Триумфът на червилата

20

На първа страница от неделния „Ню Йорк Поуст“ се мъдреше огромно заглавие: „50-ТЕ НАЙ-ВЛИЯТЕЛНИ ЖЕНИ НА НЮ ЙОРК“. А седнала в офиса на Виктори Форд, вдигнала крака върху стъклената масичка и скрита зад същия този вестник, седеше комедиантката и актрисата Глини Рурк.

— Хей, видя ли това тук? Какво ще кажеш? — подвикна Глини и свали вестника, зад който се показа лице като на херувим, което беше в ярък контраст с характера й, сравняван по-скоро с този на питбул. — На първо място е Хилъри, разбира се, защото, що се отнася до властта, никой не може да се сравнява с бъдещия президент на Съединените щати, но аз пък съм номер шест, което вероятно се дължи на факта, че струвам много пари. Тук пише петдесет и два милиона, което, ако питаш мен, не е точно така. А твоята приятелка Нико е номер осем, добрата стара Уенди е номер дванадесет… а ти, хлапе, си номер седемнадесет! Какво тогава правим ние всичките тук, а?! Би трябвало да сме навън и да превземаме света!

— Точно това правим — отговори Виктори, като надигна глава от рисунката си. Глини беше нейна стара приятелка (стара приятелка, с която се виждаха три-четири пъти годишно, но пък винаги бяха много щастливи от срещата си). Беше се появила на първото й модно ревю и с типичния си размах накрая бе настояла „да поздрави шефа“. В онези години Глини беше просто един от многото добри комици, но през последното десетилетие кариерата й беше скочила до небесата със собственото й телевизионно шоу, списание, а сега и номинация за „Оскар“ в раздела „Най-добра поддържаща роля“ във филма на Уенди „Петнистото прасе“. — Само почакай първо да те облечем за наградите на филмовата академия! — добави тя.

— Дрехи, ха! Мразя ги! — отсече пренебрежително Глини и продължи да чете. — Виктори Форд, четиридесет и три… Между другото, нали нямаш нищо против, че са написали и възрастта ти! Според мен да лъжеш за годините си е гадна работа, щото жена, която лъже за годините си, би могла да излъже и за всичко друго, не съм ли права? „Модната дива, която е най-добрата приятелка на всяка жена в Ню Йорк, се кани да завладее и Европа, когато слее двадесет и пет милионната си компания с конгломерата «Би & Си Лук», за да ни дари с още по-шикозни аксесоари към тоалетите й, които обожаваме!“ Хубавичко написано.

— Да, хубавичко. Но не съвсем точно.

— Мамка им! — махна с ръка Глини. — Нали знаеш, че медиите винаги нещо не са разбрали?!

Хвърли отвратено вестника върху стъклената масичка и скочи на крака. Глини беше закръглена жена, даже по-точно казано — дебела, но обладаваше енергията на гимназистка. Като човек беше страхотна, но като клиент представляваше най-големият кошмар на всеки моден дизайнер — към тлъстините й се прибавяше и отчайващата й височина от само някакъв си метър и шестдесет. Но тази сутрин Глини й се беше обадила по спешност в осем, след като разбрала за номинацията си, и се бе примолила на Виктори да я облече. Защото, по нейните собствени думи, Виктори била единственият моделиер, който би успял да пъхне дебелия й задник в „някаква проклета бална рокля“!

Светлината на пролетта нахлуваше през огромните прозорци на офиса й. Виктори се загледа замечтано навън, мислейки си колко харесва живота си точно сега. Възможно ли е да има нещо по-хубаво от това да седиш в кабинета си в компанията, която си изградила със собствените си ръце от нулата, и особено след като си била определена за една от петдесетте най-влиятелни жени на Ню Йорк (не че това имаше някакво значение, но все пак всеки обича признанието) и да обличаш Глини Рурк за церемонията по раздаването на „Оскарите“?! Глини беше просто началото, разбира се. Виктори си знаеше, че през следващите няколко дена ще бъде залята с поръчки от актриси и техните стилисти, всички до един търсещи идеалната вечерна рокля. Джени Кадин например вече се беше обадила. Виктори би била напълно доволна да си продължава все така, завинаги. Но не можеше да си го позволи. През следващите няколко дена щеше да й се наложи да вземе най-важното решение в своя живот.

— Глини? — извика я Виктори, прекъсвайки й боксьорската сесия с въздуха. — Някога мислила ли си, че ще стигнеш дотук?

