък десетилетията имаха гадния навик да летят доста бързо, — тя ще се върне назад към спомените и ще си каже: „Някога ми подариха собствена кола с шофьор! Сребристо беемве «760Б1 седан», с гълъбовосива тапицерия. Шофьорът се казваше Димитри и имаше блестяща черна коса, която приличаше на лъскава кожа.“ Или може би на седемдесет-осемдесет години тя ще бъде знаменита дама от хайлайфа, все още богата, все още добре изглеждаща и може би ще продължава да работи (като Виктор Матрик) и да се разкарва из града с вече старото си сребристо беемве — като онези приказни жени, които виждаше по галавечерите на балета и все още ще си има много приятелки. Колко прекрасно би било да си казват: „Познаваме се вече от петдесет години!“ Колко прекрасно би било животът да продължава вечно!

Нико слезе по стъпалата и влезе в колата. Вътре беше направо горещо.

— Добро утро, госпожо О’Нийли! — поздрави я сърдечно Димитри със старовремското си кавалерство.

Той беше красив грък, женен, с две деца, които наближаваха възраст за колеж. Живееше от другата страна на реката, в Ню Джърси. В шофьора й имаше нещо (вероятно фактът, че е роден в друга държава), което винаги я бе карало да го възприема като човек на средна възраст и може би по-стар от нея, но не би се учудила, ако той се окажеше по-млад.

— Добро утро, Димитри! — поздрави го топло тя. — Нали нямаш нищо против да изчакаме още минутка? Дъщеря ми също ще дойде с нас. Ще я оставим пред училището й.

— Много добре! — кимна шофьорът. — Винаги ми е много приятно да видя госпожица Катрина!

При тези думи той продължи да кима ентусиазирано и само след няколко секунди се появи и самата Катрина, подскачаща весело по стълбите. Беше облечена с бяло вълнено палто с огромни копчета, които Сеймор й беше избрал специално, а на главата й имаше голяма, пухкава бяла шапка, която Нико виждаше за първи път.

— Здравейте! — възкликна момичето, скочи на задната седалка и изпълни колата с магическата свежест на младостта.

— Тази шапка нова ли е? — попита майка й.

Катрина сви рамене и отговори:

— Виктори я изпрати вчера. Отначало си помислих, че е за теб, но после се сетих, че ти никога не би я сложила, защото ще ти развали прическата. Затова реших да я взема аз. Нали нямаш нищо против, мамо?

— Разбира се, че не! — усмихна се Нико. — Стои ти зашеметяващо!

— Много е готина и в стил хип-хоп, и едновременно с това изискана, не мислиш ли? Нещо като в стил Одри Хепбърн. — При тези думи Катрина започна да се върти наляво-надясно, за да даде на майка си по-добра възможност да огледа новата й придобивка. — Смяташ ли, че днес ще завали сняг?

— Нямам представа.

— Мирише ми на сняг! Надявам се да завали! Надявам се, че днес ще се радваме на първия сняг за сезона! Всички обичат снега, защото прави хората щастливи!

— А впоследствие нещастни — засмя се майка й.

— Няма значение! Важен е първият сняг! Напомня ни, че все още времето си е нормално, щом може да вали сняг!

„Да, така е!“ — помисли си Нико, загледана усмихната в дъщеря си. Благодаря на бога за първия сняг! Той наистина ни напомня, че независимо колко остаряваш и колко много си видял, винаги можеш да се зарадваш на нещо ново, стига да си готов да повярваш, че подобни неща действително имат значение!

Внезапно Катрина се обърна към нея смръщено.

— Мамо, вие, вие с татко сте щастливи, нали?

— Разбира се! Защо да не сме?

— Просто… — сви рамене тя, — просто някой зърнал анонимка… — Тук тя сниши глас и хвърли тревожен поглед към тила на Димитри. — В „Ню Йорк поуст“! Та човек оставал с впечатлението, че ти… ти имаш извънбрачна връзка!

Светът около нея се срина. Оголелите черни дървета по тротоара се стовариха на улицата, красивите тухлени къщи се разпаднаха.

— Анонимка ли? — успя да изрече само тя.

— Нали се сещаш, мамо? Непрекъснато ги пускат, на шеста страница. Не споменават името на човека, обаче по всичко си личало, че става въпрос за теб!

— Ти прочете ли го? — запита с равен глас Нико и със задоволство видя, че светът започна да се оправя.

— Някой ми го показа в училище. Преди два дена.

— Аз лично не съм го виждала — отбеляза успокоително майка й, като че ли само този факт е напълно достатъчен, за да елиминира истинността на написаното. — Тези анонимки биха могли да бъдат за всеки човек! И може би са чиста измислица!

— Там пищеше, че жената имала любовна връзка с „известен модел на мъжко бельо, който нямал нищо против да размени достойнството си срещу статуса на момче за забавление“.

— Но това е абсурдно, Кат! — отбеляза Нико, като се стараеше да не звучи отбранително. Защо ли дъщеря й е запомнила този цитат? И откога децата четат „Ню Йорк поуст“, и особено шеста страница? От друга страна, напълно естествено за тях — всички бяха обсебени от мечти за статус в обществото и светски клюки.

— Значи нямаш връзка, така ли? — продължи да настоява Катрина, като че ли държеше да бъде освободена от товара на отговорността и от всичко, което би могло да включва това.

И колкото и да не й се искаше да лъже дъщеря си, Нико отговори:

— Разбира се, че не, скъпа! Двамата с татко ти сме много щастливи! Няма нужда да се притесняваш за нас!

„Трябва да сложа точка! Още днес! — помисли си тревожно Нико. — Това е знак! Първи декември, първи сняг!“ Отдавна си бе обещала, че ако чуе дори и намек за връзката си, веднага ще й сложи край. Ала през цялото време се бе притеснявала да не нарани Сеймор. Но Сеймор е голям човек и вероятно би могъл да издържи атака срещу психиката си. Сега ставаше ясно, че Катрина е тази, която не би могла да устои. Катрина няма да бъде в състояние да разбере ситуацията и това бе напълно естествено. Детето нямаше никакъв жизнен опит, който да й предостави инструментите за това — и дано скоро не го получи! А осъзнаването, че майка й има извънбрачна връзка, ще разруши илюзията й за баща й — ще го превърне в слабак в нейните очи, а да не говорим пък за това, какво ще си помисли за майка си! Момичета като Катрина виждат света единствено в черно-бели краски — те са пълни идеалисти относно начина, по който трябва да се държат хората. Не могат да проумеят истината за слабостите на плътта. В невинността на дъщеря й имаше нещо чисто и почти свято.

— Знаех си, че е така, мамо! — извика Катрина победоносно, когато се приведе, за да целуне майка си за довиждане.

