Триумфът на червилата

13

„И какво да правя сега?“ — каза си Нико, докато слагаше ръкавиците си.

Остър, пронизващ вятър метеше цялото шесто авеню. Нико си пое дъх, погледна часовника си и видя, че е едва два и половина. Дъщеря й Катрина ще бъде в конюшните най-малко до четири следобед. Тренираше за едно конно състезание, организирано от Сеймор. Сигурно и самият Сеймор е вече там, заедно с другите майки, наблюдаващи ездата на децата си. Тази мистериозна любов към конете беше периметър, запазен само за бащата и дъщерята. Нико никога не я бе споделяла и те двамата отдавна бяха разбрали, че няма никакъв смисъл да я занимават. Още от малка не можеше да разбере съученичките си, любителки на конете, които идваха на училище с мръсна коса, целите вонящи на оборски тор. Катрина, разбира се, която ходеше на езда пет път седмично в конюшните в Челси Пиърс (срещу 250 долара на час), не миришеше на оборски тор. Всяка сутрин си вземаше душ, а веднъж седмично ходеше на фризьор и маникюрист в салона на „Бергдоф Гудманс“. Но когато двамата с баща й заговореха за коне, очите й автоматично светваха.

Важното в случая бе, че в следващия час и половина нито дъщеря й, нито съпругът й ще се чудят къде е. Или пък какво прави.

Нико хвърли повторен поглед към часовника си. Сърцето й се разтуптя — може би от студа, а може би и от вълнение. Има ли смелостта да го направи? Защото ако го направеше, никой нямаше да разбере. Ще каже, че отива в офиса си, а после наистина ще се отбие там. Никой няма да заподозре абсолютно нищо. Всички знаеха, че тя работи понякога и през уикендите. Уенди току-що бе заминала на спешна среща с някакъв сценарист, а Виктори бе заявила, че отива в студиото си, за да рисува.

Ако ще го прави, трябва да го направи максимално бързо.

Влезе в първото попаднало й такси и бързо се огледа, за да види дали някой я наблюдава. Като че ли започваше да става параноичка. Какво подозрително има в това да си хванеш такси, за бога?! Напоследък пред „Да Силвано“ непрекъснато висяха по двама-трима папараци, които вече им бяха направили снимки на излизане. Но вече не й обръщаха внимание. Бяха накацали като гарги на клона си — в случая, на една пейка пред ресторанта.

Да, параноята определено я гонеше.

— Кълъмбъс Съркъл — заяви тя на шофьора на таксито. Каза си, че ако Кърби си е у дома, винаги може да промени маршрута си.

Извади мобилния си телефон от чантата и погледна дисплея. Даваше си сметка, че става все по-смела и по-смела и непрекъснато нарушава дадените към самата себе си обещания. Първо бе заявила, че никога няма да го търси тя. После обаче го бе потърсила и бе отишла в дома му, и отново бе правила секс с него. При това два пъти! След онази първа офанзива в кухнята двамата отидоха в дневната, обаче по едно време той я бе грабнал на ръце и я бе завел в спалнята, където отново се бяха любили. Този втори акт се оказа фаталният. Ако не беше той, сигурно щеше да събере сили да избяга и никога повече да не му се обади. Ала вторият път прегладнялото й за истинска страст тяло бе откликнало още по-мощно — нещо, което Нико никога досега не бе преживявала, нито веднъж. А после, независимо колко съзнателно се опитваше да се владее, то като че ли се сдоби със собствена воля, собствен живот. И непрекъснато си търсеше извинения да се връща при Кърби отново и отново.

През цялото време, докато Виктори разказваше за Лин, единственото, за което Нико бе в състояние да мисли, бе как да си намери извинение да отскочи до тоалетната, за да се обади на Кърби. Спираше я мисълта, че той вероятно не си е вкъщи. Кърби бе прекалено красив и привлекателен млад мъж, за да си седи вкъщи в събота следобед. Сигурно е някъде навън с приятели, а нищо чудно дори и с приятелка. Той й се бе заклел, че няма приятелка и че не си търси такава, но тя не му беше повярвала. Защото не беше логично.

— Хей, аз не съм измамник! Ако оправям една жена, то го правя само с нея! Никога не съм го правил с две едновременно! — беше запротестирал той.

От факта, че той я възприема просто като жена, която „оправя“, й прилоша, беше прекалено грубо дори и за връзка като тяхната. Но и секси.

Сега тя си пое дъх и набра номера му.

Той вдигна след три иззвънявания. По шума около него тя разбра, че не си е вкъщи. Настроението й падна.

— Здравей! — извика той, очевидно изненадан. — Нали днес е събота?!

— Да, знам — изрече унило тя. — Просто ми изникна малко свободно време, та си казах, че можем да се видим. Но доколкото разбирам, ти си зает, така че…

— Не, не съм! — изрече бързо той. — Е, отчасти. В момента съм на нещо като следобедна закуска.

— Не се притеснявай! — опита се да скрие разочарованието си тя. — Ще се видим другата седмица.

— Чакай малко — каза той, като сниши глас. От другата страна се чу смях, после потракване на прибори, а после тишина. — Там ли си още?

— Ало?

— Вече съм в тоалетната. Къде си сега?

— В едно такси.

— Чудесно!

„Какво ли пък значи сега това?“ — запита се тя отчаяно. Ще се видят ли или не? Кърби говореше прекалено неясно, като че ли така и не бе разбрал, че човешкият език е предназначен да предава конкретни неща.

— Е, ще се видим ли или не? — бе принудена да уточни тя.

— Да, става. Защо не? Е, не точно тази секунда, разбира се. Тъкмо чакам да ми донесат яйцата по бенедиктински.

Нико се изкуши да изтъкне, че един час с нея значи нещо много повече от някакви си яйца по бенедиктински, но си замълча. Вместо това попита:

— Е, какво ще правим тогава?

— Защо не вземеш да дойдеш дотук, така че аз да си изям яйцата, а после да се отбием у дома?

Тя си представи как седи в някакъв ресторант за бързо хранене и наблюдава Кърби как яде, докато приятелите му я съзерцават подозрително и се чудят какво прави тази при тях и каква работа има Кърби с жена, която можеше да му бъде и майка.

— Кърби, отлично знаеш, че не мога да дойда — отговори тя с изненадваща и за самата себе си потиснатост. Запита се как младите изобщо успяват да организират каквото и да било.

— Чакай малко! Остави ме да помисля! — настоя той. Няколко секунди тишина. — Сетих се! Чакай ме пред ресторанта! Обади ми си точно преди да пристигнеш! Дотогава сигурно ще съм си изял яйцата. А после можем да отидем до нас пеша!

Този план беше прекалено рискован, но след като цял следобед си бе представяла как тръпне в обятията му, вече не бе в състояние да се откаже. И без това нямаше никакви познати в квартала на Кърби, така че вероятно нямаше проблеми.

— Окей — отговори предпазливо Нико. — Но запомни! Когато ти се обадя, излез веднага!

— Ехо, да не би да ти приличам на глупак, а?! — пошепна съблазнително Кърби.

Нико затвори телефона и се отпусна назад на седалката. Сърцето й щеше да се пръсне от мисълта, че съвсем скоро ще го види. И сега, когато вече бе сигурна, че ще го види, бе завладяна едновременно от облекчение и нервност. Ами ако някой ги забележи да вървят заедно по тротоара? Ами ако някой я види да влиза в неговия блок… с него?!

Да, сега той яде яйца. Яйца по бенедиктински в събота следобед, за закуска. В тази мисъл имаше нещо затрогващо скучно. Нещо сърцераздирателно простичко. Та Кърби бе мъж, а нормалните мъже обичат да ядат яйца! За разлика от мъже като нейния. Сеймор възприемаше яйцата като отрова. Доколкото й беше известно от седем години той не беше пъхвал в устата си нито едно яйце.

Таксито зави към Второ авеню. Сега се намираше само на две пресечки от блока на Кърби. Защо просто не влезе там и да го изчака? Но подобен ход би бил още по-необясним и от размотаването по тротоара!

Плати на шофьора и излезе. Закле се, че това ще бъде последният път.

— Здрасти! — изрече, когато набра мобилния му телефон. — Тук съм. Стоя пред… — вдигна глава — някакъв магазин на име „Сейбъл“.