— Това е въпрос, който си задавам всеки божи ден — отговори Глини и замахна към въображаемия си опонент. — Когато си малък, решаваш да бъдеш богат и прочут, но въобще нямаш представа какво означава това. После идваш в Ню Йорк, настаняваш се и започваш да се чудиш как, по дяволите, ще успееш да постигнеш нещо. Обаче обичаш онова, което работиш, и продължаваш да го правиш, а после ти се случват един-два пробива и внезапно усещаш, че започваш да тръгваш нагоре. Но това тръгване е като да се качиш на подходящия влак. Онези тъпоглавци в Холивуд непрекъснато твърдят, че вселената решавала всичко (юмручен удар във въздуха), но това е само защото повечето от тях са толкова кекави, че не са в състояние да поемат отговорност даже за бърсането на собствените си задници! И все пак в тази мисъл има нещо, да! Ако ти се предоставят съответните възможности, трябва на всяка цена да ги грабнеш! Щото това означава, че нямаш нищо против да си платиш съответната цена — което ще рече, че хиляди идиоти непрекъснато се опитват да те убият или да те контролират! — С тези думи Глини се стовари изтощено на стола, но само след момент се възстанови достатъчно, за да забоде пръст във вестника и да попита: — Ще приемеш ли офертата, а?

Виктори въздъхна и разтри долната си устна. После отговори:

— Става въпрос за много пари. А аз искам да правя пари! Винаги съм твърдяла, че хората лъжат, когато казват, че парите не са важни — в крайна сметка, ако се огледаш, никъде няма да откриеш истинска власт без покритието на парите! И точно в това е причината, поради която този свят и до ден-днешен продължава да се ръководи от мъжете, не мислиш ли? Но иначе не знам…

— Виж сега к’во ще ти кажа! — изтъкна Глини. — Да натрупаш един-два милиона е трудна работа. Но още по-трудно е да натрупаш двадесет милиона! А после, когато ги събереш, познай какво става! По някаква смахната причина, която все още не съм разгадала, осъзнаваш, че двадесетте милиона не са много по-различни от двата! Така де, не стигат даже за едно частно самолетче!

— Е, може и да стигнат за някое по-мъничко — отбеляза Виктори. И отново я налегна тъга. Къде на друго място, освен в Ню Йорк, ще намери жени като Глини, Уенди и Нико?! Със сигурност не и в Париж, където дори и преуспяващите жени се държаха така, сякаш са някаква специална, селектирана порода кучета — с превзети шалчета, простички полички от туид и надменно поведение. Никога не разговаряха за пари и никога не си говореха за това, как ще завладеят света. По дяволите! А тя много обичаше да говори за пари! И още повече обичаше да говори за това, как ще завладее света! Дори и никога да не се случи, пак си заслужава да си помечтаеш!

Виктори взе листа със скицата, стана и се насочи към дългата маса под прозореца.

— Проблемът с, че тези пари ми изглеждат прекалено лесни — отбеляза тя. — Двадесет и пет милиона за компанията и за моята марка. Но аз нямам вяра в лесните пари, Глини, защото си знам, че в подобна работа винаги има някаква уловка. Така. Сега за теб. Като си мисля за теб и „Оскарите“, си представям „Бийтълс“. Или по-точно „Аби Роуд“ — Джон Ленън в прекрасния му бял костюм!

— Аха, костюмче! Харесва ми! — отсече Глини, скочи и се приближи до масата.

— Кукличке, гарантирам ти, че онова, с което ще те облека, ще ти хареса! — отбеляза закачливо Виктори. — Не смей да се съмняваш в своя дизайнер! Смяташ ли, че би могла да тръгнеш боса като Пол Макартни? И да вървиш с вирнати пръсти на краката?

— А бе, ти да не откачи?! — възкликна Глини, веднага подхващайки закачливия маниер на разговора. — Никой няма да ме пусне там без обувки, да! Джулия Робъртс го пробва веднъж, ама не стана! Май има нещо общо с изискванията на Здравното министерство!

— Нали си спомняш имиджа на „Бийтълс“ върху корицата на „Аби Роуд“? — продължи Виктори. — Та в нашия случай ще имаме дълги панталони, звънчета в долната част на крачолите, дълга копринена риза, свободно спускаща се, бледосиня, но в никакъв случай бебешкосиня, нещо ледено, което да открои тъмната ти коса, а после тънка тъмносиня копринена вратовръзка, завързана точно на ключицата ти! Така! Сакото — късо, разкошно светлосиньо, преплитащо се с червени и жълти нишки — измамно ежедневно, защото ще бъде покрито с бляскави пайети!

— Аууу! — възкликна Глини и вдигна скицата. — И как го измисли?

— Нали това ми е работата?! Но що се отнася до твоята, никога няма да разбера и ти как го правиш!

— Ясно. Значи си оформяме кръжец за взаимно възхищение! Хубаво! — веднага влезе в роля Глини, а после, тъй като страстните, драматични изблици бяха просто в кръвта й, придоби замечтано тъжна физиономия, сложи в очите си сълзи и прошепна: — Божичко, Вик, наистина ли ще направиш това за мен?

— Разбира се, скъпа! — поде репликата си Виктори.