Колата бе пристигнала пред училището — приятна тухлена сграда с малко игрище, отделена от улицата с вериги. Вътре децата се бяха събрали вече на малки групички, подредени в някакъв си техен, атавистичен порядък, известен единствено на тях и на инстинктите им.

— Довиждане, миличка! — усмихна й се майка й. — До довечера!

После се облегна облекчено назад. Беше само на косъм! Как можа да допусне този риск?! Неправилна преценка на ситуацията, точно така! Никога не трябва да го допуска! Огромна грешка! Затова веднага трябва да изкорени тази грешка! Да я потъпче!

Колата тръгна бавно по тясната уличка в квартала Уест Вилидж. По десния тротоар Нико зърна Шейн Хийли, крачещ заедно с две от децата на Уенди — Магда и Тайлър. Те бяха и негови деца, естествено, но Нико ги възприемаше единствено като деца на Уенди, особено на фона на всичките мръсотии, които й беше сервирал Шейн. Да й вземе децата! Жалко човече! Слава богу, че Уенди бе измислила как да го смаже! Бе измислила перфектното разрешение!

— Димитри! — извика тя с присвити очи. — Би ли спрял за малко, ако обичаш? Видях един мой познат.

Колата спря и когато Шейн се изравни с нея, Нико свали прозореца.

— Здравей, Шейн! — изрече хладно тя и му се усмихна надменно. И преди той да успее да каже каквото и да било, тя вдигна матираното стъкло и изчезна от погледа му. Да, знаеше, че постъпката й е детинска, но въпреки това си струваше. На Шейн трябваше непрекъснато да бъде напомняно, че вече нищо няма да му се размине. И че всички приятели на Уенди го наблюдават!

След като се погрижи за този дребен, но приятен проблем, колата продължи през Уест Вилидж и навлезе в магистралата Уест Сайд. Река Хъдсън излъчваше същото убито сиво като небето, но иначе беше странно успокояваща. Радваше се, че има възможност всеки ден да минава покрай реката на път за работа, и никога не забравяше да я погледне. Имаше си конкретни точки, които наблюдаваше: асфалтирания парк, където хората караха колела и ролери; грозната синя постройка от ламарина, където градът затваряше конфискуваните коли; кеят Челси, където Катрина яздеше; а после, зад ъгъла, вдясно, поредицата билбордове. Първият беше за компания, предлагаща малки складове — крайно безвкусна реклама. Но сега, когато колата зави, я очакваше изненада. Вместо старата безвкусица зърна гигантско изображение на Виктори Форд — Виктори изглеждаше зашеметяващо с голямата си бяла шапка като тази, която носеше и Катрина, излизаше от лимузина и беше погледнала встрани, към камерата, с тези свои изумителни бадемовидни очи. И какво изражение само! Позираща за фотографите, като че ли току-що бе завладяла целия свят! Отдолу се виждаше надпис: „Виктори Форд — изживейте я!“ А долу вдясно, три точки: пастелно розова, синя и зелена, следвани от логото на „Хъкабийс“. Ето я и нея, извисяваща се над целия свят! Триумфите на Виктори открай време си бяха вълнуващи, но точно този доставяше особена наслада на Нико, защото именно тя бе подпомогнала сделката между Виктори Форд и „Хъкабийс“, а в мисълта не само да имаш страхотни идеи, но и да притежаваш потенциала да ги осъществяваш, имаше нещо особено приятно!

Преди шест месеца Нико бе организирала срещата между Питър Борш и Виктори — веднага след като приятелката й се бе върнала от Франция след катастрофалния инцидент с Пиер Бертьой на онази яхта. Самата Нико никога не би направила нещо подобно, но стилът на Виктори бе доста различен от нейния. Тя беше творчески, а не делови тип — когато трябваше да демонстрира бизнес лицемерие, тя късаше всички връзки, превръщайки се в тийнейджър, решен да се разбунтува срещу всички морални ценности на възрастните. Виктори категорично отказваше да прави каквото и да било, ако не го прави така, както си е решила тя. Беше си извоювала правото да предприема подобни рисковани ходове и най-странното е, че сега тя щеше да стане много по-богата от всичките си приятелки. Но Нико и Уенди открай време си знаеха, че точно така трябва да бъде.

Вдигна мобилния си телефон и набра Виктори.

— Скъпа! — възкликна възбудено. — Току-що минавам покрай твоя билборд! Толкова се гордея с теб!

— Преди малко и аз минах оттам — отговори Виктори. — Накарах шофьора си нарочно да мине по магистралата Уест Сайд, та да го видя — сложиха го снощи, малко след полунощ. Харесва ли ти?

— Идеален е! — отговори Нико. — Ти къде си сега?

— На Тридесет и трета улица.

— Аз съм на Тридесет и първа. Кажи на шофьора си да намали малко, та да можем да ви настигнем!

След тези думи Нико се усмихна с детинско задоволство. Тази игра определено й харесваше. Все едно си на тротоара и говориш по мобилния си с някого и го питаш къде е, и той се оказва само на няколко крачки от теб! Подобни съвпадения винаги я разсмиваха. Колата на Виктори беше чисто нов златист кадилак „Девил“. Не след дълго Димитри се изравни с нея и двете жени свалиха прозорците си, докато колите им се придвижваха бавно към светофара.

— Откъде взе тази кола? — извика Нико.

— Току-що си я купих! — извика в отговор Виктори, като се приведе навън. — Продала съм вече двадесет хиляди бели шапки, а още няма девет часа!

— Фантастично! Обаче колата ти е ужасна!

— Напротив, фантастична е! Никой няма такава! Освен това струваше само петдесет и три хиляди долара! Лично я спазарих! — изкрещя Виктори. — Когато Лин я види, ще получи инфаркт!

— Чудесно, скъпа! Ще се видим ли на обяд?

Виктори кимна и й помаха, а после извика:

— Дванадесет и половина!

Колата й се откъсна, за да хване зеления светофар, и зави рязко по Тридесет и шеста улица. Нико се отпусна назад в седалката, но не вдигна прозореца — остави студения въздух да охлади лицето й, покривайки го сякаш с леден саван. Какво пък, нали казват, че студеният въздух бил много полезен за кожата?!

— Магда видяла шапката на Катрина и сега също иска такава! — отбеляза Уенди.

— Няма проблеми — усмихна се Виктори. — Довечера ще й донеса една.

— Между другото — обади се Нико, — тази сутрин видях Шейн. Позволих си да бъда малко груба с него, за което се извинявам. Но просто не успях да се въздържа.

Остави менюто си и разстла салфетката в скута си, като едновременно с това плъзна поглед из ресторанта. Вече бяха на маса номер едно — масата, която вече й предоставяха в „Майкълс“. Макар да бе наясно, че, практически погледнато, тя не бе най-преуспялата жена тук (имаше две новобогаташки, които определено правеха повече пари от нея), откакто бе повишена, бе започнала да излъчва почти осезаемо (и, надяваше се, благородно) усещане за власт. От друга страна, може и да се дължеше на простичкия факт, че когато трите бяха дошли тук да отпразнуват повишението й, Нико бе дала на управителя бакшиш в размер на хиляда долара.