— Идвам веднага — отсече той.

Нико се зави плътно с палтото си, вдигна кожената си яка и зарови лице вътре. После се обърна и се зазяпа във витрината на магазина. Оказа се магазинче за хайвер и пушена риба. Табела на витрината подканяше: „Опитайте нашата салата от омари! Най-вкусната в цял Ню Йорк!“

Вътре беше пълно с народ. При всяко влизане или излизане на клиент камбанката на вратата иззвъняваше.

— Господи, защо не мога да се овладея! — изрече тя почти на глас.

И веднага си представи как би прозвучало това извинение пред Сеймор. „Съжалявам, скъпи, но той беше млад и много красив и аз просто не можах да се овладея! Жените са си жени, нали знаеш?! Биологична потребност.“ Същото нескопосано извинение, което мъжете по цял свят предлагат на жените откакто свят светува. До този момент никога не го беше вярвала, никога не бе допускала, че може да е истина. Но сега започваше да ги разбира. Разбираше, че е възможно да се случи. Възможно е човек да бъде завладян от физическата си страст, която е по-силна и от волята, и от разума му. По-силна от всичко. И единственото, което можеше да направи, бе да сложи край, преди някой да е разбрал. Защото ако никой не научи, няма никакво значение, нали?

Обърна се и погледна към другия край на тротоара. Надяваше се вече да види високата, импозантна фигура на Кърби. Къде се бави този човек? Ако не се появи още минута-две, ще бъде принудена да си тръгне.

„Не е честно! — помисли си тя. — Просто искам да изживея няколко красиви момента, преди да умра! Преди да остарея толкова, че никой вече да не ми обръща внимание!“

Камбанката над вратата на магазина иззвъня.

— Нико? — извика я нечий мъжки глас.

Нико замръзна на място. Да, неизбежно бе. А всеки момент Кърби ще се появи и всичко ще приключи. Обърна се.

— Здравей, Лин! — изрече с равен тон тя, като че ли изобщо не бе изненадана, че попада на него. Но какво прави този човек чак тук, на Второ авеню?! По-добре да не го пита, иначе и той ще й зададе същия въпрос. И тя какво ще му каже? Че има среща с любовника си ли?

Мозъкът й моментално включи на автопилот.

— Днешният „Ню Йорк поуст“ също не е пропуснал да запечата незабравимата ти физиономия — изрече тя с крива, леко обвинителна усмивка.

— Не изглеждам зле, нали? — отбеляза той и я потупа по рамото с навития си вестник, сякаш беше някое от обичайните му приятелчета за голф. Дали му е известно, че двете с Виктори са приятелки? По-добре да не отваря този въпрос сега. По гърба й преминаха тръпки. Кърби трябваше да се появи вече всеки момент.

— Имам предвид статията за кучетата — добави с хладен тон тя.

Челюстта му се стегна. За Виктори Лин може и да беше „сладък“ и може и да е така, когато поиска. Но дълбоко в себе си Нико подозираше, че от негова страна това е само поза. Лин Бенет беше един хладнокръвен убиец и ако човек искаше да оцелее, по-добре никога да не му пресича пътя.

— Журналистите направиха от мухата слон — отбеляза през стиснати зъби той. — Аз протестирам единствено срещу хората, които не събират изпражненията на кучетата си. Както и срещу градската управа, че вече не си прави труда да налага глоби за подобни провинения.

„Боже, защо изобщо трябваше да повдигам тази тема?“ — помисли си сковано тя. Сигурно сега Лин ще се впусне в пространна тирада за кучешките изпражнения. Трябва на всяка цена да се отърве от него колкото е възможно по-скоро.

Тя сви рамене и отговори със стандартната реплика:

— Знайно е, че никой в тази община не си гледа работата!

Получи се! Той я потупа отново по рамото с навития си на руло вестник и отвърна със стандартната дуплика:

— И нещата ще стават още по-зле, помни ми думата!

Обърна се да си върви и тя изпусна въздишка на облекчение.

— До скоро! — помаха й Лин.

И тя му помаха.

Но внезапно той пак се обърна и попита:

— Абе, така и така съм те видял, какво става там, при вас, в „Сплач“?

О, не! Той иска да говорят за бизнес! Ако сега започнеха да разговарят на тази тема, ще й трябват още най-малко две-три минути, докато се отърве от него. А дотогава Кърби вече при всички положения ще се е появил.

— Защо някой път не вземем да се видим на обяд и да поговорим по този въпрос? — изрече невинно тя, сякаш някога щеше да се случи.

Той обаче не налапа въдицата. Приближи се и се приведе, като че ли се готвеше да си бъбри с нея до края на света.

— Какво мислиш за този Селдън Роуз? — попита шепнешком.

Божичко! Очевидно щеше да се наложи да се въоръжи с търпение и смелост. Въпросът на Лин не можеше да бъде оставен без отговор, но още по-смущаващото в случая бе защо точно Лин Бенет се интересува от Селдън Роуз?! През главата й преминаха няколко възможности, включително и тази Лин да смята, че именно Селдън Роуз ще наследи Виктор Матрик. От тази мисъл не само й прилоша, но и я обзе гняв.

Обърна се. Кърби вече действително вървеше по тротоара, право към тях. Оставаха му не повече от петнадесет метра.

Нико се обърна рязко към Лин, като че ли изобщо не познаваше Кърби. Сърцето й заби право в гърлото. Закашля се и сложи ръка на устата си. После отговори:

— Зависи от това защо искаш да знаеш!

— Просто съм любопитен — отвърна той.

Нико вече усещаше присъствието на Кърби зад гърба си. Уплаши се, че омекналите й крака няма да издържат и ще я предадат.

— Лин! — възкликна зад нея Кърби и тупна Лин по рамото.

Лин се извъртя и изражението му се смени от раздразнение на мъжко задоволство.

— Яяяя! Кърби, приятелю! Здрасти! — извика той и неочаквано демонстрира поведението на двадесет и пет годишен младеж, като вдигна ръката си за приятелско шляпване. Кърби я плесна. После двамата се прегърнаха, потупвайки се по гърбовете.

— Как си, мой човек? — запита Кърби, като се стараеше изобщо да не поглежда към Нико. Тя автоматично се постара да изрази с лицето си търпеливо раздразнение.

— Ще идваш ли тази година в Сейнт Бартс? — попита Лин.

Кърби запристъпва от крак на крак, пъхнал ръце в джобовете си. Нико не можа да се въздържи да не погледне към опънатото върху стегнатия му задник сако.

— Зависи — отговори накрая той. — Да не би да си решил да ме каниш на яхтата си?

Лин умело избегна отговора, като се обърна към Нико и заяви:

— Познаваш ли Нико О’Нийли, мой човек?

Тя вдигна очи към Кърби и го дари с най-студеното изражение, на което беше способна. „Моля те, Кърби! — замоли се вътрешно. — Не ме издънвай точно сега!“

— Ами… — огледа я несигурно той, като че ли не си спомняше. — Май сме се виждали веднъж, но…

— Може би — махна пренебрежително с ръка тя и нарочно не му подаде ръката си.

Лин се обърна към Кърби, за да се сбогува с него, а тя се възползва от възможността да се изпари от тротоара.

— Беше ми много приятно, че се видяхме, Лин — изрече тя и посочи към рибния магазин. — Но трябва да…

— О, да! — кимна той. — Най-добрият хайвер на най-добрите цени в този град!

Тя кимна, като че ли този факт й бе добре известен, и отвори вратата на магазина. Веднага бе залята от вълна топъл, леко спарен въздух. Камбанката иззвъня.

— Ето ти един подарък! — изрече Нико, като подаде на Кърби кутийка хайвер от белуга. — Задето беше толкова добро момче!

— Благодаря! — усмихна се той, пое кутийката и я постави върху стъклената масичка за кафе.

Стояха в дневната на неговия апартамент. Кърби накрая бе успял да се откопчи от Лин и да се прибере вкъщи, а тя го бе последвала, но след като изчака в магазина още петнадесет минути. Сега той притисна тялото си о нейното и пошепна в ухото й: — Ако знаех, че само за една нищо и никаква лъжа пред Лин Бенет ще получа кутийка от такъв скъп хайвер, щях да го правя всеки ден!