— Това е… страхотно! Хей, ама аз ще бъда най-жестоко облечената жена на раздаването на „Оскарите“! — И след като приключи с този въпрос, Глини веднага си възвърна нормалната физиономия и премина на следващата тема: — Кажи сега, ако трябва да се явявам в съда, какво би трябвало да облека?

— В съда ли ще се явяваш? — погледна я изненадано Виктори.

— Е, може и това да стане! — заяви нехайно Глини. После се отпусна на фотьойла и се облегна на едната му страна. — Нали се сещаш как преди малко ми каза, че се притесняваш за това, че „Би & Си“ ще ти вземат името? Е, при мен се оформя почти същият проблем. Свързан е с онова списание, дето го правя за „Сплач-Върнър“. Тази работа, разбира се, би трябвало да е строго поверителна, но нали ние, момичетата, можем да си имаме доверие, а?! Та… — направи пауза, облегна се назад и присви очи. И сега, докато Виктори наблюдаваше пълната промяна в изражението на Глини, си напомни, че макар светът да виждаше приятелката й като лековата комедиантка, всъщност тя беше страховита бизнесдама. — Ето как стоят нещата, Вик! В момента съм бясна! А нали знаеш колко е полезно някой да се навърта около мен, когато съм бясна?!

Виктори кимна и попита:

— Какво става?

— Ето какво! — отсече Глини, кръстоса ръце пред гърдите си и заяви: — Да си чувала някога за един тип на име Майк Харнес?

„НИКО О’НИЙЛИ, 42 Г.“ — тръбеше списъкът „50-те най-влиятелни жени на Ню Йорк“. По-нататък статията продължаваше: „Не се оставяйте да бъдете заблудени от легендарната й студенина. Когато става въпрос за списания, ръководени от нея, те са най-горещата новина в света! Тя превърна застаряващото издание «Бонфайър» в най-доходоносния източник на «Сплач-Върнър». А мълвата твърди, че съвсем скоро ще бъде поставена начело на целия издателски отдел, носещ на консорциума печалби от три милиарда долара годишно!“

Нико поклати глава и затвори вестника, след като бе прочела този откъс за себе си най-малко за десети път тази сутрин. Не че беше крайно лошо — просто точно сега това беше последното нещо, което й трябваше. Непрекъснато си представяше Майк Харнес на закуска в апартамента в Горен Истсайд (а може би е на вилата си в Гринич, щата Кънектикът) да си похапва варени яйца и внезапно да се задавя, прочитайки въпросното антрефиле. Защото ако ролите бяха разменени, тя със сигурност би получила удар. Няма начин Майк вече да не е вдигнал телефона и да не се е свързал с Виктор Матрик, настоявайки да знае какво точно става зад гърба му. А Виктор го е успокоил, казал му е, че всичко си е наред и че пресата винаги прави по някой и друг гаф, защото кой друг по-добре от него знае как стоят нещата, нали така?!

Само че точно в този случай пресата по изключение бе схванала нещата правилно. Или почти.

Нико постави вестника обратно върху ранноамериканската селска маса (за 10 600 долара, което, както й беше обяснил Сеймор, си е истинска сделка, тъй като подобни маси се намирали изключително трудно), а после излезе на стълбите, за да извика дъщеря си.

— Кат-Кат, ще закъснеем! — подвикна тя.

После си погледна часовника. Беше дванадесет без десет, което означаваше, че все още разполагат с малко време, за да стигнат навреме до Медисън Скуеър Гардън. Ала тя не желаеше да предприема никакви рискове и да изпусне Сеймор. Днес се провеждаше великото Кучешко изложение „Уестминстър“. Щеше да започне в един и половина следобед, а в класа на миниатюрните дахшунд Сеймор щеше да се представи с кученцето Петуния. Нико бе напълно убедена, че Туни, както наричаха дребосъчето, ще победи, но дори и да не станеше така, не желаеше после Сеймор да им опява, че двете с Катрина не са го удостоили с присъствието си.

Обзета от леко нервно безпокойство и възбуда заради съпруга си и нетърпелива вече да тръгват, Нико пресече фоайето и хвърли последен смразяващ поглед на вестник „Ню Йорк поуст“. Как, за бога, са успели да се докопат до тази вътрешна информация?! Тя не бе споделила с абсолютно никой друг, освен Сеймор, Виктори и Уенди вероятността скоро да заеме поста на Майк, а беше абсолютно сигурна, че нито един от тримата не би я издънил пред никого. Вярно е, че след онзи таен уикенд в къщата на Виктор в Сейнт Бартс тя бе укрепила позициите си като „златното момиче“ на шефа, а подобни неща определено се забелязват. Особено след като двамата с Виктор обядваха заедно на всеки десет дена и често биваха забелязвани заедно в задушевни дискусии по коридорите или различните мероприятия на консорциума. Така че нищо чудно някой да е направил връзката между тези факти и вероятността да я подготвят да вземе работата на Майк — или нещо друго, значително по-високо от настоящия й пост. Но после я осени друга идея — Виктор сам да е подал тази информация!