— Не се притеснявай! — махна с ръка Уенди. — Шейн и без това се оплаква, че след развода ни доста хора са станали твърде груби към него. Вече почти никой не го канел на купони.

— Колко тъжно! — отбеляза Виктори и Нико веднага усети, че съжалението на приятелката им е искрено.

Виктори съжаляваше всеки, който бе изпаднал в някаква беда. Например, след като Мъфи Уилямс също бе напуснала „Би & Си“ през юни, изтъквайки, че и на нея й било писнало от Пиер Бертьой, Виктори веднага я беше наела на работа (а освен това й плащаше и малък процент от печалбите по сделката си с „Хъкабийс“).

— Ще го преживее! — заяви Уенди, имайки предвид Шейн. — Както и да е. Сега искам да знам каква е работата с тази шапка, за която всички приказват! Шапка, моля ви се! Толкова ли е фантастична?

— Ами, просто шапка — сви рамене Виктори. — Изобщо не може да се сравни с твоя филм! Шейн и Селдън ще дойдат ли?

Уенди кимна и добави:

— Предупредила съм ги, че са длъжни да започнат да се разбират. Особено Шейн. Иначе Селдън е възпитан човек и е напълно готов да се държи разумно. А Магда е буквално влюбена в него. Може би дори повече, отколкото съм аз. Ако щете вярвайте, напоследък е отслабнала с цели пет килограма!

— Защото те вижда щастлива и така и тя става щастлива! — отбеляза мъдро Нико.

— Да бе, знам. Но понякога изпитвам известна вина. Имам предвид, задето в крайна сметка нещата се наредиха толкова лесно — отбеляза Уенди, като имаше предвид уреждането на битовия въпрос. Беше купила последните два етажа на сграда в Сохо, използвана някога за складове, така че сега, макар че с Шейн на практика не живееха заедно, децата бяха максимално близо и до двамата си родители, без родителите им да са вече женени. — Искам да кажа, че е толкова лесно да разрешиш проблемите си, когато си преуспяла жена и разполагаш със свои собствени пари! Често си мисля за всички жени, които не са като нас и нямат никакви пари и си представям през какъв ад трябва да минат, горките! Никога не трябва да забравяме за тях!

— Но нали в това е целият смисъл на успеха! — изтъкна с жар Нико. — Поне да знаеш за какво си се бъхтила като вол цял живот! И да си спокойна, че дори и да настъпи някаква криза, семейството ти няма да страда!

Уенди я погледна, а после сведе очи към чинията си. Върху лицето й се разля усмивка.

— Мисля, че трябва да знаете едно нещо. Все още е прекалено рано и никой не знае какво ще стане, но… аз съм бременна!

Виктори ахна. А Нико бе толкова шокирана, че не успя да реагира по какъвто и да било начин.

— Да, знам — продължи Уенди. — Не беше нарочно. Селдън ми беше казал, че не може да има деца, но се оказа, че това не е вярно! — Тук тя се усмихна и сви безпомощно рамене. — Понякога човек просто трябва да се остави на съдбата. Според мен това е божи дар, задето най-сетне успях да пусна на екран „Парцаливите пилигрими“! Смятах да си купя пръстен със сапфир, но този подарък като че ли е по-хубав!

„Божичко, Селдън Роуз!“ — помисли си Нико. А на глас изрече:

— Но, Уенди, това е прекрасно!

— На Виктор може и да не му хареса, но не ми пука! — усмихна се приятелката им. — Аз съм президентът на „Парадор“ и просто ще тропна с крак. Селдън вече се съгласи, че ако някой от двама ни трябва да напусне „Сплач“, то това ще бъде той. Ще основе своя собствена компания. Доколкото схванах, това му е най-голямата мечта.

— За Виктор изобщо не се притеснявай! — махна с ръка Нико, като че ли Виктор Матрик е някаква незначителна прашинка. — Аз ще оправя нещата с него! Ще извъртя нещата така, сякаш идеята е била изцяло негова — имам предвид, вие със Селдън да се съберете и да си родите беше!

— Ами, не знам… — изрече замечтано Уенди. — Още откакто изкарах онези три дена с Шейн и децата и се грижих за тях, когато се бяха разболели от варицела, и изпуснах фестивала в Кан и срещата си с Виктори… Тогава си казах, че мога да го направя! И наистина го правя! Правя го вече години наред! Това съм аз! Имам си и кариера, имам си и деца! И ги искам и двете! Нуждая се и от двете! Вярно е, че не мога да бъда с децата си всеки миг, но и те не биха ме изтърпели да се въртя край тях непрекъснато! Никое от тях не ме вижда по този начин! И в това няма нищо лошо. И тогава разбрах, че вече не се страхувам. И взех решение, че повече няма да се чувствам виновна за нищо!

— Никога не е трябвало да се чувстваш виновна за каквото и да било! — запротестира Виктори. — Боже, толкова се радвам за теб!

И тя стана и прегърна Уенди.

— Хей, ама това е само едно дете! — промърмори Уенди с престорен сарказъм. — Поредното… Слава богу обаче, този път е истинско дете, а не пораснал мъж!

Нико изгледа Виктори и Уенди и очите й се насълзиха. И щяха да рукнат, ако им беше позволила. „Всички сме толкова щастливи!“ — помисли си тя.

— Да не забравяме Виктори и нейната шапка! — обади се тихо тя. — Брилянтна е! Тази шапка успя да направи щастливи вече двадесет хиляди жени! Без да броим две малки момиченца!

Виктори я изгледа с благодарност. Нико си помисли: „Нещо започвам да се размеквам! Веднага трябва да сложа точка на това!“

Когато излезе на тротоара през ресторанта, Нико се замисли дали веднага да не отиде у Кърби и да сложи край на тази работа, веднага! Мислеше да го направи довечера, след премиерата на филма на Уенди, но после стигна до извода, че колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. И без това бе продължило повече от година. Как изобщо се случи?! Но като всичко останало в живота, и тази връзка се бе превърнала в рутина. Отначало имаше страст и вълнение, и превъзбуда от това, че никой не знае, че им се разминава. А сега от тази възбуда не бе останало почти нищо — бе останала единствено мисълта, че трябва да прикрива следите си, че е хубаво да си има нещо, което да е само нейно, за което никой друг не знае. Сигурно начинът на разсъждение на наркоманите не се различаваше много от нейния. И точно както рано или късно наркоманите биваха разкривани, така и сега хората вече бяха започнали да се досещат за нейната връзка. Зави по Петдесет и седма улица и се сви само при мисълта за онази анонимка в „Поуст“. Беше като някакъв огромен предупредителен флаг. Означаваше, че някой вече е надушил нещо, обаче редакторите са преценили, че не разполагат с достатъчно сигурна информация, за да използват истинските имена на виновниците.