— Ако бях на твое място, щях да внимавам да не ми става навик, скъпи! — отбеляза мъркащо тя.

— А какво ще кажеш ето това сега да ни стане навик, а? — И с тези думи той най-неочаквано я бутна напред, като я накара да се приведе над дивана. Ръката му се плъзна напред и смъкна ципа на панталоните й. — Била си много лошо момиче, нали? — прошепна, дръпна панталоните й и ги смъкна до глезените. После започна леко да разтрива голите й задни части. — Харесва ли ти така? Едва не те хванаха! Ти си много, ама много лошо момиче!

И я шляпна по задника. Тя изпищя. От изненада и удоволствие. Той я натисна и я накара да коленичи на пода. После застана точно зад нея.

— Не! — опита се да протестира не особено убедено тя.

— Какво не? — извика той и отново я шляпна по задника.

А после, върху килима на леопардови шапки на Ралф Лорен, който Кърби бе купил с осемдесет процента отстъпка, двамата правиха най-хубавия секс на света.

— Ето, виждаш ли? — отбеляза след това Кърби, отпуснал се гол на дивана и кръстосал крака. — Нали ти казах, че можеш да играеш?!

„Сексът те дарява с чувство на притежание — мислеше си Нико. — Ако притежаваш сексуалния си живот, значи притежаваш целия свят.“

Или най-малкото се чувстваш по този начин.

През последните шест седмици, откакто се впусна с палавата си връзка с модела Кърби, тя се чувстваше на върха на света. Походката й стана енергична, реакциите й — бързи. Започна да се усмихва все по-често и да пуска шеги. Различни части от тялото й за първи път през живота си бяха удостоени с почистване и масаж. Нико беше изпълнена с желание — не само за Кърби, но и за живот.

И хората постепенно започнаха да забелязват промяната.

Ако преди някой й беше казал, никога не би повярвала. Но истината бе, че макар и неволно, Кърби Атууд помагаше на нейната кариера.

Беше изминал близо месец от онзи съботен следобед, когато двамата случайно се бяха сблъскали с Лин Бенет. Известно време Нико бе стояла на нокти, но както впоследствие стигна до извода, Лин не бе възприел срещата им за достатъчно важна, за да я спомене пред Виктори. При все това беше вълнуващо да преживееш подобно нещо — да бъдеш на ръба и накрая все пак да ти се размине. И тъй като не я хванаха, тя бе започнала да се сдобива с все по-голям кураж, като стигна дори дотам, че тайно да урежда и присъствието на Кърби на някои от коктейлите и соаретата, на които беше длъжна да ходи почти всяка вечер. На публично място двамата не бяха правили абсолютно нищо друго, освен да разговарят, ала самият факт, че и Кърби е там и я наблюдава и че тя може от време на време да го поглежда, бе напълно достатъчен, за да превърне иначе поредното скучно мероприятие в приятно преживяване. Ффактът, че има тайна, за която никой дори и не подозира, я зареждаше с невероятно усещане за власт. И докато се движеше от зала в зала и от вечер на вечер през този декември, и докато водеше светски и делови разговори, и докато неусетно, но напълно целенасочено се превръщаше в център на внимание, Нико разбра, че е недосегаема.

Вярно е, че имаше и кратък емоционален спад. Беше по време на коледната им ваканция в Аспен, когато тя се бе почувствала изтощена, напълно изпразнена и ужасно сама — въпреки че тримата със Сеймор и Катрина се блъскаха цяла седмица в тясното пространство на двустайния хотелски апартамент в „Литъл Нел“. Ала леката депресия се бе изпарила в мига, в който самолетът им се бе приземил на летище „Кенеди“. Горкият Кърби така и не бе успял да се добере до яхтата на Лин (Нико така и нямаше да спре да се удивлява, че той се познава с великия магнат, но пък красавци като Кърби са задължителен атрибут на всяко парти), поради което бе отскочил до семейната си къща в Сейнт Луис. Накрая успяха да се видят едва в първия четвъртък на Новата година, когато Нико съзнателно бе съкратила един делови обяд и бе отскочила до неговия апартамент. През първите десет минути той беше в особено, необичайно за него мрачно настроение — седеше на дивана и се опитваше да постави нова батерия на дистанционното, като от време на време вдигаше глава и я поглеждаше тъжно. Накрая успя да постави проклетата батерия и да включи телевизора.

— Е — изрече накрая, преструвайки се на особено заинтригуван от „Шоуто на Елън Дидженерис“, — спа ли с него?

— С кого? — изуми се тя, като си каза, че ако не преминат по-скоро към онова, за което бе дошла, ще бъде принудена да си тръгне без него.

— Много добре знаеш кого имам предвид! — отбеляза обвинително той. — Със съпруга ти!

— Със Сеймор?!

— Да бе, Сеймор! — изрече той така, сякаш от самото произнасяне на това име го заболяваше.

Божичко! Ама той ревнуваше! Ревнуваше, при това от Сеймор?! Само да знаеше…

— Не, не съм — отговори на глас Нико.

— Заради мен ли? — попита той.

— Да, скъпи! Заради теб!

Естествено, че не беше заради него, но на Кърби не му влизаше в работата да знае истината. Но ироничното в случая бе, че съпружеските отношения между Нико и Сеймор представляваха за нея много по-голяма и много по-неудобна тайна, отколкото извънбрачната й връзка с Кърби.

А тайната беше много простичка — двамата със Сеймор не бяха правили свестен секс вече повече от три години.

Обикновено им се случваше да минават без секс месеци наред, а когато в крайна сметка се събираха, и на двамата им ставаше ясно, че го правят по-скоро по задължение, отколкото от страст или желание. Но това беше просто върхът на айсберга. Двамата вече даже не се докосваха, с изключение на случайните целувки по бузата за довиждане или когато голите им крака се сблъскваха на спалнята. В такива случаи Сеймор обикновено стискаше пръстите на краката й в своите, а после се отдръпваше. Нико си даваше сметка, че е добре да поговорят по този въпрос, ала в излъчването на съпруга й имаше нещо, което не предполагаше подобни интимни разговори. Пък и тя си знаеше какво би й отговорил: „Просто сексът не ме интересува. Това няма нищо общо с теб, ала не желая да правя нещо, за което нямам никакво желание.“ Нещо й подсказваше, че разбулването на мистериите и мотивите, криещи се зад отношението му към секса (и особено към секса с нея), би било изключително болезнено преживяване, а освен това и пагубно за техния брак, така че предпочиташе да си мълчи. В началото се чувстваше объркана и наранена, но с течение на времето стигна до извода, че сексът действително не е толкова важен. Каза си, че спокойно може да живее и без него, особено щом има на главата си далеч по-важни от това неща. Ала после се бе появил Кърби.

Наближаваше десет и половина вечерта и тя седеше на задната седалка на една от лимузините на „Сплач-Върнър“. Навън беше влажно и доста хладно — беше валяло почти цял ден, температурите бяха паднали под нулата и сега улиците проблясваха под белите светлини на лампите и витрините. Нико оправи дългото си до петите палто от норка и се загърна по-плътно в него. Беше ходила на благотворителна галавечеря за събиране на пари за образованието. Кърби също беше присъствал там. Не на нейната маса, разбира се — това би било прекалено рисковано. Обаче доайенката на нюйоркския елит, Сюзан Ароу, беше искрено поласкана да приеме Кърби на своята маса — красивите млади мъже бяха изключително рядко явление на подобни събития. През декември Нико бе наредила нещата така, че да запознае Кърби със Сюзан — под предлог, че тя може да му помогне в актьорската кариера. После между двамата се бе зародило приятелство, така че за Кърби беше напълно естествено да й заяви, че ако някога се нуждае от кавалер, той е на разположение. Та ето как Кърби се бе озовал на съседната маса, при това без никой да подозира, че именно Нико е виновна за неговото присъствие на подобни бляскави събития.

Нико отпусна глава на седалката зад гърба си. Бе успяла да размени с Кърби само няколко думи тази вечер, при това за по няколко секунди. Но не това бе най-главното. Държеше любовникът й да я види в нейната стихия, в най-добрия й вид — с елегантно вдигната коса и с огърлицата с диаманти и рубини, която си бе купила преди три години, когато бе спечелила премия от половин милион долара.

— Много си красива! — й бе пошепнал тази вечер Кърби, когато тя се бе привела уж случайно към него, за да се поздравят.