Да, звучеше малко пресилено, даже абсурдно, но колкото повече опознаваше Виктор през последните няколко месеца, Нико все повече се уверяваше, че нищо не беше над (или под) принципите му, стига обстоятелствата за това да бяха подходящи. Виктор Матрик бе хитро старо копеле, което използваше благовидното си изражение на добрия Дядо Коледа, за да излавя хората неподготвени. „Най-важното нещо в бизнеса, Нико, е образът, който демонстрираш — обичаше да й повтаря често той. — Хората държат веднага да разберат с кого си имат работа. И когато си мислят за теб, образът ти задължително трябва да се откроява в съзнанието им — подобно на запечатващ се завинаги в мислите герой от хубав роман!“

Нико просто кимваше. Не всичко, казано от Виктор, изглеждаше разумно — или поне в началото (да, той наистина си беше малко луд, но с течение на времето тя бе стигнала до извода, че всички суперпреуспяващи хора са, меко казано, „различни“ — етикет, който вероятно би могъл да се залепи и върху нея самата), но когато впоследствие се сещаше за думите му, обикновено откриваше в тях някаква брилянтна мъдрост.

— А ти вече си имаш този имидж, Нико! — бе изтъкнал Виктор. — И той е ледената ти студенина. Кара хората да си мислят, че не ти пука от нищо. И ги плаши до смърт. Но дълбоко под тази външност тип Грейс Кели ти си страстен човек. Сега, като се замисля, самата Грейс Кели беше доста страстна личност. Имаше си цял отбор тайни любовници.

И при тези думи той я бе изгледал проницателно, а Нико се бе изчервила от ужас, питайки се дали по някакъв начин той не намеква за тайната й извънбрачна връзка с Кърби. Но Виктор нямаше как да разбере за Кърби… Нали така?!

— Благодаря ти, Виктор! — отговори тя с характерния си мек, тих тембър. Предпочете да не обяснява на Виктор, че „ледената й студенина“ бе възникнала преди много години като защитна реакция на ужасяващата й стеснителност, с която се бореше още откакто се помнеше.

И сега, след като си припомни тези разговори, на Нико й се стори, че в онази статия в „Поуст“ вижда невидимата ръка на шефа си Виктор Матрик. Противопоставянето на епитетите „студен“ и „горещ“ подозрително напомняше за изреченото на Виктор. Нищо чудно големият началник да е разрешил „изтичането“ на тази информация, за да се разправи по-бързо с Майк. От друга страна, ако не го е направил, нищо чудно да заподозре самата Нико в подобен ход — а това може да означава само едно, големи неприятности! На Виктор изобщо няма да му допадне вероятността тя да поеме юздите на управлението и да се добере на собствен ход до линията на финиша.

— Катрина, скъпа! — подвикна подканящо тя, връщайки се до подножието на стълбите.

— Само минутка, мамо! — извика в отговор дъщеря й.

Нико започна да крачи напред-назад по износения, стар ориенталски килим (поредната находка на Сеймор — бе претърсил цялото земно кълбо по интернет, за да открие точно онова, което му трябва за обзавеждането на къщата им, а Нико често се удивляваше на способността му да намира време за всичко въпреки множеството си други задължения). Когато заеме поста на Майк, титлата й ще бъде „Президент и изпълнителен директор на Върнър Инк“. Всеки път, когато си позволеше да мисли за това, душата й се изпълваше с възбуда и гордост — да, работата й щеше да се увеличи значително, но тя бе убедена, че ще се справи. И не в това бе проблемът — проблемът бе да заемеш поста и съответната титла!

По време на онзи прословут таен уикенд в Сейнт Бартс двамата с Виктор бяха прекарали часове наред в разговори относно издателския отдел на корпорацията. Виктор бе изтъкнал, че Майк Харнес вече е „от старата школа“ и че все още държал да предлага заглавия, представляващи интерес предимно за мъжете. И двамата бяха наясно, че мъжете вече не четат списания — или поне не по начина, по който са го правили някога, през така нареченото време на разцвет на списанията през петдесетте, шестдесетте и седемдесетте. А както Нико бе обяснила, съвременната аудитория е млада, предимно от женски пол и вманиачена на тема звезди. От тридесет и трите списания, притежавани от „Сплач-Върнър“, само петнадесет правеха пари, а начело на всички тях стоеше „Бонфайър“. Само този факт е напълно достатъчен за Виктор, за да уволни Майк и да го замени с нея. Но тя си знаеше, че големият шеф в никакъв случай няма да улесни чак толкова много нещата.

— Всеки, който заеме тази позиция, би могъл да стигне до същите резултати! — бе изтъкнал Виктор.

И Нико не беше сигурна предизвиква ли я или просто иска да й каже, че не е много сигурен дали тя ще успее да се справи по-добре от Майк.