Небето бе надвиснало тежко над целия град. Докато вървеше бързо по Западна Петдесет и седма улица, Нико си каза, че ако не беше студът, щеше да се пита дали изобщо е излязла навън. Градът винаги я караше да се чувства така, сякаш е затворена в стъклена капсула и понятието „навън“ си е чиста илюзия. Огледа минувачите около себе си и си каза, че всички са като дребни същества, приклещени в някое от онези евтини стъклени преспапиета, в които децата се взират, очаровани и ужасени от всичко, което става в миниатюрния свят.

На ъгъла на Петдесет и седма улица и Пето авеню тя спря, възнамерявайки да пресече от другата страна и да вземе такси до апартамента на Кърби. Но точно тогава си спомни за вратовръзката на Сеймор. Не че съпругът й щеше да се ядоса, ако забрави, но със сигурност ще забележи този факт. Сеймор имаше гадния навик да помни абсолютно всичко, което са казали хората, и да им държи сметка за това. Твърдеше, че всеки трябва да носи отговорност за думите си, тоест, трябва да говори онова, което наистина мисли. Защото на какво щял да заприлича светът, ако никой не се чувствал отговорен да изпълнява обещанията си?! Истинска анархия!

— Не забравяй, че във всичко си има степени! — опитваше се да му опонира тя. — Трябва да се научиш да отчиташ различните обстоятелства и различните степени!

— Ха, степени! — махваше с ръка той. — Степените са всъщност началото на хлъзгавия склон към хаоса!

Да, затова трябва да му купи тази вратовръзка!

Пресече Пето авеню. Все едно пресече някаква въображаема линия. Градът от източната страна на Пето авеню беше много по-приятен от този в западната му страна. Възможно ли е някога архитектите да са се събрали и да са решили — нашата страна ще бъде по-хубава от вашата? Нико бутна въртящите се врати на магазина за мъжко облекло на „Бергдорф“ и веднага беше залята от вълна топъл, ароматизиран въздух. Миришеше на бор. Да, Коледа наближаваше. Тази година бяха решили да отидат в Аспен и Сейнт Бартс — Сеймор ще кара ски и ще плува, а тя сигурно ще работи през по-голямата част от времето.

Уенди възнамеряваше да прекара Коледата в Индия с цялото си котило плюс Селдън, като оставят Шейн сам на себе си, но сега, когато е бременна, може и да не заминат. Шейн определено ще побеснее, когато разбере, но не може да й направи нищо. Уенди приличаше на един от онези преуспяващи мъже, които се развеждат и веднага след това откриват наново щастието, а изоставената съпруга си стои вкъщи и може единствено да беснее. Нико си знаеше, че все още не може да бъде сигурна в Селдън (трябва просто да се оглежда и да чака), но пък беше на седмото небе, че накрая Уенди бе успяла да натика Шейн в миша дупка. И той нямаше право да се оплаква от нищо — Уенди му бе дала всичко, което той искаше по време на развода: собствен апартамент, равно попечителство над децата, издръжка за него и за тях. Плащаше му по 15 000 на месец, и то без данъците!

— Когато бяхме женени, аз му давах всичко, което поиска, и все не му стигаше! — бе казала Уенди.

А Нико си бе помислила, че тези думи звучат по същия начин, по който богатите разведени мъже говорят за бившите си съпруги. Шейн обаче искаше нещо недостижимо (вероятно себеуважение), нещо емоционално, ала проблемът със запълването на емоционалната празнота за съжаление не беше нещо, което някой друг може да ти даде. Трябва да ти идва отвътре. Очевидно Шейн бе направил същата грешка, която бяха допускали толкова много нещастни, самотни домакини през петдесетте.

— Затова внимавай със Сеймор, бъди по-мила с него! — бе изтъкнала къде на шега, къде на истина Уенди. — Иначе току-иж ти спретнал същия номер, какъвто Шейн ми спретна на мен!

Преди петнадесет години подобен разговор би могъл да се води единствено между мъже. Но сега, докато опипваше материята на една вратовръзка, Нико си каза, че Сеймор никога не би постъпил по този детински начин. Съпругът й беше екипен играч. Той непрекъснато се стараеше да внесе поредните подобрения в живота им и тя му отдаваше необходимото уважение за това. Държеше се благородно към него. Защото, когато по същество се окажеш „мъжът“ в една връзка, си длъжен да се държиш благородно и да внимаваш никога да не натриваш носа на партньора си с факта, че ти плащаш за всичко наоколо и че това шоу по същество си е лично твое. С други думи, трябва да се стараеш да се държиш така, както обикновените жени си мечтаят мъжете им да се държат към тях, само че рядко го получават.

Към нея се плъзна деликатно продавач с тъмен костюм и вратовръзка.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Най-неочаквано тя се почувства като мъж в магазин за дамско бельо.

— Да, моля! Бих искала да купя вратовръзка за моя съпруг! — каза тя. Най-неочаквано осъзна, че харесва звученето на думите „моя съпруг“. Трябва да ги използва по-често. Освен това трябва да си въведе правило всяка седмица да купува на Сеймор по нещо мъничко — той със сигурност го заслужаваше.

— Някакъв по-специален цвят? Или може би случай? — попита любезно продавачът.

— За премиера на един много важен филм!

— Значи съпругът ви е във филмовия бизнес, така ли?

— О, не, приятелката ми е в този бизнес! Премиерата е нейна! — натърти Нико и макар да си знаеше, че този факт изобщо не влиза в работата на продавача, тя се почувства длъжна да го изтъкне.

— В такъв случай вие сте просто гости? — продължи любезно човекът.

— Точно така.

— Някакъв по-специален цвят…

— Ами, не знам — промърмори тя. Може би зелено? Не, зеленото уж не било щастлив цвят. Жълто? Никога! Сеймор веднага ще свърже жълтото с Уолстрийт от осемдесетте.

— Какво ще кажете за розово? — попита продавачът. — Розовото е изключително актуално напоследък сред деловите мъже.

Сеймор с розова вратовръзка? О, не! Това би било прекалено!

— Никакво розово! — изрече на глас тя.

— Тогава сребро — не се предаваше продавачът. — Отива си на всичко. И буквално завършва всеки костюм. Освен това се счита за строго официален цвят.

— Добре, тогава да бъде сребро — кимна Нико.

— Заповядайте оттук, ако обичате!