— Благодаря! — бе прошепнала в отговор тя, докосвайки го леко по рамото.

Но не само външният й вид бе важен в случая. Нико държеше да покаже на Кърби коя е и колко високо се бе издигнала в този мъжки свят. Искаше любовникът й да я види на шефската маса, седнала не до кого да е, а до самия Виктор Матрик. А и после, на подиума, как получава награда за неуморните си усилия по събиране на пари за компютри по училищата.

Изобщо не се срамуваше от факта, че държи да впечатли любовника си, особено след като отдавна се бе уверила, че не е в състояние да впечатли съпруга си — или поне не и по този начин. Сеймор категорично отказваше да я придружава на подобни събития, изтъквайки, че не желае да бъде възприеман като господин Нико О’Нийли. Някога я болеше и от това, но отдавна го преболедува. Даде си сметка, че няма абсолютно никакъв смисъл да хаби мислите си за нещо, което, при по-задълбочен поглед, се оказваше нищо друго, освен поредния случай на наранено мъжко его.

Нико се помести на седалката на лимузината, постепенно осъзнавайки с пълна сила значимостта на тази вечер. Сеймор не бе присъствал, но това беше без значение. Той и така щеше да се гордее с нея, особено след като му съобщи, че е била поканена на масата на Виктор Матрик и Майк Харнес.

Очите й се присвиха триумфално, когато се загледа през матираните прозорци на лимузината и плъзна поглед към извисяващите се нагоре магазини, подредени по цялото протежение на Пето авеню като бляскави жълти айсберги. Дали да не се обади още сега на Сеймор и да му каже добрите новини — онова, което й бе заявил Виктор? По-добре не. Шофьорът вероятно ще я чуе и после ще клюкарства с останалите шофьори на корпорацията. Нико отлично знаеше, че в този неин свят не може да се довери на абсолютно никого. Бе станала свидетел на множество провалени кариери благодарение на неблагоразумни хвалби. Затова бе за предпочитане да сподели новината със съпруга си лично. Той ще запали камината, а тя ще си свали обувките и двамата ще седнат пред нея и ще си поговорят за случилото се.

Сега Нико си позволи дискретна усмивчица, когато си спомни онзи момент по време на галавечерята, когато Виктор Матрик се бе обърнал към нея и й бе пошепнал: „Бих искал вие двамата със Сеймор да ми дойдете на гости в Сейнт Бартс за уикенда!“ И тя веднага разбра, че това не е покана на любезност, а тайна стратегическа среща, която трябва да бъде скрита от любопитните погледи. В продължение на няколко секунди бе останала замислена и загледа в празното пространство пред себе си. После бе хвърлила поглед на Майк Харнес. В момента Майк тъкмо пъхаше огромна хапка хляб в устата си (храната на тези вечери бе по традиция отвратителна) и изглеждаше крайно раздразнен от факта, че е сложен да седне до гаджето на Селдън Роуз — приятна млада жена в началото на тридесетте, която Майк безсъмнено считаше за кръгла нула.

И тогава Нико си помисли: „Майк, сладурче, много скоро ще ти го сложат! При това яко!“

И именно тя щеше да бъде изпълнителката на тази присъда.

От тази мисъл й прилоша, но едновременно с това изпита и огромно задоволство. Защото, както стана ясно, Майк бе отишъл при Виктор, за да се похвали със срещата в централата на „Хъкабийс“, а самият Виктор е бил отвратен от отявленото му предателство. И тя попи деликатно устните си със скъпата салфетка и отговори също шепнешком: „Разбира се, Виктор! За нас ще бъде огромно удоволствие да се видим!“

Колата сви в улица „Съливан“ и спря. Нико излезе веднага, без да чака шофьорът да става и да й отваря. По стълбите на огромната къща слизаше дребен мъж в яке за ски и рунтави ботуши за сняг, изцяло концентриран върху трите дребни кученца от порода дахшунд, чиито каишки държеше. Откакто преди три години Сеймор се зае с отглеждането на кучета от тази порода (надяваше се тази година да спечели най-малко наградата „Най-добри в породата си“ на кучешкото изложение), започна да се изживява като английски лорд, попаднал по случайност в града. Оттам и ботушите.

— Сеймор! — извика нетърпеливо Нико.

Съпругът й вдигна очи към нея и след известно колебание се приближи.

— Е, как мина вечерята?

Нико се приведе да погали кученцата, които подскачаха весело около роклята й. Лапичките им бяха дребни и нежни като крачета на паяк. Тя не издържа, взе едното и го гушна в обятията си.

— Здравей, Спайди! — прошепна и целуна животинчето по главичката. После вдигна очи към Сеймор, като му остави още една секунда да се подготви за добрите новини. После добави: — Доколкото става ясно, Майк ще бъде изхвърлен.

— Чудесно! — кимна одобрително съпругът й и очите му се разшириха от задоволство.

— И освен това… Виктор ни кани в къщата си в Сейнт Бартс за уикенда! — добави триумфално Нико. После повдигна палтото си и тръгна нагоре по стълбите.

Къщата им беше на пет етажа, с асансьор и градина в задния двор. Бяха я купили преди четири години, само за 2.5 милиона долара. Тогава беше истинска развалина. Но те вложиха 750 000 долара за пълния й ремонт и сега стойността й се беше вдигнала на повече от пет милиона. И все пак ипотеката на стойност милион и половина долара, която й излизаше по 15 000 на месец, понякога й тежеше, при това значително, особено като се има предвид, че Сеймор не допринасяше с абсолютно нищо за вноските. Не че му се сърдеше — все пак той бе дал своя дял както в първоначалното плащане, така и в разходите по ремонта, а освен това бе вложил и собствения си труд. И все пак в моментите, когато Нико си позволеше да се замисли по този въпрос, фактът, че дължат толкова много пари, при това месец след месец, й се струваше ужасяващ. Ами ако, не дай си боже, я уволнят? Или пък се разболее от рак? Знайно е, че кариерата е просто миг в хода на времето. Съдбата ти дарява десет, най-много петнадесет силни години, а после времето продължава напред и светът също продължава напред, и те оставят зад гърба си. Най-пресният пример за това бе шефът й Майк.

Ала тази вечер, докато натискаше бравата на главния вход на къщата си, Нико бе изпълнена с усещането, че всичко ще се нареди. При това прекрасно. Майк може вече да е бита карта, но не и тя! Желязото се кове, докато е горещо! И ако тя получи мястото на Майк (което щеше да стане със сигурност), няма да й се наложи да се притеснява нито за пари, нито за вноските по ипотеката. Поне за няколко години.

Пристъпи във фоайето и отново усети как я завладява замайващото усещане за пълен триумф.

Къщата им беше обзаведена в стил, наподобяващ по-скоро имение в щата Върмонт, отколкото дом в огромния Ню Йорк. Подът на фоайето беше покрит с тухлички, стените — с ламперия и огромни гвоздеи по нея, на които висяха палта и шалове. Във въздуха се носеше лекият аромат на печени курабийки, което въобще не я изненада — дъщеря й Катрина бе влязла наскоро в периода, когато момичетата се вманиачават на тема готвене, и затова непрекъснато караше баща си да я води в четиризвездните ресторанти на Манхатън, за да черпи идеи. Нико мина по коридора, покрай двустайното апартаментче на семейството, което им прислушваше, и влезе в огромната кухня. В другия й край Сеймор беше построил остъклена зимна градина, която изпълняваше и ролята на негов кучкарник. Нико натисна бутона на асансьора и се качи на третия етаж.

Там бяха разположени голямата спалня с баня, а в дъното, с изглед към градината, се намираше кабинетът на Сеймор. Нико влезе в спалнята и свали ципа на роклята си. При обичайни обстоятелства вече щеше да умира за сън, ала тайната покана на Виктор не й даваше мира. Непрекъснато виждаше пред очите си лицето на Майк, с махагоновата му кожа, разкривено от гняв. Дали има някаква представа какво му се готви? Надали. Човек никога не знае какво му подготвят зад гърба. Ако заподозре, сигурно не би се дал. Но дори и да подозира, вероятността надали му се струва сериозна. И именно на това отношение разчитаха и те (тоест, Виктор и тя) — на елемента на изненада.