— Абсолютно сигурна съм, че мога да увелича печалбите на компанията най-малко с десет процента! — бе изтъкнала с характерния си спокоен глас тя и с тон, който нито съдържаше предизвикателна нотка, нито пък звучеше като егоистично потупване по гърдите.

— Да, някои от идеите ти са наистина добри — бе отбелязал замислено Виктор. — Но само идеи не са достатъчни. Необходима е и стратегия, големи количества от нея! Ако изритам Майк и сложа на негово място теб, той ще нададе вой до небесата. И ти ще се окажеш с екип, половината от който работи срещу теб, твърдейки, че не заслужаваш този пост! Наистина ли си готова да започнеш първия си работен ден в гимназията с клас, в който половината от учениците те мразят?

— Сигурна съм, че ще се справя, Виктор! — бе промърморила тя.

— О, не се и съмнявам! Но аз пък не съм сигурен дали го искам!

Седяха на верандата в къщата на Виктор в Сейнт Бартс, след като току-що бяха обядвали. Той бе успял да се отърве от Сеймор и госпожа Виктор (след петдесет години брачен живот съпругата му се бе привързала към него до такава степен, че настояваше хората да я наричат „госпожа Виктор“), изпращайки ги в града, където госпожа Виктор бе обещала да покаже на Сеймор най-доброто място за закупуване на пури. Верандата бе изградена от тъмен и много скъп махагон (налагаше се да я обновяват на всеки три години, тъй като соленият въздух я опустошаваше, но Виктор твърдеше, че „това си струва“) и се простираше петнадесет метра навътре в градината, чак до басейна, пълен с кристално синя вода, която се изливаше в другия край, сякаш пропадайки в бездната на Вселената.

— Как предлагаш да подходим към тази ситуация, Виктор? — бе попитала Нико.

— Смятам, че подхождането трябва да го направиш ти, а мен да ме оставиш да ти се възхищавам! — отговори тайнствено той. Нико кимна и за да прикрие разочарованието си, се концентрира върху панорамата пред себе си. За какво, по дяволите, говори той?! — Хората настояват винаги да разбират нещата — продължи той, потропвайки по мраморната масичка с изящно оформените си нокти. Ръцете му бяха големи, с посивяла като пергамент кожа на тъмни петна. — Обичат да посочат определено събитие и да са наясно с причините за него! Затова, ако например Майк — добави и също се вторачи напред — допусне някаква непростима грешка… или поне на пръв поглед грешка, то това… ще улесни значително нещата. За всички нас. И хората тогава ще си рекат: „Аха, ето защо уволниха Майк и на негово място поставиха Нико О’Нийли!“

— Разбира се, Виктор — бе отвърнала хладно тя. Но дълбоко в себе си бе осъзнала, че дори и тя се ужасява от подобна перспектива. Майк Харнес бе посветил на Виктор близо тридесет години от своя живот — бе лоялен и винаги поставяше на първо място интересите на компанията. А ето че сега Виктор я въвлича в заговор срещу Майк и доколкото ставаше ясно, се наслаждаваше на неговото бъдещо падение.

„Наистина ли имам кураж да го направя?“ — се бе запитала тогава тя. Но после пак си напомни за своите мечти. Вярно, че титлата си я биваше, не можеше да се отрече. Но Нико усещаше, че много повече се впечатлява от самата идея за този пост. Вече си бе съставила перфектен план за работата на издателския отдел, затова на всяка цена трябваше да го оглави! Този отдел й принадлежеше! Той беше нейната съдба!

— Дръж очите и ушите си отворени на четири! — предупреди я Виктор. — Когато напипаш нещо, веднага ела при мен, а след това двамата ще направим следващия ход! — А после се бе изправил, което за него бе сигнал, че разговорът е приключил. — Пробвала ли си някога пара сърфинг? Малко опасничко е, но иначе е адски забавно!

И през следващите три месеца Нико се бе постарала да следва указанията на Виктор до последната буква. Бе проучила подробно финансовото състояние на издателския отдел три години назад, но не бе напипала нищо необичайно. Майк поддържаше равномерен ход във всички детайли. Стана й ясно, че отделът може би не прави чак толкова много пари, колкото може да се очаква, но и не губи нови вложения. И все пак всичко беше възможно. В крайна сметка всеки се издънваше, колкото и да бе внимавал. Важното сега бе изборът на подходящия момент. Прекалено рано е също толкова лошо, колкото и прекалено късно. А тя не беше сигурна кое точно е нейното място в този времеви континуум.

Отново се загледа във вестника, изпълнена с раздразнение. Най-добре да не бяха писали нищо по този въпрос — абсолютно нищо. Защото Майк Харнес задължително ще възприеме статията като подсказка, че позициите му са разклатени, затова ще стори всичко по силите си да ги укрепи. И от този момент нататък никой нямаше да може да отрече, че тя се е превърнала в заплаха за него. Нищо чудно дори да се опита да я уволни!