Продавачът я поведе към задната част на магазина „Бергдорф“. От двете страни се виждаха пробни стендове — според Нико, по-скоро тристранни огледални ковчези. На стол до един от тези ковчези седеше жена, която Нико разпозна от службата си. Жената работеше в рекламния отдел на едно от списанията. Имаше руса коса, завързана на опашка, и беше хубавичка по онзи неформален начин, характерен обикновено за младите делови жени в края на двадесетте — когато все още се опитват да докажат кои са и къде точно е мястото им в света.

— Здравейте! — кимна учтиво Нико.

Изобщо не възнамеряваше да завързва кой знае какъв контакт с младата жена, но момичето вдигна към нея очи, излъчващи първо шок, после ужас, а накрая вина — като че ли неочаквано е била изловена да върши нещо нередно. Почти трепереща, тя извърна поглед от Нико и го насочи към мъжа, застанал пред едно от огледалата. Нико веднага позна махагоновата кожа на мъжа и разбра, че й предстои среща с Майк Харнес.

Той се преструваше на много зает в разговор с шивача, приклекнал до него, който скъсяваше панталоните му, но нямаше как да не я е забелязал в огледалата. Господи, Майк! Често се сещаше за него и дори се питаше как ли живее. По едно време дори чу, че бил заминал за Англия. Да мине ли покрай него, преструвайки се, че не го е забелязала — нещо, което самият той полагаше огромни усилия да постигне, та да спести неудобството и на двамата? Но посвети прекалено дълго време на колебание — време, през което той вдигна очи, втренчи се в огледалото пред себе си и я видя отзад. Очевидно и той бе любопитен какво ли се кани да направи и вече бе измислил какво да каже — но сигурно го бе измислил отдавна, знаейки, че рано или късно двамата ще се засекат някъде.

— Здравей, Майк! — каза тя. Не протегна ръката си — знаеше, че той няма да я поеме.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той и я погледна от висотата на стенда. — Нико О’Нийли!

— Радвам се да те видя, Майк! — побърза да изрече тя, кимна и се обърна.

Това бе най-правилният подход, точно така. Да покаже, че го е видяла, без да навлиза в никакви подробности. Но докато разглеждаше сребристите вратовръзки, усети, че присъствието на двамата и всичко, случило се между тях, изпълва магазина като два градоносни облака. Не бе в състояние да се концентрира. „Не мога вече! Ще му се извиня!“ — реши накрая.

Обърна се. Майк беше седнал и завързваше обувките си, като че ли изпълнен с нетърпение да се махне по-скоро от магазина.

Така беше по-добре — поне не се опитваше да й виси на главата като чудовищен водоливник.

— Майк — изрече тя, — много съжалявам за станалото!

Майк вдигна изненадано глава. Отдалече личеше, че все още й е ядосан.

— Никога не трябва да се извиняваш на враговете си, Нико! — махна с ръка той. — Ако ти не го знаеш, то тогава кой друг?!

— Ние врагове ли сме, Майк? Не смятам, че се налага да стигаме чак дотам!

— Защо? Защото вече не съм заплаха за теб ли? Е, в такъв случай, може би наистина не сме.

Тя се усмихна тъжно, стиснала устни. Да, Майк никога няма да се промени, никога няма да надрасне егото си. Бе сторила предостатъчно. Най-добре е да си тръгва.

— Надявам се, че си добре, Майк — каза и тръгна да се обръща, но в този момент той се изправи.

— Е, може би всъщност трябва да ти благодаря за едно нещо — изрече внезапно той. — Двамата с Наталия ще се женим — добави, като посочи към младата жена, която се усмихна сконфузено на Нико, като че ли се чудеше на чия страна да застане. — Сигурно познаваш Наталия! — отбеляза с обвинителен тон той. — Работи за теб. Вече.

— Разбира се, че я познавам! — кимна Нико. — Поздравления!

— Казвал съм й хиляди пъти, че ако иска да се издигне, трябва да действа точно като теб — продължи Майк, докато вземаше палтото си.

Тези думи очевидно бяха предназначени да прозвучат като обида, но Нико реши да не ги възприема така.

— Много мило! — изрече тя, сякаш се бе почувствала поласкана.

— Във всеки случай — продължаваше Майк, докато пъхаше ръце в ръкавите на палтото си, — наистина трябва да ти благодаря! Ти ми отвори очите за важните неща в живота! Нали именно вие, жените, обичате да казвате — важното са връзките, а не кариерата?! Това с кариерата е истинска глупост! Кариерите са за кретените! Когато се замисля как се излагах… какво ли не давах от себе си, за да доставя удоволствие на Виктор Матрик… — Сведе очи към Наталия и сложи собственически ръка върху рамото й. — Нали така, скъпа?

— Може би — прошепна Наталия и погледна първо него, а после Нико. — Но според мен най-добре е човек да се опита да има и двете!

„Да, момичето се опитва да не обижда нито един от шефовете си!“ — констатира веднага Нико.

— Е, добре. Още веднъж приемете моите поздравления! — каза на глас.

Загледа се след тях, докато излизаха от магазина. Горкото момиче! Да бъде принудено да се омъжва за Майк Харнес! Та той е истински грубиян! Ще трябва да се запознае по-добре с тази Наталия. Надяваше се да е добра в работата си. Ако е така, лично ще се заеме да й помогне. След като ще се жени за Майк, хлапето заслужава и нещо добро в живота си!

— Да опаковам ли тази вратовръзка, а после да ви я изпратя? — попита учтиво продавачът, който вече държеше сребриста вратовръзка, сгъната в блестяща кафява кутийка.

— Да, моля! Би било много любезно от ваша страна! — кимна Нико и усети, че денят й отново започва да се подобрява.

„Боже, колко са суетни хората!“ — помисли си Нико. Беше седем вечерта и колата й бе попаднала в плетеница от возила, опитващи се да вземат завоя от Седмо авеню към Петдесет и четвърта улица и кинотеатър „Зигфелд“, където щеше да се състои премиерата на филма на Уенди. Напрежението, излъчващо се от останалите коли, беше буквално осезаемо — стресът да завършиш работния си ден с посещение на филмова премиера, да трябва да се преобличаш в официално облекло, да си търсиш транспорт, а после идваха и тълпите пред кинотеатъра (възпирани единствено от полицейските барикади, поставени от двете страни на улицата), надяващи се да зърнат с очите си истинска филмова звезда (това ли е най-великият спомен, който хората отнасяха в гроба си — че са видели Джени Кадин на живо?!), да не говорим пък за фотографите и пиарките с вечните си папки с машинки, длъжни автоматично да различават онези, които са някой, от другите, които са никой…

Колата спря в малкото празно пространство пред кинотеатъра и Нико бързо излезе. Сведе глава и бързо премина покрай тълпата, вмъквайки се в една странична врата. Беше решила напълно да избегне срещата с червения килим. През последните шест месеца все повече си даваше сметка, че изобщо не държи да бъде публична личност. Не се нуждаеше от това. Президентът и изпълнителен директор на „Върнър пъбликейшънс“ би трябвало да бъде леко мистериозна, мъглява фигура, която рядко се появява по вестниците. Пък и това бе вечерта на Уенди. Фотографите си имаха да снимат по-важни личности от нея.