Нико свали роклята си и я захвърли небрежно върху камарата дрехи на фотьойла. За момент изпита съжаление към Майк, ала истината бе, че и тя бе преживяла абсолютно същото. Преди известно време. Преди десет години, когато беше главен редактор на списание „Блясък“, най-неочаквано беше уволнена. Шокът беше огромен. На всичко отгоре току-що бе забременяла с Катрина. Само две седмици преди кошмарното събитие тя бе ходила тайно на интервю за друга работа — за главен редактор на друго модно списание, което имаше по-голям тираж и плащаше по-големи заплати. И си въобразяваше, че е била достатъчно предпазлива. Но ето че една сутрин, малко след въпросното интервю, в единадесет сутринта нейната асистентка бе влязла в офиса й със странно изражение на лицето и някаква бележка в ръка. През отворената зад нея врата Нико зърна тълпа от хора, която постепенно се увеличаваше. Веднага схвана, че се случва нещо ужасно, но дори и не допусна, че се отнася лично до нея. Едва след като асистентката й подаде факса и тя се изправи и го прочете, разбра, че потърпевшата е лично тя.

Факсът гласеше: „Рац Несте“ със съжаление съобщава за оставката на Нико О’Нийли като главен редактор на списание „Блясък“. Всеотдайността и визията на госпожа О’Нийли бяха ценени изключително от нашата компания, но тя напуска поста си по лични причини. Оставката на госпожа О’Нийли влиза в сила автоматично. Приемникът й ще бъде обявен в най-скоро време.

Дори и след като се запозна подробно с текста на факса, тя не можа да повярва от първия път. Остана с впечатлението, че има някаква огромна грешка. Тя нямаше никакво намерение да напуска. Реши, че информацията от факса може да бъде бързо опровергана, а ако това е просто нечия шега, точно този човек ще бъде уволнен, а не тя. Ала ето че само след пет секунди телефонът й иззвъня. Беше секретарката на Уолтър Бозак — собственик, президент и изпълнителен директор на компания „Рац Несте пъблишинг“, шефът искал да я види в офиса си. Веднага.

Тълпата се разпръсна виновно. Всички се върнаха по местата си. Всички знаеха какво става. Никой не погледна към нея, когато тя премина по коридора с факса в ръка. Палецът й неволно се търкаше в ръба на хартията и когато влезе в асансьора и сведе глава към ръката си, видя, че пръстът й кърви.

— Можете да влезете веднага — заяви секретарката на Уолтър — някаква си „госпожа Енид Веблем“, ако се вярваше на табелката на бюрото й.

Когато Нико влезе, Уолтър Бозак автоматично скочи на крака. Беше дребен, подобен на плъх човечец. В продължение на няколко секунди тя се вторачи в очите му, сякаш изненадана за първи път да открие колко дребни и зачервени са те. А после заговори. Каза следното:

— Доколкото разбирам, това тук не е никаква шега.

Нико нямаше никаква представа какво е очаквал от нея шефът й. Сигурно е смятал, че ще я види цялата обляна в сълзи. Но изглеждаше очевидно облекчен, когато отговори:

— Не, не е шега.

И се усмихна. Усмивката му беше най-отвратителното нещо у него. Разкриваше дребните му, полуоформени и посивяващи жълтеникави зъби, които едва се подаваха над линията на венците му — характеристика, присъща на всички членове на клана Бозак. Като че ли бяха генетично по-низши от останалата човешка раса. Защото не бяха в състояние да произведат количеството калций, необходимо за оформянето на истински зъби.

Но, от друга страна, на фона на всичките пари, с които разполагаха, не им и трябваше.

Уолтър се приближи към нея, стисна й ръката и изрече:

— Благодарим ви за всеотдайността и добрата работа за нашата компания, но, както разбрахте, вече не се нуждаем от услугите ви!

Ръката му беше потна и слаба, като деформирани нокти на птица. После добави:

— Госпожа Веблем ще извика няколко колеги, които ще ви отведат до вашия кабинет, а после ще ви ескортират до изхода на сградата.

След това я дари с още една от втрисащите си усмивки.

Нико не каза нищичко. Просто си стоеше там и го гледаше втренчено, безизразно, безстрашно. И си мислеше: „Бъди сигурен, че някой ден ще те убия!“

От погледа й като че ли започнаха да го побиват тръпки. Отстъпи крачка назад. А тя, без да сваля очи от неговите, постави факса върху бюрото му и без никаква емоция изрече само:

— Благодаря.

Обърна се и напусна кабинета му.

Край бюрото на госпожа Веблем вече я чакаха двама мъже с евтини костюми. Лицата им бяха студени и напълно безизразни, като че ли правеха това всеки ден и нищо не бе в състояние да ги изненада. И тогава я осени една мисъл. Може и да я уволняват, ала тя няма да позволи да я унижат или смутят. Няма да позволи да я ескортират по коридора като някой престъпник, когото отвеждат на гилотината. Няма да се върне в офиса си и да си събира багажа под погледите на тези две маймуни и да слуша как нейният екип — нейният екип! — се подхилва от бюрата си.

— Обадете се на асистентката ми и й кажете да изпрати всички мои вещи в апартамента ми! — изрече рязко Нико.

Госпожа Веблем запротестира:

— Но тези двама мъже тук…

— Веднага!

Секретарката кимна.

Нико напусна сградата. Беше единадесет и двадесет и две преди обяд.

Едва когато стигна до първата пряка, тя си даде сметка, че няма нито чанта, нито ключове, нито пари, нямаше дори и четвърт долар, за да се обади на Сеймор от близкия монетен автомат.

Закова се до контейнера за боклук и се опита да помисли какво да направи. Не можеше да се върне в офиса си — сигурно вече я бяха включили в някакъв таен списък на хората, на които не е позволено да влизат там. А и не разполагаше с никакъв начин да се прибере вкъщи. Вярно, можеше да се прибере пеша, но апартаментът й се намираше на четиридесет преки оттук, на изток, чак на Йорк авеню, а тя изобщо не беше сигурна дали ще може да се справи с това разстояние в нейното положение. Беше бременна в третия месец, сутрин и прилошаваше, а понякога й прилошаваше и през деня. Винаги неочаквано. Сега тя се приведе над контейнера и повърна вътре. И докато го правеше, по незнайно каква причина се сети за Виктори Форд.

Точно миналата седмица двамата със Сеймор бяха ходили на купон в студиото на Виктори Форд. То изобщо не беше далече — от другата страна на шесто авеню. Спомни си, че накрая двете с Виктори се бяха усамотили в един ъгъл и цял час бяха разговаряли за кариерата си. Тогава тя беше едва прохождаща, но многообещаваща модна дизайнерка, но излъчваше такава самоувереност и целеустременост, че успехът й беше гарантиран. На Нико не и се случваше често да среща жени като Виктори, затова, когато се заговориха, веднага се надушиха, че са от една порода.

„Боже, колко млади бяхме тогава!“ — помисли си сега Нико, докато сваляше чорапогащника си. Не повече от тридесет и две, тридесет и три годишни.

Спомни си как през онзи ден се бе появила най-неочаквано в студиото на Виктори — улицата беше претъпкана с камиони, а по тротоарите в Квартала на дрехите се блъскаха хора с изнурени, отрудени лица. Беше горещ ден в средата на месец май. Температурите гонеха тридесет и два градуса. Студиото на Виктори се намираше в сграда, която някога е била малка фабрика. Върху стената във вестибюла имаше цяла редица звънци, които изглеждаха така, сякаш отдавна не бяха използвани. Имената върху звънците бяха на някакви световно неизвестни модни компании, отдавна излезли от бизнеса. Но долу, върху малко розово картонче, се виждаха инициалите „В. Ф.“

Нико се поколеба. Може би Виктори изобщо не си е у дома, а дори и да беше, какво ще си помисли, когато види някаква жена, с която се бе запознала на едно парти, да се появява най-неочаквано на прага й посред бял ден?

Но Виктори изобщо не бе изненадана. Нико никога нямаше да забрави как бе изглеждала приятелката й, когато бе отворила тежката сива врата на студиото си. Първата мисъл, когато тогава мина през главата на Нико, бе: „Толкова е красива!“ Късата й тъмнокестенява коса бе подстригана по момчешки — когато имаш лице като това на Виктори Форд, не ти трябва нищо друго. Движеше тялото си с лекотата на жена, която е напълно наясно, че фигурата й е изключително привлекателна за мъжете. На пръв поглед Виктори бе от онези млади жени, които лесно биха предизвикали ревността на посестримите си, ала тя излъчваше благородство и доброта, които автоматично отблъскваха всякаква завист и лоши помисли.