— Ето ме и мен! — извика Катрина, хукнала надолу по стълбите.

Нико я огледа облекчено и се усмихна — не само защото дъщеря й най-после беше готова за тръгване, но и защото й беше приятно да осъзнае, че в живота има неща, много по-важни от игрите между Виктор Матрик и Майк Харнес. Подобно на повечето момичета на нейната възраст, и Катрина беше изцяло погълната от мисълта за външния си вид, а всички напоследък бяха луднали по някакъв нов дизайнер на име Тори Бърч. Затова сега Катрина беше облечена в панталони с широко дъно на геометрично подредени кръпки в оранжево и кафяво, върху които се мъдреше прилепнал по тялото й кафяв кашмирен пуловер, а под него се подаваше цяла педя от блузка от жълта коприна. Дъщеря й беше взела изящните скули на баща си, огромните му зелени очи и нейната коса — онзи необичаен нюанс на червеникаворусото, което французите наричат „верт морт“ или „мъртви листа“. (Нико обожаваше този израз — намираше го за страшно поетичен.) И сега, преизпълнена с тихо щастие, си каза, че дъщеря й никога не преставаше да й напомня каква късметлийка е всъщност!

— Здравей, малка Кити-Кат! — поздрави я Нико и обгърна кръста на дъщеря си.

Двете бяха изключително близки. И макар че двамата със Сеймор отдавна бяха изгубили физическата си близост, Катрина и до днес я дебнеше кога ще седне да гледа телевизия, защото обичаше да сяда в скута й, а майка й да й чеше гърба — нещо, което обожаваше още от беше.

— Мамо, знаеш ли, че си сред 50-те най-влиятелни жени във Вселената? — попита Катрина, като отпусна глава на рамото й. — Толкова се гордея с теб!

Нико се засмя. Сеймор и Катрина бяха въвели една смешна семейна традиция, когато забележат, че тя не е във форма. Катрина обикновено изричаше тихо: „Мамо, защо не вземеш да направиш едно кръгче и да си купиш своя собствена вселена?!“ Сега тя поглади косата й и запита:

— И откъде го научи?

— От интернет, глупаче! — засмя се дъщеря й. Тя прекарваше часове наред онлайн, в непрекъснат контакт с цяла мрежа свои приятели. Така, в допълнение към училището, ездата, готвенето и още цял куп временни интереси Катрина имаше сложен и подобен на лабиринт социален живот, който, според майка й, спокойно можеше да съперничи на някоя компания от класацията „Най-добрите 500“ на списание „Форчън“. — Както и да е! Важното е, че наистина много се гордея с теб!

— Ако продължаваш да бъдеш толкова добричка, ще ти купя твоя собствена планета! — подвикна засмяно Нико. После отвори тежката дъбова врата и двете излязоха под яркото априлско слънце.

— Благодаря, но няма нужда! — извика Катрина и се втурна весело към лимузината, която ги чакайте до тротоара. — Когато порасна, сама ще си купя своя собствена планета!

„Сигурна съм, че ще го направиш скъпа!“ — помисли си Нико, докато наблюдаваше колко грациозно влиза в колата дъщеря й. Беше гъвката като млада бреза (още едно клише, но на Нико не й хрумваше друго сравнение) и тя не можеше да не се изпълни с гордост и радост. Катрина бе изключително уверена в себе си и силна като характер — много по-силна, отколкото майка й на нейната възраст. Но пък живееше в различно време. Момичетата от нейното поколение действително вярваха, че са в състояние да постигнат всичко — и защо не? Особено когато имаха майки, които бяха живото доказателство докъде може да стигне една умна жена!

— Смяташ ли, че наистина ще заемеш този пост, мамо? — попита сега Катрина. — Нали се сещаш, на господарка на вселената?

— Ако имаш предвид поста президент и изпълнителен директор на „Върнър Инк.“, мисля, че ще го заема — отговори усмихнато Нико. — Струва ми се далеч по-постижим от този на господарка на вселената!

— Харесва ми как звучи това! — отбеляза замислено Катрина. — Майка ми е президент и изпълнителен директор на „Върнър Инк.“. — Обърна се усмихнато към нея и заяви: — Звучи адски важно!

Нико стисна ръката й. Почувства я изключително крехка и уязвима — въпреки факта, че Катрина бе изключително добра ездачка и с тези свои детски ръце бе в състояние да контролира огромни животни. Внезапно се изпълни с благодарност към съдбата, че дъщеря й все още не беше влязла в онази възраст, когато няма да иска да има нищо общо с майка си, и че засега все още й позволява да я държи за ръката, когато двете излизаха. Да, Катрина беше все още дете — дете, което трябва да бъде защитавано. Отметна непокорен кичур коса от лицето й. Толкова обичаше дъщеря си, че понякога се плашеше от тази любов.