— Нико О’Нийли? — обърна се към нея млада жена в черен костюм и слушалки на главата.

— Да — усмихна се любезно Нико.

— Запазили сме специално място за вас на реда, където е Уенди Хийли. Мисля, че съпругът ви е вече там.

— Благодаря ви! — кимна Нико и тръгна след младата жена по пътеката между редовете.

Точно в средата имаше цяла редица места, на чиито гърбове бяха залепени надписи „Хийли“. В единия край седеше Шейн, точно до Тайлър и Магда, която пък седеше до нейната мила Катрина (страхотна жена ще стане с това лице!), до която пък седеше Сеймор, който се пъчеше с новата си вратовръзка. Магда и Катрина бяха с новите си пухкави шапки. Вече бяха добри приятелки — и двете с понита и еднакви шапки. Нико се радваше за тях. Надяваше се завинаги да си останат приятелки. От дясната страна на Сеймор имаше още три празни места. До него ще седне тя, а до нея Виктори и Лин. Хвърли поглед към другия край на реда. От двете страни на Шейн също имаше по едно празно място, което означаваше, че Селдън ще трябва да седи до Шейн! Глупости! Просто Уенди ще седне между тях! И след като се успокои, че всичко й е ясно, Нико зае мястото си до Сеймор.

— Здрасти! — прошепна му тя.

— Здрасти! — кимна той и веднага погледна часовника си — неговият начин да попита защо е закъсняла толкова.

— Трафик! — отсече кратко тя. — Навън е истинска лудница! Вторачи се през него към другия край на реда. По пътеката вървеше Селдън Роуз. Спира… оглежда се за Шейн… и вече сяда, точно както бе предположила Нико — мястото между тях остава за Уенди. Шейн не обръща никакво внимание на Селдън, гледа право пред себе си. Е, ще му се наложи да свиква. Нико се запита дали Шейн знае за новата бременност на Уенди. И да не знае, скоро ще разбере — Селдън вече бе обявил апартамента си за продажба, за да се премести да живее при Уенди.

— Какво прави Уенди? — попита Сеймор, забелязал Селдън да сяда.

— Сигурно се готви да изнесе реч преди началото на филма — отговори Нико.

— Не бе — просъска Сеймор. — Имам предвид със Селдън и Шейн! Просто не е редно!

— Те са големи хора! — сви рамене Нико.

— Не мисля, че Шейн се чувства особено добре — отбеляза Сеймор, неочаквано вземайки неговата страна.

— Вероятно не. Но си го заслужава. Нали той беше този, който толкова държеше да се разведат! — отсече Нико. — Освен това ти никога не си го харесвал!

— Да де, но не съм особено сигурен, че харесвам и Селдън! — отбеляза Сеймор, свил устни като стара мома.

— Той е… добър човек. Поне така мисля — отбеляза не особено уверено Нико.

Пак хвърли поглед към другия край на реда. Шейн продължаваше да съзерцава нищото пред себе си… Не, сега си измисли работа — оправя якето на Тайлър. А пък самият Тайлър като че ли се канеше да направи сцена… Да, ето че започна да се гърчи на седалката си и да рита тази пред себе си. Селдън наблюдаваше детето с периферното си зрение, очевидно чудейки се дали да се намеси или не. А сега пък Шейн се опитваше да игнорира както Тайлър, така и Селдън.

„Боже, та това е по-интересно и от филм!“ — усмихна се на себе си Нико.

Селдън продължаваше да хвърля крадешком погледи на Шейн… Май наистина се канеше да се намеси. Да, ето че се привежда. И изрича нещо, което й заприлича на: „Хей, приятел!“ — универсален мъжки поздрав. Сега Шейн няма начин да не го погледне. Селдън се опитва да се държи приятелски… Протяга ръка. Шейн трябва да я поеме. А после Селдън се привежда и казва нещо на Тайлър. И, о, чудо! Тайлър автоматично забравя превземките си! Селдън прави някаква смешна гримаса и Тайлър се разсмива. Шейн изглежда съсипан, обаче сега Селдън казва нещо на него, очевидно опитвайки се да го предразположи. „Браво на Селдън!“ — помисли си Нико и се облегна назад в стола си. Радваше се, че той поема контрол над нещата и че се старае да постъпва правилно. Може пък в крайна сметка нещата между Уенди и Селдън да се получат! Във всеки случай Уенди определено заслужава най-сетне малко щастие и в личния си живот!

Светлините в салона постепенно изгаснаха. Хората се умълчаха. А после се включи прожектор и ето я и Уенди, забързана по пътеката към сцената. Някой й подава микрофон и тя тръгна нагоре по стъпалата към подиума.

Хората започват да ръкопляскат. Отначало лекичко, а после с все по-нарастващ ентусиазъм. Но те я обичат! Обичта на публиката към Уенди беше осезаема! Тук бяха не само звезди и хора от върховете на бизнеса, но и екипът й заедно със семействата си. Те я обожаваха — тази жена, която бе помогнала на толкова много хора да реализират мечтите си! В продължение на няколко секунди Уенди остана в центъра на прожекторите, усмихната и кимаща към всички. „Позира перфектно!“ — каза си Нико. А после прочисти гърлото си, всички се засмяха и аплодисментите стихнаха.

— Добър вечер на всички! Аз съм Уенди Хийли и съм президент на „Парадор Пикчърс“. За мен е огромно удоволствие да приветствам всички ви с добре дошли на премиерата на „Парцаливите пилигрими“! Този филм е… най-сетне завършен! — (Думите й предизвикаха смях, изпълнен с много разбиране.) — Той е плод на десетгодишните усилия и на любовта на стотици хора, хора, които никога не се отказаха от мечтата си да видят тази удивителна история някой ден на екрана…

„Колко красива изглежда Уенди!“ — помисли си Нико и плъзна поглед към края на реда. Шейн седеше смръщен като буреносен облак, а Селдън, с тази негова ново изправена дълга коса, съзерцаваше Уенди с неприкрита гордост. После Шейн погледна раздразнено към Селдън. Ха, твърде лошо за него! Защото горкичкият Шейн бе започнал да губи привлекателността си! Лицето му беше зачервено и подпухнало, но нищо чудно това да се дължеше на поредната козметична процедура, нещо като лазерен пилинг. Точно в този момент в залата отново избухнаха ръкопляскания и Уенди слезе от сцената и се насочи нагоре по пътеката към мястото си, като на всеки няколко крачки спираше, за да целуне или да се ръкува с някого. После вдигна глава и улови погледа на Нико. Нико й помаха и вдигна ръка, подсказвайки й, че й стиска палци.