— Толкова се радвам да те видя! — бе възкликнала тогава Виктори.

На дневна светлина студиото й изглеждаше ярко, бляскаво, бохемско, като че ли предлагащо идеи за някакъв нов, по-истински начин на живот. Точно тогава Нико започна да осъзнава безвъзвратността на факта, че е уволнена. Ала вместо да бъде залята от отчаяние, тя почувства, че олеква, че се носи във въздуха — като че ли беше пристъпила в някаква паралелна вселена, където важните доскоро неща ти се струват напълно незначими.

Беше се крила в студиото на Виктори цял ден, изчаквайки момента, когато Сеймор най-вероятно ще се е прибрал вкъщи. Когато се бе прибрала у дома, съпругът й вече бе изпаднал в паника. Бил чул новините — целият град говорел за нейното уволнение, телефонът им бил загрят от журналисти и репортери от клюкарските колонки на вестниците. Уволнението й от „Рац Несте“ очевидно се бе оказало много по-интересно и заслужаващо общественото внимание, отколкото назначението й преди две години. И после седмици наред беше принудена да търпи лъжите по вестниците, да си затваря очите пред полуистините и размислите за това, защо е била уволнена и за вероятните недостатъци на нейната личност и на стила й на управление. За нея беше голям шок да разбере, че хора, които лично бе наела, я мразят — или поне достатъчно, за да се оплачат от нейната „студенина“. А още по-голяма бе изненадата й от интереса на пресата към нея. До този момент не си беше давала сметка, че е толкова „важна клечка“.

Искаше й се да изчезне от погледите на всички, да се стопи. Ала Сеймор бе изтъкнал, че трябва да я виждат, че не трябва да позволява да я забравят. Било изключително важно да изпрати послание, че все още е жива, че не може да бъде победена. Тогава съпругът й бе добавил, че лошите отзиви в пресата са само едно изпитание. И така, три вечери седмично тя се обличаше изискано и изнасяше все по-нарастващия си корем извън апартамента. Двамата със Сеймор ходеха на коктейли, на откривания и на вечери, които съставляваха социалната тъкан на нюйоркския издателски бизнес.

И сега, докато си навличаше пижамата, тя си даде сметка, че съпругът й се бе оказал напълно прав. Нападките в пресата действително се бяха оказали изпитание. Както за нея, така и за приятелите й. Някои, които мислеше за близки, постепенно се бяха оттеглили. А други, като Виктори и Уенди, доказаха, че изобщо не им пука дали са я уволнили от „Рац Несте“ или не. След като със Сеймор се прибираха от онези свои вечери, сядаха и анализираха случилото се, говореха си за това с кого са се запознали и какви биха могли да бъде вероятните им ходове. Съпругът й непрекъснато й напомняше, че е от съществено значение да е наясно какво искат хората, от какво се нуждаят и докъде биха стигнали, за да го получат. Всичко беше въпрос на личен морал, на скала от ценности.

В началото тя не се чувстваше особено добре при тези дискусии. Сърцето й се разтуптяваше. Никога до този момент не се бе интересувала какво става в главите на хората и си бе въобразявала, че те също не се интересуват какво става в нейната. Единственото, към което се бе стремила, бе да превърне „Блясък“ в бляскаво списание. Но после разбра. Беше се заблуждавала, че ако човек работи упорито и качествено, той непременно и от само себе си ще бъде възнаграден за своя труд, а ако хората наоколо имат, макар и капка здрав разум, ще му позволят да си продължи. Ала Сеймор не се бе уморил да й повтаря отново и отново, че в света на бизнеса нещата, за съжаление, не стават точно така. По света има милиони талантливи хора, които ежедневно биват стъпкани, защото на никого от тях и през ум не му минава, че талантът няма нищо общо с тяхното признание. Всичко беше в начина, по който те възприемат хората, както и в позициите. За да успееш, трябва да умееш, пристъпвайки в дадена ситуация, да я разчетеш на мига.

Една вечер двамата бяха на коктейл по случай промоцията на някаква нова писалка на компанията „Мон Блан“, когато до Нико застана някакъв мъж в края на четиридесетте, веднага й направиха впечатление две неща: тъмномахагоновият тен на кожата му, постигнат с бронзиращ гел, и вратовръзката му на сребристи и черни ивици. И тогава мъжът пошепна:

— Само искам да ви кажа, че свършихте страхотна работа с „Блясък“. А „Рац Несте“ допуснаха огромна грешка, като ви уволниха!

— Благодаря ви! — кимна Нико. Но кой беше този човек? Имаше усещането, че би трябвало да го познава, но не можеше да се сети.

— С какво се занимавате сега? Имам предвид, освен очевидното, разбира се — попита той, като сведе поглед към корема й.

— Имам няколко интересни оферти, които в момента обмислям — отговори Нико, както я бе научил Сеймор.

— А смятате ли, че ще успеете да вмъкнете в ангажиментите си и един разговор с нас? — бе попитал мъжът.

— С удоволствие — бе кимнала тя усмихнато.

Едва когато човекът се бе отдалечил, Нико се бе сетила кой е той — Майк Харнес, който съвсем наскоро беше издигнат на поста изпълнителен директор на издателския клон на консорциума „Сплач-Върнър“.

— Виждаш ли?! — не спираше да възклицава доволно Сеймор в таксито на път към къщи. — Точно затова човек трябва да посещава всички важни социални събития в Ню Йорк! Сега единственото, което трябва да направим, е да чакаме!

— Може пък и да не се обади — бе го контрирала Нико.

— О, за това не се тревожи! Ще се обади и още как! — бе натъртил убедено съпругът й. — Никак не бих се учудил, ако реши да те наеме на мястото на Ребека Десото в списание „Бонфайър“. Защото Ребека не е назначена от него. И сега, когато е вече изпълнителен директор, той със сигурност ще иска да сложи на мястото й свой човек. За да утвърди позициите си.

Нико познаваше Ребека Десото и я харесваше. И тогава каза:

— Горката Ребека!

— Изобщо не я съжалявай! — смъмри я съпругът й. — Трябва да станеш по-твърда! Много добре знаеш, че нямаш нищо против нея. В личен план. Та ти дори не я познаваш! Всичко е просто бизнес, не се коси!

И ето че само три месеца след раждането на Катрина консорциумът „Сплач-Върнър“ обяви, че Нико О’Нийли заема мястото на Ребека Десото като главен редактор на списание „Бонфайър“. А Нико разбра, че Ребека също не го беше очаквала.

А после, когато отново застана на върха, хората, които до тоза момент се бяха крили по храстите и се бяха правили, че не я познават, започнаха да й пращат цветя и поздравителни картички и да й се обаждат, за да й съобщят колко се радват за нея. По изричното настояване на Сеймор тя трябваше да отговори на всяко едно поздравление, дори и на онези, които бе започнала да ненавижда. Ала най-първия си отговор Нико изпрати на Ребека Десото — писа й, че е благодарна за добрата й работа, която е свършила за списанието, както и че и пожелава късмет в бъдеще. Нико вече си даваше сметка, че няма никакъв смисъл да си създава излишни врагове.

Особено когато си имаше предостатъчно.

Само след две седмици на новото си работно място Нико осъзна, че първият й смъртен враг е човек, който иначе би трябвало да й бъде съюзник — Брус Чикалис, издателят на „Бонфайър“. Брус беше арогантен млад мъж в средата на тридесетте, който беше считан от всички за златното момче на Майк Харнес и който полагаше максимални усилия никой да не забравя този факт.

Двамата с Нико се намразиха още от пръв поглед.