— Но моята най-важна работа в света е да бъда твоя майка! — изрече тихо тя.

— Много мило, мамо, но аз не искам да бъде така! — изтъкна Катрина и се помести на седалката. А после, с онази удивителна прозорливост, присъща единствено на децата, добави: — Натискът върху мен е прекалено силен. Искам вие с татко да бъдете щастливи заедно! Без мен. Е, ако си щастлива с мен, още по-добре, но държа да знаеш, че не искам аз да бъда причината, поради която продължавате да сте заедно!

Нико се изпълни с чувство за вина. Откъде-накъде й е хрумнало на Катрина, че тя и Сеймор не са щастливи заедно? Да не би връзката й с Кърби да е станала очевидна? Толкова старание полагаше да не променя поведението си, а дори и нещо повече — вече проявяваше значително повече внимание и загриженост към съпруга си и делата му. Присъствието на Кърби в живота й по някакъв странен начин бе разтоварило напрежението между нея и Сеймор — и фактът, че двамата вече почти не правеха секс, изобщо не й правеше впечатление. Ами ако Катрина разбере? Какво ли би си помислила дъщеря й за нея?

Дали и тогава би се гордяла с майка си?

— Ние с татко ти сме много щастливи, миличко! — отсече твърдо Нико. — Няма нужда да се тревожиш за нас! — Катрина сви рамене, като че ли не особено убедена, затова майка й добави: — Наистина ли се тревожиш за нас?!

— Ами… нееее… — отвърна колебливо момичето, — но…

— Но какво, мила? — извика Нико една идея по-бързо от нормалното. Усмихна се, но нещо в стомаха й се преобърна. Ако Катрина подозираше или още по-лошо — ако знаеше нещо, по-добре да разбере още сега, за да успее да го отрече. А после (затвори очи и мислено си обеща) никога повече да не го повтори!

— Ами… не би трябвало да го зная, но… мисля, че родителите на Магда се развеждат! — прошепна момичето и очите му се разшириха или от чувство за вина, че тя е приносителят на тази новина, или от шок, че новината може и да е вярна.

„Слава богу!“ — помисли си на мига Нико. Значи става въпрос за Уенди, а не за нея! Нищо чудно, че дъщеря й е толкова разстроена. Сигурно веднага се е притеснила, че случилото се с Магда би могло да се случи и на нея. Преодоляла първоначалния шок, Нико постепенно дойде на себе си. Но това не може да е вярно! Та Уенди е в момента на снимки! Кога е намерила време да се развежда?

— Е, да. Уенди и Шейн си имат някакви проблеми, но съм убедена, че всичко накрая ще се нареди — изрече на глас.

Катрина поклати глава. Разговорът им не беше необичаен, тъй като двете с дъщеря й често обсъждаха (или по-скоро „анализираха“) действията както на техните приятели, така и на дъщерите им. Но в случая й се стори твърде изненадващо Катрина да знае повече от нея. И ето че се оказа точно така.

— Вярно е, че двамата ходеха на психоаналитик — продължи дъщеря й, — но нещо не се получило. Шейн, разбира се, се опитал да го държи в тайна от децата, но в подобно тясно пространство като тяхното не може да има никакви тайни!

Нико изгледа дъщеря си с чувство на гордост — Катрина вече си бе изградила изключително зрял подход към човешките взаимоотношения. Но паралелно с гордостта се прокрадна и чувство на страх. Дали е добре за едно дванадесетгодишно дете да бъде толкова компетентно по такива лични проблеми?

— И как, за бога, успя да го научиш? — изуми се Нико.

— От Магда — отговори лаконично дъщеря й, сякаш се разбираше от само себе си.

— И откога двете станахте такива близки приятелки?

Катрина и Магда учеха в един и същи клас, в едно и също частно училище и поради приятелството между Уенди и Нико бяха принудени да бъдат често заедно. Но от години двете просто се търпяха — само заради майките си, и така и не бяха успели да станат истински приятелки. Дълбоко в себе си Нико подозираше, че това се дължи най-вече на факта, че Магда беше наистина доста странно дете. Настояваше да се облича винаги в черно и не обичаше да контактува особено с другите деца. Беше наследила предизвикателния отказ на майка си да се вписва в общия фон. Нико намираше подобно отношение за твърде тревожно. Възрастен човек би могъл да превърне тази своя черта в предимство — така, както го бе направила самата Уенди, но за едно дете то носеше единствено неприятности.

— Магда обича да драматизира — изтъкна сега Нико. — Нищо чудно и да си измисля. — И веднага след като го каза, Нико реши, че сигурно е точно така — детето си фантазира. Защото не бе възможно Уенди да си има такива огромни неприятности и да не ги сподели с нея!