В горната част на пътеката настъпи леко раздвижване и ето ги най-накрая и Виктори с Лин! Виктори се отпусна на мястото точно до Нико. Бузите й бяха почервенели от студ.

— Първият сняг най-сетне дойде! — прошепна тя, докато се привеждаше, за да я целуне по бузата. — Наложи се да вървим пеша половин пресечка! Лин едва не получи инфаркт! — Плъзна поглед покрай Нико и Сеймор, към Уенди и децата и им помаха. А после прошепна на Нико: — Виж я само нашата Уенди! С двама мъже!

— Да, именно! — кимна Нико.

— Знаех си, че някой ден ще се стигне дотук! — промърмори от другата страна на Виктори Лин. — Първо завладяват света, а сега се перчат с по двама мъже! Жени! Като че ли по един не им стига!

Нико и Виктори си размениха съзаклятнически погледи, а после се разсмяха.

— Скъпи, просто всяка жена знае, че за да получи един свестен мъж, трябва да събере заедно най-малко двама! — изрече Виктори, като стисна нежно ръката на Лин.

Точно в този момент светлините отново изгаснаха и в салона се възцари пълен мрак.

„От това ли се нуждае всяка жена — двама мъже?“ — запита се Нико, като се отпусна назад. Интересна гледна точка. Когато бяха на двадесет, изпадаха в ужас, ако не успееха да си намерят поне един… А и до днес имаше много глупави жени над тридесет, които продължаваха да търсят единствения и неповторимия. Но ето че сега тяхната Уенди си имаше двама! А беше прехвърлила четиридесет! Когато всички наоколо се опитваха да внушат на жените, че когато навършат четиридесет, са напълно изчерпани, най-малкото в сексуално отношение! Ха, каква огромна лъжа! Нико знаеше, че работата е тази, която поддържа жените млади, която непрекъснато им вдъхва живот. И доскоро тази тайна бе известна само на мъжете — ако държиш да привличаш още дълго противоположния пол, единственото, което трябва да направиш, е да се сдобиеш с власт и успех!

Върху екрана се материализира логото на „Парадор“ и всички започнаха да ръкопляскат. После се появи сцена на купон в Ню Йорк от 1929 година, точно преди краха на борсата, а върху нея надпис: „Продуцент — Уенди Хийли.“ От другия край на техния ред Селдън Роуз се развика щастливо. Нико веднага закима одобрително. Очевидно онова, което бе споделила със Сеймор, щеше да се окаже вярно — сега, когато бе с Уенди, Селдън вече не представляваше никаква заплаха. И не само защото Уенди никога няма да му позволи, но и защото той надали вече ще иска да върви нагоре. Нико подозираше, че Селдън е като повечето мъже — демонстрира амбиция, защото е наясно, че точно това се очаква от един достоен мъж. Но междувременно си мечтае по-скоро да се пенсионира. И щом веднъж Уенди роди детето му, той определено ще се промени. Ще се влюби в това дете и вероятно ще иска да прекарва цялото си време с него. Е, заради Уенди Нико се надяваше, че Селдън ще продължи да работи — или поне още известно време. Иначе как горката й приятелка ще може да плаща издръжката на двама мъже и четири деца?!

Винаги става така! — мърмореше Кърби, докато вървеше към дневната си. — Жените ме харесват, луди са по мен, а после… не знам. Изведнъж им става нещо и повече не искат да бъдат с мен!

Нико кимна, надявайки се, че изражението й подсказва съчувствие. Но тайно погледна часовника си. Наближаваше десет и половина. Бе напуснала партито в десет часа, когато Сеймор бе отвел вкъщи Катрина, а на него му беше казала, че ще се отбие за малко в офиса си, където трите с Виктори и Уенди се бяха разбрали да се чакат, за да отпразнуват случая насаме. Сеймор не заподозря нищо, но за да се увери, че нещата ще си останат така, тя реши първо да оправи работата с Кърби, а после, когато се прибере в офиса си, да се обади на съпруга си от служебния си телефон. Сърцето й туптеше от нетърпение. Сега, когато вече беше тук и си даваше сметка, че краят е неизбежен, искаше да приключи по-бързо и да си тръгне. Завинаги.

— Много съжалявам, Кърби — повтори тя. Знаеше, че звучи грубо, но какво друго да му каже? Направи няколко крачки към него. Той бе облечен само с дънки, без риза — сигурно го беше сварила да се преоблича.

— Мислех си, че ние с теб сме различни — промърмори той, застанал пред прозореца с гръб към нея, като че ли не можеше да издържи да я погледне в очите. Нико се замоли да не тръгне сега да й прави някоя сърцераздирателно сцена.

Преглътна и каза:

— Кърби, ти много добре знаеше, че съм омъжена!

— Е, и?! — извика той и се извъртя на пета.

— Просто обичам съпруга си, Кърби! Той е прекрасен човек! И не желая да го нараня!

Всичко това звучеше като предварително подготвена реч и Кърби просто кимна, като че ли я бе чувал десетки пъти преди. Нико кръстоса ръце пред гърди. Вече започваше да се ядосва. Може би изобщо не трябваше да идва — може би трябваше да стори така, както обикновено правят мъжете: просто спират да се обаждат. И ако Кърби я търси, да предупреди асистентките си да казват, че я няма. Но подобно разрешение й се струваше твърде страхливо. Освен това му липсваше финал.

— Значи просто ме използва, за да стигнеш по-лесно до този извод, така ли? — отбеляза Кърби.

— О, Кърби!

Приседна на ръба на канапето и се втренчи в стената. И тя не можеше да го погледне в очите. Изпитваше вина, а вината я вбесяваше. Стисна устни. Наистина ли беше използвала Кърби, за да провери чувствата си към Сеймор? Не го беше замислила точно така. Всъщност, не беше замисляла нищо предварително — когато постави началото на връзката им, просто знаеше, че нещо в живота й липсва. И както обикновено ставаше, оказа се, че липсващото парче не е някой друг човек или нещо, което може да получи от друг. Единственото сигурно сега бе, че всяка част от нея вече е запълнена и че там няма абсолютно никакво място за Кърби.

Насили се да го погледне и каза:

— Много съжалявам, ако ти виждаш нещата така, Кърби! Защото не е нарочно! Мислех, че сме приятели и че просто… се забавляваме. — Господи, вече определено звучи като мъж!

— Забавляваме ли се? — изуми се той.

— Кърби — опита пак тя, — ти си прекрасен човек, а освен това си още много млад! Целият ти живот е пред теб! И в този живот ти нямаш никаква нужда от мен! — Да, а сега вече звучеше като майка му. — Не може да е чак толкова трудно, нали?

— Нещо не мога да схвана — отбеляза той и пак й обърна гръб. — Може би пропускам нещо. Знаеш ли какво ще ти кажа? Този град е отвратителен! — и само след момент възкликна: — Хей, видя ли, че вали сняг?!