Мнението на Брус за жените се ограничаваше до тясната му лична дефиниция за ролята на жените по отношение на мъжете. За него на този свят имаше само две категории жени: „годни за ебане“ и такива, които не са. И ако дадена жена случайно не попада в първата категория, тя все едно не съществува. За Брус жените трябваше да бъдат красиви, с огромни гърди и тясна талия и вечно готови да изпълняват прищевките на мъжете — което в неговия случай означаваше да проявяват желание да му правят свирки всеки път, когато той щракне с пръсти. Не че някога бе обявявал мнението си публично. Просто не беше необходимо. Демонстрираше го с държанието си. Нико усещаше дълбокото му презрение към жените във всяка изречена негова дума. Запозна се с него, когато той влетя нагло в офиса й, посочи към някакъв модел на корицата на списанието и заяви безцеремонно:

— Единственото, което искам да знам, е можеш ли да ми уредиш среща с това дупе?

— Моля?! — бе извисила глас Нико.

— Защото, ако можеш да ми уредиш среща с нея — бе продължил той, ухилен като пача, с което държеше да й подскаже, че всички жени се влюбват автоматично в него, — значи можеш и да запазиш работата си!

— Смятам, че по-скоро ти трябва да се притесняваш за себе си, щом си позволяваш да се държиш така!

— Ще видим! Последната редакторка не изкара особено дълго — отбеляза Брус, седна, без да бъде поканен, и я дари с измамно момчешка усмивка.

Нико се изправи и заяви:

— Аз не съм тази последна редакторка, Брус. А сега, ако ме извиниш, имам среща с Виктор Матрик!

И бе напуснала демонстративно собствения си офис, оставяйки го да обмисля чутото. Както и съдбата си.

Е, тогава нямаше среща с Виктор Матрик. Но и Брус не можеше да докаже противното. Вместо при големия шеф Нико се запъти към дамската тоалетна и се кри там в продължение на десетина минути, размишлявайки. Стана й ясно, че трябва да види сметката на Брус Чикалис по най-бързия начин. Въобще не се съмняваше, че Ребека Десото е била уволнена с негова помощ. Но онова, което й даваше най-силните основания, бе усещането, че на Брус изобщо не му пукаше за списание „Бонфайър“. За него то беше просто поредното стъпало по пътя му към по-високите постове, които водеха, естествено, до повече облаги, много повече пари и все по-красиви мацки. И ако сега и тя се провали, това само щеше да подсили позициите му и да докаже, че той няма никаква вина и накрая само той ще обере лаврите. Да де, обаче не я познава! Въобще не знае с кого се е захванал! Нико в никакъв случай не би поела риска да бъде уволнена два пъти последователно. Веднъж уволнен — просто малшанс. Два пъти уволнен — неудачник. На кариерата й ще бъде сложен край и тогава какво ще каже съпругът й? И какво ще си помисли за нея малката й дъщеричка?!

Отговорът бе простичък и пределно ясен — трябва да унищожи Брус Чикалис.

Преди уволнението от „Блясък“ и преди срещата й с Брус на Нико никога не бе й хрумнало да гледа на кариерата си по този начин. Щеше да си каже, че е под достойнството й да елиминира съперниците си по този начин. Но това отношение се дължеше единствено на нейната неувереност дали ще може да ги унищожи. Нямаше представа дали притежава необходимата смелост. Ала сега, докато седеше върху седалката на тоалетната и размишляваше, тя осъзна, че не само не разполага с друг избор, а и че отмъщението може би ще й хареса.

Ще изтрие тази присмехулна, презрителна, мъжкарска усмивка от лицето на Брус Чикалис.

На следващия ден Нико се обади на Ребека Десото. Предишната вечер двамата със Сеймор бяха обсъдили надълго и нашироко къде точно да се проведе срещата между двете жени. Съпругът й бе на мнение, че всичко трябва да остане в пълна тайна, но тя не бе съгласна с него. Освен това не можеше да покани Ребека на обяд и да я заведе в някое невзрачно заведение. Ребека щеше да го приеме като обида, а и самата Нико все още не беше забравила колко наранена се чувстваше, след като я уволниха. А най-важното от всичко бе, че не би могла да изстиска никаква информация от бившата главна редакторка, ако се срамува да бъде видяна с нея.

Затова я покани на обяд в ресторант „Майкълс“.

— Ти си единственият човек, който имаше благоприличието да ми изпрати писмо — отбеляза Ребека. Двете седяха на една от предните маси, пред погледите на всички присъстващи, и Нико усещаше дори и в гърба си любопитството им. После Ребека допълни: — Но трябва да внимаваш с Брус. Много е опасен!

Нико кимна и попита:

— В какъв смисъл?

— По отношение на рекламата — отговори Ребека. — Насрочва важни срещи с рекламодателите, а после променя времето и мястото, а секретарката му „забравя“ да ти каже.

На следващия ден в асансьора Нико се сблъска с Майк Харнес.

— Чух, че вчера си обядвала в „Майкълс“ с Ребека Десото — отбеляза небрежно той.

Нико усети, че стомахът й се свива на топка, но после си напомни, че напълно съзнателно бе избрала именно този ресторант, за да може срещата да стане всеобщо достояние. Държеше хората да разберат, че тя не се плаши лесно. Затова сега единственото, което изрече, беше:

— Правилно си чул.

Нито му обясни, нито се извини. Така топката мина обратно в неговото поле.

— Хммм, необичаен избор на компания за обяд, не мислиш ли! — отбеляза Майк, почесвайки се от вътрешната страна на яката си.

— Защо? Че тя ми е приятелка!

— Ако бях на твое място, щях да внимавам — рече Майк, загледан в тъмнооранжевата кожа на ръката си. — Чувам, че много обичала да говори какви ли не лъжи.

— Благодаря ти! Ще го имам предвид! — отбеляза Нико. Докато го наблюдаваше как излиза от асансьора, тя си каза: „Мръсно копеле! Мъжете се държат един за друг, независимо дали са прави или не. Е, и ние жените можем да играем тази игра!“

Само две седмици по-късно приведе плана си в действие.

Виктор бе организирал неделен следобед в своето имение в Бедфорд, щата Ню Йорк, наречено „Пролетна приумица“ — стана ясно, че това е традиционна, ежегодна среща за отбрани изпълнителни директори в корпорацията „Сплач-Върнър“. Къщата представляваше огромен дворец с кулички от 20-те, разположен на площ от петдесет акра в центъра на пищен природен резерват. Тогава със Сеймор имаха един джип „Уагониър“ и докато паркираха в края на дългата цял километър алея, покрай тях профуча Брус Чикалис с поршето си. Нико излезе от джипа, прегърнала Катрина, и в този момент Брус лениво се измъкна от поршето си и започна да чисти скъпарските си слънчеви очила със специално парцалче. После внимателно ги постави на очите си, извърна се към Нико и се ухили. Точно в момента, в който иззад ъгъла се показа Виктор Матрик, облечен в екип за тенис.

— Ето така съм те виждал винаги, Нико! — отбеляза веднага Брус. — Като майка. Нали е прекрасна, Виктор?

На Нико й се прииска да го убие на място, но в този момент улови погледа на Виктор. Той потупа Брус по гърба и отбеляза:

— Няма да е зле и ти да се позамислиш за свои деца, Брус! Винаги съм казвал, че семейните хора са далеч по-добри като изпълнителни директори, отколкото ергените!

На Нико това й беше напълно достатъчно.

На някакъв етап от празненството тя се качи с Катрина в една от стаите за гости на втория етаж, за да я накърми. Тъкмо се връщаше, когато в коридора се сблъска с Виктор.

— Благодаря за защитата — изрече спокойно тя.

Виктор като че ли се понаду и отговори:

— Налага се да държа нерезите изкъсо. Как вървят нещата при вас, между другото?

Почти бяха стигнали стълбите. Само след няколко секунди щяха да се разделят. Нико реши, че това може би ще бъде единствената й възможност да разговаря насаме с големия шеф.

— Ще направим зашеметяващ първи брой — отбеляза самоуверено тя, като премести бешето от едната си ръка на другата. — И съм убедена, че ще продължим да набираме скорост и читатели, стига да не забравяме, че „Бонфайър“ е списание, което дава път на жените. Честно да ти кажа, когато рекламодателите видят да влиза мъж издател, ами… не съм сигурна, че този факт изпраща необходимото силно послание.

Виктор кимна и отбеляза:

— Може би си права. Ще си помисля по този въпрос.

И така, лека-полека, тя се възползваше от всяка предоставила й се възможност да напомня на Виктор за подходящото послание към рекламодателите, като същевременно внимаваше и си пазеше гърба от Брус. Изминаха няколко месеца, без нищо особено да се промени. Но както често се случва на този свят, шансът най-сетне потропа на вратата.