— Честно да ти кажа, напоследък двете започнахме да се разбираме — отбеляза Катрина и замислено сложи кичур коса върху устните си. — Откакто ходим заедно на езда. Виждаме се през ден, така че вече ми е невъзможно да страня от нея.

— Уенди е най-добрата ми приятелка, така че…

— Както и Виктори Форд! — поправи я Катрина. Открай време се възхищаваше на майка си, че си има цели две най-добри приятелки!

— Да, и Виктори — кимна Нико. — И трите си казваме всичко. — Е, не съвсем всичко. Все още не бе казала на Уенди за Кърби, но само защото напоследък Уенди не се свърташе много в страната. — Точно затова съм сигурна, че Уенди щеше да ми каже!

— Толкова ли си сигурна, мамо? — обърна се към нея дъщеря й. — Ами ако се притеснява да ти каже? Магда каза, че баща й ходил при адвокат, а в сряда сменил бравата на апартамента им! Така Магда получила нов ключ, но много се притесняваше, че майка й всеки момент ще се прибере вкъщи и няма да може да си влезе!

— Аха! — отбеляза замислено Нико и този път наистина започна да се притеснява. — Но Шейн сигурно е оставил ключ за Уенди при портиера! А пък и ходенето при адвокат не значи нищо! Има хиляди причини, поради които човек може да се среща с адвокат!

— Мамо — рече търпеливо Катрина, — много добре знаеш, че не е така! Когато родителите тръгнат по адвокати, това означава само едно — развод!

— Сигурна съм, че всичко е наред — отсече Нико. — И веднага ще звънна на Уенди!

— Само не й казвай, че аз съм ти казала за развода! Не искам Магда да пострада заради мен! — извика притеснено Катрина.

— Няма, спокойно! Просто ще проверя как е. Вероятно даже още не се е върнала! — И с тези думи Нико набра телефона на Уенди, но той веднага се включи на гласова поща — нещо, което тя прие като доказателство, че Уенди още не се е върнала или че в момента лети.

Колата спря пред изложбения вход на Медисън Скуеър Гардън. Двете с Катрина слязоха и пресякоха малкия площад. Точно пред вратата, отцепена с полицейски кордон, стърчаха двама-трима от известните папараци — кучешкото шоу си бе спечелило славата на супербляскаво светско събитие. Отегчените изражения на лицата им на пръв поглед подсказваха, че и на тях им е писнало, но пък човек никога не знае. Може пък случайно да се окаже, че някой, например Дженифър Лопес, внезапно е развил мания към кучетата.

— Хей, Нико! — подвикна лаконично един от тях и вдигна фотоапарата си.

Нико поклати глава и инстинктивно прегърна дъщеря си, опитвайки се да прикрие лицето й. Катрина само въздъхна, но щом минаха покрай фотографите, се измъкна от прегръдката й.

— Мамо! — изрече тихо тя и метна гневно назад косата си. — Прекаляваш! Вече не съм малко момиченце!

Нико се закова на място и се усмихна неловко на дъщеря си. Почувства неочаквана болка от неодобрението в тона й. Мисълта, че дъщеря й може да я намрази, беше като пробождане от остра кама. Но тя все пак си оставаше нейна майка, а Катрина — нейното малко момиченце.

— Като твоя майка мое задължение е да те пазя! От всичко! И това ще продължи най-малко до петдесетата ти година!

— О, я стига! — нацупи се момичето.

„Боже, скоро ще се целува с момчетата!“ — помисли си стреснато майка й. Не искаше дъщеря й да се замесва с момчета още от сега. Това си беше пълна загуба на време. Тийнейджърите са по правило кошмарни. Като че ли двамата със Сеймор трябваше да я изпратят в девическо училище, на някое по-безопасно място, като например Швейцария… Но как, за бога, щеше да издържи да не вижда дъщеря си седмици наред?!

— Хей, мамо! — подвикна Катрина и я погледна загрижено. — Хайде да намерим татко! — Грабна ръката на майка си и я помъкна напред.

— Чакай малко, миличка! На високи токчета съм! — подвикна Нико и веднага си даде сметка, че звучи точно като собствената си майка. Мамка му! Добре де, и какво от това?! Когато сама станеш майка, няма начин поне мъничко да не заприличаш на своята — борбата с този природен закон е чиста загуба на време. Освен това е приятно да…

— Та ти си буквално родена с високи токчета! — засмя се Катрина и се закова в подножието на стълбите, за да я изчака. — Ти си родена да управляваш!

— Благодаря ти, Кити!

— Нашата Туни със сигурност ще спечели, нали, мамо? — възкликна момичето и хвана майка си за ръка. — Татко казва, че тя е най-красивата малка представителка на своята порода в нашата страна! И ако съдиите не оценят този факт…

И продължи в този дух, изпълнена с въодушевление. Нико кимаше и я слушаше и за пореден път си мислеше колко много обича дъщеря си и какъв огромен късмет има с нея.