„Баво на мен! — помисли си Нико, докато си слагаше ръкавиците. — Току-що дадох на един мъж пет хиляди долара, за да не ми иска секс!“

От тази мисъл й стана едновременно забавно и тъжно.

— У дома ли, госпожо О’Нийли? — попита Димитри, наблюдавайки я в огледалото за обратно виждане.

— Налага се да се отбия за малко в офиса — отговори тя и след моментна пауза допълни: — Извинявай, Димитри! Знам, че денят ти беше много дълъг! Вероятно ти също искаш вече да се прибираш у дома!

— Обичам да се разхождам из големия град! — отбеляза шофьорът, като измъкваше внимателно колата от алеята пред жилището на Кърби, за да навлезе в Седемдесет и девета улица. — Освен това вие трябва да работите! Трябва да вършите онова, което ви прави толкова уникална в този град, нали така?

— Прав си — кимна Нико и отново усети, че я залива чувство на вина.

Погледна през матираното стъкло на колата. Снегът се сипеше на дребни, блестящи снежинки, като дъжд от диаманти. Добре че всичко приключи! Вече сложи точка и знаеше, че никога повече няма да допусне подобна грешка! Следователно няма никакъв смисъл да продължава да изпитва вина!

Какво облекчение!

Сега единственото, което й оставаше, бе Сеймор никога да не разбере за чека, който бе написала на Кърби. Надяваше се да не стане. Бе посочила своята лична сметка, а знаеше, че Сеймор ненавижда да си пъха носа в чуждите работи. Считаше го под достойнството си. И с лека усмивка тя си спомни мига, в който бе подала чека на Кърби.

— Но защо става така, че никой не ме обича?! — стенеше Кърби, докато обикаляше в кръг дневната си и почесваше голите си гърди. — Та аз съм на двадесет и осем години! Искам да се оженя и да имам деца! Къде е жената за мен?

— Стига вече, Кърби! — отсече накрая тя, стана и взе чантата си. — На света има стотици жени, които нямат търпение да се влюбят в теб! И ако толкова много държиш да се ожениш, значи не трябва повече да си губиш времето с жени, които вече са омъжени!

— Значи наистина е точка, а? — вдигна очи към нея Кърби.

— Да, наистина! — А после бе извадила чека от книжката си. Той, естествено, веднага бе надал вой. — Не е необходимо да го правиш! — протестираше неумело. — Аз не съм нещо, за което трябва да плащаш!

— Не се дръж като глупак, скъпи! Това не е заплащане! Това е просто подарък!

И въпреки протестите си той бе приел чека. А когато го бе погледнал, очите му се бяха разширили при вида на цифрата. После го бе сгънал и преспокойно го бе прибрал в джоба си.

— Сигурна ли си, че не искаш още едно? Заради доброто старо време?

— Не, Кърби, но ти благодаря. Не смятам, че идеята е особено добра!

После бе излязла и бързо бе поела по коридора към асансьора, като си мислеше, че вижда тази обстановка за последен път. Слава богу!

Отпусна се назад в седалката си. И от този момент нататък надали някога щеше да преживее хубав секс! Да си позволи ли грам самосъжаление? Може би. Може би някой ден ще си позволи. Но не сега. Голяма работа, секс! Какво толкова! Да не би да е мъж, подвластен на онази си работа, а?! Та тя е жена, за бога, и е свободна!

Телефонът й зазвъня.

Текстово съобщение от Виктори: „Аз съм с Уенди. Кога възнамеряваш да се появиш?“

Нико се усмихна и написа отговор: „След 2 минути.“

„Вади шампанското! Ние ще дойдем след 20!“

Филмът на Уенди Хийли е истински хит! Така твърдяха всички. И по този въпрос две мнения нямаше. Реакцията на публиката го потвърждаваше. А публиката на премиерите на филмите в Ню Йорк бе най-благодатната в света. И най-показателната. Всички бяха ръкопляскали и викали възторжено през цялото време, докато течаха финалните надписи. А после, на коктейла в хотел „Маритайм“, всички бяха в разкошно настроение, като че ли фактът, че са точно тук, за тях бе най-голямото щастие на света. И това бе поредният знак, че филмът ще се превърне в хит. По всеобщо мнение, ако лентата не ставала, хората оставали десетина минути, а после се разотивали. Така твърдеше Уенди. Била е в подобни ситуации достатъчно често, за да е наясно.

Трите стояха в офиса на Нико замаяни от щастие, радостни заради успеха на Уенди.

— Важното е да продължиш да играеш играта! — отбеляза мъдро Виктори. — И да не ти пука, ако се опитват да те изхвърлят. Такива хора винаги ще има.

Подаде бутилката с шампанско „Дом Периньон“ на Нико, която го разля в три елегантни чаши. Да, за президента на „Сплач-Върнър“ само най-доброто!

— Да, и винаги ще се опитват! Но нас няма да успеят да изхвърлят! — отбеляза тя.

— Тук си напълно права! — кимна Уенди и вдигна чашата си.

— Селдън се държа просто великолепно! — отбеляза Виктори. — Много ми хареса как на партито стоеше до теб през цялото време, как ти носеше питиетата и как те остави да разговаряш с всички, които минаваха наоколо, без да демонстрира липса на увереност, нито пък да се опитва да се меси с умни приказки! — След тези думи тя се насочи към стъклената врата и я плъзна встрани. — О, Нико! Страхотна тераса си имаш!

— Да, знам — кимна Нико.

Чувстваше се леко неудобно заради терасата. Всъщност чувстваше се неудобно заради целия си офис. Беше огромен, с вграден бар покрай едната стена — наследство от Майк, което тя бе решила да запази. Освен това си имаше и собствена тераса. Малко късче от рая на тридесет и втория етаж, което гледаше към Сентрал парк и изисканите сгради на Пето авеню, както и към извисяващите се като стрели постройки в центъра на града, подобни на могъща гора. В сградата на консорциума „Сплач-Върнър“ имаше осем офиса с тераси — и тя бе единствената жена сред тях.

Виктори излезе на терасата. Уенди я последва. Нико се забави малко на прага, заглеждайки се в приятелките си. Снегът около главите им блестеше като ореол. Внезапно усети, че се изпълва с щастие. Щастието я обгърна и я понесе на крилете си като птица. После се спря в гърлото й и накрая излетя като радостна въздишка.

Уенди вдигна чашата си и възкликна:

— За нас! — А после, като се загледа в ширналите се пред очите им небостъргачи, допълни: — Нали знаете какво казват хората? Този град е истинска джунгла! Но ние властваме в нея. За наши триумф!

— Да, момичета! — намеси се Нико, присъединявайки се към тях. Разтвори ръце, като че искаше да прегърне целия град, и извика: — Да пием за триумфа на червилата!