Един от козметичните гиганти беше организирал едноседмична промоция и празненство в ексклузивен ски курорт в Чили. Частният им „Боинг 747“ караше знаменитости, модели и хора от издателския бизнес — събитие, за което Брус Чикалис даваше мило и драго. За съжаление „Сплач-Върнър“ въобще не одобряваше неговите ръководители да предприемат пътешествия до далечни места, откъдето не могат да бъдат върнати много лесно. Нико си даваше сметка, че ако Брус прояви дори капка здрав разум, ще предпочете да откаже ваканцията. Ала номерът беше да го убеди да стори точно обратното и да поеме този риск.

Но как?

— Тези неща са много по-лесни, отколкото си мислиш — отбеляза Сеймор. — Мъжете са прости същества. Само му кажи, че не трябва да заминава.

— Не мисля, че е моя работа да му казвам какво трябва и какво не трябва да прави — изтъкна Нико.

— Точно в това е и уловката!

Всяка сряда сутрин Нико организираше брифинг с Брус и неговия мениджърски екип. И ето че в края на един такъв брифинг тя повдигна въпроса за празненствата в Чили.

— Не искам никой от вас да ходи там! — отсече тя с равен, делови тон. — Смятам, че можете да си оползотворите много по-добре времето, ако през тази седмица останете в Ню Йорк!

Брус изви вежди шокирано, но бързо дойде на себе си и изрече ехидно:

— Аха, значи пак си играеш на мамичка, а?!

Звучеше като шега, но в тона му се усети нещо съвсем друго. След десет минути той беше отново в офиса й. Тресна вратата зад гърба си и заяви:

— Трябва да поговорим! Да не си посмяла втори път да ми казваш какво да правя, още повече пред подчинените ми!

— Те са и мои подчинени — отговори спокойно Нико. — Просто искам да се уверя, че броят ще излезе в срок.

— Аз си имам свои собствени срокове!

— Както желаеш! — сви рамене тя. — Само ти пазя гърба.

Той изсумтя презрително и излезе.

Да, както и можеше да се очаква. Брус налапа въдицата. Докато караше ски в Чили с разни моделки на бельо и бански, Нико и Виктор избраха неговия заместник — една жена. При други обстоятелства Майк Харнес сигурно би защитил Брус, но Нико усети, че Виктор използва инцидента с Брус, за да държи Майк под контрол. Желанието на големия шеф да се отърве от този издател не подлежеше на коментар.

По план главата на Брус Чикалис трябваше да падне на следващия ден след завръщането му от Чили. Но сигурно бе заподозрял, че в негово отсъствие се е случило нещо, защото още в мига, в който кацна в Ню Йорк, звънна на Нико и настоя двамата да се видят на вечеря, за да „обмислят бъдещата си стратегия“.

Това беше покана, на която Нико просто не беше в състояние да устои, както и една от ранните върхови точки в нейната кариера. Никога нямаше да забрави онази вечер. Никога нямаше да забрави как Брус каканижеше как са започнали зле, но как трябвало да започнат да работят заедно, като екип. И тя бе кимала и се бе съгласявала с него с ясното съзнание, че утре по това време с нето вече ще бъде свършено и той ще бъде изхвърлен от сградата, а тя ще му маха от прозореца си като победителка. Тогава усети сладкия вкус на властта. А той изобщо нямаше понятие какво се крои зад гърба му. Вярно, че на няколко пъти по време на вечерята тя бе изпитала съжаление към него и сериозно обмисляше вероятността дали да не му каже истината. Но много бързо се разубеди. Тук ставаше въпрос за големия бизнес, а и Брус беше вече голямо момче. Крайно време беше да се научи сам да се грижи за себе си.

Точно както и тя трябваше да се научи как да се грижи за себе си.

В дванадесет и половина на обяд на другия ден, точно половин час след официалното съобщение, Брус й се обади и заяви:

— Това е твое дело, нали? Е, налага се да ти го призная, добра си! Изобщо не мислех, че си способна на подобно нещо! Ни най-малко не подозирах, че имаш смелостта да го направиш!

— Това е просто бизнес. Брус, нищо друго!

Господи, какво чувство! Никога през живота си не бе и изпитвала нещо подобно. Усещаше се странно центрирана в себе си, невероятно стабилна. Някъде подсъзнателно си даваше сметка, че като жена би трябвало да изпитва вина. Би трябвало да се чувства изплашена, че не е била „добричка“. И наистина, само за един кратък момент изпита страх. Но от какво се страхуваше, за бога? От властта си ли? От себе си? Или просто от отживялата представа, че е сторила нещо „лошо“ и следователно трябва да бъде наказана?

И тогава, през онзи следобед, докато седеше на бюрото си и още държеше ръка върху телефонната слушалка след разговора с Брус, тя си даде сметка, че не може да бъде наказана. В тази игра нямаше правила. Онова, което повечето жени възприемаха като „правила“, бяха просто удобни понятия, предназначени да държат жените в пълно подчинение. Понятието „добричка“ беше уютна, успокояваща клетка, измислена от обществото, за да успокои жените, че ако се държат прилично, ще могат да попаднат в нея и да се чувстват в безопасност. Но истината бе, че никой не се чувстваше в безопасност. Безопасността беше лъжа, особено когато става въпрос за бизнес. Единствените съществуващи правила бяха онези, свързани с властта — кой я притежава и кой може да я упражнява.

А ако упражняваш власт, значи я притежаваш!

За първи път през живота си тя се почувства като равна на големите. Разбра, че вече е станала достоен участник в тяхната игра.

Онази вечер Нико купи хайвер от белуга и шампанско „Кристал“ и двамата със Сеймор си устроиха малко тържество. А после Сеймор поиска да правят секс, но тя му отказа. Никога нямаше да забрави онова невероятно чувство — не искаше никой друг да влиза в нея. Знаеше, че е успяла да напълни всичките празни ниши и кътчета в душата си и за първи път се почувства напълно самодостатъчна.

Но дали още се чувстваше така?

Сега тя се запъти към прозореца на спалнята и се загледа навън. През годините след случая с Брус Чикалис тя бе упражнявала властта си изключително предпазливо. Бе използвала пълната й мощ само в краен случай. Беше се научила да не се възгордява с победите си и дори да не ги признава, защото знаеше, че истинската власт идва от една невидима и умело контролирана ръка. Не можеше да не изпита вълнение при всяка своя победа, но това не означаваше, че другите хора бяха длъжни да знаят за това.

И докато сега размишляваше за Майк и за онова, което се канеше да му стори, усети неизбежното вълнение от предстоящата победа. Да, вярно, че усети и някаква празнота, както и тъга. Частица от нея продължаваше да вярва, че хората на върха на корпоративната стълбица най-сетне ще се научат да се държат прилично, ала опитът я беше научил, че там, където играят парите и където е намесена властта, нещата са си винаги същите. Де да можеше само Майк да е по-възрастен и да няма нищо против пенсионирането си… Но за съжаление не беше и ако сега не го елиминира, той ще превърне живота й в ад. Вече й бе нанесъл два удара — третият щеше да бъде фатален.

Нико се обърна и започна да кръстосва напред-назад по персийския килим. Да, всичко е само бизнес. Майк Харнес бе напълно наясно как работи „Сплач-Върнър“. Не може да не е наясно, че някой прекрасен ден Виктор Матрик ще му клъцне главата. Не че самият той не бе клъцнал вече достатъчно глави.

Да, но човек винаги се заблуждава, че на него не може да се случи. Хора като Майк винаги си мислеха, че са недосегаеми за собствените си номера.

Вероятно точно в това се състои и основната разлика между нея и останалите изпълнителни директори в корпорацията, предимно мъже. Нико бе наясно, че същото може да се случи и на нея. И след като заеме поста на Майк, би могла да се задържи там две, най-много пет години — в зависимост от обстоятелствата. В най-добрия случай десет. Но накрая и нейната глава ще падне.

Освен ако не седне на стола на самия Виктор Матрик.

Загледа се в тъмната улица отдолу и се усмихна. Нико О’Нийли, изпълнителен директор на корпорация „Сплач-Върнър“. Звучеше добре. Даже много добре!